Физика на тъгата
Изтегляне 2.4 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Кратък каталог на изоставянията
- Приземният етаж
Място за спиранеНека изчакаме тук душите на разсеяните читатели. Някой може да се е изгубил в коридорите на тези различни времена. Върнаха ли се всички от войната? А от панаира през 1925? Да не сме забравили някого на мелницата. Накъде да поемем сега? Писателите не бива да задават такива въпроси, но като най-колебливия и несигурен сред тях, ще си го позволя. Дали да свърнем към историята на бащата, или да вървим напред, което в случая е назад, към минотавъра на детството… Не мога да предложа линеен разказ, защото никой лабиринт и никоя история не е линейна. Събрахме ли се всички? Тръгваме пак. Кратък каталог на изоставянията
Историята на рода може да бъде описана през изоставянията на няколко деца. Историята на света също. Изоставеното дете с бича глава, хвърлено в лабиринта на Минос…Изоставеният Едип, младенецът с пробити глезени, захвърлен в кошница в планината, който ще бъде осиновен първо от цар Полиб, после от Софокъл и накрая от късния си баща Зигмунд Фройд. Изоставените Хензел и Гретел, Грозното патенце, Малката кибритопродавачка и порасналият Исус, тя иска при баба си, той при баща си…В този ред са, макар и без легенда зад себе си, всички изоставени някога и сега, и всички, които ще бъдат изоставени. Изпаднали от яслата на мита, нека ги приберем тук, в тази странноприемница от думи, да им постелим чистите чаршафи на историята, да завием измръзналите им души. И да ги оставим в ръцете, които, докато разгръщат тези страници, ще галят техните уплашени рамена и глави. Колко от четящите тук не са се чувствали поне веднъж изоставени? Колко ще признаят, че поне веднъж са били заключвани в стая, килер или мазе, за назидание? А колко ще се осмелят да кажат, че не са заключвали? В началото на всичко, казах, стои едно захвърлено в мазето дете. Приземният етаж
Дълги години съм гледал света през един прозорец на нивото на тротоара. Квартирите се сменяха, но във всяка от тях имаше по един такъв нисък прозорец. Винаги сме живели на приземния етаж, там стаите са най-евтини. С майка ми и баща ми тъкмо се бяхме преместили в поредното мазе. Всъщност в едно „бивше мазе“, както каза хазяинът. Няма бивши мазета, отвърна рязко баща ми, а хазяинът, като не знаеше как да разбира това, само се засмя. Когато по тези места някой се почувства неловко, той, кой знае защо, започва да се смее. Временно е, каза баща ми, докато внасяхме масата. Беше средата на 70-те, знаех, че сме определени като „крайно нуждаещи се“, знаех, че крайно нуждаещи се са онези, които обитават площ под 5 кв.м. на човек, и чакахме в някакъв списък своя ред за апартамент. Списъкът явно е бил твърде дълъг или някой е пререждал, защото ние продължихме да живеем временно няколко години в тази приземна стая. В приземния (а всъщност подземен) етаж имаше дълъг коридор и само още една стая, винаги заключена. Не питах защо не наемем и нея, знаех отговора, пестим за апартамент. А и трябваше да спазваме теснотата от 5 кв.м. на човек, за да не изпаднем от графата на крайно нуждаещите се. Тъмният коридор изпълняваше ролята на вестибюл и кухня, но беше толкова тесен, че побираше само два стола, котлон и нещо като масичка. Когато майка ми и баща ми се караха, баща ми отиваше да спи там, на масата. Там слушаше радио „Свободна Европа“, тайно, на старата и облепена с тиксо „Селена“. Бях много горд, че баща ми слуша това радио, защото знаех, че е забранено. Всъщност бях горд, че съм част от конспирацията. Като делите една стая, няма как да пазиш много тайни. Къщата, в която се намираше тази приземна квартира, беше направо красива. Нагоре се вдигаха цели три етажа, с големи светли прозорци. В нарочно грубата мазилка бяха втъкани хиляди стъкълца от бирени бутилки, зелени и кафяви, по тогавашната мода, които диамантено проблясваха на слънцето. А третият етаж правеше дори лек полукръг, почти като замък. Какво ли е да живееш там, в кръглата стая, с кръглите прозорци и заобления балкон. Стая без ръбове. Отгоре сигурно се вижда целият град и реката. Виждаш всички, които минават по улицата, и то целите, не като странни същества, направени само от крака и обувки. Не пропусках да кажа в училище, че живея в онази къща на ъгъла с кръглата кула. Което беше самата истина. Разбира се, не уточнявах етажа. По същото време баща ми мечтаеше за апартамент с хол и холова гарнитура, виждаше се седнал на големия квадратен фотьойл с вестника, вдигнал краката си на табуретката. Беше видял това в един „Некерман“, който някакви семейни приятели им бяха заели за малко. Майка ми мечтаеше за истинска кухня с шкафчета, където да подреди белите порцеланови бурканчета с подправки, които един ден щеше да си купи. Подозирам, че за тази мечта беше виновен същият „Некерман“.
Крака и котки. Лениви, бавни и дълги като котки следобеди. Прекарвах целия ден залепен за прозореца, защото беше най-светлото място. Броях преминаващите крака и съчинявах хората върху тях. Крака на мъже, крака на жени, крака на деца… Наблюдавах как се сменят сезоните през смяната на обувките. Сандали, които постепенно се затваряха, превръщаха се в есенни обувки, после се вдигаха нагоре по крака, изящни дамски ботуши, модните от намачкан лак, грубите гумени ботуши на работниците, които изхвърляха кофите за боклук, гумените цървули с дебели плетени чорапи на селяните, дошли за пазара в четвъртък, сините или червени детски ботуши, единствените цветни петна сред преобладаващото черно и кафяво. И пак постепенното пролетно олекване, разсъбличане на обувките, до голите летни стъпала, глезени и пръсти, обути само в сандали и джапанки. Джапанките бяха нещо като бански за краката. През есента прозорецът се затрупваше от опадалите жълто-червеникави листа по тротоара и това правеше светлината в стаята мека и жълта. После късният есенен вятър ги разпиляваше. Идваха дъждовете и вечната локва отпред. Стоиш и гледаш с часове как капките падат в нея, образуват нетрайни балончета, цели армади от кораби, после следващите капки ги разбиват. Колко исторически морски битки се разгръщаха в тази локва. После снегът затрупваше прозорчето и стаичката се превръщаше в бърлога. Свивах се на топка като заек под снега. Да е толкова светло и все пак да си скрит, невидим за другите, чиито стъпки хруптят в снега на педя от теб. Какво по-хубаво от това. Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 2.4 Mb. Сподели с приятели:
|