Фридрих Ницше Залезът на боговете



страница7/7
Дата03.02.2017
Размер0.94 Mb.
#14165
1   2   3   4   5   6   7

[* Менипово пресищане. — Бел. прев.; Преводачът допуска грешка: Ницше говори за менипова сатира — жанр в античната литература, съчетаващ философски разсъждения с остра пародийна сатира. — Бел. NomaD.]

— 3 —


От една наивност — да търся у древните елини „добрата душа“, златната среда и разни съвършенства, да се възхищавам от „спокойното величие“, на „идеалните принципи“ и „висшата наивност“, — от тази „висша наивност“, една типично немска щуротия, ме спаси скритият у мен психолог. Аз виждах у тях най-силните им инстинкти, волята им за власт, виждах ги треперещи пред чудовищната сила на нагона, на влечението, виждах всички техни институции като родени и израснали от предпазливостта, да не допуснат сблъсък и експлозия на собствените си вътрешни сили. Чудовищното вътрешно напрежение се е разтоварвало в безогледна враждебност към всичко външно — отделните градове непрекъснато са били във война, за да не воюват помежду си самите граждани. Необходимо е било да бъдеш силен — близката опасност е заплашвала отвсякъде. Пищната жизненост, безогледната суровост и реализъм, безнравствеността, свойствени на елините, са били необходимост, а не натура — натурата е следствие, а не начало. А чрез празниците и изкуствата не искали нищо друго, освен да се чувстват отгоре, да излязат отгоре — това са средства за самовъзхвала, а понякога и за сплашване… Да съдиш за гърците по немски маниер, т.е. според техните философи, от филистерството на Сократовата школа да правиш извод какво е гръцко?… Философите са гръцките декаденти, те са движение против аристократичния и благороден вкус, против инстинкта за наслаждение, против гръцкия полис, против чистотата на расата, против авторитета на произхода. Добродетелите на Сократ са проповядвани, защото гърците ги били изгубили — възбудени, плашливи, непочтени и изобщо комедианти, имало премного основания да им бъде проповядван морал. Не че това би им помогнало, но високопарните думи и етюди така добре отиват на декадентите…

— 4 —


Аз бях първият, който, за да разбера все още богатия и пълнокръвен древен инстинкт, погледнах сериозно на чудния феномен Дионис; единственото ми обяснение за него е излишъкът на сила. Онзи, който изучава гърците, както най-задълбочения жив познавач на тяхната култура, Якоб Буркхард, ще го разбере. Към своя труд „Гръцката култура“ Буркхард добави по-късно един оригинален пасаж върху въпросния феномен. Ако искаме да видим противоположното, нека да погледнем почти смешното отсъствие на инстинкт у немските филолози, когато се до ближат до Дионис. Например известният Лобек, промъкнал се със забележителната сериозност на книжен плъх в света на онези тайнствени състояния и, за по-голяма научност, убеждавайки сам себе си в своята стигаща до отвращение лековатост — този Лобек изразходва огромна научна сила, за да ни убеди, че всъщност проблемът му е напълно чужд. В този смисъл духовниците сигурно са споделили някои немаловажни неща с участниците в подобни оргии, например това, че виното възбужда към удоволствия, че понякога човек може да живее само от плодове, че растенията цъфтят през пролетта, а през есента увяхват. Що се отнася до малко чуждото на нас богатство от символи и митове с оригинален произход, с каквито античният свят е буквално пренаселен, то и тук Лобек намира основание да повиши своята одухотвореност. „Гърците — твърди той — не са правили нищо друго, освен да се смеят, да подскачат, да се разхождат или понякога да ридаят. По-късно идвали други, които търсели някакво основание за тази фрапантност — и по този начин се създали многобройните обреди, празници и митове. От друга страна, са вярвали, че онова влечение към позата, което ги е завладявало в празниците, е било задължителен елемент от празненството и се е запазило като неотменима част от религиозната служба.“ Този брътвеж е достоен за презрение, дори и за миг никой не би могъл да приеме Лобек сериозно. Когато се докоснем до понятието „гръцко“, в смисъла, посочен от Винкелман и Гьоте, усещаме нещо съвсем различно, неразривно свързано с градивния елемент на Дионисовото изкуство — оргазмът. Не се съмнявам, че по отношение на гърците Гьоте е изключвал подобно нещо като възможност. Следователно Гьоте не е разбирал гърците. Защото едва в Дионисовите мистерии, в психологията на Дионисовото състояние се изразява основното в елинския инстинкт — неговата „воля за живот“. Какво е криел древният елин зад тази мистерия? Вечния живот, вечното връщане към живота, посвещаването миналото на бъдното, триумфалната победа на живота над смъртта и промяната, истинския живот като цялостно негово утвърждаване чрез мъжкото начало, чрез мистерията на пола. Зачеването, бременността и раждането са инспирирали висши, радостни чувства. В учението за мистерията болката се разглежда като лек, „родилните мъки“ освещават болката изобщо, а тя обуславя всичко растящо, всичко бъдещо, всичко, което ще ни надживее… За да съществува вечната наслада от създаването, за да може жизнената воля вечно да се самоутвърждава, трябва да съществува „вечната мъка на родилката“… Това означават Дионисовите слова — самият аз не познавам символика, по-висша от гръцката, от тази на Дионис. Тя съдържа най-дълбокия жизнен инстинкт, който прокарва пътя към собственото си бъдеще, към вечността — религиозно погледнато, пътят на живота и съзиданието са свещени… Едва християнството със своята прикрита омраза към самите жизнени корени създаде от пола нещо нечисто, то омърси началото, предпоставката на нашия живот…

— 5 —


Психологията на оргазма като жизнено, преливащо от сила чувство, където болката въздейства стимулиращо, ми даде ключа към понятието трагично чувство, погрешно разбирано както от Аристотел, така и от нашите песимисти… Трагедията е толкова далеч от това, да доказва песимизма на елините в стила на Шопенхауер, че тя би трябвало по-скоро да се смята за негова противоположност, за негово решително отрицание. Утвърждаването на живота в най-страшните и трудни проблеми, на волята за власт, която жертва своите най-висши представители, за да задоволи собствената си неизтощимост — това аз наричам Дионисово, в него открих моста към психологията на трагическия поет… Не да се освободиш от страха и състраданието, не да се пречистиш от някакъв опасен афект чрез несдържано разтоварване, както смяташе Аристотел, а преодолявайки болката и състраданието, да изпиташ върховното удовлетворение от това да се отъждествиш с раждането — удовлетворение, съдържащо в себе си и унищожението… Аз отново стигнах до мястото, откъдето тръгнах; „Раждането на трагедията“ бе моята първа преоценка на всички ценности: отново стъпих на почвата, дарила жизнени сокове на моята претенция, на моето умение, аз — последният ученик на философа Дионис, аз — учителят на вечното възвръщане…

ЧУКЪТ ГОВОРИ


„Защо си толкова твърд? — запитал веднъж дървеният въглен диаманта. — Та нали сме близки роднини?“

„Защо сте толкова меки? О, братя мои, тъй ви питам АЗ, та нали сте мои братя?

Защо сте толкова меки, толкова неустойчиви, отстъпчиви? Защо има толкова много отричане и отхвърляне в сърцата ви? Толкова малко съдба във взора ви?

И ако не желаете да бъдете съдба и неумолими, как бихте могли да побеждавате заедно с мене?

И ако вашата твърдост не може да блести и да реже и да разрязва както диамант, как бихте могли вие някога заедно с мене да творите?

Творците именно са твърди. И блаженство би трябвало да изпитвате, когато ръката ви оставя своя отпечатък върху хилядолетията като върху восък:

— блаженство да пишете върху волята на хилядолетия като върху мед и по-твърди от мед, по-благородни от мед. Съвсем твърдо е само най-благородното.

Този нов скрижал, о, братя мои, аз издигам над вас — бъдете твърди!“*

[* Фр. Ницше. Тъй рече Заратустра. С, 1990, стр. 226, превод Жана Николова-Гълъбова.]

КРАТКА ИСТОРИЯ НА ПРОИЗВЕДЕНИЕТО*


В края на съзнателния си живот Ницше съчинява и довършва няколко творби, между които и „Залезът на боговете“. В нея той доразвива философията си и засилва своята критика против морала и християнството. Нападките срещу идеализма нарастват, като се отличават със стегнат стил: отхвърлено е противоречието между видим и реален свят. Човекът и светът са онова, в което се проявяват, „зад нещата“ няма нищо. Антропологичната аргументация частично се ползва от дарвинизма. Вече се усеща неприкритата и все по-нарастваща самооценка, стигаща до надменност, която е характерна за всички творби от 1888 г. — тя е израз и на влошеното здравословно състояние, признак на приближаващия срив. През есента на 1888 г. Ницше пише на Райнхард фон Зайдлиц: „Без никакви претенции напомням, че «духът», т.нар. «немски дух», е излязъл на разходка и се радва някъде на лятната свежест — във всеки случай НЕ в Райха, по-скоро в Силс Мария…“ Философствайки с чука, Ницше разбива кухите богове на нашите традиции: „преоценка на всички ценности“.

[* Тези бележки са взети от Fr. Nietsche. Werke in zwei Banden (Hrsg. I. Frenzel), Carl Hanser Verlag, München — Wien, 1967.]

КРАЙ
© 1992 Георги Кайтазов, превод от немски
Friedrich Nietzsche

Götzendämmerung (oder Wie man mit dem Hammer philosophiert), 1889


Сканиране: sir_Ivanhoe — 15 декември 2007 г.

Разпознаване и последна редакция: NomaD — 1 януари 2008 г.

Публикация:

Издателство „Христо Ботев“, 1992 г.


Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/4655]








Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница