Фрагмент константин Илиев



страница6/6
Дата14.03.2018
Размер0.88 Mb.
#63112
1   2   3   4   5   6

24.

В ред­ки­те ми­ну­ти, ко­га­то без­дейст­ва­ше, мо­ят дя­до До­чо, по пря­кор Дейст­ви­е­то, оби­ча­ше да гле­да как дейст­ват ма­ши­ни­те на струж­на­та. Той заста­ва­ше край те­ме­ли­те на хам­ба­ра, там, къ­де­то вър­ху зацимен­ти­ра­на пло­щад­ка, из­ко­пи и заг­раж­де­ния бя­ха мон­ти­ра­ни елек­т­ро­мо­тор, бан­циг, га­тер и рен­дос­вач­ка и, кре­щей­ки с всич­ка си­ла, раз­ме­ня­ше от вре­ме на вре­ме по ня­коя ду­ма с Пе­тър Вел­ков. Пе­тър, с шофьор­ски очи­ла на ли­це­то, за да го па­зят от стър­го­ти­ни­те, сле­де­ше как три­о­нът би­чи об­ко­ва­ния с же­лез­ни ско­би труп. Ог­ром­ни дър­ве­ни тру­пи има­ше нав­ся­къ­де око­ло струж­на­та, до­ри на ули­ца­та. Там ги раз­то­вар­ва­ха се­ля­ни­те, ко­га­то има­ха нуж­да от дъски, и ча­ка­ха да им дой­де ред за би­че­не. Ча­ка­ше се, как­то се ча­ка на во­де­ни­ца, и за­то­ва струж­на­та бе­ше място за слад­ки при­каз­ки, как­во­то е во­де­ни­ца­та, са­мо че тук тряб­ва­ше да се го­во­ри още по-ви­со­ко. За да се над­де­лее на ви­е­не­то на мо­то­ра, пля­съ­ка на ка­и­ши­те и пи­съ­ка на дър­во­то под зъ­би­те на три­о­на.

Си­гур­но си е попръд­вал дя­до До­чо край струж­на­та. Не за да из­полз­ва шу­ма на ма­ши­ни­те за прик­ри­тие. Прик­ри­тие за то­ва удо­вол­ст­вие той не тър­се­ше ни­ко­га, твър­де­ше да­же, че в Аме­ри­ка и в Ев­ро­па меж­ду то­ва да пръд­неш и да ких­неш не се пра­ви ни­как­ва раз­ли­ка. “Вър­ви си ­ раз­пра­вя­ше дя­до До­чо ­ ня­коя ко­ко­на през Ви­е­на. На­чер­ве­на, наг­ла­се­на, с тън­ки че­пи­ци, с чан­та, с копри­не­ни чо­ра­пи. И как­то си ми­на­ва пред стък­ло­то на ня­кой дю­кян, троп-троп с че­пи­ци­те ­ ръц-ръц от­зад, пър­ди си ко­ко­на­та, фиста­нът й се вет­рее и ни­кой не се об­ръ­ща.” Аз не знам за­що той да­ва­ше при­ме­ри все с Ви­е­на или Бер­лин, къ­де­то кра­кът му не бе­ше стъп­вал, а не с Аме­ри­ка. Там бе­ше пре­ка­рал по­ве­че от го­ди­на. Об­ли­ча­ше се да­же по аме­ри­кан­ски. Ши­ро­ки, прот­рити пан­та­ло­ни от па­муч­на ма­те­рия в син цвят, бо­я­ди­са­на, стру­ва ми се, най-ве­че вслед­ст­вие на раз­т­во­ра от син ка­мък, с кой­то пръска­ше ло­зя­та си, сла­ме­на шап­ка на гла­ва­та, па­муч­на жи­лет­ка съ­що с пет­на от син ка­мък. По ед­но вре­ме ед­на дуп­чи­ца има­ше от­зад на пан­та­ло­ни­те си, та­ка че се виж­да­ше част от ко­жа­та му. Аз все си мислех, че той на­роч­но, по­ра­ди ше­гаджийския си нрав е про­бил дуп­чи­ца­та, за да не дейст­ват си­ни­те пан­та­ло­ни ка­то шу­мо­заг­лу­ши­тел. За­що­то мно­го оби­ча­ше дя­до До­чо, ко­га­то ми­не пок­рай сед­на­ли на ня­кой дър­вен труп край струж­на­та му се­ля­ни мю­ще­рии или ба­бич­ки, съб­ра­ни на при­каз­ки вър­ху бе­ли­те ка­мъ­ни на кръсто­пъ­тя, да ги поз­д­ра­ви с гръ­мог­ласно трик­рат­но пър­де­не. Мю­ще­ри­и­те от­го­ва­ря­ха със смях, ба­бич­ки­те съ­що, но ако ба­ба Дон­ка бе­ше меж­ду тях, дя­до До­чо след вто­рия или тре­тия изстрел за­сил­ва­ше крач­ка­та си, напра­во под­тич­ва­ше. Стра­ху­вал се е, из­г­леж­да, че ба­ба Дон­ка, ко­я­то не спо­де­ля­ше мно­го не­го­ви­те пред­ста­ви за ху­мор, ще запра­ти от­зад по гла­ва­та му хур­ка­та си или он­зи твър­де те­жи­чък уред за пре­сук­ва­не на преж­да, кой­то в Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще се на­ри­ча­ше “пря­сук”. При­чи­на за всич­ки­те дя­до До­чо­ви те­о­ре­ти­за­ции от­носно естест­ве­ност­та на гръ­мог­ласно­то му га­зо­от­де­ля­не бе­ше всъщ­ност раз­ва­ле­ни­ят му сто­мах. Той оби­ча­ше обил­но да го пъл­ни с ме­со и из­вън­ред­но сил­ни под­прав­ки. Мал­ко ли те­о­рии оба­че са съз­да­де­ни, за да се оп­рав­дае то­зи или он­зи де­фект.

