Фридрих Ницше Залезът на боговете
Изтегляне 0.94 Mb.
|
|
— 7 — Да се научим да мислим — в нашите училища това отдавна е непознато. В университетите, дори и при истинските учени, логиката започва да отмира като теория, като практика, като занаят. Прочетете някоя немска книга — ни помен от необходимата техника на мисленето, ученост, начетеност, воля за майсторство, ни следа от необходимостта за усвояване на мисленето като танц, като вид танц… Кой от съвременните немци познава от собствен опит „леката стъпка“ в духовното, онази лека стъпка, вливаща енергия в мускулите! Вдървената показност на духовния жест, грубата ръка, която сграбчва — това е толкова немско, че в чужбина мнозина го отъждествяват с немската същност. Немецът изобщо не притежава чувство за нюанс… Това, че немците успяха да понесат своите философи и най-вече онова най-сгърчено и уродливо понятие, съществувало някога — великия Кант, — не ги прави много по-привлекателни. Защото не можем да изключим танца във всичките му форми от благородното възпитание. Да можеш да танцуваш с нозе, с понятия, с думи, бих добавил — и с перото — да се научиш на писане! Но тук вече сигурно се превръщам в пълна загадка за немските читатели… СТРАНСТВАНИЯТА НА ЕДИН НЕСЪВРЕМЕННИК
Моите непоносимости._ _Сенека:_ или тореадорът на благородното. Русо: или връщане към природата im impurus naturalibus*. Шилер: или моралният тръбач на торбаланковците. Данте: или хиената, твори в гробовете. Кант: или cant** като свободен в себе си характер. Виктор Юго: или маякът в морето на глупостта. Лист: или училище за рутинно отношение към жените. Жорж Санд: или дойна крава с добър „стил“. Мишле: или опиянението, събличащо си роклята. Карлайл: или песимизмът като отказан обяд. Джон Стюарт Мил: или обидната яснота. Братята Гонкур: или Аяксите в борба с Омир. Музика от Офенбах. Зола: или „радостта да вониш“. [* В одежди, прикриващи срамната голота. — Бел. прев.] [** Схващане, че нещото се изразява само със своите положителни качества, откъм положителната си страна. — Бел. прев.] — 2 — Ренан*. Теология или загниване на разума чрез „греха“ (християнството). Свидетелство за Ренан, който, дори и да рискува с някое да или не в неопределен вид, винаги греши, при това с една смешна последователност и методичност. Например той искаше да обедини la science** и la noblesse***, но науката принадлежи на демокрацията и може да се докосне с ръка. С известно честолюбие той иска да създаде един духовен аристократизъм, а същевременно коленичи пред неговата противоположност, евангелието на покорството — как биха помогнали тук свободният дух, модерното, шегата и присмехът, след като си останал при християнина, католика и духовника! Както йезуитите и изповедниците, в областта на изкушението Ренан е просто изобретател: в душата му се крие и една чернокапска усмивчица — както и всички духовници, той е най-опасен, когато обича. Тогава няма равен на себе си… Именно този облекчаващ нервите Ренанов дух е още една гибел за бедната, болна и лишена от воля Франция. [* Ернест Ренан (1832–1892) — френски теолог и ориенталист, учен в областта на религията. „Религията е продукт на нормалния живот, човек възприема истината по-добре, ако е религиозно защитен. Добър е онзи, който приема предопределения световен ред, който намира смъртта лоша и безсмислена.“ Критикуван от Ницше. — Бел. прев.] [** Науката. — _Бел. прев._] [*** Благородството. — Бел. прев.] — 3 —
Сент Бьов*. Нищо мъжко, просто пропит с ненавист към всичко мъжествено. Обикаля наоколо — фин, любопитен, малко отегчен — в основата си една женствена личност, с женска отмъстителност и феминизиран разсъдък. Като психолог е гений на злословието, неизтощим, безкрайно богат на подобни средства. Никой не умее по-добре от него да смеси в похвалата и малко отрова. Плебей в своите най-долни инстинкти и родствен с ресентимента на Русо — и следователно романтик, — защото жадният за отмъщение инстинкт на Русо смръщено наднича през рамото на всеки романтизъм. Революционер, когото обаче страхът е задържал на прага. Несвободен пред всичко силно — общественото мнение, Академията, двора, дори и Порт Роял. Обиден на всичко велико, съдържащо се в човека и нещата, противник на всеки, който вярва в себе си. Достатъчно поетичен и женствен едновременно, за да усети силата на великото, винаги превит и сгърчен като онзи червей, който вечно се чувствал настъпен. Неудържим и свръхмащабен като критик, развяващ знамето на космополитната свобода, но лишен от смелост да признае разврата. Като историк е лишен от силата на задълбочения философски поглед — затова и отхвърля възможността да бъде съдник на голямото, маскирайки се зад „обективността“. Съвсем различен е обаче към онова, което налага присъствието на тънкия, изискан вкус — тогава е весел, смел, тогава е майстор. Напомня ми Бодлер. [* Сент Бьов (1804–1869) — френски критик, написал многотомното съчинение „Порт Роял“ — френски манастир, център на янсенизма в средата на XVII в. Янсенизмът се стремял към връщане на католицизма според учението на Св. Авгу-стин. — Бел. прев.] — 4 — Imitatio Christi* е от ония книги, които не мога да разгърна без физиологическо отвращение; тя просто разнася уханието на вечно женското, за разбирането или за усещането на което е необходимо да си французин или вагнерианец. Този светец говори за любовта по начин, който възбужда любопитството и на парижанките. Казаха ми, че онзи най-хитър йезуит, О. Конт, който искал, заобикаляйки науката, да поведе французите към Рим, бил инспириран от тази книга. Вярвам го! „Религията на сърцето“… [* Подражание на Христос. — Бел. прев.] — 5 —
Дж. Елиът*. Характерната последователност на англичаните, която не липсва и в морала а’ла Елиот, е, че веднъж откъснали се от християнския бог, толкова по-страстно те желаят да запазят християнския морал. В Англия, за да извоюваш и най-малката еманципираност, трябва да се проявиш пред теологията като морален фанатик. Това е цената — във вид на разкаяние. За нас — останалите — това е по-различно. Ако се откажеш от християнската вяра, смъкваш от плещите си и задълженията към правото да споделяш християнския морал. За съжаление обаче това не се разбира евидентно, а трябва непрекъснато да бъде обяснявано на английските плиткоумници. Християнството е измислена система, в която се дава пълна и цялостна представа за всяко нещо — за нещата изобщо. Ако откършим от тази система някое основно понятие — например вярата в бога, то тогава ще я разрушим — просто от нея няма да остане нищо. Християнството приема, че човек не знае, не може да знае кое за него е добро и кое — лошо. Човекът вярва в бога, а само бог знае. Християнският морал е заповед — неговият произход е трансцендентен, — той е извън всякаква критика, извън всякакво право на критика, той носи само истината, ако това е бог, и устоява или пропада чрез вярата в бога. Ако англичаните наистина вярват, че знаят „интуитивно“ кое е добро и кое лошо, ако вследствие на това погрешно допускат, че моралът им няма нужда от гаранцията на християнството, това е просто следствие от господството на християнската преценка на ценностите — израз на силата и дълбочината на тази преценка. Тъй че произходът на английския морал е забравен, прекалено условното вече не усеща правото си на съществуване. За англичаните моралът не е проблем… [* Джордж Елиът — псевдоним на английската писателка Мери Ан Евьнс (1819–1880). — Бел. прев.] — 6 — Жорж Санд. Прочетох първите й пътни бележки: като всичко, произхождащо от Русо — фалшиво, преувеличено, надуто. Просто не издържам този шарен, тапетен стил, а също и амбицията на паплачта към щедрост и великодушие. Най-лошото тук обаче е женското кокетиране с мъжествеността, с маниерите на още невъзпитаните юноши. Колко студенина лъха от тази артистка, все още не излизала на подобаващата й сцена! Студена като Юго, като Балзак, като всички пишещи романтици! Колко самодоволна е тази плодовита в писането крава, която, както впрочем и нейният ангел Русо, обладава нещо немско в най-лошия смисъл. А това стана възможно едва при упадъка на френския вкус! Но Ренан я обожаваше… — 7 — Морал за психолози._ Да не създаваме булевардна психология. Да не наблюдаваме заради самото наблюдение! Това е кривогледо, преувеличено и измъчено. Не бих съветвал да се разглежда преживяното като воля за преживяно. В преживяното не трябва да се оглеждаш, всяко подобно оглеждане накрая води до гледане на нещата „с лошо око“. Един роден психолог инстинктивно се предпазва от гледане заради самото него — същото се отнася и за родения художник. Той не работи според природата, а се оставя на своите инстинкти, на своята camera obscura*, като по този начин изразява „случай“, „природа“, „преживяно“… И чак тогава осъзнава общото, края, отговора — той не познава съзнателното абстрахиране от конкретния случай. Какво би станало, ако това се извърши по друг начин? Например както парижките романисти, които създават булевардна, амбулантна психология? Те непрекъснато дебнат действителността и вечер се завръщат с пълна шепа странности и куриози. Но погледнете крайния резултат — купчина лекета, в най-добрия случай някаква мозайка, но винаги нещо сглобено, неспокойно, крещящо шарено. Най-лошото в тази област е заслуга на носителите на „Гонкур“ — и два реда, написани от тях, карат психолога да настръхне. Природата, преценена от позицията на изкуството, не е модел. Тя преувеличава, изкривява, оставя празнини. Природата е случай. Изследването „според природата“ е лош признак, издаващ наличието на подценяване, слабост и фатализъм; да лежиш в праха пред дребните факти — това ми се струва несвойствено за един съвършен художник. Да видим какво става, какво е — това е работа на друг вид духовност — антиартистичната, фактическата. Трябва да знаеш кой си_… [* Безпристрастност. — Бел. прев.] — 8 —
За психологията на артиста. За да съществува изкуство, за да е налице естетическо виждане и създаване, е необходима една физиологическа предпоставка — опиянението. То трябва най-напред да повиши възбудеността на целия организъм — извън това състояние не се постига изкуство. Всички толкова различни форми на опиянението притежават тази сила — и най-вече опиянението от половата възбуда, най-старата и първична негова форма. Подобно е опиянението, породено от всички силни страсти и афекти — от празника, от състезанието, от красивото изпълнение, от победата, от екстремното движение, от жестокостта, от разрушението. Съществуват и други видове — от метеорологични състояния (например пролетта), от въздействието на наркотици, и, накрая, опиянение от волята, от преливащата воля. При опиянението най-съществено е чувството за прилив на сила, усещането за съвършенство. При подобно състояние се отдаваш на нещото, принуждаваш се то да те завладее, улавяш го, просто го насилваш — някои наричат този процес „идеализиране“. Да се освободим от един предразсъдък — идеализирането не се състои, както е прието да се смята, в абстрахиране от дребното и страничното. Тук по-скоро е решаващо едно чудовищно подчертаване на главните черти, при което второстепенните просто се изгубват. — 9 —
В подобно състояние можеш да обогатиш всичко, черпейки от собственото му съвършенство — онова, което виждаш, и онова, което искаш, изглежда мощно, претоварено със сила и енергия. Тогава човек довежда всичко до там, щото да отговаря на силата му — докато нещата станат рефлекси на това собствено съвършенство. Именно това преобръщане в съвършенство, необходимостта от такова превръщане е изкуство. Дори онова, което нещото не притежава, въпреки това му се прибавя е цел удоволствие — в изкуството човекът се наслаждава на собственото си съвършенство. Би трябвало да е позволено създаването на противоположно състояние — едно специфично антиизкуство на инстинкта, — където всички неща обедняват, отслабват, разколебават се, стават нищожни. В тоя смисъл историята просто изобилства от подобни антиартисти, които по необходимост трябва_ да изцеждат нещата, трябва да ги направят слаби и хилави. Такива са например истинските християни — да вземем Паскал, — просто от християнин не става_ артист. Ако обаче погледнем Рафаело и го сравним с някой хомеопатичен християнин от XIX век — Рафаело казва да, Рафаело _прави_, следователно Рафаело не е бил християнин… — 10 —
Какво означават въведените от мен в естетиката противоположни понятия Аполоново и Дионисово, разглеждани и възприемани като видове опиянение? Аполоновото опиянение запазва във възбудено състояние преди всичко окото, така че то придобива визуална сила. Художникът, скулпторът и епикът са par exelence визионери. Напротив, в Дионисовото състояние е възбудена цялата система на афектите, тъй че всички изразни средства изведнъж се отприщват и цялата сила на представяне, възпроизвеждане, трансформация, преображение и промяна буйно се освобождава от тялото. Същественото на тази метаморфоза е в нейната лекота, в невъзможността да не реагираш (подобно на някои истерици, които при всеки знак се хвърлят във всяка роля). За Дионисовия човек е невъзможно да не разбере някакво внушение, той не пропуска което и да е състояние на афекта, той притежава във висша степен възприемащ и разгадаващ инстинкт, също както и великото изкуство на съпричастието. Той влиза „под кожата“ на всичко, всеки афект му е близък, но всъщност това е само остатъкът от един много по-пълен и завършен изразен свят на афекта, нещо като утайка на Дионисовия хистронизъм. Например за осъществяването на музиката като особено изкуство са изключени множество сетива (например мускулите, защото при определено състояние ритъмът се усеща най-продължително именно там), така че човек да не може веднага да възприеме и изрази всичко онова, което чувства. Въпреки всичко това е нормално Дионисово състояние, особено разгледано като прасъстояние — музиката е една бавно достигната негова специфика, но тя не е за сметка на останалите му компоненти. — 11 —
Актьорът, мимът, танцьорът и музикантът са родствени в своите инстинкти, но постепенното им специализиране е довело до разлики и дори до противоречия. Лирикът най-дълго е останал сроден с музиканта, а актьорът — с танцьора. Архитектът не изразява нито Дионисовото, нито Аполоновото състояние, той е въплъщение на най-великия акт на волята, онази воля, която премества планини — това е опиянението от великата воля, която се изисква от изкуството. Най-висшите хора са инспирирани от архитектите — последните винаги са били под въздействието на силата. В строежа трябва да бъде въплътена гордостта, победата, триумфът над тежестта, волята за власт, архитектурата е едно красноречие на силата, изразено във форми — понякога сговорчиво, често ласкателно или просто заповедно. Висшето усещане за власт и сигурност се изразява в онова, което притежава великият стил. Онази сила и власт, която не се нуждае от доказателства, за която е без значение дали ще се харесва, отговаряща точно, без да се нуждае от свидетели. Тя съществува несъзнателно благодарение на своите противници, тя е съдбовно смирена в себе си — един велик закон. В това е същността на великия стил. — 12 —
Прочетох биографията на Томас Карлайл* — един фарс против познанието и волята, една героико-морална интерпретация на диспептични състояния. Карлайл е човек на силните думи и етюди, един оратор по необходимост, притежаващ едновременно както копнежа да проповядва силна вяра, така и неспособността да вярва (в това отношение е типичен романтик!). Копнежът към по-силна вяра не е доказателство за нейното наличие, а много повече за обратното. Ако притежаваш това изискване, можеш да си позволиш приятния лукс на скептицизма — обладаваш достатъчна сигурност и устойчивост за това. Чрез една приповдигнатост в боготворението на хората, обладаващи силна вяра, а също и чрез своята ярост срещу малцината естествени Карлайл потиска нещо у себе си — той просто се нуждае от шум. Една непрекъсната и страстна себе-несговорчивост — това е неговото амплоа, по този начин той е и си остава интересен. Наистина в Англия се възхищават най-вече от неговата приказливост. Е, това е типично английско, а погледнато от позицията на твърдата английска убеденост, в проявата на нещата единствено чрез техните предимства, той е дотолкова лесно разбираем, че поевтинява… В основата си Карлайл е един английски атеист, за когото е въпрос на чест да не е такъв. [* Томас Карлайл (1795 — 1881) — английски писател, допринесъл за запознаването на англичаните с немския дух. — Бел. прев.] — 13 — Емерсън*. Много по-знаещ, по-многостранен, по-рафиниран от Карлайл — преди всичко по-щастлив… Той е от тези, инстинктивно хранещи се с амброзия, които просто оставят непокътнато в нещата онова, което не могат да сдъвчат. В сравнение с Карлайл той е човек на вкуса. Въпреки че много го е обичал, Карлайл го определя като човек, който „не ти дава да го захапеш“. Казано е с право, но не във вреда на Емерсън. Той притежава онази добродушна веселост, която преди всичко възбужда сериозност — той не знае и не се интересува дали е остарял и колко още ще бъде млад. Духът му винаги намира начин да бъде доволен и благороден. И досега той скита из веселата трансцендентност като онзи стар добряк, който се връщал от мила среща. Той с благодарност казвал: „Ut desint vires tamen est laudanda voluptas.“_** [* Ралф Уолдо Емерсън (1803 — 1882) — американски писател и философ, приятел с Карлайл и благодарение на това се занимавал подробно с немската трансцендентална философия. — Бел. прев.] [** „Щом силата не достига, и желанието е похвално“ (Овидий). — Бел. прев.] — 14 — Анти-Дарвин. Ако говорим за известната „Борба за живот“, на мен тя ми изглежда повече твърдение, отколкото доказателство. Цялостният аспект на живота не е в нуждата, нито в глада, а по-скоро в богатството, в задоволеността, в дори абсурдното разточителство — където има борба, тя е за власт… Не трябва да смесваме Малтус с природата. Ако приемем все пак, че такава борба съществува, то тя се развива в посока, противоположна на тази, която желае Дарвиновата школа, което би трябвало да желаят в тази школа — тази борба е враждебна за силните, за привилегированите, за щастливите изключения. Видовете не се развиват към съвършенство — слабите непрекъснато стават господари на силните, защото са повече и са по-хитри… Дарвин е забравил (съвсем по английски!), че слабият обладава повече дух… Трябва да ти е необходим дух, за да го придобиеш; когато вече не се нуждаеш от нещо, ти го загубваш. „Който притежава силата, не се нуждае от дух.“ „Потрябвал ни е! — казват днес в Германия. — Нали ще ни остане Империята!“ Както се вижда, в понятието дух влагам предпазливост, търпение, хитрост, престореност, висше самообладание и всичко, което се нарича мимикрия (към последното се отнасят и голяма част от добродетелите). — 15 — Каузистика на психолога. Психологът е познавач на човека — а всъщност защо той изследва хората? На техен гръб той печели някои малки привилегии — в отделни случаи и по-големи, — той е политик! Но ето и друг, който познава човека. И вие смятате, че той не го прави за своя изгода, че той е висшата „обективност“? Внимавайте! Вгледайте се добре! Той вероятно желае дори и по-опасна привилегия — да смущава хората, да ги „гледа отвисоко“, да не се смесва повече с тях. Такъв „обективист“ презира човека, докато първият е хуманен — това се вижда от пръв поглед. Той върви поне редом с хората, ако не и между тях… — 16 — За да опиша множеството случаи, поставящи под съмнение психологическия такт на немците, ми пречи единствено почтеността. Веднага мога да подкрепя тезата си: никога няма да простя на немците, че сгрешиха в избора си на Кант и неговата „Философия през задната врата“, както я наричам — това изобщо не е типът на интелектуалната почтеност. Другото, което не мога да слушам, е прословутото „и“ — немците казват „Гьоте и Шилер“, страхувам се, че те казват дори „Шилер и Гьоте“. Та те _не познават ли този Шилер? Има и по-лошо „и“, със собствените си уши чух да казват — е, вярно, бяха само университетски професори — „Шопенхауер и Хартман“… — 17 — Хората, които обладават дух, а освен това са и силни, надживяват и най-болезнените трагедии — но те се отнасят почтително към живота именно защото той им се противопоставя. — 18 — За „интелектуалната съвест“. Нищо не ми изглежда днес по-рядко срещано от истинското лицемерие. Имам сериозното съмнение, че чистият и благ въздух на нашата култура не му понася добре. Лицемерието принадлежи на вековете, в които е господствала великата вяра — тогава човек не се е отказвал от убежденията си дори и когато е трябвало по необходимост да ги прикрива с други. Днес хората по-лесно се освобождават или, което е по-често срещано, приемат още една вяра — и във всички случаи остават честни. Без съмнение в наше време са възможни многократно повече убеждения наведнъж, в сравнение с миналото: възможно — това означава позволено, безвредно. Оттук произлиза и толерантността към собствената личност. Тази толерантност позволява множество убеждения, те пък от своя страна живеят поносимо едно с друго, взаимно се пазят от това, да не се компрометират помежду си, както впрочем и целият днешен свят. С какво би могъл да се компрометираш днес? С последователност. Ако вървиш по права линия. Ако онова, което казваш, не е поне петсмислено. Страхувам се, че модерният човек е толкова удобен за обладаване от някои пороци, че те просто ще изчезнат като такива. Всяко зло, което е обусловено от силна воля — а вероятно не съществува зло без присъствието на волята, — при допир с нашия нездрав въздух се изражда в добродетел… Малкото лицемери, с които се запознах, имитират лицемерието — те, както и всеки десети днешен човек, бяха актьори. — 19 —
Красиво и грозно. Ние, ограничените, смятаме, че няма нищо по-зависимо от чувството ни за красивото. Онзи, който се опита да мисли за човека, без да обръща внимание на човешките удоволствия, веднага губи почва под краката си. „Красиво само за себе си“ е просто словосъчетание, дори не и понятие. В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт — запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света — това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота. Как ли би изглеждал той в очите на един съдник с повишен вкус? Вероятно смел, може би самоироничен и своеволен? „О, Дионис, боже мой, защо ми дърпаш ушите?“ — попитала веднъж Ариадна любовника си философ в един от познатите ни разговори на Наксос. „Намирам ги смешни, Ариадна — отвърнал той. — Защо не са по-дълги?“ — 20 —
Нищо не е красиво освен човека — върху тази наивност почива цялата естетика, това е нейната първа истина. Да посочим веднага и втората: няма нищо по-грозно от изродилия се човек — и с това кръгът на естетическата присъда се затваря. Погледнато физиологически, всичко грозно отслабва и потиска човека. То му напомня за упадък, опасност и безсилие и той сам започва да губи сила. Влиянието на грозното може да се измери с динамометър. Ако някъде човек се чувства потиснат, „грозното“ просто е наблизо. Чувството му за сила, волята му за власт, смелостта и гордостта му просто отслабват и се изгубват в присъствието на грозното, докато красивото ги стимулира и активизира. И в единия, и в другия случай правим един извод: предпоставката е чудовищното изобилие, натрупало се в инстинкта. Грозното се приема като знак и симптом на дегенерацията — онова, което отдалеч ни подсеща за упадъка, предизвиква присъдата „грозно“. Всеки признак на изтощение, на старост, на умора, всяко ограничение във вид на спазъм, гърч, парализа и преди всичко миризмата, цветът, формата на развалата, завършваща с разложение, предизвикват едни и същи реакции — „грозно“. Оттук произлиза и омразата, но какво всъщност човек мрази? Няма съмнение — той мрази залеза на собствения си тип. Тук той мрази от най-дълбоките си инстинкти; в тази омраза се съдържат трепет, предпазливост, дълбочина, далновидност — това е най-дълбоката омраза, която съществува. Заради нея изкуството е дълбоко, проникновено. — 21 —
Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Платон „апология” textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 0.94 Mb. Сподели с приятели:
|