Г крадлив отбор европейски позор

страстване на държавата с престъпните групировки не мина на косъм. Тогава от НДСВ наказателно гласуваха "въздържал се" и обясниха, че това е знак за решимостта им да искат реформи във вътрешното министерство. Реформите, доколкото се състояха, объркаха окончателно нещата в министерството и комай се изчерпаха с обещание към гражданите зад всяко борче да има бдящ милиционер.

Каквото човек си направи сам, никой друг не може да му го направи, казва народът. В крайна сметка парламентарният шеф милостиво реши да не се жалва пред Съвета за електронни медии (СЕМ), защото регулаторът според него трябвало да се самосезира, когато хлевоусти журналисти обиждат народни избраници. (СЕМ го стори немедлено.) Впрочем поводът да се чуят остри приказки по адрес на депутатите от телевизионния екран беше тъкмо груба реплика, подхвърлена от член на здравната комисия към представителка на неправителствения сектор. Само че у нас никой вече не се изненадва от факта, че сред българските депутати има простаци.

О, и спорадично гърмеше по тройната коалиция с халосни патрони.

Последният пленарен ден преди дългата парламентарна ваканция беше кратък и позорен. Депутатите се стреснаха от протестите на фермерите и студентите. Ето защо поработиха четвърт час и Георги Пирински ги пусна да си почиват. Да, част от героичното председателство на 40-ото Народно събрание си поговори с шефовете на протестиращите, но само от приличие. Бунтарите пък се оказаха разбрани хора и си тръгнаха мирно и тихо, нахранени щедро с обещания.

През последните десетина години България претърпя редица промени в своя политически и икономически статус, които - ако страната ни се подчинява на нормалната логика на развитието - би трябвало да ни тласкат нагоре. След приемането на страната в НАТО и Европейския съюз, след установяването на трайна финансова и икономическа стабилност (на каква цена е друг въпрос), след няколко поредни години на огромни за нашите мащаби бюджетни излишъци по-голямата част от българите би трябвало да живеят по-добре и да се чувстват по-щастливи. Нито едното, нито другото се случва. Напротив, на прага на 2009 г. сме свидетели на събития и нагласи, които напомнят за края на миналата година, но, за съжаление, на по-ниско равнище на спиралата. Почти всички публични играчи са принудени да се отбраняват, а окопната психология става все по-видима доминанта на поведението им.

Отново има дълбоки опасения и дори страхове от спад на доходите, загуба на работата, фалити и неплатежоспособност, но вече в нов контекст - глобална финансова криза, преминаваща в рецесия и катастрофална загуба на доверие в българските институции от страна на европейските ни партньори, предизвикваща съвсем конкретни материални щети.

Отново има отричане и дори отвращение от българските политици и държавници, но днес ситуацията не е на ръба на социалния взрив - което позволява безнаказано държавният глава да се превърне в бракониер рецидивист, а в битката с държавата организираната престъпност да води с много на нула (ако съдим по липсата на присъди и тежкия застой на т.нар. знакови дела).

Депутатите отново са на дъното на доверието, но този път се самоопозориха окончателно, след като само в една седмица натвориха поне десет гафа, за всеки от които в нормалните държави гражданите излизат на улицата. Да обсъждаш сериозно пожизнена пенсия от 1500 лв., да си раздадеш тринадесета заплата, когато икономиката започва да се гърчи, да се подиграваш с бездетието и на всичко отгоре да настояваш СЕМ и прокуратурата да те защитават от хорското възмущение - това е прекалено дори за нас, претръпналите от простотиите на тези, които се съединяват само когато трябва да бранят привилегиите си.

Две години след приемането си в Евросъюза България изостава все по-безнадеждно, а хаотичните самозащитни движения на управляващите навяват тъжно усещане за безпътица. За фасадната българска демокрация личи ясно пълната липса на правила и дълбокото разделение на обществото на недосегаеми и простосмъртни

Ако сравним данните от все по-вялите социологически изследвания (те боравят с думи, а думите се изпразниха от съдържание), не е изненадващо, че повърхността на общественото мнение е застинала като блато. Липсата на промяна (и на надежда за промяна) води до ситуация, в която видимо господства вялото примирение със статуквото, но отдолу все по-бързо се натрупва разрушително напрежение. Образно казано, оценките и нагласите стават все по-негативни, въпреки че вече са достигнали до стойности, близки до абсолютната нула. Напрежението скоро ще трябва да се освободи и вероятно ще влияе върху обществените процеси не само в следващата, изборна година, но и в средносрочен план.

Да вземем за пример традиционния балансиращ механизъм в реалните демокрации - конкуренцията и редуването на управляващи и опозиция. Българската политическа система навлиза в 2009 г. в уникална ситуация - нито една от двете страни не може да се похвали с някакъв актив. Правителството уж достигна дъното на своята популярност към средата на годината след скандалите, довели до промените в кабинета и острия доклад на ЕК, но последващите трусове, свързани с поредните негативни институционални оценки, доведе до нов срив на доверието - този път при политически фигури, които все още запазваха някакви прилични позиции и изглеждаха солидно. Отдавна е ясно, че има членове на кабинета, които действат като червено на бик на всеки средноинтелигентен човек (Етем, Гагаузов, Масларова). Но сега дойде ред на "стожерите на правителството"

"Четвъртият коалиционен партньор" - Пламен Орешарски, и дори скритото оръжие на премиера - Меглена Плугчиева, трайно и вероятно необратимо помръкнаха в очите на обществото. Иначе ловко прикриващият несъстоятелността на реформаторските експерименти на МОН Данаил Вълчев се изхитри да натвори куп гафове - като инсценираната атака срещу БАН и нетактичните коментари по повод трагедията в Студентския град. Венец на безхаберното и лишено от публична етика поведение на управляващите бе форсирането лично от премиера на мегаломанската идея за нов правителствен суперкомплекс, който (по някакво странно съвпадение) се оказа, че ще бъде проектиран от премиерския брат.

В края на годината правителството не само е все по-силно критикувано, но и очевидно няма идея как да се справи с все по-изнервените искания на различни социални и професионални групи пред лицето на кризата, която тепърва ще се изостря. Стремежът по-бързо да се отърве от "горещия картоф" е видим и комичен, ако зад ъгъла на 2009-та не ни дебнеха сериозни опасности.

От друга страна, продължаваме да имаме опозиция в насипно състояние, а опитите за някакво единодействие са толкова хаотични и лишени от политически консолидираща идея, че не са в състояние да въодушевят и най-непримиримите противници на статуквото.

Всичко това определя и небивало неясна, заредена с множество неизвестни картина на съотношението на политическите сили на прага на двойните избори (европейски и парламентарни) през 2009 година. Силната критичност към управлението би трябвало да носи електорални дивиденти на опозицията, но през последните месеци редица проучвания показват, че водачът на опозицията - ГЕРБ, не е в състояние да разшири влиянието си. Макар да остава първа политическа сила, партията на Бойко Борисов не само страда от фатална липса на политически говорители, но и продължава да трупа пасиви от неубедителното участие във властта в редица областни центрове. Като се добави и липсата на реални действия за разширяване на подкрепата в малките населени места и селата, ГЕРБ все по-ясно попада в негативна отбранителна позиция, при която силите, изглежда, ще бъдат хвърлени за удържане на позициите в градските центрове.

За разлика от ситуацията преди година (когато потребността от партньори бе по-скоро въпрос на външна легитимация), днес за ГЕРБ изграждането на коалиция вече се очертава като необходимо условие въобще за влизане във властта. Лошото е, че малките десни партии, за които коалирането е въпрос на оцеляване, са в лоша кондиция, чийто край не се вижда.

Към очевидна кръговозащитна стратегия прибягват и социалистите, които очевидно отново ще разчитат на неизменното си твърдо ядро от около 15-16 процента. От една страна, БСП ще се опита да се възползва от "римейк" на носталгията по "доброто старо време" и да яхне вълната на страховете от икономическата криза, засилваща очакванията за социална защита, към която левият електорат е традиционно чувствителен.

Новото оръжие (макар и с две остриета) е прибягването към ресурса на евронегативизма.

С усиленото лансиране на тезата за двойния стандарт на ЕС висшият ешелон на БСП даде сигнал, че ще се опита да консолидира и концептуализира латентния евроскептицизъм в българското общество. Това ще отвори канали за послания към националистически настроения гласоподавател, така и към разнородните апологети на "модела на местната уникалност", в който не демократичните правила определят властимащите, а властимащите решават дали и кога да ги спазват, оправдавайки се в "българската специфика".

Другите сигурни участници в следващия парламент - ДПС и "Атака", стоят стабилно и вероятно имат още неоползотворени ресурси за електорална подкрепа, макар и да са налице индикации, че вотът за тях (особено за разтърсеното от афери ДПС) може да бъде под очаквания. Двете на пръв поглед противоположни по риторика партии, въпреки че взаимно се заклеймяват като нежелани партньори на национално равнище, най-вероятно ще държат ключа към съставянето на следващото правителство.

От старите "играчи" най-обречено изглежда НДСВ, което едва ли ще успее да повтори чудото на оцеляването от 2005 година. Въпреки опитите за по-ясна позиция в сферата на злоупотребите с власт ключови фигури в царската партия са толкова дълбоко набъркани в различни комбинации, че най-вероятно сред тях ще се търсят неизбежните изкупителни жертви на предизборния период.