Вед­нъж, как­то си сто­ял край струж­на­та и си попръд­вал, дя­до До­чо ви­дял как Лиш­ко Ли­ков­ски за­пъх­тян ми­нал на­го­ре по ули­ца­та. Пет­най­сет ми­ну­ти по-късно, точ­но в об­рат­на по­со­ка ­ на­до­лу по ули­ца­та при­ти­ча­ли вой­ни­ци. След вой­ни­ци­те ­ по­ли­цаи, след по­ли­ца­и­те ­ ци­вил­ни. Най-от­зад, точ­но тол­ко­ва за­пъх­тян, кол­ко­то и Лиш­ко Ли­ков­ски пре­ди мал­ко, ма­кар че бил из­ми­нал несрав­ни­мо по-къ­со раз­сто­я­ние, кан­дил­кал бра­да по­път на се­ло­то отец Стой­чо, по пря­кор Стип­ца­та.

­ Ти­чай До­чо! ­ про­вик­нал се Стип­ца­та. ­ Ти­чай да ло­вим шум­каджи­и­те. На­ши­те на­ме­ри­ли шум­каджи­и­те в Бу­ко­вец!

­ Ида! ­ от­го­во­рил дя­до До­чо. ­ Са­мо да си об­ле­ча дре­ха­та. Ти­чам да си об­ле­ча дре­ха­та и ида.

Стип­ца­та пог­нал пак пра­хо­ля­ка, кой­то ди­га­ли бо­ту­ши­те на взво­да от лов­на­та ро­та (дру­ги­те взво­до­ве ми­на­ли по дру­ги пъ­ти­ща), а дя­до До­чо влязъл в ода­я­та на ста­ра­та къ­ща. Как­во е пра­вил там, раз­би­ра се, ни­кой не знае, ед­но е си­гур­но, че не е тър­сил дре­ха. Не е въз­мож­но оба­че да не е пог­лед­нал през про­зо­ре­ца на юг, къ­де­то сред пла­нин­ски­те въз­ви­ше­ния зад ре­ка­та от­въд, в мест­ност­та Бу­ко­вец, имал по­лу­че­на ка­то зест­ра на ба­ба Дон­ка го­ра. Раз­сто­я­ни­е­то по пра­ва ли­ния до там съв­сем не е го­ля­мо, та­ка че не е из­к­лю­че­но да е ви­дял она­зи тън­ка иви­ца дим, ко­я­то пре­ди то­ва мно­го по-от­б­ли­зо съг­ле­дал Лиш­ко Ли­ков­ски, пре­ди да пре­ца­па по­лупре­съх­на­ла­та от лет­ния зной ре­ка и после през ба­и­ри­те на мест­ност­та Жъл­топръст­ни­ца да хук­не на­го­ре към се­ло­то.

Дя­до До­чо ве­ро­ят­но си е дал смет­ка, че от­каз­вай­ки да се при­съ­е­ди­ни към по­те­ря­та, той е взел стра­на в не­що съд­бо­носно важ­но, не бе­ше оба­че ня­кой тол­ко­ва об­ра­зо­ван чо­век, че да сед­не на ма­са­та си, да топ­не пи­се­ца в масти­ло­то и с кра­си­вия си по­черк да за­пи­ше ня­как­ви мисли по то­зи по­вод. След ка­то е от­ми­на­ла опасност­та друг ня­кой след Стип­ца­та да се опи­та да го под­бе­ре към Бу­ко­вец, той от­но­во е слязъл до­лу при струж­на­та. Пе­тър Вел­ков от вре­ме на вре­ме спи­ра­ше елек­т­ро­мо­то­ра, при­мер­но до­ка­то вър­ху ва­го­нет­ка­та на га­те­ра с по­мощ­та на лосто­ве, чу­ко­ве и же­лез­ни ско­би бъ­де зак­ре­пен нов труп за би­че­не. Въз­мож­но е по вре­ме на та­ко­ва ед­но спи­ра­не хо­ра­та в струж­на­та да са чу­ли крат­ка­та пу­ко­те­ви­ца, ко­я­то про­ех­тя­ла в мест­ност­та Бу­ко­вец, въз­мож­но е хла­пе­та да са при­ти­ча­ли по ули­ца­та и да са ог­ла­си­ли как­во се за­да­ва от­до­лу. Все­ки слу­чай в един оп­ре­де­лен мо­мент всич­ки от струж­на­та из­лез­ли вър­ху мег­да­на със стър­го­ти­на­та. Из­лез­ли от къ­щи­те си и дру­ги хо­ра от ма­ха­ла­та, глав­но ста­ри же­ни, за­що­то вре­ме­то би­ло ра­бот­но и по­ве­че­то от хо­ра­та би­ли по ни­ви­те си. Ба­бич­ки­те се би­ли скуп­чи­ли на тях­но­то си място ­ бе­ли­те ка­мъ­ни край един от ду­ва­ри­те на кръсто­пъ­тя, пет­дести­на мет­ра да­леч от струж­на­та по по­со­ка на Свра­ко дол, там, къ­де­то ви­на­ги ста­ва­ли при­каз­ки­те им.

Най-напред се за­да­ли вой­ни­ци­те. Те ни­то пе­е­ли, ни­то го­во­ре­ли. Би­ли пот­ни и умо­ре­ни от мно­го­то ти­ча­не, дви­же­ли се под строй, но не съв­сем, за­що­то под строй по стръм­ни­те и не­рав­ни ули­ци на Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще мно­го труд­но се вър­ви. След вой­ни­ци­те вър­ве­ли уни­фор­ме­ни­те по­ли­цаи, след уни­фор­ме­ни­те ­ ци­вил­ни­те. Меж­ду уни­фор­ме­ни­те и ци­вил­ни­те пък се дви­же­ла ка­ру­ца. То­ва би­ла ка­ру­ца не с рит­ли, а със сан­дък. Ако е би­ла с рит­ли, мо­же би ня­ма­ло да спре на кръсто­пъ­тя край бе­ли­те ка­мъ­ни, за­що­то през рит­ли­те се виж­да как­во има в ка­ру­ца­та, как­во има в сан­дъ­ка ­ не мо­же да се ви­ди. Ка­ру­ца­та спря­ла.

Ан­гел Па­лик­ру­ша­та. Той вър­вял на две крач­ки зад ко­не­те. Ръ­ка­ви­те на ри­за­та му би­ли запрет­на­ти, обут бил с брич и гу­ме­ни цър­ву­ли. Ръ­це­те си дър­жал пре­мет­на­ти мал­ко зад гър­ба вър­ху ду­ло­то и прик­ла­да на гер­ман­ски шмай­зер, та­ка как­то ов­ча­ри­те пре­мя­тат ръ­це зад то­я­ги­те си. Щом ко­ле­ле­та­та спре­ли да се вър­тят, Ан­гел Па­лик­ру­ша­та стъ­пил на ед­на от же­лез­ни­те гла­ви­ни, пър­га­во прех­вър­лил кра­ка в сан­дъ­ка, на­вел се и ко­га­то се из­пра­вил, в ед­на­та си ръ­ка дър­жал за ко­са­та чо­веш­ка гла­ва. Гла­ва­та би­ла на млад мъж. Все ед­но че Ан­гел Па­лик­ру­ша­та го под­ка­нил, та­ка как­то е лег­нал по гръб, да се на­диг­не и пог­лед­не съб­ра­ни­те на кръсто­пъ­тя хо­ра. Мъ­жът се на­диг­нал, но не от­во­рил очи­те си, са­мо уста­та му сто­я­ла ши­ро­ко раззина­та.

Ба­бич­ки­те на кръсто­пъ­тя не напра­ви­ли ни­що дру­го, ос­вен да се прек­ръстят. И да е ми­на­ло на ня­коя през ума, че та­зи уста тряб­ва да се зат­во­ри (за­що­то, ма­кар да би­ло ме­сец юни, тя ско­ро щя­ла да се вкочани и то­га­ва ня­ма­ло да се зат­во­ри ни­ко­га), ни­коя ни­що не ка­за­ла, за­що­то си­гур­но са си да­ва­ли смет­ка, че те­зи с мно­го­то же­ле­за през ра­ме­не­те не дър­жат ни­как на кра­со­та­та на смър­т­ни­ка. Мъ­же­те край струж­на­та не се и прек­ръсти­ли. Сто­я­ли и гле­да­ли от мег­да­на със стър­го­ти­на­та.

Яд ще да го е би­ло Ан­гел Па­лик­ру­ша­та, че ни­то ед­на мла­да же­на не го гле­да от кръсто­ви­ще­то край бе­ли­те ка­мъ­ни. Но на дру­ги места по дъл­гия път от Бу­ко­вец до учи­ли­ще­то все ня­коя го е гле­да­ла. Не е из­к­лю­че­но да са се мяр­на­ли ня­къ­де и оран­же­ви­те шал­ва­ри на Алий­ца циган­ка­та. Сек­су­ал­на­та енер­гия на Ан­гел Па­лик­ру­ша­та би­ла не­из­то­щи­ма и ка­то не мо­жел да й на­ме­ри при­ло­же­ние, той при­чак­вал по пъ­ти­ща­та и пъ­те­ки­те Алий­ца, на ко­я­то пък често й се на­ла­га­ло да сно­ве по ней­ни­те си ци­ган­ски ра­бо­ти меж­ду Ка­за­че­во и Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще. Прид­ру­жа­ва­ла я най-често ед­на по-ста­ра ци­ган­ка, друг път ­ куп­чи­на де­чур­ли­га, но то­ва не пре­че­ло на Ан­гел де ко­га я срещ­не (случ­ва­ло се и по два пъ­ти на ден), да по­соч­ва с гла­ва към храсти­те: “Алий­це, ай­де.” Алий­ца би­ла чер­на и гроз­на и са­мо­лю­би­е­то на Ан­гел Па­лик­ру­ша­та стра­да­ло, за­що­то той не бил кой да е, а кон­т­ра­чет­ник. Два­ма кон­т­ра­чет­ни­ци има­ло в Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще: Ан­гел Па­лик­ру­ша­та и Ге­ор­ги Гостин­ски. Те се кри­е­ли съ­що по го­ри­те и но­щу­ва­ли там как­то шум­каджи­и­те.

Ве­чер­та на то­зи ден дя­до Ва­сил Па­лик­ру­шев, ба­ща­та на Ан­гел, връ­щай­ки се от ра­бо­та, се про­вик­нал към дя­до То­дор Гостин­ски, кой­то съ­що се при­би­рал с до­би­тъ­ка си от къ­ра: “То­до­ре, днес наште мом­че­та пак ут­ре­па­ли един.”

Ло­вът на шум­каджии ми­на­вал по то­ва вре­ме за до­ход­но за­ни­ма­ние. Дър­жа­ва­та пла­ща­ла по 50 000 ле­ва (равняващи се на 15-20 учи­тел­ски зап­ла­ти), за да се отър­ве от все­ки един от вра­го­ве­те си. Да се убие шум­каджия, би­ло оба­че не тол­ко­ва лесна ра­бо­та. Те не би­ли мно­гоб­рой­ни, съ­що има­ли оръ­жие, ма­кар и твър­де не­год­но, а пък на­се­ле­ни­е­то на Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще, бед­но и в го­ля­ма­та си част опо­зи­ци­он­но наст­ро­е­но към власт­та, без да е съв­сем на­ясно с иде­и­те им, ги под­к­ре­пя­ло.



25.

Го­ле­ми­ят, из­не­над­ва­що ин­те­ре­сен свят вле­зе в мал­ка­та ни ста­ич­ка с един изящ­но из­п­ле­тен зла­тен ко­нец. Ко­не­цът прик­ре­пя­ше кръг­ло кар­тон­че с над­пис от не­поз­на­ти, раз­лич­ни от бъл­гар­ски­те бук­ви: SIEMENS. Ба­ща ми бе­ше ку­пил ра­дио. Той го ин­ста­ли­ра вър­ху спе­ци­ал­но из­ра­бо­те­на дър­ве­на по­лич­ка, ко­я­то пък зак­ре­пи на най-дол­на­та част от рам­ка­та на про­зо­ре­ца. След ка­то ве­чер ба­ба Ди­мит­ра раз­сте­ле­ше посте­ля­та си, ра­ди­о­то ви­се­ше над нея. Ба­ща ми бе­ше пре­це­нил, че печ­ка­та “ци­ган­ска лю­бов”, ко­га­то се наг­рее, ня­ма да го пов­реж­да, из­ме­рил бе­ше раз­сто­я­ни­е­то та­ка, че ка­то се от­ва­ря вра­та­та, да не го за­ка­ча. За пръв път чух ду­ми­те “ор­кестър”, “кон­церт”, но и дру­ги, ко­и­то не зву­ча­ха ка­то му­зи­ка: “бой­ни ма­ши­ни”, “про­тив­ник”, “плен­ни­ци”. Мно­го оби­чах дет­ски­те пре­да­ва­ния, но по­ня­ко­га и в тях, как­то най-ве­че в но­ви­ни­те, се на­мес­ва­ше един ид­ващ ка­то че ли мно­го от­да­ле­че, слаб, но кав­гаджийски гла­сец. Бил е го­во­ри­те­лят на емиг­ран­т­ска­та ко­му­нисти­ческа ра­ди­остан­ция “Христо Бо­тев”, ко­я­то е пре­да­ва­ла от Моск­ва на въл­ни­те на Ра­дио Со­фия. То­зи гла­сец мно­го ме драз­не­ше, ня­ма­ше от­къ­де да знам, че ба­ща ми е ку­пил ра­ди­о­то глав­но за да слу­ша не­го, не пом­ня оба­че да­ли се за­рад­вах, ко­га­то един ден се оп­ла­ках от чо­ве­ка, кой­то ми пре­че­ше да слу­шам дет­ски­те преда­ва­ния, и дя­до До­чо по­бър­за да ме ус­по­кои с ду­ми­те: “Гер­ман­ци­те го тър­сят да го уби­ят.” Аз си пред­ста­вях то­зи чо­век сред ня­как­ва го­ля­ма и страш­на во­да ­ ка­то та­зи, де­то бях ви­дял на Ско­ка, но още по-го­ля­ма. Със синьо ка­то ко­ми­ти­те от тат­ко­ва­та ве­че­рин­ка ли­це чо­ве­кът кре­ще­ше в ед­на фу­ния кав­гаджийски­те си не­съг­ла­сия, а вя­тъ­рът ту ги от­на­ся­ше, ту ги пуска­ше по жи­ци­те на на­ше­то ра­дио.



