Франсис Бърнет Малката принцеса



страница1/11
Дата02.06.2018
Размер1.59 Mb.
#71328
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Франсис Бърнет

Малката принцеса


Превод А. Ангелов
Редактор Костадин Костадинов

Формат 16/56/84


Издателска къща "Пан '96" ООД

тел.: 974-31-65

Предпечат ЕТ "Катерина"

тел.: 57-67-62

Компютърно оформление на корицата

Рекламна агенция "Агора"

тел.: 54-05-71, 54-07-93, 51-14-84

Печат "Балканпрес" - София


ISBN 954-657-140-7
Frances Hodgson Burnett

A Little princess

(c) А. Ангелов, превод

(c) ИК "Пан '96"


ИК "Пан '96" предлага на всички училища

и библиотеки възможност за закупуване

на книгите от поредицата

"Вечните детски романи"

с 10% търговска отстъпка.
Заявки можете да направите на адрес:

1000 София, п.к. 791, ИК "Пан".

Тел./факс: 974-31-65
Поредица

Вечните детски романи


Поредица "Вечните детски романи" представя над сто заглавия от световната класика за деца и юноши. Освен многократно издаваните досега шедьоври, тя включва и романи, непревеждани на български език. Поредицата е съставена от специалисти на издателство "Пан '96" в най-голямата детско-юношеска библиотека на Европа - в гр. Мюнхен, Германия.

"Вечните детски романи" са не само увлекателно четиво, а и неразделна част от обучението по литература.

Сара


Беше мрачен зимен ден. Над Лондон се стелеше гъста, жълта мъгла. Лампите във всички къщи бяха запалени и витрините на магазините осветени, сякаш беше нощ. По една от големите улици се движеше файтон. В него се возеха малко момиче със странен вид и неговият баща.

Момиченцето седеше подгънало крака, облегнато на баща си, който го бе прегърнал, и гледаше минувачите с големите си замислени очи.

Беше толкова малко, че човек не можеше да очаква такъв замислен поглед на малкото лице. Той не подхождаше дори на едно дванайсетгодишно момиче, а Сара Крю беше само на девет. Работата беше там, че Сара постоянно мислеше за необикновени неща, за възрастните хора и света, към който те принадлежат. Струваше й се, че е живяла много дълго.

В този миг си мислеше за пътуването, което бе направила от индийския град Бомбай с баща си, капитан Крю, за големия параход, за моряците - индуси, които ходеха безшумно по него, за децата, които играеха върху горещата палуба и за младите жени на морските офицери, които се опитваха да я заговорят и се смееха на това, което им разказваше.

Тя си мислеше, колко е странно, човек да е в Индия под знойното слънце, след това да се озове сред океана, а после - в хубав файтон, носещ се из чуден град, където денят е като нощ. Тъй загадъчно бе всичко това, че тя се притисна по-близко до баща си.

- Татко - каза тя тихо, почти шепнешком.

- Какво има, Сара? - запита капитан Крю, като я погледна в очите. - За какво мислиш, момичето ми?

- Това ли е градът? - попита Сара.

- Да, това е. Най-после стигнахме.

И макар да беше само на девет години, Сара разбра, че баща й не изпитва никаква радост като казва това.

Струваше й се че са изминали много години от времето, когато бе започнала да се подготвя за "града", както тя винаги го наричаше. Майка й бе умряла при нейното раждане. Тя не я познаваше и никога не бе чувствала отсъствието й. Баща й беше единственият човек, когото имаше на света. Те винаги играеха заедно и много се обичаха. Знаеше само, че той е богат, защото бе чувала хората да казват това, като мислеха, че и тя ще бъде богата, когато порасне. Сара не знаеше, какво значи да бъдеш богат. Бе живяла винаги в хубава къща и беше навикнала на много слуги, които я наричаха "малката господарка" и й угаждаха във всичко. Тя имаше играчки и любими животни, а също и бавачка индуска, която я обожаваше. Сара бе разбрала, че само богатите хора могат да имат такива неща. Но това беше всичко, което знаеше.

През краткия й живот само едно нещо я смущаваше. Това беше мисълта за "града", където щеше да бъде заведена един ден. Климатът на Индия не е добър за децата, затова родителите им ги изпращат колкото се може по-рано вън от нея - обикновено в Англия, за да учат. Сара бе виждала други деца да заминават и беше слушала техните бащи и майки да говорят за писмата, които получават от тях. Знаеше, че и тя ще трябва да замине и, макар понякога да я привличаше това, което баща й разказваше за пътуването и за непознатата земя, мисълта, че той не ще може да остане при нея, я безпокоеше.

