Фунес паметливият



Дата02.02.2018
Размер107.01 Kb.
ФУНЕС ПАМЕТЛИВИЯТ

 

Хорхе Луис Борхес



 

Превод от испански: Анна Златкова



 

         Помня го (аз нямам право да произнасям тази свещена дума, само един човек на земята имаше това право и този човек е мъртъв) с тъмно страстниче в ръка, виждаш го тъй, както никой друг не може да го види, макар и да го гледа от предутринния до вечерния здрач цял живот. Помня мрачното му лице с индиански черти, странно далечно зад цигарата. Помня (така ми се струва) тънките му ловки пръсти. До тия пръсти помня кратунката за мате с герба на Източния бряг; помня жълтата рогозка на прозореца с блед езерен пейзаж. Помня ясно гласа му; бавния и сърдит носов говор на старите жители от предградията, без днешната италианска напевност. Виждал съм го не повече от три пъти; последния път - през 1887 година... Струма ми се много сполучлива идеята да пишат за него всички, които са го познавали; в книгата, която ще издадете, моят разказ ще бъде може би най-краткият и несъмнено най-оскъдният, но не и най-пристрастният. Аз съм един жалък аржентинец и затова не мога да пея дитирамби - задължителен жанр в Уругвай, когато темата е някой уругваец. Драскач, фукльо, столично конте; Фунес не е изричал тези обидни думи, но аз напълно съзнавам, че за него бях олицетворение на тия жалки прозвища. Педро Леандро Ипуче пише, че Фунес е предтеча на свръхчовеците, "един самороден местен Заратурстра"; няма да споря, но не бива да забравяме, че този момък от Фрай Бентос беше в известно отношение безнадеждно ограничен.
          Първият ми спомен за Фунес е съвсем ясен. Виждам го в една мартенска или февруарска привечер на осемдесет и четвърта. През тази година баща ми ме беше завел да летувам във Фрай Бентос. Аз се връщах с братовчед си Бернардо Аедо от имението Сан Франсиско. Връщахме се на коне, пеейки, но това не беше единствената причина да се чувствам щастлив. След душния ден огромен буреносен облак с цвят на аспид покри небето. Тласкаше го южният вятър, дърветата вече се люлееха лудо; аз се страхувах (и се надявах), че водната стихия ще ни застигне насред полето. Препускахме, надбягвайки се с бурята. Най-сетне навлязохме в една уличка, хлътнала между много високи тухлени тротоари. Изведнъж притъмня; чух забързани и сякаш крадливи стъпки; вдигнах очи и видях някакво момче, което тичаше по тесния разбит тротоар като по тясна разбита стена. Помня шалварите, алпаргатите1 помня цигарата пред грубото лице на фона на безкрайния вече облак. Неочаквано Бернардо му извика: "Колко е часът, Иренео?" Без да погледне небето, без да се спре, той отговори: "Осем без четири минути, млади Бернардо Хуан Франсиско." Гласът му беше тънък, насмешлив.
          Аз съм толкова разсеян, че току-що предаденият диалог нямаше да привлече вниманието ми, ако братовчед ми не беше го повторил няколко пъти, подтикван (струва ми се) от някакъв местен патриотизъм и от желанието да се покаже равнодушен към тройното обръщение.
          Той ми каза, че момчето, което срещнахме, е Иренео Фунс, известен с някои странности - например с това, че не дружи с никого и винаги знае колко е часът като по часовник. Добави, че е син на една тукашна гладачка, Мария Клементина Фунес; едни разправяли, че баща му бил лекар в кланицата, някой си О'Конор, англичанин, други - че бил укротител на коне или следотърсач от департамента Салто. Живеел с майка си близо до чифлика Лаурелес.
          През осемдесет и пета и осемдесет и шеста година летувахме в Монтевидео. През осемдесет и седма отново посетих Фрай Бентос. Естествено, разпитах за всички познати и накрая за "хронометъра Фунес". Отговориха ми, че в имението Сан Франсиско един необязден кон го бил хвърлил на земята и той останал парализиран за цял живот. Спомням си, че тази вест остави у мен впечатлението за досадна магия: единствения път, когато го видях, ние се връщахме на коне от Сан Франсиско, а той тичаше по високия тротоар; историята, разказана от братовчед ми Бернардо, много приличаше на сън, изтъкан от късове минало. Казаха ми, че лежал на походното легло, загледан в смокинята на двора или в някоя паяжина. Привечер позволявал да го примъкнат до прозореца. Бил толкова честолюбив, та дори се преструвал, че е облагодетелствуван от сполетялата го беда... На два пъти го видях зад прозорчената решетка, която безжалостно подчертаваше участта му на вече затворник: първия път неподвижен, със затворени очи; втория - пак неподвижен, но вглъбен в съзерцанието на ухаещ стрък морски пелин.
           По това време донякъде от суетност се бях заел системно да изучавам латински. В куфара си носех "De virus illustribus"2 на Ломон, "Thesaurus"3 на Кишра, "Записките" на Юлий Цезар и един от томовете на "Naturalis historia"4 на Плиний, която надхвърляше (и все още надхвърля) скромните ми способности на латинист. В малкото градче всичко се разчува; в своята къща в прокрайнините Иринео скоро узна за тия необикновени книги. Изпрати ми цветисто и високопарно писмо, в което припомняше нашата среща - за съжаление тъй кратка - "на седми февруари осемдесет и четвърта година", възхваляваше чичо ми дон Грегорио Аедо, починал същата година, за славните услуги, които "оказа на двете отечества в героичната битка при Итусаинго", и ме молеше да му заема някоя от книгите заедно с един речник, "за да вникна в оригиналния текст, тъй като още не владея латински". Обещаваше да ги върни много бързо и в добро състояние. Почеркът му беше съвършен, съвсем отчетлив; придържаше се към правописа, препоръчан от Андрес Бельо: i вместо y, j вместо g. Естествено, отначало се уплаших, че това е шега. Братовчедите ми ме увериха, че не е - такъв си бил Иренео. Не знаех на какво да отдам - дали на безочие, на невежество или на глупост - убеждението, че трудният латински не изисква нищо друго освен речник; за да го обезсърча напълно, му изпратих "Gradus ad Parnassum"5 на Кишра и труда на Плиний.
          На четиринадесети февруари ми телеграфираха от Буенос Айрес да се върна незабавно, защото баща ми не бил "много добре". Нека бог ми прости, но гордостта, че съм получил спешна телеграма, желанието да разкажа на цял Фрай Бентос за несъответствието между меката форма на съобщението и императивното наречие, изкушението да драматизирам скръбта си, показвайки мъжествен стоицизъм - всичко това навярно ми попречи да изпитам скръб. Като подреждах куфара си, забелязах, че липсват "Gradus" и първият том на "Naturalis historia". "Сатурн" вдигаше котва на другия ден сутринта; след вечеря се отправих към къщата на Фунес. За моя изненада нощта беше толкова душна, колкото и денят.
          В скромната къща ме посрещна майката на Фунес. Тя ми каза, че Иренео е в стаята към задния двор, и ме предупреди да не се учудвам, ако е тъмно, защото Иренео обичал да стои с часове, без да пали свещ. Прекосих двора, покрит с плочи, чардака; стигнах до задния двор. Там имаше асма; мракът ми се стори пълен. Изведнъж чух високия и насмешлив глас на Иренео. Този глас говореше на латински; този глас (идващ от тъмнината) прознасяше бавно, с наслаждение някаква реч или молитва, или заклинание. Латинските срички отекнаха в дворчето без настилка; в уплахата си ги чувствах неразгадаеми, безкрайни; после в нескончаемия разговор през тази нощ разбрах, че това е първият абзац от глава двадесет и четвърта на седма книга на "Naturalis historia". Темата на тази глава е паметта; последните думи бяха: ut nihil non iisdem verbis redderetur auditum6.
          Без ни най-малка промяна в гласа Иренео ме покани да вляза. Пушеше, изтегнат в походното легло. Струва ми се, че видях лицето му едва на разсъмване; помня само пробляскващото огънче на цигарата. В стаята леко миришеше на влага. Седнах; повторих историята за телеграмата и болестта на баща ми.
          Сега стигам до най-трудното място в моя разказ. Той (добре е читателят вече да узнае това) няма друг сюжет освен този разговор, състоял се преди половин век. Няма да се опитвам да възпроизведа думите му, безвъзвратно изчезнали. Предпочитам да опиша правдиво всичко онова, което ми разказа Иренео. Непряката реч е неизразителна и слаба; знам, че жертвам въздействието на своя разказ; нека читателите ми си представят накъсаните изречения, които ме умориха в онази нощ.
          Най-напред Иренео изброи на латински и на испански случаите на феноменална памет, описани в "Naturalis historia": персийския цар Кир, познавал по име всички войници от армията си; Митридат Евпатор, раздавал правосъдие на двадесет и двата езика, на които се говорело в империята му; Симонид, изобретателя на мнемотехниката; Метродор, притежавал дарбата да повтаря дословно онова, което е чул само веднъж. Напълно искрено Фунес се удиви, че подобни случаи могат да будят удивление. Каза ми, че до онзи дъждовен следобед, когато белият кон го хвърлил на земята, той бил като всички хора: сляп, глух, вятърничав, слабопаметен. (Аз се опитах да му намекна за неговата способност да определя точно времето, да запомня собствени имена; той не ми обърна внимание.) Деветнадесет години бил живял като в сън: гледал, без да вижда, слушал, без да чува, забравял всичко, почти всичко. Когато паднал, загубил съзнание; като дошъл на себе си, настоящето му се сторило почти непоносимо - толкова богато и ясно било станало, а също и спомените за най-отдавнашни и най-обикновени неща. Скоро след това разбрал, че е парализиран. Този факт едва го развълнувал. Помислил (почувствал), че неподвижността е нишожна цена. Сега сетивата и паметта му били непогрешими.
          С един поглед ние виждаме три чаши, поставени на маса; Фунес виждаше всички ластари, гроздове и зърна на една лозница. Знаеше каква форма са имали облаците на юг в утрото на тридесети април хиляда осемстотин осемдесет и втора година и в паметта си можеше да ги сравни с жилките по кожената пъдвързия на книга, която е видял само въднъж, и с пенестата диря, оставена от едно весло в Рио Негро в навечерието на битката при Кебрачо. Тези спомени не бяха прости; всеки зрителен образ беше съпроводен от мускулни, топлинни и други усещания. Можеше да възстанови всичките си сънища, всичките си мимолетни видения. На два или три пъти беше възстановил цял един ден; никога не беше се колебал, но всяко такова възстановяване му бе отнело също по един ден. Каза ми: "Аз имам повече спомени, отколкото са имали всички хора, откакто свят светува." И още: "Моите сънища са като вашето бодърстване." И още, вече на разсъмване: "Моята памет, господине, е като бунище." Окръжност на черна дъска, правоъгълен триъгълник, ромб - това са форми, които напълно можем да си представим; Иренео можеше да си представи буйната грива на жребец, стадо по планиско било, оттенъците на пламъка и неизброимите частици на пепелта, променящото се лице на мъртвец по време на дълго бдение. Колко ли звезди е виждал по небето?
          Ето какво ми разказа; нито тогава, нито по-късно съм поставял под съмнение думите му. По онова време нямаше още кинематограф, нито фотографи; и все пак е странно и дори невероятно, че никой не се е опитал да направи експеримент с Фунес. Наистина, ние цял живот отлагаме всичко, което може да бъде отложено; навярно дълбоко в душата си всички знаем, че сме безсмъртни и че рано или късно всеки човек ще може да върши всичко и да знае всичко.
          В тъмнината гласът на Фунес продължаваше да говори.
          Разказа ми, че през 1886 година измислил оригинална бройна система и че само за няколко дни надхвърлил двадесет и четири хиляди. Не я записал, тъй като измисленото веднъж вече не можело да се изличи от паметта му. Първият подтик за това било, струва ми се, неговото неудовлетворение от факта, че за тридесет и тримата уругвайци са необходими две цифри или три думи вместо една цифра или една дума. Впоследствие приложил този абсурден принцип и към други числа. Вместо седем хиляди и тринадесет казвал (например) Максимо Перес; вместо седем  хиляди и четиринадесет - Железницата; други числа обозначил с Луис Мелиан Лафинур, Олимар, сяра, пики, газ, котел, Наполеон, Агустин де Ведия. Вместо петстотин казвал девет. Всяка дума имала особен знак, нещо като белег; последните били много сложни... Аз се опитах да му обясня, че тази рапсодия от несвързани думи и точно обратното на бройна система. Казах му, че 365 означава три стотици, шест десетици, пет единици; подобен анализ липсва при "числа" като Негърът Тимотео или побой. Фунес не ме разбра или не пожела да ме разбере.
          През седемнадесети век Лок допуснал (и отхвърлил) възможността да се създаде език, в който всеки предмет, всеки камък, всяка птица, всеки клон биха имали собствено име; Фунес също смятал да измисли подобен език, но се отказал, защото му се сторило, че той ще бъде прекалено общ, прекалено двусмислен. В действителност Фунес помнеше не само всеки лист от всяко дърво във всяка гора, но и всеки път, когато го бе виждал или си го бе представял. Решил да сведе всеки свой изживян ден до не повече от седемдесет хиляди спомена, които след това щял да обозначи с цифри. Две съображения го разколебали: съзнанието, че това е едно безкрайно начинание, и съзнанието, че то е безполезно. Дал си сметка, че до смъртния си час още няма да е приключил с подреждането на детските си спомени.
          Двата посочени поректа (безкраен речник за естествения ред на числата, безполезен мислен каталог на всички образи, съхранявани в паметта) са абсурдни, но те разкриват някакво смътно величие. Те ни позволяват да прозрем или да си представим умопомрачителния свят на Фунес. Той - нека не забравяме това - беше почти напълно неспособен за общи, Платонови идеи. Не само му беше трудно да разбере, че нарицателното име "куче" обхваща множество различни индивиди с различна големина и различна форма; дразнеше се, че кучето в три часа и четиринадесет минути (гледано в профил) и кучето в три и петнадесет минути (гледано анфас) имат едно и също име. Собственото му лице в огледалото, собствените му ръце го изненадват всеки път. Суифт разказва, че императорът на Лилипутия виждал как се движи минутната стрелка; Фунес непрекъснато виждаше бавния процес на гниенето, на кариеса, на умората. Забелязваше настъплението на смъртта, на влагата. Беше самотен и трезв наблюдател на един многообразен, ефимерен и почти непоносимо конкретен свят. Вавилон, Лондон и Ню Йорк са поразявали с жестокия си блясък човешкото въображение; ала никой в техните многолюдни кули и по техните трескави булеварди не е почувствал гнета и задуха на една толкова неизтощима действителност като тази, която ден и нощ тегнеше над клетия Иренео в бедняшкото му южноамериканско предградие. Много трудно заспиваше. Да заспиш, значи да забравиш света; легнал по гръб в походното легло, Фунес си представяше в тъмнината всяка пукнатина, всеки корниз по стените на всички къщи наоколо. (Повтарям, че и най-незначителният му спомен беше по-точен и по-ярък от нашето усещане за физическа наслада или физическо страдание.) На изток в един още не напълно застроен участък имаше нови, непознати къщи. Фунес си ги представяше черни, плътни, изградени от еднороден мрак; към тях обръщаше лице, за да заспи. Обичаше също да си представя, че е на дъното на реката и се разтваря в нея, люлян от течението.
          Беше научил с лекота английски, френски, португалски, латински. Подозирам обаче, че не беше твърде способен да мисли. Да мислиш, значи да забравяш отликите, значи да обобщаваш, да абстрахираш. В претъпкания с предмети свят на Фунес имаше само подробности, и то почти непосредствено възприемани.
          Плахата утринна светлина влезе в стаята през дворчето без настилка.
          Едва тогава видях лицето, чийто глас цяла нощ бе говорил. Иренео беше на деветнадесет години; беше роден през 1868; стори ми се внушителен като бронзова статуя, по-древен от Египет, от пророчествата и пирамидите. Помислих си, че всяка моя дума (всеки мой жест) ще остане завинаги в неумолимата му памет; скова ме страх, че трупам излишни движения.
          Иренео Фунес умря през 1889 година от възпаление на белите дробове.

 

 



1942

 

 



---

 

1 Сандали с въжени подметки (исп.) - Б. пр. [горе]


2 "За знаменитите мъже" (лат.) - Б. пр. [горе]
3 "Съкровищница" (лат.) - Б. пр. [горе]
4 "Естествена история" (лат.) - Б. пр. [горе]
5 "Стъпъла към Парнас" (лат.) - Б. пр. [горе]
6 Така че нищо не може да бъде предадено на слуха с едни и същи думи (лат.) - Б. пр. [горе]

 

Каталог: Malko%20izkustvo -> beletristika
beletristika -> Отмъщението на йеб
beletristika -> История на Европейската война
beletristika -> Алберт Камю :: Митът за Сизиф откъс
beletristika -> And if he left of f dreaming about you
beletristika -> Относно начина да се пътува от Атина до нос Сунион
beletristika -> Заир хорхе Луис Борхес Превод от испански: Анна Златкова в буенос Айрес Заир е обикновена монета от двадесет сентаво; по буквите Н
beletristika -> Йордан Радичков
beletristika -> Емилиян станев крадецът на праскови
beletristika -> Линиите на ръката
beletristika -> Йордан Радичков


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница