Фридрих Ницше Залезът на боговете
Изтегляне 0.94 Mb.
|
|
Целият обхват на морала и религията се вмества като понятие в имагинерните причини. Едно „обяснение“ на неприятните чувства. Същите са обусловени от същества, настроени враждебно спрямо нас, хората (например — злите духове; известна е заблудата, обявявала истеричните за вещици). Неприятните чувства се обуславят и от действия, които не бива да подценяваме („грехът“, „греховността“ се отнасят към физиологическите несполуки — винаги се намират основания да бъдеш недоволен от себе си). Същите се определят и като наказание, като разплата за нещо, което не би трябвало да правим — това е обобщено по своеобразен начин от Шопенхауер в едно изречение, показващо морала такъв, какъвто е — същинска отровна смес, отричаща живота. „Всяка велика болка — казва той, — била тя телесна или душевна, посочва онова, което ние печелим, защото нищо не би се докоснало до нас, ако не го заслужим сами.“ („Светът като воля и представа“, II, 666.) Неприятните чувства са дефинирани и като следствия от необмислени, неправилно извършени действия (афекти, приемане на действителността като причина и изтъкване на „вината й“, физиологически затруднения, определени като „заслужени“ чрез други затруднения). — Обяснение на приятното чувство. То се обуславя от вярата в бога. Също и от осъзнаването на добри, положителни действия — като например „чиста съвест“, т.е. физиологическо състояние, напомнящо доброто храносмилане и правилната обмяна на веществата. Приятното чувство се обуславя от щастливия изход на различните неща, които се предприемат (едно наивно и погрешно заключение — просто щастливият изход от едно предприятие не създава и капчица удовлетворение у един хипохондрик или при Паскал). Приятното чувство е обусловено и от вярата, надеждата и любовта — т.е. от християнските добродетели. Всъщност всички тези чувства са нещо като последващи състояния и същевременно „превод“ на жизнерадостните и на неприятните чувства на един фалшив диалект — в състояние си да вярваш, _защото_ основното физиологическо чувство отново е достатъчно силно и богато. Хората вярват в бога, защото чувството за сила и пълноценност създава успокоение. Моралът и религията принадлежат изцяло на психологията на заблудата — във всеки отделен случай причината и следствието сменят местата си; ще рече, че истината се смесва с въздействието на онова, което смяташ за истина, или състоянието на съзнанието се смесва с причината за това състояние… — 7 —
Заблудата от свободната воля. По отношение на понятието „свободна воля“ днес не изпитваме никакво съчувствие — просто защото отлично знаем какво представлява то: а именно най-съмнителното теологическо изкуство, съществувало до днес, служещо за определяне на „отговорността“ на човечеството, и целещо да го направи зависимо от себе си… Тук само посочвам бегло психологията на всичко онова, което търси „отговорност“. Навсякъде, където се търси отговорност, присъства и инстинктът на _волята за наказание и осъждане. Разобличава се невинността на бъдното, като се привнася някакво „желание“ на волята, отнасящо се до акта на „отговорността“ — учението за волята е изнамерено с цел наказание, т.е. за да се посочи виновен. Цялата стара психология, именно волята на психологията, има за предпоставка създаването и отстояването на правото на своите автори — духовниците — да раздават присъди, като същевременно осигурят това право и на бога. Хората се посочват като „свободни“, за да могат да бъдат съдени, наказвани, за да могат да бъдат виновни — следователно всяко действие би трябвало да бъде пожелано от волята, произходът на всяко действие би трябвало да се търси в съзнанието. През което пък това основно фалшифициране в психологията се превръща в принцип на психологията. Днес, когато светът върви обратно на посоката на движението, ние, безнравствениците, искаме да го лишим от чувството за вина, от понятието „наказание“, да изчистим от тия термини психологията, историята, природата, обществените институции и произхождащите от тях санкции, за нас няма по-радикален противник от теолога, който залъгва света с „предопределеността на световния ред“ и по този начин обосновава „наказанието“ и „вината“. Християнството е метафизика на палача… — 8 —
Какво единствено може да бъде нашето учение? Това, че никой не дава качествата на човека — нито бог, нито обществото, нито родителите и предтечите, нито пък той самият. (Безсмислието на току-що посочените представи е проповядвано от Кант в учението му за „свръхестествената свобода“, а вероятно се е срещало и при Платон.) Никой не е отговорен за това, че изобщо съществува, за това, че е сътворен по този или онзи начин, че се намира при такива обстоятелства или в подобно обкръжение. Фаталността на същината му не се определя от фаталността на всичко онова, което предстои. Той не е следствие на някаква воля, смисъл или цел, никой не прави чрез него опит да постигне „човешкия идеал“, „идеала на щастието“ или „идеала на моралността“ — изобщо да се залага в съществото му каквато и да е цел е просто абсурдно. Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ — а в реалността то не съществува… Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото — не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда — това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда цялото… но извън това цяло не съществува нищо! Това, че никой не носи отговорност, че същността на действителността не може да се отпрати към causa prima*, че светът не е нито единство на усещанията, нито на духа — именно в това се състои великото освобождаване, едва по този начин отново се постига невинността на бъдното! Понятието „бог“ бе досега най-големият упрек срещу съществуването, срещу действителността… Ние отричаме бога, ние отричаме отговорността си пред бога — едва тогава ще спасим света. [* Първопричината. — Бел. прев.] „ОБНОВИТЕЛИТЕ“ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
Всички знаят изискването ми към философите — а се поставят отвъд доброто и злото, да преодолеят илюзията на моралната присъда. Това мое изискване е следствие на едно прозрение, което аз формулирах пръв — това, че не съществуват никакви морални дадености. Общото между моралната и религиозната присъда се състои в това, че и двете вярват в несъществуващи реалности. Моралът е само едно тълкуване на определени феномени, или по-точно казано — погрешно тълкуване. Както моралната, така и религиозната присъда принадлежат към незнанието, което е лишено от понятието за реалност, от разграничаването на реалното и имагинерното — — в този смисъл истината на подобно ниво окачествява неща, които ние днес назоваваме внушение, фантазия, илюзия… Иначе казано, моралната присъда не би могла да се изрази словесно — защото като такава тя съдържа в себе си само противоречия. Но тя си остава незаменима като семиотика; поне за знаещия тя разкрива най-ценните реалности на културата отвътре — ония реалности, които сами не знаеха толкова, че да разберат себе си! Моралът е просто знакова реч, симптоматология; трябва предварително да знаеш за какво става дума, за да извлечеш полза от нея… — 2 — Един бегъл пример. През всички времена са искали да „подобряват“ човечеството; това „подобряване“ преди всичко се е наричало „морал“. Но в тази дума са скрити най-различни тенденции. Както опитомяването на бестията — човека-звяр, така и отглеждането на определен вид човек е наречено „подобряване“; едва тези зоологически термини изразяват истинските реалности, за които типичният „подобрител“ — духовникът — няма и понятие и не желае да има.. Да се нарече опитомяването на едно животно „подобрение“ — в нашите уши това звучи несериозно. Онзи, който знае какво става в една зоологическа градина, не вярва особено в „подобряването“ на звяра. Последният отслабва, става по-малко опасен, а чрез депресиращите афекти на страха, болката, раната и глада той бива превърнат в болнав звяр. — Не по-различно е и положението на опитомените хора — „подобрени“ и „обновени“ от духовенството. В ранното средновековие, когато църковното дело е наподобявало зоологическа градина, са били подлагани на гонения най-съвършените творения на „русия звяр“ — опитвали са се да „обновят“ и „подобрят“ благородните германци. Но как ли е изглеждал един „подобрен“ германец, затворен зад решетките на манастирската килия? Точно като човешка карикатура, като изрод; той се е превърнал в „грешник“, вонящ в клетката, заключен сред ужасни обвинения… И е лежал там болнав, угрижен, озлобен срещу самия себе си — изпълнен с омраза срещу жизнения подтик, презиращ всичко още силно и щастливо… Накратко — „християнин“… Погледнато физиологически — в борбата със звяра единственото средство е да го разболееш, да го отслабиш… Църквата разбра добре това — тя поквари човека, отслабвайки го, като при това обяви, че го „подобрява“… — 3 — Нека разгледаме друг пример от така наречения морал — случая с отглеждането на определена раса и вид. Най-великолепният материал за това е индийският морал, санкциониран в религия като „закон на Ману“. Тук е поставена задачата да бъдат отгледани не по-малко от четири раси едновременно — духовно-аристократична, военна, търговско-земеделска и ратаи (шудра). Повече от ясно е, че не сме попаднали сред звероподобия — дори само за планирането на подобно отглеждане е предпоставка един многократно по-мек и разумен човек. И отвратени от задушливата смрад на християнската килия, поемаме дълбоко дъх — въздухът тук е здрав, висш, чист, просто пристъпваме в друг свят. Колко беден и зловонен е Новият завет в сравнение с Ману! Но и тази организация е имала необходимостта да бъде страшна — но не за борба със звяра-човек, с бе-стията, а с неговото противоположно понятие — не-отглеждания_ човек, човека миш-маш, чандала. Но и тя не разполага с друго средство, освен да го разболее, да го отслаби, да го направи безопасен — това е била борбата с „множеството“. Сигурно няма нищо по-чуждо и по-противоречащо на нашите морални чувства от тези предпазни мерки на индийския морал. Например третият едикт (Авадана Састра I), който се отнася за „мръсните зеленчуци“, определя лука и чесъна за единствена храна на чандала, позовавайки се на писанието, че не им се разрешават, житни растения и плодове, съдържащи в себе си семена. При това на чандала се забранява употребата на огън и вода за приготвянето им. Същият едикт постановява, че чандала нямат право да черпят вода от реките, изворите и езерата, а само от блатните ръкави и следите в калта, оставени от животинските копита. Било им е забранено да перат дрехите си и да се мият, защото определената за тях вода е можела да се използва само за утоляване на жаждата. И накрая, на жените от кастата на ратаите шудра е било забранено да акушират жените чандала, а на последните — дори да си помагат една на друга при раждане… Резултатите от тази санитарна дейност не закъснели — смъртоносни епидемии, жестоки полови болести и оттук — законът на „ножа“: обрязване на децата от мъжки пол, отстраняване на малките срамни устни при момичетата. Самият Ману казва: „Чандала са плод на лош брак, на кръвосмешение и престъпление“, това е необходимият извод от понятието „отглеждане“. За облекло чандала могли да използват само дрипите на умрелите, за съдове употребявали строшени глинени гърнета, а за накити — старо желязо. На богослуженията били длъжни да боготворят злите духове — и без почивка да странстват от място на място. Забранено им е било да пишат от ляво на дясно, както и да използват за писане дясната си ръка — тази ръка и изобщо движението „от ляво на дясно“ са били добродетели, запазени за благородните, присъщи единствено на членовете на расата… — 4 — Тези неща са достатъчно показателни. Тук откриваме арийската хуманност съвсем чиста и първична — научаваме, че понятието „чиста кръв“ съвсем не е безобидно, а напротив. От друга страна, се изяснява и това, _при кой народ може да се развие омраза към хуманността, нещо повече — такава омраза да се увековечи… Онази омраза на чандала, която се превръща в религия, в гений. Погледнати така, евангелията са просто първоизточници — особено учението на Енох. Произхождайки от еврейството и естествено покълнало на негова почва, християнството е на практика антидвижение спрямо морала на „отглеждане“, спрямо расата и привилегията — то е par exelence антиарийска религия… Християнството е преоценка на всички арийски ценности, една победа на ценностите на чандала — евангелие на бедните, на низшите, всеобщо въстание на отхвърлените, бедстващите, мизерстващите и неудачниците против „расата“; това е безсмъртното отмъщение на чандала, наречено религия на любовта… — 5 — По отношение на средствата, с които са провеждани, моралът на „отглеждането“ и моралът на „опитомяването“ са напълно равностойни — трябва да приемем, че за да създаваме морал, трябва да имаме срещу себе си свободна воля. В това се състои великият, страшният, зловещият проблем, който аз тъй дълго проучвах — психологията на обновителите на човечеството. Един малък и по същество непретенциозен факт — pia fraus* — ми даде ключа към проблема pia fraus, това наследство от всички досегашни философи и духовници, които подобряваха човечеството. Нито Ману, нито Платон, нито Конфуций, нито юдейските и християнските учители са се съмнявали в своето право да лъжат. Те са се съмнявали в съвсем други права… Казано накратко — всички средства, с които досега са се опитвали да направят човечеството морално, са били в основата си неморални…. [* Благородната лъжа. — Бел. прев.] НЕЩО, КОЕТО ЗАСЯГА НЕМЦИТЕ — 1 — За днешните немци не е достатъчно да притежаваш дух — трябва да си го вземеш, да го извоюваш… Смятам, че познавам немците и вероятно имам право да им кажа някои истини. Нова Германия притежава такъв огромен запас от наследена прилежност, че би могла да си позволи известно време и да разхищава силата си. Висшата култура още не е станала господстваща, да не говорим за добрия вкус и благородната красота на инстинкта — но тук са запазени някои мъжки добродетели, липсващи в другите европейски страни. Налице е много сила, внимание, сигурност в контактите и в противоречивостта на задълженията, много работоспособност и търпение — и заедно с всичко това една наследена умереност, нуждаеща се повече от шило, отколкото от усмирителна риза. Като допълнение и фактът, че немците са послушни, без това да ги угнетява. И никой не презира противника си… Както виждате, имам желанието да бъда справедлив спрямо немците — но за да остана верен и на себе си, няма да премълча упреците си срещу тях. Цената на завзетата власт е висока — защото властта води човека към оглупяване. Немците — преди ги наричаха народ на мислителите — всъщност мислят ли те вече изобщо? Днес немците просто скучаят, а занимавайки се с духовното, те гледат недоверчиво на духа, защото политиката поглъща всичката им сериозност, която биха могли да отправят към него. „Германия, Германия над всичко!“ — страх ме е, че това е краят на немската философия… „Има ли изобщо немски философи, има ли още немски поети, има ли добри немски книги?“ — така понякога ме питат в чужбина. Изчервявайки се, но с присъщата си смелост, която не ме напуска и в най-отчаяните мигове, отговарям: „Да, Бисмарк!“ Та имам ли право да издам какви книги се четат у нас днес?… Проклет да бъде този среднячески инстинкт!… — 2 — А какво би могъл да бъде немецът — кой ли не е мислил по този въпрос? Но този народ оглупява съзнателно, и то вече почти цяло хилядолетие: с най-известните европейски наркотици — алкохолът и християнството — никъде не е злоупотребявано в такава порочна степен, както при немците. В по-ново време се прибави и един трети, който може да убие и най-фината, и най-изтънчената подвижност на духа — говоря за музиката, нашата тежка, задръстена немска музика, причиняваща запек. Колко отвратителна тежест, колко леност, влага, приспивност, колко много бира се съдържа в немската интелигенция! Всъщност как е възможно млади мъже, избрали за себе си всякакви духовни цели, да не чувстват основния инстинкт за душевно самосъхранение, а да пият бира?… Алкохолизмът сред учената младеж все още не поставя под съмнение самата й „ученост“ — можеш и без дух да бъдеш голям учен, — но във всяко друго отношение си остава сериозен проблем. Къде ли не се среща онова израждане, което бирата причинява на духа? До такова израждане се докоснах веднъж при случай, който почти придоби известност — израждането на първия „свободен немски дух“, умния Давид Щраус*, който създаде „биреното евангелие“ и „новата вяра“… Ненапразно той възпя в стих „прелестното пиво“, на което се бе обрекъл — вярност до смърт… [* Давид Щраус (1808–1874) — издава труд върху Христос (1835 г.), където разглежда евангелията като несъзнателно създаване на митове в прахристиянските общини. Този труд въодушевява Ницше и го отклонява от религията. През 1872 г. Д. Щраус смекчава тезата си, като издава нова версия, озаглавена „Животът на Исус, обработен за немския народ“, нещо, което предизвиква гнева и критиката на Ницше. — Бел. прев.] — 3 —
Говорих за немския дух — за това, че става все по-грубоват и плосък. Това достатъчно ли е? В основата на този процес обаче се крие нещо съвсем друго, което ме плаши — как вечната немска сериозност, задълбоченост и страст към духовното вървят към упадък. Промени се не само интелектуалността, а също и патосът. Тук-там се докосваш до немските университети — колко спарен въздух дишат там учените! Ще бъде дълбоко заблуждение, ако там немската научна мисъл би се опитала да ме използва — а освен това подобно нещо ще бъде и поредното доказателство, че не е прочела и ред от мен. Вече седемнадесет години не се уморих да осветлявам лишеното от дух влияние на немския духовен подтик. Робуването, към което принуждава всекиго от нас чудовищният обхват на науките, е главната причина за това, щото съвършени, духовно богати и задълбочени натури не могат да получат съответстващото им възпитание и полагащите им се възпитатели. Нашата култура страда най-вече от излишък на средняци и от разбитата на парчета хуманност — макар и против волята си, нашите университети са същински развъдници на „закърнелите“ инстинкти в духовната област. И това вече е известно на цяла Европа — голямата политика не може да заблуди никого… Германия все повече и повече се превръща в равнината на Европа. Все още търся поне един немец, към когото аз да мога да се отнеса сериозно — и още повече някой, с когото да се повеселя! Залезът на боговете: не схваща ли някой сериозността, която намира в тия думи един пришълец! Сякаш за нас най-непонятното нещо е веселостта… — 4 —
Дори и при бегъл поглед е ясно, че немската култура запада — и за това съществуват достатъчно причини. Все пак никой не може да даде повече, отколкото притежава — това важи както за индивида, така и за народа. Когато се раздаваш във властта, в голямата политика, в стопанството, в световните отношения, в парламентаризма, във военното дело и когато отдаваш там по-голямата част от разума, сериозността, волята, себенадмогването — и изобщо когато съществува превес в едната посока, ясно е, че нещо не достига в другата. Не бива да се заблуждаваме — културата и държавата са антагонисти; „културна държава“ — това е просто една модерна идея. Винаги едната живее за сметка на другата. Всички велики културни епохи са време на държавен упадък: великото в културен смисъл е било аполитично, даже антиполитично… Сърцето на Гьоте просто се е разтворило пред феномена Наполеон — и при Освободителните войни отново се затворило… В мига, когато Германия се издига като велика мощ, Франция получава друго значение като _културна сила_. Още сега се чувства една нова, различна сериозност, нова страст на духа, която се е преселила в Париж — например въпросът за песимизма, проблемът „Вагнер“. Почти всички психологически и художествени въпроси там се разглеждат несравнимо по-изтънчено и по-задълбочено, отколкото в Германия — немците са просто неспособни за този вид сериозност. — В историята на европейската култура възникването на Райха означава единствено едно: преместване на тежестта. Всекиму е известно: в главното — а това винаги остава културата — на немците никой не обръща внимание. Питат ме: Бихте ли ни посочили поне един духовно извисен немец, за когото да кажем, че принадлежи на Европа? Като Гьоте, като Хегел, като Хайне, като Шопенхауер? — Това, че вече изобщо не съществува дори и един немски философ, буди огромно, безкрайно учудване. — 5–
По отношение на цялата висша същност на немското възпитание бихме казали едно: целта е заменена със средствата, необходими за постигането й. Това, че отглеждането и възпитанието са истинската цел, а не Райхът, че за тази цел се нуждаеш от възпитатели, а не от гимназиални учители и университетски учени — бе забравено… Възпитатели, които _сами са добре възпитани като аристократични и благородни духове, просто изискват непрекъснати доказателства — чрез словото и мълчанието — за една именно зряла култура, а не зазубрена в училищата и университетите простащина, възхвалявана пред младежта като „най-висша“. Липсват възпитатели, с изключение на изключенията, а те са първата предпоставка на възпитанието. Оттук_ и упадъкът на немската култура. Едно от крайно редките изключения е моят почитан приятел Якоб Буркхард от Базел — именно нему Базел дължи днешното си предно място в хуманността. Онова, което фактически „висшите училища“ в Германия постигнаха, е всъщност едно брутално насочване в обратна посока — възможността при минимална загуба на време да се подготвят огромни маси млади хора, полезни за използване в държавните служби. „Висше възпитание“ и огромно количество — та това си противоречи в самата същност. Всяко възпитание е едно изключение — трябва да си привилегирован, за да получиш правото на едно толкова високо отличие. Големите, великите неща не могат да бъдат общински имот — pulchrum est pan corum*. Кое всъщност обуславя упадъка на немската култура? Именно това, че „висшето възпитание“ вече не е привилегировано, и още нещо — демократизмът на „всеобщото“ възпитание, станало жестоко. Нека не забравяме, че увеличената възможност за всеобщ достъп във висшите училища вече означава за тях пълен упадък. Никой вече в Германия не може свободно да предложи и осигури на децата си благородно възпитание — нашите „висши училища“ са изцяло ориентирани по посока на двусмисленото среднячество — чрез учители, учебни планове и учебни цели… И навсякъде цари оная несдържана припряност да не би нещо да се пропусне — ако младежът на двадесет и три години не е завършил, ако още не е дал отговор на главния въпрос: коя професия? Един човек от висш тип, ако ми позволите, не обича професиите — точно защото знае за какво е призван… Той има време, той си осигурява време, не мисли за това — да завърши — дори и на тридесет години все още си ученик, дете — в смисъла на висшата култура. Нашите пренаселени гимназии със затъпелите си преподаватели са направо скандални: а за запазването на това състояние — нещо, което отдавна започнаха и продължават да правят господа професорите в Хайделберг — вероятно ще се намерят причини, но не и основания. [* Красотата е приятелка с малцина. — Бел. прев.] — 6 — За да не се отклоня от моята сдържаност, която по принцип е утвърждаваща и само неволно има общо с противоречията и критиката, ще посоча трите главни задачи, които се нуждаят от възпитател. Трябва да се научим да гледаме, да мислим, освен това да говорим и да пишем — и целта е една благородна, изискана култура. Да се научим да гледаме, да виждаме, да привикнем окото на спокойствие, на търпение, на достъп до себе си; да изключим присъдата, да огледаме единичния случай от всички страни, да го обхванем. Това е и _първото_ приучаване на духовност — да не реагираш веднага на дразненето, а да регулираш задръжките си. Да се научиш да гледаш в смисъла, които аз влагам, е почти онова, което нефилософският начин на изразяване нарича „силна воля“ — същественото тук е да не искаш, да можеш да отложиш решението. Цялата антидушевност и жестокост се основават на невъзможността за съпротива срещу дразнение — просто трябва да реагираш, следваш всеки импулс. В много случаи едно подобно трябва е болнавост, упадък, симптом за изтощение — т.е. почти всичко, което нефилософската суровост назовава с думата „порок“ — и това е просто физиологическата неспособност да не реагираш. — Каква е ползата от това да се научиш да гледаш — веднъж научен, ти ставащ по-бавен, по-недоверчив, по-противопоставящ се. Отначало приемаш всичко ново и чуждо с враждебно спокойствие, просто го пропускаш покрай себе си, отдръпваш се. Трепването при всяко отваряне на вратата, непочтеното „присядване“ на всеки праг, непрекъснатата готовност да се спреш тук и там, да се втурваш под едни или други влияния — накратко, „модерен обективизъм“ — това е проява на лош вкус, това е par exellence неблагородно. Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Платон „апология” textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 0.94 Mb. Сподели с приятели:
|