- Не можеш ли и ти да дойдеш с мене в "града", татко? - бе запитала веднъж, когато бе на пет години. - Не може ли и ти да ходиш на училище? Аз ще ти помагам да си учиш уроците.

- Но ти няма да останеш дълго време там, моя малка - отговаряше винаги той. - Ти ще отидеш в една хубава къща, където ще има много малки момичета. Ще си играете заедно. Аз ще ти пращам много книги и ти много скоро ще пораснеш. Ще станеш голяма и умна и ще се върнеш, за да се грижиш за татко.

Беше й приятно да мисли за това. Да се грижи за къщата, да язди на кон с баща си, да говори с него, да чете книгите му. За нея нямаше нищо по-хубаво от това и, ако трябваше да отиде в "града", в Англия, за да го постигне, тя беше готова да го направи. Другите малки момичета много не я интересуваха, но достатъчно утешение щеше да й бъде да има много книги за четене. Обичаше книгите повече от всичко и постоянно си измисляше приказки за хубави неща, които сама си разказваше. Понякога ги разказваше и на баща си, и той също ги харесваше.

- Е, татко - каза тя бавно, - щом сме тук, ще трябва да се примирим.

Той се засмя при тия мъдри думи и я целуна. Самият той не беше никак доволен, макар и да знаеше, че не бива да издава това. Неговата странна малка Сара му бе такъв другар, че той чувстваше колко самотен ще бъде, когато се върне в Индия; знаеше, че когато се прибира вкъщи, тя няма да идва да го посреща в бялата си рокля. Той я притисна силно до себе си, когато файтонът пристигна на големия, глух площад, където бе къщата, в която отиваха.

Това беше голяма, мрачна къща, досущ като всички други къщи наоколо, с тая разлика, че на пътната й врата имаше бронзова табела с надпис:


Госпожица Минчин

Пансион за момичета


- Пристигнахме - каза капитан Крю, като се мъчеше да бъде весел. След това свали Сара от файтона, изкачиха стъпалата и позвъниха. По-късно Сара често си мислеше, че къщата много прилича на самата госпожица Минчин. Тя беше прилична и добре обзаведена, но всичко в нея беше грозно. Креслата сякаш бяха с твърди кости. Във вестибюла всичко беше строго и излъскано, дори и червеният, подобен на месечина часовник в ъгъла имаше строго полиран вид. Салонът, в който ги въведоха, бе покрит с килим на квадрати, столовете бяха четвъртити, а на тежката мраморна полица над камината имаше голям мраморен часовник.

Сара седна на един черен стол и се огледа наоколо.

- Тук не ми харесва, татко - каза тя. - Но нима войниците, дори най-храбрите, искат да влязат в сражение?

Капитан Крю се засмя на това. Той беше млад и весел човек и обичаше да слуша странните думи на Сара.

- Скъпа Сара - каза той, - какво ще правя когато няма да има кой да ми говори така? Никой не съчинява така добре като тебе.

- Но защо съчинените слова те карат да се смееш така?

- Защото си много смешна като ги разказваш - отговори той, като се смееше още повече. Но изведнъж престана, прегърна дъщеря си и я целуна сериозно, сякаш сълзи бяха напълнили очите му.

Тъкмо в този миг госпожица Минчин влезе в стаята. Сара почувства, че тя прилича много на къщата си: висока и мрачна, сериозна и грозна. Очите й бяха големи и студени, усмивката - широка и ледена. Тя стана още по-голяма, когато видя Сара и капитан Крю. Беше чула много хубави неща за младия военен, между другото и това, че той е богат баща, готов да харчи много пари за малката си дъщеря.

- За мене ще бъде голяма чест да ми поверите едно такова хубаво и благонадеждно дете, капитан Крю - каза тя, като взе и погали ръката на Сара. - Разказаха ми, колко е умна. А едно умно дете е голямо богатство за пансион като моя.

Сара стоеше спокойно и гледаше госпожица Минчин в лицето. Както винаги, си мислеше за какво ли не.

- Защо казва, че съм хубава? Аз съвсем не съм хубава. Изабела, малката дъщеря на полковник Грейндж е хубава. Тя има трапчинки и розови бузи, косата й е като златна. Аз имам къса черна коса, очите ми са зелени, освен това съм слаба и съвсем не хубава. Аз съм едно от най-грозните деца, които съм виждала. Тя разправя неверни неща от самото начало.

Но Сара се лъжеше като мислеше, че е грозна. Тя наистина не приличаше на Изабела Грейндж - хубавицата на полка, но си имаше свое, особено обаяние. Беше слаба и кръшна, малко висока за годините си, със сериозно и привлекателно лице. Косата й бе гъста и съвсем черна, къдрава по краищата; очите й бяха наистина сиво-зелени, но бяха големи, чудни очи, с дълги черни мигли, и много хора ги харесваха. Бе тъй уверена, че е грозно малко момиче и никак не се радваше на ласкавите думи на госпожица Минчин.

- Ако кажа, че е хубава, ще излъжа - мислеше си Сара - и ще знае, че говоря неверни неща. А ми се струва, че съм толкова грозна, колкото е и тя. Защо тя каза това?

После, след като опозна госпожица Минчин, Сара разбра, защо го бе казала. Тя узна, че госпожица Минчин казва същото на всеки баща или майка, които завеждат детето си в нейното училище.

Сара стоеше до баща си и слушаше, докато разговаряха с госпожица Минчин. В пансиона Сара щеше да живее при особени условия, щеше да има хубава спалня и стая за занимания; щеше да има прислужница, която да се грижи за нея вместо индуската дойка.

- Аз не се безпокоя никак за възпитанието й - каза капитан Крю с весел смях, като взе ръката на Сара и я помилва. - Само не трябва да я оставяте да учи много. Тя винаги рови малкия си нос в книгите. Не ги чете, госпожице Минчин, тя ги поглъща, сякаш не е момиче, а вълче. Тя постоянно търси нови книги, а също и книги за възрастни, големи, дебели, и не само английски, но и немски и френски - истории, биографии, стихотворения и какво ли не още. Взимайте й книгите, когато чете прекалено. Карайте я да играе или да излиза да си купува нови кукли. Тя трябва повече да играе с кукли.

- Татко - каза Сара, - ако излизам често да купувам нови кукли, ще станат толкова много, че няма да мога да ги обичам всичките. Куклите трябва да бъдат близки приятели. Емили ще ми бъде приятелка.

Капитан Крю и госпожица Минчин се спогледаха.

- Коя е тази Емили? - попита тя.

- Сара, кажи на госпожица Минчин - каза капитан Крю, като се усмихна.

- Тя е кукла, която още нямам, но, която татко ще ми купи. Ще отидем заедно да я търсим. Аз съм я нарекла Емили. Тя ще бъде моята приятелка, когато татко замине. Ще й разправям за него.

Широката усмивка на госпожица Минчин стана наистина много ласкава.

- Какво интересно дете! - каза тя. - Какво мило малко създание!

- Да - каза капитан Крю, като притегли Сара към себе си. - Тя е мило малко същество. Грижете се много за нея, госпожице Минчин.

Сара остана няколко дни в хотела с баща си, докато той замине за Индия. Излизаха заедно, ходиха из големите магазини и купиха много неща. Всъщност много повече, отколкото бяха нужни на Сара, но капитан Крю искаше малката му дъщеря да има всичко, от което се възхищава или което възхищава самия него. Така че накупиха неща, с които можеше да се напълни гардероб твърде голям за едно деветгодишно момиче. Имаше кадифени рокли, шапки и маншони, ръкавици, носни кърпи и чорапи. И учтивите продавачки си шепнеха една на друга, че странното малко момиче с големите необикновени очи е сигурно някоя чуждестранна принцеса, може би дъщеря на някой индийски раджа.

Най-после те намериха Емили, но докато я открият трябваше да влизат в много магазини за играчки и да ги разглеждат.

- Искам тя да изглежда така, като че ли не е кукла - казваше Сара. - Искам да има вид, сякаш слуша когато й говоря. Лошото на куклите е това, че никога не чуват какво им говориш.

Те гледаха и големи и малки кукли - кукли с черни и със сини очи, с кестеняви къдри и със златни плитки, облечени и необлечени.

- Виждаш ли - каза Сара, когато разглеждаха една кукла без дрехи - ако тя няма дрехи, можем да я занесем на шивачката да й ушие. Дрехите ще й седят по-добре, ако бъдат пробвани.

След като се разочароваха не веднъж, те решиха да се разхождат и гледат по витрините. Бяха минали край два или три магазина, без дори да влизат вътре, когато, като се приближаваха към един не особено голям, Сара изведнъж трепна и стисна баща си за ръката.

- Татко! Това е Емили!

Огън се бе разлял по лицето й и сиво-зелените й очи имаха такова изражение, като че ли бе познала някого, с когото е била близка и когото е обичала.

- Тя чака тъкмо нас - каза Сара. - Да влезем при нея.

- О, Сара - каза капитан Крю - имам чувството, че трябва някой да ни представи.

- Ти ще представиш мене, а пък аз тебе - каза Сара. - Но аз я познах, щом я видях - и може би и тя ме е познала.

Куклата, може би, я бе познала. Тя наистина имаше много умно изражение, когато Сара я взе в ръцете си. Беше голяма, но можеше да се носи лесно; имаше естествено къдрава златнокестенява коса, която падаше като наметало около нея; очите й бяха тъмносини и ясни, с меки гъсти мигли - истински, а не рисувани с чертички.

- Разбира се - каза Сара като я погледна в лицето както я държеше на колената си - разбира се, че това е Емили.

Купиха Емили и я отнесоха в магазин за детски дрехи, където й премериха и накупиха цял гардероб, като този на Сара. И тя имаше кадифени рокли, шапки, палта, хубави долни дрехи, ръкавици, носни кърпички.

- Искам да изглежда винаги като дете, което има добра майка - каза Сара. - Аз съм нейната майка, макар че ще бъдем едновременно и приятелки.

Капитан Крю щеше сигурно да се радва на тия пазарувания, но не можеше да забрави, че трябва да замине и да се раздели с любимата си малка приятелка.

Посред нощ той стана от леглото си, отиде и застана при Сара, която спеше с Емили в ръце. Черната й коса бе разпиляна по възглавницата и златнокестенявата коса на Емили се смесваше с нейната. Емили приличаше толкова много на истинско дете, че капитан Крю се зарадва, че тя лежи до дъщеря му. Той въздъхна дълбоко.

- Не вярвам да знаеш колко ще ми липсваш, скъпа Сара - каза наум капитан Крю.

На другия ден баща й я заведе в пансиона на госпожица Минчин и я остави там. Щеше да отпътува следната сутрин. Капитанът обясни на госпожица Минчин кой е адвокатът, натоварен да се грижи за неговите работи в Англия, и с когото би могла да се съветва винаги, когато има нужда. Той каза, че ще пише на Сара два пъти в седмицата и че трябва да й дават всичко каквото поиска.

- Тя е много разумна и никога не иска нещо, което не може да й се даде - каза той.

След това отидоха със Сара в нейната малка стая за занимания да се сбогуват. Сара седна на коленете му, хвана полите на палтото му с малките си ръце и го загледа втренчено в лицето.

- Сара, да не би да искаш да ме научиш наизуст? - каза той, като й поглади косата.

- Не - отговори тя. - Аз вече те знам наизуст.

И те се прегърнаха така, сякаш никога нямаше да се пуснат.

Когато файтонът се отдалечаваше от вратата, Сара седеше до прозореца с ръце под брадичката и го следваше с очи, докато той зави зад ъгъла на площада. Емили седеше до нея и също гледаше подире му. Когато госпожица Минчин изпрати сестра си, госпожица Амилия, да види какво прави детето, тя не можа да отвори вратата.

- Аз я заключих - обади се странен учтив детски глас отвътре. - Искам да бъда съвсем сама, ако позволявате.

Госпожица Амилия беше ниска и дебела и се боеше много от сестра си. Всъщност, тя беше по-добра от нея, но винаги й се подчиняваше. Върна се долу с доста изплашен израз на лицето.

- Никога не съм виждала такова смешно и старомодно дете - каза тя на сестра си. - Заключила се е и не вдига никакъв шум.

- По-добре така, отколкото да рита и пищи, както правят някои - отговори госпожица Минчин. - Аз мислех, че както е разглезена, ще вдига голяма врява. Ако има дете, на което се е угаждало във всичко, то това е тя.

А горе, в заключената стая, Сара и Емили седяха и гледаха втренчено към ъгъла, зад който се скриваше файтонът. Капитан Крю махаше с ръка.


Урок по френски

Когато на другия ден Сара влезе в класната стая, момичетата я гледаха с широко отворени любопитни очи. Всички ученички - от Лавиния Хърбърт, която бе тринайсетгодишна и се мислеше за много голяма, до Лоти Лег, която бе само на четири и бе бебето на училището - бяха вече чули доста неща за нея. Те знаеха, че тя е ученичката, която госпожица Минчин смята за гордостта на пансиона. Две-три ученички бяха дори зърнали нейната прислужница, французойката Мариета, която бе пристигнала предишната вечер. Лавиния се беше изхитрила да мине край стаята на Сара, когато вратата бе отворена и беше видяла как Мариета отваря една кутия, пристигнала неотдавна от някакъв магазин.

- Беше пълна с дантели, с много дантели - шепнеше тя на приятелката си Джеси, като се навеждаше над учебника по география. - Видях като ги вадеше. Чух как госпожица Минчин каза на госпожица Амилия, че дрехите й са толкова много, че просто не подхождат на едно дете. Тя е облякла сега една от тези поли. Видях я като седна.

- Носи копринени чорапи! - прошепна Джеси и се наведе над учебника си по география. - Тя има малки крака! Никога не съм виждала толкова малки крака.

- О - смънка злобно Лавиния, - така са й направени обувките. Мама каза, че и големите крака могат да изглеждат малки, стига обущарят да умее да направи подходящи обувки. Мисля, че тя не е никак хубава. Очите й имат такъв странен цвят.

- Тя не е хубава като някои други - каза Джеси, - но човек неволно се извръща да я погледне повторно.

Сара седеше спокойно на мястото си и чакаше да й кажат какво да прави. Бяха я сложили близо до катедрата на госпожица Минчин. Тя не се смущаваше никак от погледите на ученичките. Това я интересуваше, тя наблюдаваше спокойно децата, които я гледаха. Питаше се, какво мислят за нея, дали се занимават с уроците си, дали някоя от тях има баща, който да прилича на нейния. Сутринта тя бе разговаряла надълго с Емили за баща си.

- Емили, той пътува сега по море - каза тя. - Ние двете трябва да бъдем добри приятелки и да си казваме всичко. Емили, погледни ме. Ти имаш най-хубавите очи, които съм виждала, жалко само, че не можеш да говориш.

Сара бе дете с въображение и една от чудните й мисли беше тази, че ще бъде много хубаво да си представя, че Емили е жива и че наистина чува и разбира. След като Мариета й помогна да облече ученическата тъмносиня рокля и завърза косата й с тъмносиня панделка, Сара отиде при Емили, която седеше на отделен стол, и й даде една книга.

- Можеш да четеш, докато съм долу - каза тя и като видя, че Мариета я гледа с любопитство, започна да й говори с много сериозен вид.

- Аз мисля, че куклите могат да вършат неща, които не искат да ни кажат. Вероятно Емили може да чете, да говори, да се разхожда, но не иска да върши това пред хората. Това е нейна тайна. Виждаш ли, ако хората знаеха, че куклите могат да вършат разни неща, те щяха да ги карат да работят. Затова те сигурно са се наговорили да пазят това в тайна. Докато стоим в стаята, Емили ще мълчи и ще гледа; но ако излезем, може би ще започне да чете или ще отиде да гледа от прозореца. И като чуе, че някой от нас влиза, ще бърза да си седне на стола и ще се преструва, че е била там през всичкото време.

- Колко е смешна! - каза си Мариета и като слезе долу разказа всичко това на главната прислужница.

Но тя беше започнала вече да обича това малко чудно момиче, което имаше такова умно лице и се държеше толкова възпитано. Дотогава тя се бе грижила за деца, които не бяха толкова учтиви. Сара бе наистина много внимателна и като говореше с нея, казваше мило и учтиво:

- Ако обичаш, Мариета. Благодаря ти, Мариета.

Мариета каза на главната прислужница, че Сара й благодари като на някоя дама.

- Прилича на истинска госпожица - добави тя.

Мариета беше много поласкана от новата си малка господарка и бе доволна от мястото си.

Седнали на чиновете си, момичетата продължаваха да гледат Сара с любопитство. В един момент госпожица Минчин почука важно по катедрата.

- Деца - каза тя, - искам да ви запозная с малката ви нова съученичка. - Всички деца станаха; стана и Сара.

- Надявам се, че ще бъдете любезни със Сара Крю; тя е дошла при нас от много далече - чак от Индия. След часа трябва да се запознаете с нея.

Ученичките се поклониха, Сара също им се поклони.

- Сара - каза госпожица Минчин, - ела тук при мене.

Госпожица Минчин бе извадила една книга от катедрата и я прелистваше. Сара се приближи почтително до нея.

- Тъй като баща ти е взел прислужница - французойка - започна тя, - аз предполагам, че той иска да научиш добре френски език.

- Той сигурно я е взел - каза тя, - защото е мислил, че ще я харесам.

- Струва ми се - каза госпожица Минчин с малко кисела усмивка, - че са те разглезили доста и винаги си мислиш, че хората правят това или онова, защото ти харесва на теб. Аз мисля, че баща ти е искал да научиш френски.

Ако Сара беше по-възрастна и не бе свикнала да бъде толкова учтива с хората, тя би могла да се обясни с много малко думи. Но сега чувстваше, че цялата се изчервява. Госпожица Минчин бе много строга и обичаше да се налага. Изглеждаше напълно уверена, че Сара не знае френски и нямаше смисъл да й се противоречи. А всъщност Сара знаеше френски от толкова малка, че не помнеше кога го е учила. Баща й много често и беше говорил на този език. Майка й бе французойка и капитан Крю обичаше нейния език така, че Сара го беше слушала постоянно и го знаеше много хубаво.

- Аз... аз не съм учила никога френски, но... но - започна тя, като се мъчеше свенливо да обясни.

Една от най-големите тайни болки на госпожица Минчин беше, че тя самата не говореше френски и искаше да скрие това. Затова нямаше никакво желание да говори на тази тема и да се излага на невинните въпроси на една нова ученичка.

- Достатъчно - каза тя със строга учтивост. - Ако не си учила, трябва да започнеш веднага. Учителят по френски, господин Дюфарж, ще дойде тук след няколко минути, а в това време прегледай тази книга.

Сара чувстваше, че бузите й горят. Тя седна на мястото си, отвори книгата и сериозно разгледа първата страница. Знаеше, че ще е неучтиво да се усмихва, а беше решила да не бъде неучтива. Недоумяваше, че я карат да чете една страница, на която пише, че "le pere" значи "бащата", и "la mere" - "майката".

Госпожица Минчин я погледна изпитателно.

- Сара, изглеждаш ми нещо сърдита - каза тя. - Съжалявам, че не ти се учи френски.

- Аз обичам този език - отговори Сара и поиска отново да обясни, - но...

- Не бива да казваш "но", когато те карат да вършиш нещо - каза госпожица Минчин. - Продължавай да четеш.

И Сара започна да чете и вече не се усмихваше дори когато откри, че "le fils" значи "синът", и "le frere" - "братът".

- Когато дойде господин Дюфарж - помисли си тя - ще му обясня всичко.

Скоро господин Дюфарж пристигна. Беше приятен и интелигентен французин на средна възраст, който прояви интерес към Сара, която се мъчеше от учтивост да си дава вид, че е погълната от учебника.

- Това ли е новата ми ученичка, госпожице? - попита той госпожица Минчин. - Това е щастие за мен.

- Баща й, капитан Крю, настоява тя да учи френски, но се опасявам, че тя има детско предубеждение към него. Изглежда, че не желае да го учи - каза госпожица Минчин.

- Съжалявам за това, госпожице - каза той нежно на Сара. - Може би когато започнем да учим заедно, ще успея да ви докажа, че френският е чуден език.

Сара стана от мястото си. Беше почнала да се отчайва, като че ли беше почти опозорена. Тя погледна господин Дюфарж с големите си сиво-зелени очи и започна простичко да говори на хубав френски език. Обясни, че госпожица Минчин не я е разбрала. Тя не е учила френски така, от книга, но баща й и други хора са й говорили на този език и тя чете и пише на него, както чете и пише на английски. Баща й обича този език, обича го и тя. Майка й, която починала при нейното раждане, била французойка. Тя ще се радва да научи всичко, на което господинът би я научил, а това, което искала да обясни на госпожицата, било, че знае вече думите в тази книга - и тя показа учебника.


Каталог: library -> svetski -> chuzdiclasica
chuzdiclasica -> Поредица ние обичаме животните
chuzdiclasica -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
chuzdiclasica -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
chuzdiclasica -> [Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър
chuzdiclasica -> Първо издание превод Николай Анастасов
chuzdiclasica -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
chuzdiclasica -> Хенрик Сенкевич


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница