Фонетика и фонология

фонетика и фонология

Фонетика – предмет и задачи, деление

Фонетиката е наука за звуковия стоеж, звуковата система на езика и за звуковите промени в думите.

Дялове на фонетиката: обща, специална, описателна, историческа, сравнителна, слухова, експериментална, теоретична, практическа.

Характеристика на гласните от артикулационно гледище:

1. 
   Според движението на езика във водоравна плоскост гласните се разпределят в три реда: преден, среден и заден.
   

Гласни от задния ред са: о и u в повечето езици, например славянски, немски, английски, италиански, турски и т.н.; дългото а в немски, в английски.

2. 
   Според движението на езика в отвесна плоскост гласните се разпределят на гласни с високо положение (всички видове i, ü, румънското î, руското ы, дълго и кратко u в немски и френски), гласни с полувисоко положение (всички видове е, ö, э, о, българско ъ, румънско â, албанско ë, турско ı, задно λ в английски) и гласни с ниско положение (а в български, руски, чешки, задно α във френски и английски и др.).
   
3. 
   Според участието на устните гласните се делят на неустнени и устнени.
   
4. 
   При учленяването на оралните гласни мекото небце чрез свиване на отделни мускули се свива назад и се притиска плътно до задната стена на устната празнина над носоглътката. В резултат на това носовата празнина се изключва за издишната струя, която минава само през устната кухина. Неносови са гласните в български, руски, сръбски, немски, чешки, турски, английски и др.
   
5. 
   Различно по степен напрежение на дейните говорни органи и на стените на надгръклянните празнини. Колкото по-напрегната е мускулатурата на езика, устните и мекото небце, колкото по-твърди са стените на устната празнина, толкова по-ясен, по-отчетливо изразен е тембърът на съответната гласна и обратно. Ако стените на резора на горните празнини са меки, мускулатурата на дейните говорни – отпусната или слабо напрегната, гласната звучи глухо, с не така ясно определена окраска. Според степента на мускулно напрежение гласните се делят на напрегнати и ненапрегнати. Гласните в българския език са малко по-напрегнати от неударените гласни. Общо взето гласните в славянските езици са ненапрегнати. Истински напрегнати гласни се срещат във френски, немски и др.
   

1. 
   Според височината на характеристичния тон, гласните от предния ред (е и и) са високи, а гласните от задния ред (у и о) са ниски. Гласните от средния ред са неутрални в слухово отношение.
   
2. 
   Друго акустическо равнище има в други езици, където гласните биват отворени и затворени – немски, френски и др., но за българския този критерий не се отнася, гласните заемат средно положение.
   
3. 
   Разлика по трайност – противопоставяне на дълги и кратки гласни. Характерно е за чешки, сръбски, немски и др. Дългите гласни в тези езици траят два пъти повече от кратките. Във финския език съотношението е 3:1. Чрез противопоставянето на дълги и кратки гласни може да се различи звуковия облик на думата и формите, които иначе си приличат напълно. Този критерий не се отнася до българския език.
   
4. 
   Усилените честоти на образуват зона, която в акустичната фонетика се нарича . Тъй като гласовия канал действа като сложна резонаторна система, усилените (формантни) честотни зони са няколко на брой (4-5 и повече). Тяхната съвкупност определя и формантната сфера на всеки звук. Формантът с най-ниска честота се нарича първи формант. Формантът с по-висока честота от него се нарича втори формант. Компактни са такива гласни, първият формант на които е разположен по-високо, по-близо до втория формант. Дифузни гласни са гласните, при които първият формант е разположен по-ниско, по-далече от втория.
   

глайд, -и – полугласна, -и

В български, английски и немски езици се среща й (йотова гласна), но освен тези глайди има още няколко. Например, w в английски език, италиански език, ü във френския език.

Характерно за глайда е, че той е особена категория съгласни, за които е характерно, че говорните органи не се задържат в дадено учленително място, а бързо преминават към учленяването на следващия звук или пък се променя бързо в посока към артикулационния център на предишния звук. Учленението им е свързано с пораждането на слаб фрикативен шум (шум от търкане), защото те са проходни звукове. Той е характерен за глайдите. Първия формант на глайда се отличава със силно изразен интензитет. По място на учленение този глайд е предно-твърдонебен, а по начин на учленение той е проходен. Глайдите сами не могат да образуват сричка, ето защо някои ги наричат несричкообразуващи гласни. Други ги наричат консонанти, което не е съвсем точно, те имат своя характерна специфика - стоят в акустично отношение по-близо до обикновените гласни. За гласните с високо положение, а именно и, у и ю е характерно, че устния проход, по който протича издишната въздушна струя е доста тесен, поради което към техния тембър се примесва елемент на съгласни, т.е. шум на триенето на издишната струя в стените на прохода. Полугласните, т.е. глайдите са именно такива високи гласни, които обаче не могат да образуват самостоятелно сричка, а винаги са в съчетание с друга гласна. Поради това те се отличават от съответните нормални гласни по значително намалената учленителна сила по малко или много неотчетливата си окраска. с тях се образуват дифтонги, когато се съединяват с гласни.

Идва от гръцката дума ‘дифтонгос’ (двоезвучие). Дифтонг е съчетание от две гласни, произнесени без ни най-малко прекъсване. Учленението е сложно. Говорните органи заемат положението за една гласна, а завършват положението с друга, но така че преходът от едното положение към другото не е рязък, а постепенен (плъзгав), въпреки че е краткотраен.различаваме два основни вида – равновесен и неравновесен. При равновесните дифтонги двете гласни са еднакво напрегнати, еднакви по трайност и са равностойни елементи в строежа на сричката. Те са сравнително редки в езиците. Като такива можем да посочим ie и uo в латвийски език. Много по-чести са неравновесните дифтонги. При тях отношението между двата звукови елемента е неравноправно – единият елемент е по-напрегнат, по-отчетлив и изпъква като носител на сричката, поради което може да бъде определен като основен. Другият елемент е по-малко напрегнат и не е толкова ясен по тембър – ou, io, uo. Като слаб елемент при тях се срещат най-често глайдите (полугласните), според което различаваме i-дифтонги и u-дифтонги. Дифтонгите биват още възходящи и низходящи. Низходящи дифтонги са тези, при които глайдът е на второ място. При т.нар. възходящи дифтонги глайдът е първия елемент, а гласната стои след него.

Съчетание на три гласни. Обикновено една гласна и две полугласни произнесени в една сричка. Те се срещат доста рязко. Има ги в някои романски езици (румънски, италиански, испански), тюркските и в китайския език.основна гласна, която е носител на сричката може да заема място помежду двата глайда, които влизат в състава на трифтонга или може да бъде след тях (tuoi – твой).

С оглед на анатомо-физиологическата характеристика (с оглед на учленението)

1. 
   Според начина на образуване на шумовете
   

1. 
   преградни: б, б’; п, п’; д, д’; т, т’
   
2. 
   проходни: к, к’; г, г’; м, м’; н, н’; в, в’; ф, ф’; з, з’; с, с’; ж; ш; х, х’; р, р’; л, л’; й
   
3. 
   преградно-проходни: ц; дз; ч; дж; pf – в немски (Pferd)
   

1. 
   устнени
   

• 
  двуустнени: б; п; м
  
• 
  едноустнени(устнено-зъбни): в; ф
  

2. 
   езични (лингвални)
   

• 
  апикални (върхови)
  

• 
  коронални ( с короната на върха): т; д; н; л в български език;
  
• 
  дорсоапикални (с гърба на върха): т’; д’; л’ в български, чешки, хърватски език;
  
• 
  какуминални (ръбови): t; d; n в английски, албански и р в български и руски; с връхче издигнато и извито малко назад към небцето са индийските какуминални: t; d; n; в шведски език: t; d; n; l; s.
  

• 
  предноезични (предорсални): с, з; с’, з’; ж; ч в български, руски, хърватски
  
• 
  средноезични (медиодорсални): к’; г’ в български език + й
  
• 
  задноезични (постдорсални): к; г; х; ŋ – веларно н (банка, ангел)
  
• 
  радикални (коренови): q; G; N в арабски, някои тюркски и ескимоските езици
  

3. 
   увуларни (мъжечни): R – задно r във френски, немски, норвежки
   
4. 
   гласилкови: c’ – hamza в арабски; дихателен звук (Hand); твърдото начало на немските гласни в началото на думата
   

2. 
   Според мястото на образуване на съгласната:
   

1. 
   устнени
   

• 
  двуустнени: п; б; м
  
• 
  едноустнени (устнено-зъбни) – лабиодентални: в; ф
  

2. 
   устни (образуват се в устата)
   

• 
  междузъбни (интердентални): ø; ð в гръцки, албански и ø в испански; в английски ø; ð; ð в испански
  
• 
  зъбни (дентални): t; d в испански, сръбски, хърватски
  
• 
  венечно-зъбни (алвеодентални): т, д; с, с’; з, з’; дз, дз’; л
  
• 
  венечни (алвеолни): н, р в български език
  
• 
  преднотвърдонебни (препалатални): ш; ж; ч; дж; т’; д’; н’; л’; р’ + й
  
• 
  заднотвърдонебни: к’; г’; х’
  
• 
  меконебни: к; г; х + ŋ
  

3. 
   гърлени (фарингални): q; G; N
   
4. 
   гръклянни (ларингални): c’ – hamza в арабски; дихателен звук (Hand); твърдото начало на немските гласни в началото на думата
   

3. 
   Според участието на носната празнина при учленението:
   

1. 
   носови (назални): м; н; ŋ; н’
   
2. 
   неносови: всички останали съгласни
   

1. 
   По наличие или отсъствие на гръклянов глас или тон
   

• 
  звучни
  
• 
  беззвучни
  

2. 
   По преобладаването на гръклянов (пирингален) тон или на характеристичен шум
   

• 
  сонорни: р, р’; л, л’; м, м’; н, н’ + й; ŋ
  
• 
  шумови: всички останали
  

3. 
   По общо слухово впечатление
   

• 
  експлозивни – шумът, който се получава при премахването на преградата създава впечатление на слаба експлозия (всички преградни съгласни)
  
• 
  африкати (притъркави) – при тях покрай експлозивния елемент се примесва и шум на триене(преградно-проходни)
  
• 
  фрикативни – тези, при които характеристичният шум се образува при триенето на въздушната струя в стените на прохода (проходни съгласни)
  

4. 
   По окраска
   

• 
  меки: й – само мека
  
• 
  твърди: ж; ч; ч; дж – само твърди
  

5. 
   По трайност (квантитет)
   

• 
  дълги
  
• 
  кратки
  

6. 
   По възможност за удължаване
   

• 
  мигови
  
• 
  трайни
  

1. 
   От учленителска гледна точка
   

• 
  Начин на образуване на шумовете – проходен звук
  
• 
  Дейният учленителен орган – средноезичен
  
• 
  Място на образуване на съгласната – устен (преднотвърдонебен/препалатален)
  
• 
  Участието на носната празнина - неносов
  

2. 
   От акустично гледище
   

• 
  Има слаб фрикативен шум поради проходното учленение.
  

• 
  Първият формант на глайда й, който плавно се свързва с прехода на първия формант на съседната гласна е от решаващо значение за идентификацията на й.
  
• 
  Първият формант се проявява в честотната зона на първия формант на гласната и и се характеризира със силно изразен интензитет. Не може да образува самостоятелна сричка, а винаги в съчетание с други гласни и поради това се отличава от съответните нормални гласни по значително намалена учленителна сила или много неотчетлива окраска.
  

• 
  По наличие или липса на гръклянов глас или тон – звучен
  
• 
  По преобладаването на гръклянов тон или на характеристичен шум – сонорен звук
  
• 
  По общо слухово впечатление – фрикативен (проходен)
  
• 
  По окраска – мек (палатален), образува се върху твърдото небце
  
• 
  По трайност – свръхкратък
  
• 
  По възможност за удължаване – траен звук