Физика на тъгата



страница6/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   46

Гонен негузен бяга

Преди няколко години трябваше да си сменям паспорта и да уредя някои формалности в общината. Попълних всички данни — разведен, висок, висшист… Подадох формуляра на гишето, жената сверяваше с това, което имаше в компютъра, погледна ме и каза студено: Защо криете едно дете? Репликата откънтя достатъчно силно, усетих как попълващите формуляри около мен изведнъж вдигнаха поглед, дори ми се стори, че леко се отдръпнаха. Аз самият стоях като заловен на местопрестъпление. Забелязал съм, че по-лесно мога да се оправдая за неща, които съм направил, докато обвинят ли ме в нещо, което и не подозирам, оставам блокиран и виновен. Както се казва, гузен негонен бяга. А за мен винаги е било по-вярно обратното: гонен негузен бяга.

Сигурно съм мълчал повече от допустимото, докато успея да произнеса, че имам само една дъщеря. В това време — колко несигурен в невинността си е човек — калкулирах всичките си минали връзки. Спомних си за една приятелка, която всеки път, като тръгвахме да се разделяме, твърдеше, че е бременна. Имате момче на 12, каза безцеремонно жената зад гишето. Стоях като гръмнат. Само дето не добави „честито“. Може ли да погледна, произнесох. Тя обърна монитора към мен и, слава Богу, това не бях аз, просто съвпадение на имената. Служителката дори не се извини, врътна се сърдито на стола, разочарована, че съм се изплъзнал така лесно. Ако знаеше, че през целия ден щях да продължа да превъртам в главата си всички жени, с които съм бил преди 12 години, дори нахвърлих инициалите им на листче, оценявайки по скалата от 1 до 10 рисковата възможност да имам дете, за което не подозирам… ако само знаеше това, тя щеше да бъде донякъде удовлетворена.

 

Мазето на историята

 

А може би онази история се е развила така.



Март 1945. Войната е към края си. Битка за малък унгарски град, жестока и с променлив успех, улица за улица. Един български войник е тежко ранен и губи съзнание. Неговият полк е отблъснат, градът остава временно (за няколко дни) в немски ръце. Войникът идва в съзнание в едно мазе, върху старо легло, над него жена, която го е превързала. Успяла е да изтегли тялото му от тротоара направо през прозорчето на мазето, което е на нивото на самата улица. Прави му знак да не се движи, той и без това не може, изгубил е доста кръв. На много лош немски, езика на врага, успява да размени няколко думи с унгарката. Минават дни, седмици, месец. Понякога губи съзнание, после се събужда, още е на ръба на живота и смъртта. Тя продължава всеки ден да му носи храна, слага му компреси, сменя превръзките… На втория месец той видимо се подобрява, ясно е, че ще живее. Жената му казва, че градчето още е в немски ръце, а войната се е затегнала.

Живее сама, вдовица е, няма деца, на годините на войника е, около 25. Влюбва се в ранения. И заради него решава да промени целия ход на войната. Немците не се предавали, измислили секретно оръжие, което забавило всичко, фронтът се преместил обратно на изток. Веднъж дори симулира обиск в къщата. Мъжът в мазето само чува как по пода над него някой стъпва с подковани ботуши и събаря столовете на земята, падат някакви съдове, звук от счупена посуда… Придърпва автомата си и е готов да застреля първите, които влязат в мазето, слава Богу, разминава се.

Затвореното пространство на тази стаичка започва да го побърква. Единственото прозорче е затъкнато с ламарини. Само от един тънък процеп, добре че ламарината се е огънала, влиза малко светлинка, колкото да разделя деня от нощта. Не спира да се тормози от въпроса как една почти доведена до края си, почти спечелена война може рязко да обърне хода си. И колко време ще остане незабелязан от немците в това мазе.

Трябва да отбележим, че и той тайно се влюбил в жената, която се грижи за него, но все още не иска да си го признае. Там, в неговата държава, има жена и дете, които сигурно вече го смятат за мъртъв. Една нощ неговата спасителка остава при него, само докосва лицето му и това е достатъчно.

Било неочаквано, както става винаги след дълго чакане, прегръщали се, дишали тежко, произнасяли някакви откъслечни думи, страстни, уморени, любовни, всеки на неговия си език. Той не разбирал нищо от шантавия унгарски, тя не разбирала нищо от шантавия български. После настъпила тишината, в която двамата лежали един до друг. Отмала и щастие при нея. Отмала, щастие и неясна тревога (но с ясна вина) при него. Казал ѝ, на български, че има жена и момче, което оставил едва на седмица. Хем да му олекне, че си го е казал, хем тя да не разбере заради българския. Не знаел, че когато е за разбиране на нещо, което не бива да се разбира, жените имат друга грамотност. Станала изведнъж унгарката и се качила горе. Няколко дни не видял очите ѝ.

Един следобед внезапен удар избил прозореца на мазето. Мъжът скочил, винаги спял с оръжието до себе си, и се скрил в ъгъла. Нахлулата светлина режела очите му. След малко една чорлава момчешка глава се подала от прозорчето. Мъжът се снишил зад едно огромно буре. Чак тогава видял тежката парцалена топка на метър от себе си. Момчето промърморило нещо, пропълзяло като гущер през тясното прозорче и се вмъкнало вътре. Мъжът спрял да диша. Момчето било толкова близо, че можел да усети топлината на изпотеното му тяло. То грабнало топката, метнало я през прозореца, набрало се на ръце и се измъкнало.

Но през отворения прозорец вятърът освен прах и миризма на котешка урина довял парче стар вестник. И макар че бил на унгарски, там можело да се разчете Хитлер капут и да се види онази снимка с руския войник, който побива знаме на Райхстага.

Разбрал всичко. Разбил вратата и се качил с карабината си по стълбите. Светлината го блъснала в очите и той ходел, придържайки се за мебелите. Жената стояла пред него. Казала му, че може да я застреля или да остане при нея. Казала му, че го обича и могат да живеят заедно, казала му още, че с тази пушка и военни дрехи доникъде няма да стигне, че светът вече не е същият, цял месец след края на войната. Да, оказало се, че вече е юни. Говорела тихо, смесвайки унгарски и немски. Той, смесвайки немски и български, отвърнал, че тя е негова спасителка и без нея сега щял да гние в унгарската пуста. Казал още, че би живял с нея до края на дните си (това на български), но трябва да се прибере при сина си, който вече сигурно е на половин година, а нея, и да иска, никога няма да забрави. И двамата знаели, че разделят ли се, никога вече няма да се видят. И че прегърнат ли се сега, никога няма да се пуснат. За щастие на неговия деветмесечен син, всеки преглътнал желанието си. Накрая само си казали неловко: ами, такова, айде, сбогом. Тя му напълнила раницата с каквото имало за ядене и се разревала едва след като камбанката на входната врата издрънчала зад гърба му.

От градчето Х. до неговото село в България били точно 965 километра и две граници. Вървял само нощем, първо, за да не среща хора, и второ, през деня очите продължавали да го болят жестоко от светлината. Връщал се по същия път, по който преди половин година настъпвал с полка си. Криел се в напуснати колиби, опожарени села, спял през деня в стари окопи, траншеи или изровени от бомбите ями. В крайна сметка бил оставил пушката и униформата при унгарката, за да не бие на очи. Тя му дала истински плетен пуловер, юни се случил студен и дъждовен, и добро ловджийско яке с много джобове, останало от покойния ѝ мъж. И така без оръжие, без пагони и документи вървял по обратния път на войната, все на изток, криейки се от всички. На 34-я ден, в средата на юли, стигнал землището на селото си. Изчакал да стане среднощ и се промъкнал тайно като крадец в собствената си къща. Старите спели на втория етаж, жена му и синът му трябвало да са долу, в стаята до сайванта. Тази сцена на разпознаване е ясна. Страх, ужас и радост в едно. Мъртвият съпруг се завръща. Тук вече бил обявен за геройски убит, награден с някакъв малък орден, даже името му било издълбано в набързо вдигнатия паметник на селския площад редом с имената на загиналите за свободата на родината съселяни. Неговата поява, както всички възкресения, само обърквала нормалния ход на живота.

Ами сега? Българската радост лесно се сменя с тюхкане. Събудили се старите и всички взели да разпитват възкръсналия като как така и сега какво ще правим? То хубаво, че е жив и здрав, ама и голяма беля. Възкръсналият бил толкова изтощен, че нищо не можел да обясни. Като пропели трети петли и започнало да се развиделява, семейният съвет взел единственото възможно решение. Да го натикат в избата, хем да се наспи, хем никой да не го види. Така прекарал първата си нощ и всички следващи дни и нощи в продължение на няколко месеца завърналият се у дома български войник. Просто сменил едното мазе с друго.  

Времената били мътни. Комунистите шетали, избивали за най-малкото. Семейството на войника и без това било в списъка на селските богаташи заради трите крави, стадо овце и хубавата старовремска каруца с изрисувания петел отзад. Но какъв би могъл да бъде грехът на войника? Ето какъв. Най-напред, излъгал държавата за геройската си смърт, за която бил увенчан с орден и изписване на селския паметник. Другото, за което директно следва куршум, е отлъчване или дезертиране от войсковата част. А да отсъстваш 4 месеца от полка, без да имаш алибито на смъртта, и да се върнеш един месец след края на войната без зачисленото ти оръжие и войнишка униформа, вероятно излиза вън от въображението и на най-милостивия политкомисар. Какво можел да каже войникът в свое оправдание? Истината? Да признае, че стоял 4 месеца при самотна млада вдовица в унгарско градче, криейки се в мазето, след като градчето отдавна е било освободено от нашите? От кого собствено сте се крили, другарю ефрейтор?

Жената на възкръсналия продължила да ходи в черно. На нея той казал почти цялата истина. Просто прибавил към възрастта на спасилата го милосърдна унгарка още трийсетина години отгоре и всичко се наредило. Унгарската старица го била лъгала за продължаващата война и немската блокада, защото майчиното ѝ сърце искало да замени с него, българския войник, изгубения си син на същата възраст.

Свестна била неговата булка и разумна, радвала се, че мъжът ѝ се върнал жив, и не искала да знае повече. Дори когато отворила по невнимание онзи плик, който пощальонът, неин братов син, скришно мушнал в ръцете ѝ, само с една очертана бебешка ръка и един неразчетим адрес, тя нищо не казала, залепила го пак прилежно, дала го на мъжа си и продължила да си носи траура.

Година по-късно, полусляп от стоенето в мрака, мъжът излязъл от мазето и отишъл да се предаде. Здравата им изкарал акъла. Брадата и косата му били побелели за тази година и нещо, едва го познали. Откъде идеш, запитал го кметът. От оня свят, рекъл войникът, и това бил най-точният отговор. Надве-натри разказал една зле скалъпена история за попадане в немски плен при атаката на Х., после как бил сложен да бачка в една солна мина в немския тил, там работели, там спели, накрая немците бързо трябвало да се оттеглят и взривили входа на мината. От 30-те пленници само той оцелял и намерил дупка да изпълзи. Ама от дългото стоене в тъмното увредил тежко очите си и така, полусляп, пътувал с месеци, докато стигне родното си село. Слушал кметът, слушали надошлите междувременно съселяни. Жените ревели, мъжете се секнели шумно, за да не се разреват, а кметът мрачно мачкал каскета си. Дали хората наистина се вързали на историята, или искали да спасят човека, не е ясно, но така или иначе всички решили да повярват, а кметът помогнал да се уредят нещата с по-горните власти от града. Тихомълком подновили паспорта на мъртвия, спрели вдовишката пенсия на жена му, само името му останало на онзи паметник. И за да не остане съмнение, кметът наредил на селския песнопоец да изкара песен за войника, щастливо завърнал се година и нещо след края на войната. Песента била героическа, според всички правила на времето, и там надълго и нашироко се разказвало за „черно теглило в мина дълбока“ и как се Георги Талашманлийчето (по името на селото) с кралимарковска сила „камъни мятал път да си стори, слънце да види“. Следвало дългото почти одисеевско завръщане и чудодейното ориентиране на слепия герой към мила родина и родно си село.

Възкръснал Георги (така му викаха в селото) живя дълго, вечер виждаше добре, а през деня беше сляп като къртица. Хем излязъл от мазето, хем мазето останало в него. За онази година и половина му се бяха случили няколко живота и той все по-трудно си спомняше кой от тях беше истинският.

Дали все пак не беше геройски загинал в онова малко унгарско градче? Млада ли беше тази унгарка, която промени хода на войната, за да го запази при себе си, или старица, изгубила сина си? Как успя да се измъкне от немската мина? И онова, което не му даваше мира до края — детската ръка, очертана на обикновен бял лист от тетрадка и пратена в пощенски плик.  

(И двете версии свършват с една и съща ръка на малко дете, очертана върху лист хартия. Но историите винаги свършват по един от двата начина — с дете или смърт.)  

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   46


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница