Фридрих Ницше Залезът на боговете



страница1/7
Дата03.02.2017
Размер0.94 Mb.
#14165
  1   2   3   4   5   6   7
Фридрих Ницше

Залезът на боговете

Или как се философства с чук в ръка

ПРЕДГОВОР


Да запазиш своята веселост пред мрачното и ужасно отговорно дело е повече от изкуство. И все пак — има ли на света нещо по-нужно от доброто настроение? Не успява онзи, на когото липсват дързост и лудория. Едва излишъкът от сила е доказателство за нейното съществуване. Преоценка на всички ценности — чудовищната черна въпросителна, засенчваща оногова, дръзнал да преоценява — такава съдбовна задача изисква всеки миг да си озарен от слънчевите лъчи, да си се отървал от тежката, от прекомерната сериозност. Всяко средство за целта е оправдано, всеки „случай“ е щастие. И преди всичко войната. Именно тя е била най-умното и правилно действие на всеки задълбочен дух, в самото раняване се съдържа изцелението. Една сентенция, въпросът за чийто произход предоставям на учената любознателност, отдавна вече е моят девиз: increscunt animi, virescit virtus*.

[* При раняването нараства духът и се развива мъжествената добродетел. — Бел. прев.]

Друго средство, което при известни обстоятелства предпочитам, е изследването на боговете. На земята съществуват повече богове, отколкото реалности, оттук и моят „зъл поглед“ към този свят, и злото ми ухо… Да зададеш своите въпроси с чук в ръка и в отговор да чуеш известния кух, празен звук, свидетелствуващ за изсъхнали вътрешности — какво възхищение за човек с остър слух и особено за мен, стария психолог и мишелов, за когото всичко онова, което старателно притихва, трябва да прокънти оглушително.

Както се вижда от заглавието, това писание ще бъде една почивка преди всичко — едно слънчево зайче, едно отклонение от безделието на психолога. А защо не и една нова война? Този кратък текст е всъщност велико обявяване на война, а що се отнася до изследването на боговете, става дума не за временните, а за вечните богове, които чукът ще провери като камертон. Защото няма по-остарели, по-убедителни и по-високомерни богове… И по-кухи… Това не пречи на всички да вярват в тях, макар понякога, от благородство навярно, да не ги наричат богове.


ТОРИНО, 30 септември 1888,

деня, в който завърших първата книга от „преоценката на всички ценности“.

Фридрих Ницше

АФОРИЗМИ
— 1 —

Безделието е началото на всички психологии. Какво? Нима психологията е порок?

— 2 —


И най-силният между нас често няма сили да стори онова, което всъщност знае…

— 3 —


За да живееш в самота, трябва да си животно или бог — казва Аристотел. Липсва третият случай — трябва да бъдеш и двете — философ.

— 4 —


„Всяка истина е проста.“ — Не е ли това двойна лъжа?

— 5 —


Веднъж завинаги искам да не знам много. — Мъдростта слага граници и на познанието.

— 6 —


В истинската си природа човек най-добре си почива от своята предвзетост — от душевността си…

— 7 —


Какво? Човекът ли е божия грешка? Или бог е грешка на човека?

— 8 —


От военната школа на живота. — Онова, което не ме убива, ме прави по-силен.

Помогни си сам — тогава и друг ще ти помогне. Принцип на любовта към ближния.

— 10 —

Не се страхувай от действията си! Не ги изоставяй! — Угризенията на съвестта са порок.



— 11 —

Може ли едно магаре да бъде трагично? Да пропаднеш в бездната с товар, който нито можеш да носиш, нито да отхвърлиш… Случаят на философите.

— 12 —

Имаш ли своето Защо? към живота, ще можеш да понесеш почти всяко как?. — Човек не се стреми към щастие, това прави само англичанинът.



— 13 —

Мъжът създал жената — и от какво? От едно ребро на своя бог, на своя „идеал“…

— 14 —

Какво? Ти търсиш? Искаш да се видиш умножен десетки в стотици пъти? Търсиш сподвижници? — Търси нули!



— 15 —

Такива като мен, чиито трудове ще бъдат издавани след смъртта им, биват по-трудно разбираеми от съвременниците, но по-добре чути. И по-точно: ние никога няма да бъдем разбрани — оттук и авторитетът ни…

— 16 —

Между жени. — „Истината? Нима не я познавате? Не е ли тя атентат срещу цялата ни срамежливост?“



— 17 —

Обичам онзи артист, който се съобразява със своите потребности — всъщност той иска само две неща: своя хляб и своето изкуство — panem en cirken*.

[* Хляб и зрелища. — Бел. прев.]

— 18 —


Онзи, който не умее да вложи волята си в нещата, той влага в тях поне още един смисъл_: т.е. вярва, че там вече е вложена воля. (Принцип на „вярата“.)

— 19 —


Какво? Вие избирате добродетелта, а окото ви е в привилегията на благонадеждния, на благородника? Но с приемането на добродетелта ние се лишаваме от привилегията… (Към един антисемит, застанал на прага.)

— 20 —


Съвършената жена се отнася към литературата както към малък грях — плахо, мимоходом, оглеждайки се дали някой я забелязва и че я забелязва…

— 21 —


Да се впуснеш в трудностите, където няма псевдодобродетели, където по-скоро — както въжеиграчите — или падаш, или стоиш, или преминаваш…

— 22 —


„Злите хора нямат песни.“ — А защо руснаците пеят?

— 23 —


„Немският дух“ — от осемнадесет години той е contraditio in adiekto*.

[* Противоречие в себе си. — Бел. прев.]

— 24 —

Ако търсиш винаги началото, се превръщаш в рак. Историкът гледа само назад: накрая вече вярва заднешком.



— 25 —

Задоволеността предпазва от простуда. Случвало ли се е жена, която се чувства добре облечена, да настине? — Имам предвид случай, когато е гола.

— 26 —

Нямам доверие на систематиците и ги избягвам. Волята за изграждане на система означава липса на почтеност.



— 27 —

Смятат жената за задълбочена — защо? Защото никога не можеш да стигнеш до основата й. Не познавам „плитки“ жени.

— 28 —

Ако жената притежава мъжки добродетели, трябва да избягаш от нея; ако ги няма, тя сама ще избяга…



— 29 —

Как хубаво гризеше съвестта преди! Какви прекрасни зъби имаше! А днес — какво ли стана? — Въпрос на един зъболекар.

— 30 —

Рядко се прибързва само веднъж. Първия път обикновено се прави нещо в повече… Затова обикновено се предприема още едно прибързване — и в него се върши по-малко…



— 31 —

Настъпеният червей се извива. Това е умно. По този начин той намалява вероятността да бъде настъпен отново. Или, казано на морален език — смирение.

— 32 —

Против лъжата и притворството съществува омраза, породена от засягането на честта; има и омраза, породена от страха, доколкото лъжата е забранена с божия заповед. Прекалено страхлив, за да лъже…



— 33 —

Колко малко е необходимо, за да си щастлив! Един звук на гайда! Без музика животът би бил заблуда. Немецът сам си измисля пеещ бог!

— 34 —

„Само седнал можеш да четеш и пишеш“ (Флобер). — Хванах ли те, нихилист такъв! Именно уседналостта е грях срещу светия дух. Само извървените мисли са ценни.



— 35 —

В някои случаи ние, психолозите, ставаме неспокойни — когато видим собствената си сянка. Психологът не трябва да се взира в себе си, ако иска изобщо да вижда…

— 36 —

Дали ние, безнравствените, вредим на добродетелта? Толкова малко, колкото анархистите са навредили на князете. Князът застава твърдо на трона си едва когато някой е стрелял по него. Морал — трябва да стреляме срещу морала.



— 37 —

Ти вървиш отпред! Пастир ли си? Или изключение? Третият случай е, че си просто беглец… Първи въпрос на съвестта.

— 38 —

Истински ли си, или си само артист? Представител ли си на нещо? Или си самото то? — Накрая си просто един актьор, който копира… Втори въпрос на съвестта.



— 39 —

Говори разочарованият. — Търсих велики хора, а винаги намирах само маймуните на техния идеал.

— 40 —

Гледаш отстрани? Или протягаш ръка? Или отбягваш, отиваш си… Трети въпрос на съвестта.



— 41 —

Искаш да вървиш с нас? Или да избързаш напред? Или да вървиш сам?… Трябва да знаеш какво искаш и че го искаш. Четвърти въпрос на съвестта.

— 42 —

Стъпалата бяха за мен препятствия — изкачвах се нагоре и ги преодолявах. А те мислеха, че искам да седна върху тях и да почина…



— 43 —

Важно, ли е дали аз съм прав? Аз имам твърде много право. — И който днес се смее най-добре, се смее и последен.

— 44 —

Формулата на щастието ми: едно да, едно не, една права линия, една цел…



ПРОБЛЕМЪТ НА СОКРАТ
— 1 —

Във всички времена мъдреците са оценявали живота еднакво: _не струва пукнат грош… Винаги и навсякъде са произнасяли все същата присъда, непрекъснато звучал един и същи тон — тонът на отчаянието, на меланхолията, на унинието, на умората от живота, на съпротивата срещу живота. Самият Сократ казал на смъртното си ложе: „Да живееш — това означава дълго време да си болен; на спасителя Асклепий дължа един петел.“ Даже на Сократ му е дошло до гуша. Какво доказва това? Какво ни посочва? Преди бихме казали (о, как само бе казано, даже крещяха, начело с песимистите): „Във всички случаи тук има нещо вярно! Consensus Sapientum* доказва истината.“ Така ли бихме говорили днес? Имаме ли право да говорим така? И нашият отговор е: „Във всички случаи тук има нещо болно, би трябвало да разгледаме по-отблизо тия господа мъдреци.“ Изглежда, че всички те бяха загубили равновесие, бяха закъснели, разклатени, бяха декаденти**. Може би истината се появява на този свят като гарван, въодушевен и от най-лекия дъх на мърша!

[* Общо съгласие на мъдреците. — Бел. прев.]

[** От „декадентство“ — упадък. Ницше използва този термин за упадъка в няколко аспекта: в древния свят — когато „разумът“ надделява над страстите, за да „спаси“ човека; при християнството — когато се отхвърля телесното, инстинктивното, за сметка на „духовното“; при общия упадък на човечеството вследствие на ония религии и философии, които го откъсват от инстинкта и реалния живот; за Ницше „декадент“ е и физически негодният, който оцелява с помощта на разума, който е обречен, но „идеализмът“ и християнството го „спасяват“. — Бел. прев.]

— 2 —

Цялата непочтеност във факта, че великите мъдреци са всъщност _упадъчни_ типове, забелязах за пръв път в мига, когато най-силно им противопоставих научни и ненаучни предразсъдъци — просто познах у Сократ и Платон упадъчните симптоми, усетих и двамата като оръдия на гръцкото разложение, като псевдогърци, като антигърци (вж. „Раждането на трагедията“, 1872 г.). Споменатото consensus sapientum — и това все повече ми се изясняваше — най-малко доказва правото на онова, на което те всички са съпричастни — то много повече доказва тяхната физиологическа хармония, която им помага да се отнасят еднакво към живота — т.е. да трябва да се отнасят враждебно. Всякакви присъди над живота, оценки „за“ и „против“ — мисля, че те никога не могат да бъдат верни — имат стойност единствено като симптоми и само като такива, могат да бъдат разглеждани — сами за себе си подобни оценки са чиста глупост. Просто човек трябва да се опита да овладее онзи удивителен финес да не обезценява стойността на живота. Това не би могло да бъде осъществено от някой приживе, защото той е ангажиран, той е участник, а не съдник. Също така не би могло да бъде осъществено от мъртвец — по разбираеми причини. Да виждаш проблем в стойността на, живота от позицията на философа — това, най-малкото е упрек срещу самия теб като философ, съмнение в мъдростта ти, една не-мъдрост. И всички тия велики мъдреци — те не само са били _декаденти, те изобщо били ли са някога мъдри? — но нека се върна върху проблема на Сократ.



— 3 —

Според произхода си Сократ е принадлежал към най-низшите народни слоеве — към паплачта. Грозотата му е добре известна на всички и дори се натрапва. Но сама за себе си вече един упрек, у древните тя е приемана почти като опровержение, като отрицание. Бил ли е Сократ изобщо! грък? Грозотата често е достатъчен израз на смешение, на развитие, възпрепятствано от кръвосмешението. В други случаи тя се изявява като упадъчно развитие. Антрополозите в криминалистиката ни уверяват, че типичният престъпник е грозен — monstrum in fronte, monstrum in antimo*. Но престъпникът е декадент. Бил ли е Сократ типичен престъпник? Едно подобно твърдение най-малкото не е в противоречие с онази известна физиономическа присъда, звучала толкова отвратително за неговите приятели. Един чужденец, който разбирал от лица, минавайки през Атина, определил Сократ като чудовище, криещо в себе си всички лоши страсти и пороци. И Сократ отговорил: „Та Вие ме познавате, господине.“

[* Чудовищен по вид и по нрав. — Бел. прев.]

— 4 —


За _декадентството_ у Сократ съдим не само от пълната опустошеност и анархия на инстинктите — за това още по-силно свидетелства неговата свръхлогичност и особено онази рахитична злоба, която го отличава. Да не забравяме и известните слухови халюцинации, интерпретирани в религията като „Сократови демони“. Всичко у него е прекалено, буфо, карикатурно, а едновременно с това — скрито, задкулисно, подмолно. — Опитвам се да разбера коя идиосинкразия е създала Сократовото равенство Разум = Добродетел = Щастие — тази гротескна тъждественост, противна на всички инстинкти у древните елини.

— 5 —


Сократ просто преобръща гръцкия вкус в посока на диалектиката — и какво се случва тогава? Преди всичко по този начин бива победен благородният вкус — паплачта използва диалектиката, за да изплува на повърхността. Преди Сократ в доброто общество са отричали диалектическите маниери — приемали са ги като лоши. Предпазвали са от тяхното влияние младежта. Към всички, ползващи се от тях, са се отнасяли недоверчиво. С почтеност и порядъчност не се парадира, просто е неприлично да ги развяваш. Онова, което тепърва трябва да се доказва, не струва. Навсякъде, където не се „обосноваваш“, а „заповядваш“ — там диалектиката е нещо като палячовщина — просто й се смееш и не я приемаш сериозно. Сократ е бил палячо, който се приемал сериозно, който се е правел на сериозен — и какво станало после?

— 6 —


Диалектиката се избира тогава, когато липсва каквото и да е друго средство. Известно е, че тя събужда недоверие, че не може да убеждава. Няма нищо по-лесно за отстраняване от един диалектически ефект — ползата, извлечена от всяко събрание, където много се говори, доказва това. Диалектиката може да бъде единствено самозащита в ръцете на ония, които не разполагат с други оръжия. Трябва да умееш да извоюваш правото си — иначе то изобщо не ти е нужно. Затова евреите бяха диалектици, такъв бе и Райнеке Фукс, а, както изглежда — и Сократ?

— 7 —


Дали иронията на Сократ е израз на бунт? Или на ресентимента*, свойствен на паплачта? Разбирал ли е той, като угнетен, собствената си безпомощност? Отмъщавал ли е на благородниците, които е заслепявал? Бидейки диалектик, човек държи в ръцете си безпощадно оръжие, с помощта на което може да стане тиранин; заставаш срещу противника без защита, с което печелиш. Диалектикът предоставя на своя противник доказателството, че последният не е идиот, с което едновременно го вбесява и омаломощава. Диалектикът обезсилва интелекта на противника си. Какво? Нима диалектиката при Сократ е само една форма на отмъщение?

[* Терминът „ресентимент“ е откритие на Ницше, въведено от него понятие за „скрита омраза“, „затаено враждебно чувство“, „скрита неприязън“ — качества, характерни за низшите и отхвърлените, за неудачниците и паплачта. — Бел. прев.]

— 8 —

Изясних вече, че Сократ е могъл да бъде отблъскващ, но остава да обясня, че той е заслепявал. Това, че е открил нов вид наслаждение и че в Атина е бил най-признатият фехтовач — е едното. Той е заслепявал, възбуждайки влеченията за наслаждение у елините — измислил е нов вид атлетическа борба за младежи и юноши. Сократ е бил и голям еротик.



— 9 —

Но Сократ отгатнал и повече. Той виждал зад гърба на благородните атиняни. Той разбирал, че неговият случай, неговото уж случайно своеобразие не е изключение. Подобен вид дегенерация вече се зараждала изобщо в стила: старата Атина си отивала. И Сократ разбрал, че целият свят се нуждае от него — от неговите средства, от „лечението“ му, от неговото изкуство за самосъхранение. Навсякъде инстинктите били завладени от анархия — всички били на крачка от ексцесията, нравственото чудовище било всеобща опасност. „Влеченията искат да създадат тираните, да станат тирани — трябва да намерим по-силни антитирани.“ След като онзи физиономист посочи Сократ като преизподня на всички долни страсти, великият иронизатор си позволи словата, които го разкриха напълно. „Това е вярно — каза той, — но аз ще стана господар на всички.“ Как Сократ стана господар на себе си? Неговият случай бе в основата си екстремален — само че по-заслепяващ от всичко онова, което още тогава започваше да става по всеобща необходимост: това, че никой вече не беше господар на себе си, че инстинктите се обърнаха едни срещу други. Сократ заслепяваше именно екстремално — отблъскващата му грозота бе обяснение за всекиго. Повече от ясно е, че той сам заслепяваше по-силно, отколкото отговора, спасението, лечението…

— 10 —

Когато се налага да създадеш от разума тиранин, както направи Сократ, вероятно е не по-малка опасността от това — и нещо друго да създаде тиранина. Затова разумността бе посочена като спасителка — нито Сократ, нито „болните“ можеха да решат дали да бъдат разумни. Това просто бе неотложно, бе абсолютно необходимо, това бе последното средство!_ Фанатизмът, с който цялата гръцка мисъл се вкопчи в разума, издава нейното бедствено положение. Всичко бе в опасност, остана само един избор: или да пропаднем, или да станем разумни до абсурд. Морализмът на гръцките философи от Платон насам е патологично обусловен — както впрочем и оценката им за диалектиката. Разум = добродетел = щастие — това означава единствено: правете като Сократ и запалете срещу тъмните сили една непресекваща светлина — светлината на разума. Бъди умен, ясен и светъл на всяка цена — всяко отдаване на инстинктите, на неосъзнатото, те влече надолу в бездната…



— 11 —

Мисля, че обясних онова, с което Сократ заслепяваше — той изглеждаше като лекар, като избавител. Необходимо ли е по-нататък да изясняваме заблуждението, залегнало в основата на неговия „разум на всяка цена“? — Това е едно самозаблуждение на философите и моралистите — че ще се измъкнат от _упадъка_, обявявайки му война. Измъкването не е по силите им — онова, което _те_ избират като средство, като спасение, е всъщност още един израз на _декадентството_ — _те_ просто променят израза, но не го отстраняват. Сократ е бил едно недоразумение — както всъщност и целият _„морал на подобряването“ включително и християнският, бе едно недоразумение_. „Дневната светлина“, „разумът на всяка цена“, светлият живот, съзнателен, лишен от инстинкти, съпротивляващ се на инстинктите — това просто бе една друга болест, а не някакво връщане към добродетелите, към здравето, към щастието… Че _трябва_ да победим инстинктите — това е _упадъчна_ формула, защото докато животът се _възвисява_, щастието е тъждествено с инстинкта.

— 12 —

Разбрал ли е всичко това самият той, най-умният от всички самозаблудени? Казал ли го е пред своя край, в предсмъртния си, изпълнен с мъдрост, изблик на сила? Сократ сам искаше да умре — не Атина. Той посегна към чашата с отрова, той принуди атиняните да му я предложат… „Сократ не е лекар — мълвял той на себе си, — тук лекар е единствена смъртта… Сократ просто бе дълго, много дълго болен…“



„РАЗУМЪТ“ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА
— 1 —

Питате ме какво означава идиосинкразията при философите?… Например това е недостигът на историческа духовност в намеренията и начина на мислене, омразата им към представата за бъдното, техният египтицизъм. Те смятат, че деисторизирайки нещо, му правят чест sub specie aeterni*, създавайки от него мумия. Всичко онова, с което философите се занимаваха през хилядолетията, бяха понятия-мумии, изпод ръцете им не излезе нищо истински живо. Те само убиваха и изкормваха — тези господа служители на бога-понятие; когато му се кланяха, те ставаха жизненоопасни. За тях смъртта, промяната, възрастта, както и растежът — това са все упреци, дори отрицания. Това, което е, няма да бъде; което ще бъде, то не е… И те всички отчаяно вярват в сегашното. Но понеже не могат да го уловят, те търсят основания за това, че им се изплъзва. Има някаква измама в това, че не можем да възприемем истински сегашното — а кой ли е измамникът? „Ето го! — крещят доволно те. — Това е чувствеността, сексуалността! Тези сетива, които и така са неморални, ни залъгват, мамят ни относно истинския свят. Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата — историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството — нали тя е «народ». Да си философ, да си мумия, да представяш монотоно-теизма** винаги с маската на гробар! И най-вече да избягаш от тялото, от тази несъкрушима фиксидея на чувството, да го отречеш напълно, въоръжен с всички възможни грешки на логиката, и да го компрометирай!, въпреки цялата му дързост да се представя за истинско!“

[* От гледна точка на вечността. — Бел. прев.]

[** Иронично отношение към течението „монотеизъм“. — Бел. прев.]

— 2 —

Почтително оставям настрана името на _Хераклит_. Ако целият останал философски свят отхвърли истинността на чувствата, защото бяха израз на многозначност и промяна, то Хераклит ги пренебрегна, защото изразяваха нещата в тяхната протяжност и единство. И той е бил несправедлив спрямо тях. Те не лъжат нито по същество, както смятаха елеатите, нито пък по начина, посочен от него — чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи — както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната — те не заблуждават… Но Хераклит ще запази вечното си право в това, че неговата „действителност“, неговото „битие“, е една празна фикция. „Видимият свят“ е единствен, „истинският свят“ — просто измислен.



— 3 —

А всъщност какви съвършени органи за наблюдение са чувствата ни! Сетивата ни! Например носът, за когото още нито един философ не е говорил с почит и благодарност, е вероятно най-деликатният инструмент, който ни е предоставен; той установява и най-малките разлики в движението, които не може да контролира и спектоскопът. Днес ние притежаваме точно толкова наука, колкото, според собствената ни преценка, могат да поемат чувствата и сетивата ни — при все че ние всячески ги изостряме и въоръжаваме, та накрая ги научихме и да мислят. Останалото е израждане и антинаука: бих казал метафизика, теология, психология, познавателна теория. Или пък формална наука, учение за знаците, както логиката или приложната логика — математиката. В изброените дисциплини изобщо не се проявява действителността — дори не и като проблем; както не се проявява и въпросът: каква е изобщо стойността на една подобна знакова конвенция, каквато е логиката?

— 4 —

Другата идиосинкразия на философите е не по-малко опасна: тя се състои в смяната на първо и последно, на начало с край. Те поставят като начало онова, което винаги идва накрая (колко жалко — та то изобщо нямаше да дойде!), а „най-висшите“ понятия, т.е. най-общите, най-изпразнените от съдържание, последният полъх на изпаряващата се реалност — именно в началото, като начало. Отново техният начин за отдаване на почитта — висшето не трябва да израства от низшето, а и изобщо не трябва да израства отнякъде… Морал: всичко, което е от първа степен, трябва да бъде causa sui*. Произходът му от нещо друго се смята вече за упрек, за съмнение в стойността му. Всички висши ценности, всички висши понятия са първостепенни: абсолютното, доброто, истинското, съвършеното — всичко това не може да е станало, трябва следователно да е causa sui. Но всичко това не би могло да не е нещо еднакво, единно — не би могло да влиза в противоречие със себе си. Оттук и глупавото понятие „бог“… Последното, най-слабото, най-изпразненото — поставено отпред, като причина за себе си, като ens realismum**! Как ли е могло човечеството да приеме сериозно всички тия душевноболни и техните брътвежи! И колко скъпо е платило за това!…




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница