Физика на тъгата

Нови опити

Упражнявам концентрирано и близко „наблюдение“. Сравнително рано разбрах, че колкото по-малък е периодът, който искам детайлно да възстановя (да удвоя), толкова шансовете са по-големи. Отказах се от идеята за цялото детство. Известно време пробвах с една избрана година. Да си припомня тази година в детайли, да я реконструирам лично и исторически, да не пропусна нищо.  

Взех годината на раждането, защото новороденото има по-ограничен и чист свят, в този смисъл по-лесен за възстановяване, с по-малко странични шумове. Ето я новата 1968. По щастлива случайност бях роден в първите ѝ дни, така че двете истории, моята, малка и опикана, и нейната, величава (и също опикана), можеха да вървят паралелно. Мокрите пелени, студът на януари, топлата кожа на майка ми, първото запролетяване в Латинския квартал, среднощните колики, лятото в Прага, младежкият фестивал в София, братски войски в Чехия, първи зъб… Всичко беше важно. След няколко месеца лежах изтощен на пода, премазан от ентропията на света. Разбрах, че е непосилно и неудържимо да построиш — все едно с кибритени клечки — една година в реалните ѝ размери с всичките ѝ миризми, звуци, котки, дъждове и вестникарски събития. Запазил съм черновата на този неуспешен опит.  

Трябваше да стесня полето на експеримента. Спрях се на един месец от друга година, август 1986, на 18 съм, последният ми свободен месец, в дъното му чака казармата. Месец, в който се прощаваш с всичко за две години, а всъщност завинаги, но тогава не знаеш. Оставяш косата си да расте свободно, опитваш се да стигнеш докрай с момичето. Късно вечер, когато родителите спят, излизаш с един приятел из празните улици на града, отивате до реката, гледате загасените прозорци на панелните блокове и се каните да извикате като Холдън Колфийлд „Спете спокойно, простаци“, или каквото там беше…  

… но така и не го правите. В края на месеца отивате в най-далечната бръснарница, за да ви острижат нула номер. Гледаш как косата ти пада на пода и се опитваш да не се разревеш. Излизаш от салона вече в друга възраст, спихнат, стреснат, нахлузил предварително приготвената шапка, и се прибираш по най-бързия начин. След няколко дни трябва да се явиш по разпределение в един чужд град — с гола глава и една чанта вещи на новобранеца, които носиш по списък. Пазя този списък в един от кашоните.  

Това беше в общи линии месецът, от който трябваше да възстановя всеки миг и усещане с всичките им най-плахи осцилации. Не беше толкова просто. Да, имаше страх в този месец, но това бяха хиляди вариации на страха, в някои от тях той изглеждаше като радикално осмеляване. Да, имаше тъга, но атомите на тази тъга се движеха твърде свободно и хаотично (агрегатното състояние на тъгата е газообразно) и в най-добрия случай можех само да следя извивките ѝ, димът, който изтляваше наоколо. Палех първите си цигари, сега разбирам, за да придам тяло на тази тъга, синкаво, светлосиво, чезнещо. Спомнях си ясно всичко, но не успявах да се върна в някогашното тяло. Това, което можех преди — да влизам в различни тела и истории с лекотата на влизащия у дома си — сега се оказваше непостижимо.

 

СПИСЪК на вещите, която е желателно да носи новобранеца при постъпване в казармата
1. Риза с дълги ръкави 2 бр.

2. Гащи с дълги крачоли 2 бр.

3. Гащи с къси крачоли 2 бр.

4. Фланелка юнашка (потник) 2 бр.

5. Партенки от американ (чорапи) 2 бр.

6. Кърпа за лице1 бр.

7. Носна кърпа 3 бр.

8. Якички от хасе 5 бр.

9. Тоалетни принадлежности 2 к-та

10. Четка за лъскане и размазвачка по 2 бр.

11. Макара с бели конци 1 бр.

12. Макара с черни конци 1 бр.

13. Игли за пришиване 5 бр.

14. Безопасни игли 5 бр.

15. Торбички от док (найлон) 30х20 см. 3 бр.

16. Храна и вода за един ден

Епифании

Случи се, когато най-малко очаквах.

Беше късен зимен следобед, снегът се топеше. Няколко дни преди съвсем да спра да излизам от мазето. Вървях все по-бавно, гледах къщите, празните улици на неделята, януари… Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен живота, в цялата му пълнота. Тънката миризма на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината, скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването, бавно и неотменимо.  

Вече знам. Не искам да преживея повторно никое от така наречените събития в собствения си живот — нито онова първо събитие на раждането, нито последното, което ми предстои, и двете еднакво неуютни. Както може да бъде неуютно всяко пристигане и напускане. Нито искам да преживея пак първия си училищен ден, първото неловко чукане с момиче, нито влизането в казармата, нито първата работа, нито онова суетно сватбено тържество, нито… нищо от това не би ми доставило радост. Заменям ги всичките, заедно с купищата снимки около тях, за оня следобед, в който седя на топлите стълби пред къщи, току-що събудил се от следобедния сън, слушам бръмченето на мухите, сънувал съм отново онова момиче, което никога не се обръща. Дядо ми премества маркуча в градината и тежката миризма на късните летни цветя се възнася нагоре. Нищо не е окончателно, нищо още не ми се е случило. Цялото време на света ми предстои.

Незначителното и малкото — там се таи животът, там гнезди той. Странно, какви неща остават накрая да блещукат, последните преди мрака. Нито най-важните, нито… дори няма как да бъдат записани или разказани. Небето на спомена се отваря за онази минута на свечеряващия се зимен ден в един далечен град, където съм на 18 и, по чудо останал сам за минута-две, прекосявам огромния плац на казармата. Скоба за онези, които никога не са били войници: там не остава свободна минута, така е измислено. Свободният войник е жив дявол, така казват. Подстригвал съм цял ден тревата на плаца с нокторезачка — по заповед. Пренасял съм камъни от един куп на друг. Това предиобед. А следобед съм връщал пренесените камъни на старото място. В началото не проумяваш, мислиш, че светът се е побъркал, че това го няма и при Кафка. Но майорите не четат Кафка, още по-малко сержантите. Дошъл си тук директно от литературата, носиш си Пруст тайно в торбата с противогаза. Ей, Пруст, бегом тук! Падни! Двайсет лицеви опори!  

Та онзи момент, в който останах сам на огромния плац под едно празно небе, сред студения въздух, наситен с първия мирис на зима, на дим от дърва и въглища, прокрадващ се от близкото село, свечеряване и предчувствия, за първи път сам, за първи път другаде, лек студен страх, студени облаци. И точно това събиране на безнадеждност и предчувствие (годината в казармата едва започваше), смесени с едно безкрайно небе, чуждо и красиво, красиво по чужд начин, правеше тази минута вечна. Знаех си, че не може да се разкаже.  

Разбира се, мога да изброя още няколко такива златни камили в безкрайния керван на минутите, три-четири, не повече, но ще опитам да разкажа само за една от тях. Късно лято, стоя пред къщи, залезът е безкраен по тези равни места, на 6 съм, по пътя се прибират кравите, първо чуваш бавните им звънци, подвикванията на пастира, мучене, обявяващо на техните малки завръщането им, ответния рев на телетата… това е плач, още тогава го знам. Като плача, който веднага се излива от мен, когато в края на седмицата майка ми се връща от града, за да ме види. Никога облекчението и обвинението не са толкова близо едно с друго, колкото в този плач. Толкова близо, колкото плачът на телетата и плачът на децата, когато са били изоставени ден или седмици. Толкова ми липсвахте, толкова ви се сърдя. Никога няма да ви простя, крави и майки…  

В тази минута, споменът и сега е толкова ясен, в тази плътна откъм звуци, крави и миризми минута изведнъж всичко изчезва, една ивица прорязва хоризонта в най-отдалеченото му място, времето се отдръпва и там, в дъното на залеза, има една бяла стая с високи тавани, каквато никога не съм виждал, с полилей и пиано. А на пианото стои момиче на моята възраст, което виждам само в гръб. Косата му е светла, вързана на опашка, то се е приготвило да свири, вдигнало е леко ръцете си, виждам острите му лакти… И толкова.  

Никога не съм бил по-щастлив, по-цялостен и спокоен от онази минута, върху топлия камък в края на шестото ми лято. С годините започнах да броя зимите, както правеха баща ми и дядо ми, те знаеха, че е редно човек да се прибере зиме, лятото има твърде много работа, за да се умира. Обещах си тогава, че ще открия това момиче. Търсех я през всички места и години, които прекосявах. Никоя не се обърна с нейното лице. Усещам как с времето се предавам. Свиквам. Старостта е свикване.