Фридрих Ницше Залезът на боговете



страница2/7
Дата03.02.2017
Размер0.94 Mb.
#14165
1   2   3   4   5   6   7


[* Причина за себе си. — _Бел. прев._]

[** Висша реалност. — _Бел. прев._]

— 5 —

Накрая да противопоставим на всичко това един коренно различен начин, по който ние (казвам ние от уважение) разглеждаме въпросите за измамата, лъжата, привидността. Някога са приемали промяната, бъдещето изобщо, като доказателство за привидност, като признак, че _трябва да съществува нещо, което да ни измами. Напротив, днес ние виждаме — толкова, колкото ни принуждава предразсъдъкът „разум“ — единството, идентичността, продължителността, субстанцията, причината, същността, съществуването, действителността — всичко просто забулено в измама. Толкова сме убедени, на основата на строгите пресмятания, че тук се крие измама. Същото е и при движението на големите съзвездия: за заблудата при наблюдението е виновно окото ни, а тук долу — езикът. Езикът произхожда от времето на най-рудиментарната форма на психологията: ще изпаднем в грубо фетишизиране, ако осъзнаем и ако обясним основните предпоставки на езиковата метафизика — иначе казано, разума. Съзнанието вижда навсякъде създатели и действие, то вярва на волята като причина изобщо, то вярва на „аза“, на „аза“ като действителност, на „аза“ като субстанция и проектира вярата в субстанцията на „аза“ във всички неща — едва по този начин то сътворява понятието „нещо“… Навсякъде е прието действителността да се разглежда като причина, просто е „подпъхната“ във всички неща — едва от концепцията на „аз“ се отклонява понятието „действителност“… В началото стои съдбовното заблуждение, че волята е нещо, което въздейства — че волята е някаква способност. Днес знаем, че тя е просто една дума… Мног по-късно в един хилядократно възродил се свят, се появява сигурността — субективна увереност в употребата от философите на разумни категории, които изненадващо са осъзнати. Философите заключават, че тия категории не биха могли да произхождат от емпирията — защото цялата емпирия им противоречи. Тогава откъде произхождат? В Индия, както и в Гърция, са допускали една и съща грешка — „ние сме били вече в един по-висш свят (вместо в един по-низш, което би било самата истина!) и трябва да сме били божествени, защото притежаваме разума“! Фактически нищо дотук не е имало по-наивно обяснение от заблудата за действителността, формулирана от елеатите: „Всяко слово, всяка дума, изречена от нас, се отнася за действителността!“ Дори и противниците на елеатите са изпаднали под заблудата на своето понятие за „действителност“, пък и Демокрит, откривайки своя атом… Разум в езика! Ама че стар, изпечен лъжец! Мисля, че няма да се освободим от бога, докато още вярваме в граматиката…



— 6 —

Ще ми бъдете благодарни, ако формулирам един толкова нов и толкова съществен възглед в четири закона. По този начин ще улесня разбирането му, а същевременно ще предизвикам и противоречията.

Първи закон. Основанията, които посочват „този“ свят като привиден, много повече обосновават реалността му, друг вид реалност е абсолютно недоказана.

Втори закон. Определенията, които са дадени за „истинската действителност“, са всъщност определения за „не-действителността“, за нищото — „истинският свят“ е изграден от противоречия със същинския, реалния свят, в този смисъл така нареченият „истински свят“ е една морално-оптическа заблуда.

Трети закон. Няма никакъв смисъл да бълнуваме за „друг свят“ извън този, освен ако у нас не съществува могъщ инстинкт на отрицание, на омаловажаване и притъпяване на реалността — в такъв случай ние си отмъщаваме на живота чрез фантасмагорията за „друг“, „по-добър“ живот.

Четвърти закон. Да разделиш света на „истински“ и „привиден“ — това е вид християнство или кантианство (в последна сметка Кант все пак е един коварен християнин), а изобщо е предупреждение за упадък, за декадентство — симптом за упадъка на живота. Това, че художникът оценява по-високо привидността от реалното, изобщо не е противен довод, нито е в противоречие с казаното. Защото в изкуството „привидност“ означава още веднъж реалността, още един избор, усилване, корекция… Трагическият художник не е песимист — тъкмо той утвърждава всичко въпросително и ужасно — той е Дионисов…

КАК „ИСТИНСКИЯТ СВЯТ“ СЕ ПРЕВЪРНА НАКРАЯ В БАСНЯ
История на едно заблуждение
1. Истинският свят — достижим за мъдрите, за благочестивите, за добродетелните; той живее в тях, той е „те самите“.

(Най-старата форма на идеята, относително проста, умна и убедителна. Перифразиране на изречението „Аз, Платон, съм самата истина“.)

2. Истинският свят, който е недостижим днес, но е обещан на мъдрите, на благочестивите, на добродетелните — „за разкаялите се грешници“.

(Напредък на идеята, тя става по-фина, по-необхватна, неуловима — става женствена, християнска…)

3. Истинският свят недостижим, недоказуем, неопределим — но вече измислен като утешение, задължение, императив…

(В основата си — старата песен, но по-замъглена и скептична; идеята става сублимна, бледа, северна, кьонигсбергска.)

4. Истинският свят — недостижим! Във всеки случай — недостигнат. И като недостигнат — непознат. Следователно той не утешава, не решава, не спасява, не задължава: как да ни задължи нещо непознато?

(Сиво утро, първата прозявка на разума, кукуригане на позитивизма.)

5. „Истинският свят“ — една ненужна идея, която вече не ни задължава, една излишна идея; следователно — да я премахнем!

(Светла утрин. Завръщане на веселостта. Платон се изчервява от срам; шумно веселие на свободните духове.)

6. Изхвърлихме „истинския свят“ — и кой свят остана? Сякаш привидният? Но не! Заедно с истинския свят ние изхвърлихме и привидния!

(Пладне. Часът на най-малката сянка; край на най-дългото заблуждение, върхът на човечеството: тук започва Заратустра…)

МОРАЛЪТ КАТО АНТИПРИРОДА
— 1 —

Всички страсти доживяват до едно време, когато се превръщат в гибелни, когато бремето на глупостта завлича жертвите им в бездната. Едва по-късно идва и друго време — когато страстите се сливат с духа, когато се „одухотворяват“. Преди обявяваха война на страстта заради нейната глупост — заклеваха се в унищожението й. Старият морал бе единодушен: да убием грешните страсти! — Най-известната сентенция по този въпрос се намира в Новия завет, в оная висша проповед, където, между нас казано, нещата още съвсем не се разглеждат от това ниво. Поучителен пример за отношението към сексуалността е изречението: „Ако ти играе окото, извади го!“ За щастие никой християнин не действа по този начин. Да унищожаваш страстите, поривите, нагона само за да предотвратиш неприятните им последствия — днес това е чиста проба глупост. Кой боготвори зъболекаря, който, за да облекчи болката, вади зъба? С известно подценяване пък се твърди, че на основата, върху която се е породило християнството, не би могло да се очаква „одухотворяване на страстите“. Както е известно, ранната църква се е борила против „интелигентите“ и в полза на „бедната душа“ — как тогава би могло да се очаква от нея интелигентна борба против страстта? — Църквата е премахвала страстта хирургически във всякакъв смисъл: нейната практика, „лечението“ й се състоят в кастрирането. Тя никога не е попитала: „Как се одухотворява, как се облагородява, как се обожествява една страст?“ Във всички времена тя е проповядвала дисциплинирано към унищожение на чувствата (на чувствеността, на гордостта, властността, отмъстителността). Но да посегнеш на страстите — това означава да посегнеш на жизнения корен, да го скършиш; църковната практика е просто жизнено-враждебна…

— 2 —

Кастрирането и изтреблението са средствата, които инстинктивно се избират за унищожаване на страстното влечение от онези, които са слабоволеви, дегенерирали в развитието си — от натури, които просто се нуждаят и от някакво враждебно изявление, с което да издълбаят пропаст между себе си и страстта. Радикалните средства са задължителни за дегенератите — защото слабостта на волята, по-точно _невъзможността да не се реагира на възбуда, е просто една различна форма на упадъка. Радикалната, смъртната враждебност срещу чувствеността си остава симптом, будещ съмнение — по него имаш право да си извлечеш определени изводи за цялостното състояние на някой, изпаднал в подобна ексцесия. Тази враждебност и омраза достигат своя връх едва тогава, когато подобни натури сами нямат твърдостта да се откажат от „дявола“, да пристъпят към самолечение. Ако хвърлим поглед назад, към цялата история на духовниците и философите — а в това число и на артистите, — става ясно, че най-отровните слова са изречени не от импотентни, не и от аскети, а от най-невъзможните аскети — онези, които изпитват вътрешна необходимост да бъдат такива…



— 3 —

Одухотворяването на чувствеността се нарича любов: тя е най-великият триумф над християнството. Друг подобен триумф е одухотворяването на враждебността. Тя се състои в дълбокото разбиране на смисъла и цената да имаш врагове — накратко, да действаш и да заключаваш обратно на начина, по който си го правил, преди да ги имаш. Църквата е искала да унищожи своите противници винаги, във всички времена — ние, безнравствениците и анархистите, виждаме за себе си полезността от църковното съществуване изобщо… Враждебността е станала далеч по-одухотворена и в политиката — много по-умна, задълбочена, склонна към размисли, по-внимателна и предпазлива. Почти всяка партия съзнава собствения си интерес за самосъхранение и в това, щото противната _да не събере достатъчно сили — същото се отнася и за голямата политика. Например едно едва прохождащо създание, каквото е Новата империя, се нуждае много повече от врагове, отколкото от приятели — само като противник тя усеща собствената си необходимост, тя става необходима едва в противоречието… Не по-различно се отнасяме и към „вътрешния си враг“ — и в този случай одухотворихме враждебността, и тук разбрахме ценността на това одухотворяване. Ще бъдеш плодовит единствено ако си богат на противоречия; оставаш млад само ако душата ти не се отпуска, не се стреми към мир… Нищо не е по-чуждо на човека от онзи стремеж към „мир на душата“, това християнско изискване; на нищо не завиждам толкова малко, колкото на моралното добиче, на затлъстялото щастие, което изпитва добрата съвест. Отказвайки се от войната, човек се отказва от великия живот… В много случаи „душевният мир“ е просто заблуждение — нещо друго, което не знае как да се назове по-честно, без заобикалки и предразсъдъци. „Мир на душата“ може да бъде например излъчването на богат анималитет* в моралното или пък в религиозното. Или пък начало на умората, спускащият се здрач, предвестникът на всеки залез. Или знак за овлажняването на въздуха, за появата на южняка. Или несъзнателната благодарност за доброто храносмилане (някои дори го наричат „човеколюбив“!). Или притихването на вече оздравяващия, за когото всички неща сякаш са нови и който е в очакване… Или онова състояние, последвало пълното удовлетворение на внезапно обладалата ни страст, онова чувство на доволство от пресищането. Или старческата слабост на волята ни, нашите лоши навици и пороци. Или мързелът, толкова убеждаван от суетността да се пречисти морално. Или настъпването, на осъзнаване, и то на чудовищно осъзнаване, след дългото напрежение и страдание от неизвестността. Или изразът на зрялост и майсторство в действието, в творчеството, във въздействието и волята, достигнатата „свобода на волята…“ Залез на боговете: кой знае? Може би просто още един вид „мир на душата“…

[* Анималитет — в смисъл на животинско, първично. — Бел. прев.]

— 4 —


Формулирам един принцип. Всеки натурализъм в морала — а това ще рече във всеки здрав морал — е овладян от жизнен инстинкт. Някаква жизнена повеля се изпълнява от определения канон на „трябва“ и „не трябва“, някакво препятствие или враждебност в жизнения път биват по този начин отстранени. Противоестественият морал, т.е. почти всеки морал, насаждан, проповядван и почитан до днес, се обръща против жизнените инстинкти — това веднъж е тайна, а друг път — явна и дръзка присъда над тия инстинкти. Казвайки „Бог вижда в сърцата“, моралът отрича както висшите, така и низшите жизнени пориви и прави бог враг на живота… Светецът, божият любимец — та той е идеалният кастрат… Истинският живот свършва там, където започва „Царството божие“…

— 5 —


Ако допуснем, че светотатството в един подобен антижизнен бунт е приело своята защитена от християнския морал неприкосновеност като щастие, то можем да разберете и още нещо — безсмислието, измамата, абсурдността, лъжливото в тоя бунт. Присъдата над живота от позицията на живеещия_ в края на краищата остава само симптом за определен начин на живот — въпросът: с право или не, тук изобщо не се поставя. Той би трябвало да се намира някъде извън живота, а пък, от друга страна, да го познава толкова добре, колкото всички живели_. Едва тогава той би имал право да се докосне до проблема за стойността на живота. Има достатъчно основания, за да се разбере, че този проблем за нас е недосегаем, нещо повече — недостъпен. Когато говорим за ценности, то ние сме под оптиката на живота, ние сме инспирирани от него самия. Той ни принуждава да определяме ценности, той остойностява и оценява чрез нас, когато уж ние посочваме тия ценности… Оттук следва, че онази антиприрода на морала, поставена от бога като противоположност, като присъда над живота, е просто една форма на оценка на живота — но кой живот, кой вид живот? Та аз вече посочих отговора — упадъчния, отслабения, уморения, осъдения живот. Морал — така, както е разбиран досега и формулиран от Шопенхауер като „отрицание на волята за живот“ — това е самият декадентски инстинкт, който ражда императив, заповядва: „Умри!“ Това е присъдата на вече осъдения…

— 6 —


Ясно ли е вече колко наивно е да кажеш: „Човекът трябва да бъде такъв и такъв!“ Действителността ни разкрива огромното богатство на видове, буйност, многообразие, разточителна щедрост във формите и промените — а някакъв заблуден моралист крещи насреща й: „Не! Човекът трябва да бъде друг!“ Той, глупакът, дори знае какъв точно трябва да бъде, затова се изписва по стените и вика: Ecce homo!* Но даже и когато моралистът се обръща към отделния човек, казвайки му: „Бъди такъв и такъв!“, той не престава да бъде смешен. Всеки отделен индивид е една съдба, един закон повече, още една необходимост за това, което идва и което ще бъде. Заповядвайки му да се промени — това би означавало да изискваш промяна във всичко, и то промяна в посока назад… Наистина имало е и консеквентни моралисти, които са искали да променят хората, да ги направят добродетелни — да ги построят според собствения си образ, — но по този начин те отричат света! Това не е някаква мъничка, невинна глупост! Нито пък е почтен акт в цялата непочтеност! Доколкото раздава присъди от свое име, а не от аспектите, гледищата и позициите на живота, моралът е специфична лъжа и заблуда, към която не трябва да имаме никакво състрадание. Той е дегенерирала идиосинкразия, създала безкрайно много беди! Ние останалите, безнравствениците, напротив — ние сме открили сърцата си за всички видове разбирателство, търпимост и одобрение. Ние не отричаме така лесно; за нас е просто чест да утвърдим. Нашият взор все повече е отправен към онази система, която се нуждае и която ще се възползва от всичко, което е отречено от болния разум на духовенството; към онази система от жизнени закони, която ще извлече привилегия и от най-отрицателните черти на духовника, на добродетелния, на моралиста, и то каква привилегия! Но самите ние, безнравствениците, сме отговорът…

[* Това е човекът (лат.). — Бел. прев.]


ЧЕТИРИТЕ ВЕЛИКИ ЗАБЛУЖДЕНИЯ


— 1 —

Заблуда при объркването на причина и следствие. Няма по-голяма, по-страшна заблуда от това, да размениш местата на причината и следствието. Това аз наричам истинско загниване на разума. При все това споменатото заблуждение е едно от най-старите в човешката история — а днес то сякаш е „осветено“ в новите си одежди: „религия“, „морал“. Всеки ред, формулиращ религията и морала, влачи със себе си тая заблуда: именно духовниците и моралистите са ония, които предизвикаха загниването на разума. Ето един пример. Всекиму е позната книгата на известния Корнеро, в която той проповядва прилагането на най-строга диета като средство за дълъг, щастлив и — естествено — добродетелен живот. Малко книги са толкова популярни сред читателите — и днес в Англия се отпечатват хиляди екземпляри годишно. Изобщо не се съмнявам, че не съществува друга книга (като, разбира се, изключвам Библията), която да е причинила толкова много болести и да е съкратила живота на толкова хора, колкото посоченият куриоз. И кое всъщност доведе до объркването на причината със следствието? Това, че нещастният италианец виждаше именно в диетата причината за своето дълголетие. А всъщност истинската причина за неговата строга диета бе предразположението му към дълголетие, извънредно забавената обмяна на веществата, по-бавното износване на неговия организъм. Та той изобщо не е могъл да избира дали да яде много или малко — умереността му в храненето изобщо не е израз на „свободна воля“, — той просто е щял да се разболее, ако е ял повече. Но за един нормален човек е не само добре, а дори необходимо да се храни достатъчно. Един съвременен учен би се погубил, ако спазваше диетата на Корнеро при сегашното изразходване на нервна енергия. Crede Experto!*

[* Повярвайте на експерта! — Бел. прев.]

— 2 —


Най-общата формула, заложена в основата на всяка религия и морал, е следната: „Прави това и това, откажи се от това и това — и ще бъдеш щастлив! Иначе…“ — Всеки морал, всяка религия носят в себе си императив — аз го смятам за най-висшия наследен грях против разума, за безсмъртен не-разум. Аз превръщам всяка дума в противното й понятие — първи пример на моята „преоценка на всички ценности“. Един доволен и щастлив човек трябва да извършва определени действия и да се въздържа от други. Той носи в себе си реда, за който е предопределен физически и физиологически — реда спрямо хората и нещата, с които влиза в отношение. Накратко: неговите добродетели са следствие на собственото му щастие… Дългият живот, многото наследници — те не са награда за неговата добродетел; самата добродетел много повече се състои в онова забавяне на обмяната на веществата, следствие на което са дългият живот, наследниците, с една дума, корнеризмът. Църквата и моралът казват: и пол, и народ загиват под тежестта на лукса. Моят възвърнал се разум отговаря: загиването на един народ е физиологическа дегенерация, а следствията от нея са пороците и луксът (това ще рече непрекъснато растящата потребност от предизвикване на честа възбуда, която е добре позната на всяка изтощена натура). Един такъв младеж побледнява и увяхва преждевременно. Приятелите му търсят причината за това в някаква болест. А аз бих казал: това, че той е болен, че не е устоял на болестта, е просто следствие на обеднелия живот, на наследственото изтощение. Онези, които четат вестници, заключават, че еди-коя си партия, допускаща известни грешки, е обречена — тя е загубила своята инстинктивна сигурност. Всяка грешка в какъвто и да е смисъл е следствие на израждането на инстинкта — на волева дисгрегация — и по този начин почти сме дефинирали понятието „лошо“. Всичко, което е добро, е инстинктивно — следователно леко, необходимо, свободно. Мъката, теглото — това вече са упреци, бог е коренно различен от героя. (Аз бих казал, че леката походка е първият атрибут на божествеността.)

— 3 —


Заблуда от фалшива причинност. През всички времена сме смятали, че знаем какво е причина — но откъде е дошло това знание, тази вяра, че знаем? Ами от кръга на известните „вътрешни, неоспорими факти“, които и до ден днешен никой не е доказал. Дори и спрямо акта на волята ние мислим причинно: поне предполагаме, че ще заловим причинността в момент на действие. При това изобщо никой не се е съмнявал, че всички причини, предхождащи едно действие, могат да се търсят в съзнанието и дори да бъдат открити — това са „мотивите“, — иначе не бихме били свободни, не бихме носили отговорност за това. И накрая — та кой би оспорил, че една мисъл се заражда по някаква причина? Че „азът“ предизвиква мисълта? Най-важен от тези „вътрешно неоспорими факти“, зад който, изглежда, се прикрива причинността, е този за волята като причина, след това концепцията за „съзнанието“, „духът“ като причина и накрай „азът“, субектът — последните две са просто породени от установената като даденост, като емпирия, „причинност на волята“. Междувременно размислихме по-задълбочено. Затова днес не приемаме и частица от това за вярно. „Вътрешният мир“ е изпълнен с измами и заблуди — и една от тях е волята. Тази воля вече не движи нищо, а също така и не обяснява следствията — тя просто придружава процесите, значи напълно можем да минем и без нея. Друго заблуждение е така нареченият „мотив“. Той е просто един повърхностен феномен на съзнанието, нещо близко, съпътствуващо действието, което по-скоро прикрива, отколкото представя причините, предизвикали това действие. Ами „азът“? Той се превръща в басня, във фикция, в игра на думи, той изобщо е престанал да чувства, да мисли, да изисква… Какво следва от това? Че просто не съществуват духовни причини! И цялата емпирия, предназначена за доказателство, отива по дяволите! Именно това следва! А чрез тази емпирия ние злоупотребихме и в друг аспект — на основата й създадохме причинен свят, един свят на волята, един свят на духа. Тук работата попадна в ръцете на най-старата и най-дълго просъществувала психология — и тя не каза повече от следното: всичко случило се е едно действие, всяко действие е следствие на някаква воля, светът е един сбор от множество действащи, един действащ („субект“) е в основата на всичко случило се. Своите три „вътрешни, неоспорими факти“, в които вярва сляпо, а именно „волята“, „духът“ и „азът“, човекът просто е извлякъл от себе си — понятието „действителност“ той е измъкнал от „аза“, поставил е нещата като съществуващи според своята представа, според собственото „аз“, взето като причина. Чудно ли е, че оттук нататък той винаги и всякога намира в нещата онова, което сам е вложил в тях? Самото „нещо“, нека да повторя, понятието „нещо“ е един рефлекс на вярата в „аза“ като причина… И дори вашият атом, господа механици и физици, колко много заблуда и рудиментарна психология е останала в него! Да не говорим за „нещото в себе си“, за онова безкрайно дрънкане на метафизиците! Заблудата на духа става причина да се подмени реалността! Да служи за мярка на реалността! И да се нарече Бог!

— 4 —


Заблуда от имагинерната причина. Нека изходим от съня: някакво усещане, например породено от звука на далечен оръдеен изстрел, се приема като причина за съновидението (понякога цял малък роман, в който главна роля играе сънуващият). През това време усещането продължава във вид на резонанс: то очаква позволение от причинния подтик да излезе на преден план — вече не като случайност, а като „смисъл“. Оръдейният грохот се проявява по един каузален начин, като привидно връщане на времето. По-късното усещане, мотивировката, се изживява след това, често придружено от стотици подробности, преминаващи светкавично, изстрелът следва… Какво се е случило? Представите, които едно определено състояние е породило, се разбират неправилно като причини за това състояние. Фактически ние правим същото и когато сме будни. Чувствата, които най-често изпитваме — като нерешителност, напрежение, конфликт във взаимодействието и противоречивостта между отделните органи и особено състоянието на нервната система, — възбуждат подтика ни към причинност: искаме да имаме основание да се чувстваме така или иначе, зле или добре. Никога не ни е достатъчен просто фактът, че се чувстваме зле или добре, ние просто го изоставяме, за да го осъзнаем едва когато сме открили нужната ни мотивировка. В подобни случаи несъзнателно се появява и споменът, който ни връща към предишни подобни състояния и до срасналите се с тях причинни интерпретации, но не и до действителната причина. Наистина вярата ни, че представите, придружаващи процесите в съзнанието, трябва да бъдат причина, се поражда от спомена. По този начин се създава и навикът за едни определени причинни интерпретации, които всъщност пречат на самото изследване на причината, нещо повече — те направо го изключват.

— 5 —


Съответното психологическо обяснение. Да сведеш непознатото до нещо познато, до нещо известно — това до голяма степен облекчава, удовлетворява, освен това създава и известно чувство за власт. Непознатото води със себе си опасността, неспокойствието, грижата — и още първият инстинкт изисква отстраняването на това конфузно състояние. Основната постановка е, че което и да е определение е по-добро от липсата на определение. Защото всъщност става дума за откъсване от потискащи представи, а човек не се отнася прекалено строго при избора на средствата за откъсване — още първата представа, с която той свежда непознатото до познато, го задоволява дотолкова, че той я приема за истина. Това е доказателство за удовлетворението като критерий за истина. Значи, че причинният подтик е обусловен и възбуждан от чувството за страх. Онова „защо“ не е необходимо да посочи точната причина за възникването си, а просто някакъв вид причина — успокоителна, задоволяваща и облекчаваща. Това, че истинската причина се заменя с нещо познато, изживяно, запечатано в спомена, е първото следствие от тази потребност. Новото, неизживяното, чуждото, непознатото — то просто бива изключено като причина. Следователно не се търси само един начин за обяснение на причината, а определено някакви _подбрани, привилегировани обяснения, които най-бързо отстраняват чувството за ново, неизживяно и чуждо — тези обяснения всъщност са най-обикновените. Следствие: една причинна постановка натежава все повече, концентрира се като система и става доминираща — което ще рече, че тя просто изключва_ други причини и обяснения. Банкерът тутакси помисля за „сделката“, християнинът — за „греха“, момичето — за любовта си.

— 6 —




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница