Физика на тъгата

Богът на мравките

Беше на 6, когато започнаха да го оставят сам вкъщи. Сутрин майка му и баща му палеха нафтовата печка, повтаряха му да държи под око притока на нафта по маркучето. На тяхната улица вече бяха гръмнали две нафтови печки. Оставяха му храна в хладилника и излизаха. Типичното детство на 1970-те. Оставен сам на себе си за целия ден, с онова ранно неназовано усещане за напуснатост. Полутъмната стая го плашеше. В топлите есенни дни прекарваше по цял ден отвън. Сядаше на един камък пред вратата, на тротоара, като малко старче, броеше колко хора ще минат, колко коли, какви марки са колите. Опитваше се да ги отгатне по бръмченето иззад завоя. Москвич, москвич, жигула, москвич, трабант, полски фиат, жигула, москвич, москвич… Като му омръзнеше това, подпираше глава на коленете си и се вторачваше в плочките на тротоара. Всяка плочка беше разграфена равномерно на вертикални и хоризонтални линии и в образуваните улеи тичаха, срещаха се и се разминаваха мравките. Това си беше цял един друг, полувидим свят. Приличаше на лабиринта от онази книга с илюстрациите. Стоеше с часове така, измисляше история на всяка мравка. Наблюдаваше ги с вещината на естествоизпитател, без да знае думата, разбира се. Изучаваше ги, посвещаваше им часове от щедро отпуснатото му време. Всяка мравка беше различна от другите.

Понякога си представяше, че е Богът на мравките.

Най-често беше добър Бог, помагаше им, пускаше им троха или убита муха, побутваше я с клечка до тяхната къща, за да не се мъчат с носенето.

Но понякога се гневеше без причина, като истински Бог, или просто му се играеше и изливаше в улеите на лабиринта канче вода. Правеше им потоп.

Друг път сипваше сол по краищата на плочката, беше открил случайно, че никак не харесват солта, и те се лутаха, загубили ума и дума, из коридорите на този временен затвор. Когато се срещаха, допираха пипалата си бързо, сякаш си съобщаваха някаква много важна тайна. Другото му откритие, божествено и научно, беше, че мравките никак не харесват миризма на човек. Ако очертаеш с пръста си кръг около една мравка, тя ще се блъска в тази невидима граница, сякаш си построил стена.

Беше вече забелязал тази си способност, той го смяташе за ужасен дефект, да изпитва това, което се случва на другите. Да се вселява, думата щеше да дойде по-късно, в телата им. Да бъде тях.

Една нощ сънува как той, майка му и баща му вървят по улицата и изведнъж един грамаден пръст, на който само нокътят е колкото скала, се стоварва до тях и започва да ги обикаля в кръг. И не стига ужасът, че може да ги смачка, ей така, по невнимание, ами този пръст смърди отровно. Миризма, в която можеш да се блъснеш и да си счупиш главата.

Но през зимата нещата се променяха, не можеш да стоиш по цял ден навън. Стаята става още по-сумрачна, мирише на нафта от печката, а страшното наднича изпод леглата или скърца вътре в проядения гардероб. Единственото спасение тогава е прозорецът. Качваше се сутринта на него и слизаше само да си изяде филията на обед и да се изпикае.  

Място за спиране

Давам си сметка за това несигурно първо лице, което лесно се оттегля в трето, а после отново се връща в първото. Но кой може със сигурност да каже — онова момче там преди 40 години бях аз, онова тяло е същото това тук. Дори мравките от 1975 не са същите. Не намирам нищо общо с тялото си на 6-годишен, с онази тънка бледорозова кожа и невидим рус мъх по краката. Никакъв запазен знак за идентифициране, никаква следа, освен белега от ваксина, с който е белязано цялото поколение. Онзи почти невидим белег на рамото, който с годините издайнически се е увеличил и е тръгнал да слиза надолу.  

Отклонение в отклонението. Една приятелка разказваше как след случайна любовна нощ, докато лежали изтощени на пода с нейния по-млад любовник, той изведнъж я попитал (с известно съчувствие) какъв е този белег на ръката ѝ (вече бил напуснал рамото). Тогава тя с ужас забелязала, че той никъде по раменете си няма онова клеймо от ваксинация. Идващите след нас вече не ги маркират по този начин, каза тя, стори ми се като извънземен, като клонинг. Станала, облякла се и повече не се видели.

Бог мравка

Вероятно всички разказани сънища трябва да започват с онова откровено и стряскащо в простота си отключващо изречение, което чух от Ая, когато беше на 4: Сънувах, че съм будна.

И така, сънувам, че съм буден. Стоя пред огромни завеси с преливащи се един в друг безименни цветове, огромни казах, но леки и ефирни. Беше ми указано в съня, че зад тях се крие „хубавото лице на Бога“, точно с тези думи. Отгръщам първата завеса. (Изглежда, между любопитството и страха винаги взема надмощие любопитството, или поне в сънищата е така.)

Зад нея имаше втора. Отгърнах я.

Трета.

Забелязвам, че всяка следваща завеса става все по-малка и по-малка. Съответно все по-малко беше и онова, което тя криеше. Не спирам да отгръщам, докато накрая остава само една, голяма колкото детска носна кърпичка. Спрях се. Трябваше ли да отгръщам тази завеса? Може ли Бог да е толкова малък? Не ме ли изкушаваше антихристът на сънищата?

Отгърнах я. Зад нея стоеше някаква голяма черна мравка. И аз, кой знае как, знаех, че това е Бог. Но той нямаше лице. Откритието беше страшно. Как да се молиш и уповаваш на някого, който няма лице? На някого, който е толкова малък. Откровението, което Бог мравка ми предаде в онази секунда на събуждането, без да си отваря челюстта, звучеше приблизително така: Бог е насекомо, което ни гледа. Само малкото може да бъде навсякъде.

Ронлив език

Научих буквите в гробището на онова изтляващо под слънцето градче. Мога да го кажа и така — смъртта беше първият ми буквар. Мъртвите ме научиха да чета. Изречението е съвсем буквално. Ходехме всеки четвъртък и събота. Заставах чинно пред напечените каменни кръстове. Бях висок колкото тях. Прокарвах с известна боязън пръста си по вдлъбнатините, четях повече през кожата, запомнях полумесеца на С, портата на П и колибата на А. Езикът изглеждаше топъл и твърд. Имаше ронливо тяло. Оставаше само малко прах и ситен пясък по пръстите ми от камъка. Първите думи, които научих, бяха:
покой

вечна

тук

памет

роден — починал

бог
И имена, много имена, гробищата гъмжат от имена.
Атанас Хр. Грозданов

Дим. Хаджинаумов

Маринчо — 5 г.

Димо Корабов

Георги Господинов

Егур Саркисян (на баба Саркисца)

Кала Георгиева  
Какво ставаше с имената, след като техните собственици умрат? Освобождаваха ли ги? Продължаваха ли имената да значат нещо, или се разпадаха като телата под тях и оставаха само костите на съгласните?

Думите са първите ни учители в смъртта. Първият знак за раздяла между телата и техните имена. Най-странното на това гробище беше, че имената се повтаряха. Стоях дълго пред един камък с моето име, освободено от някого, който го беше ползвал само 3 години.  

Години по-късно никога не пропускам гробищата на градовете, в които съм отседнал. След като отдам почит на централните улици, катедралата на площада, мина почтително пред поредния паметник на съответния крал на кон (дали днешните президенти ще стърчат утре върху гранитни лимузини), бързам да се осведомя за градското гробище и да потъна из алеите на този паралелен град и парк в едно. Смъртта е добър градинар. Бях го разбрал още тогава, на 6, сред полуделите рози, кремове, миризливи цъфтящи храсти, сливи, диви ябълки, ситни череши и гниещи круши в селското гробище.  

Крематориумът на Пер Лашез прилича на катедрала с комин. Адорно казва, че да се пишат стихове след Аушвиц е варварство. А може ли да има крематориуми, било то и в гробищата?  

Мъртвите ме научиха да чета. Изписвам отново това изречение и разбирам, че то казва повече и по-различни неща, отколкото исках. Хората, които ме научиха да чета, вече ги няма. Нещата, които щях да чета оттогава насам, бяха написани предимно от мъртъвци. Това, което изписвам сега, са думи на човек, който се е запътил… Не знаех, че под езика дреме толкова смърт.