Жъл­та­та жи­ца из­ли­за­ше от про­зо­ре­ца, про­ви­ра­ше се през кло­ни­те на кру­ша­та, ля­га­ше вър­ху циг­ли­те на пок­ри­ва и сти­га­ше до ед­ни, раз­пе­ре­ни ка­то ръ­це на пла­ши­ло вър­ху ко­ми­на, лет­ви. Раз­би­ра­е­мо бе­ше, че от пок­ри­ва се виж­да и чу­ва на­да­леч. За­що оба­че чер­ве­на­та жи­ца бе­ше за­бо­де­на до­лу в зе­мя­та край де­бе­ло­то стъб­ло на кру­ша­та пред мрач­на­та дя­до До­чо­ва ма­за? Ви­дях как ба­ща ми взе един от ста­ри­те са­ха­ни на ба­ба Ди­мит­ра, из­жу­ли го с не­що, та­ка че той ста­на лъскав и чер­вен, вър­за към не­го края на чер­ве­на­та жи­ца и та­ка го за­ро­ви в зе­мя­та. Раз­съж­да­вай­ки, че щом гла­со­ве­те ид­ват от­вън­ка и по жъл­та­та и чер­ве­на жи­ца вли­зат в мал­ка­та ни ста­ич­ка, аз смя­тах, че и мо­ят глас мо­же да те­че в об­рат­на по­со­ка. До­пускай­ки та­зи въз­мож­ност, аз заста­вах край ра­ди­о­то и щед­ро, с вдъх­но­ве­ни песни се от­б­ла­го­да­ря­вах на те­зи, ко­и­то ня­къ­де пред тех­ни­те си жи­ци пе­е­ха, сви­ре­ха и раз­каз­ва­ха дет­ски при­каз­ки.

Мо­е­то не­ве­жест­во бе­ше ни­що в срав­не­ние с не­ве­жест­во­то на въз­раст­ни­те от ма­ха­ла­та. Ня­къ­де към края на го­ре­що­то ля­то ра­ди­о­то съ­об­щи, че ца­рят е бо­лен. После ца­рят ум­ря. Край ду­ва­ра с чер­ни­ца­та, съ­бо­рен ня­ко­га за­ра­ди стро­е­жа на къ­ща­та, ко­я­то се­га на­се­ля­вах­ме, и още не­въз­ста­но­вен, бя­ха се съб­ра­ли лю­бо­пит­ни ба­би, по-мла­ди же­ни и мо­ми­че­та. Ня­кой, във все­ки слу­чай не ба­ща ми, бе­ше пре­местил ра­ди­о­то край дру­гия ни про­зо­рец, към ули­ца­та, за да се чу­ва пре­да­ва­не­то на цар­ско­то пог­ре­бе­ние. Аз бях заста­нал мно­го ва­жен край то­зи про­зо­рец, сло­жил бях ръ­це­те си вър­ху коп­че­та­та и ими­ти­рах вър­те­не. Всъщ­ност са­мо плъз­гах пръсти­те си по кръг­ла­та, на­се­че­на с грапави улей­че­та, по­вър­х­ност на коп­че­та­та, но по­не­же раз­сто­я­ни­е­то до гру­па­та на лю­бо­пит­ни­те бе­ше доста­тъч­но го­ля­мо, те не мо­же­ха да раз­бе­рат, че смя­на­та на го­вор с тра­ур­на му­зи­ка не се уп­рав­ля­ва от мен, а от ня­кой, кой­то не е тук, а в да­леч­на­та Со­фия. По ед­но вре­ме гла­сът на ра­ди­о­то за­го­во­ри за бя­ло­то кон­че на ца­ря, ко­е­то, пок­ри­то с че­рен плат, съ­що на­ве­ло гла­ва, за да се сбо­гу­ва с по­кой­ни­ка. Те­зи ду­ми сил­но по­дейст­ва­ха на гру­па­та край ду­ва­ра, но осо­бе­но въл­ну­ва­що бе­ше, ко­га­то гла­сът съ­об­щи, че звукът, кой­то то­ку-що са чу­ли слу­ша­те­ли­те, е пла­чът на Ней­но ве­ли­чест­во. Пла­чът, из­г­леж­да, е бил доста тих, не­о­пит­ни­те ми в то­ва от­но­ше­ние уши май че не го до­ло­ви­ха. Все­ки слу­чай не от несх­ва­ща­не на важ­ност­та и ве­ли­чи­е­то на мо­мен­та не мо­жех да из­пъл­ня насто­я­ва­не­то на ед­на-две от ка­то че ли по-мла­ди­те же­ни край ду­ва­ра да пусна пак ца­ри­ца­та да пла­че.


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница