Ga-135 рудолф щайнер прераждане и к а р м а и тяхното значение

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Разсъжденията, които направихме последния път, поради начина, по който бяха представени, са останали малко неразбираеми за някои хора и дори пораждащи съмнения. Но ако днес се задълбочим още малко върху един или друг момент, нещата биха могли все повече да ни се изясняват.

При известно себепознание в живота започват да ни правят впечатление някои неща, за които вътрешно съзнаваме, че са ни сполетели. Ако ни споходи някоя неприятност и ако не можем съвсем добре да разберем как това е могло да се случи, но все пак си кажем: Ти всъщност си един лекомислен човек и никак не е чудно, че това те е сполетяло, тогава това е най-малкото нещо, едно подобие на разбиране за това, че нещото ни е сполетяло. Но има и многобройни други преживявания, които се случват в живота и за които изобщо не можем да си създадем представа, че зависят от нашите душевни сили и способности. Тогава в обикновения живот говорим така, сякаш става въпрос за случайности. За случайности говорим тогава, когато не прозираме как нещата, които ни се случват като удари на съдбата, зависят от нашето вътрешно душевно настроение и т.н. Беше обърнато внимание и върху един друг вид преживявания. Това са онези душевни преживявания, при които с помощта на това, което наричаме наш обикновен Аз, се изтръгваме от дадено житейско положение, в което са ни били поставили. Като пример беше посочен случаят с някого, който е бил определен за някоя професия или за дадено житейско поприще от неговите родители или от близкостоящите му хора, но той чувства с цялото си същество, че иска да се насочи към нещо друго. Когато в по-нататъшния си живот обърнем поглед назад към нещо такова, си казваме: Бяхме поставени в това житейско положение, но се изтръгнахме от него чрез собствения си волеви импулс, чрез симпатията и антипатията си. Значи стана дума за подобни житейски обрати.

Не става въпрос за това, че при един такъв поглед назад можем да обхванем всичко. Важното е само това, което ни е занимавало по-отблизо в нашия живот. Ако например някой никога през живота си не е почувствал призвание или пък не е имал никаква нагласа да става моряк, тогава споменатите съображения въобще не подлежат на разглеждане. Те важат само там, където наистина имаме случай на съдбовен обрат, следователно житейските положения, при които наистина сме осъществили житейски обрат. Но дори това не го разбирайте така, сякаш с помощта на това себеприпомняне за минали преживявания, съгласно развитите по-горе принципи, би трябвало да се получи нещо като разкаяно завръщане. Така че когато в по-нататъшния си живот си спомняме за тях и стигаме до знанието, че тогава сме се изтръгнали от тези преживявания, сега не трябва разкаяно да се завърнем и отново да се поставим в предишното положение, в което тогава сме били и в което не сме останали. Не става дума за някакви практически изводи, а за себеприпомняне, ако са се случили такива обрати. Става дума и за това, че по един най-енергичен начин в противовес на мисли като: Това стана случайно, и: Бяхме поставени, но се изтръгнахме, трябва да предизвикаме у себе си следното вътрешно преживяване.

Казваме си: Представям си, че онова, което навремето не съм искал и от което съм се изтръгнал, е било такова, в което самият аз съм се поставил с най-силния си волеви импулс. И така, това, което е било антипатично някому и поради тази причина той се е изтръгнал от него, да си го представим пред душата си така, че да си кажем: Искам да се опитам да се отдам на представата, че с пълна сила съм искал това; искам да си представя пред душата си образа на един човек, който наистина е искал това нещо. А за тези неща, за които казахме, че уж са случайности, да си представим, че ние сме ги предизвикали. Да предположим, че веднъж ни е споходил споменът, че на едно или друго място върху раменете ни е паднала керемида и наистина ни е заболяло. И тук нека се отдадем на представата: Ние сме се качили на покрива, разхлабили сме една керемида, така че в следващия момент тя е трябвало да падне, след което бързо сме слезли долу, така че керемидата да може да падне върху нас. Тук не става дума затова, че това са гротескни представи, а за това, какво желаем да постигнем чрез тях.

Замислете се за това, че всъщност нашата обикновена памет, нашата обикновена способност за припомняне ни дава нещо като спомен-представа. Само помислете за това как някоя особено болезнена случка, която може би съвсем сте потиснали и забравили преди двадесет години, изниква във вашия спомен. Вероятно ще можете да опишете тази случка образно и с най-големи подробности, но в спомена няма да изпитате по същия начин болката, която сте изпитали тогава. В спомена-представа тя някак си е заличена. Разбира се, съществуват различни степени на впечатлителност и може да се случи нещо дотолкова да е дало отражение върху някой човек, че болката да се появява всеки път при спомена за преживяното. Но общият принцип, за който споменах, все пак важи и именно по това познаваме, че за настоящата инкарнация способността ни за спомняне е спомняне в представи, докато изживените чувства или дори волевите импулси не постъпват в душата със същата интензивност, във всеки случай не така, че да могат да се сравнят с първоначалните. Трябва само да вземете за пример някой по-характерен спомен и ще видите доколко голяма е разликата между представата, която изплува в спомена, и онова, което в живота си в тази инкарнация сте изпитали като чувства и волеви импулси. Помислете си само за някой човек, който пише мемоарите си. Да предположим примерно, че пишейки своите мемоари, Бисмарк е стигнал до момента, в който е подготвял Немско-австрийската война от 1866 г. Представете си само какво ли се е случвало в душата на Бисмарк в онзи безкрайно критичен момент, когато е насочвал и управлявал събитията срещу един свят на предразсъдъци, срещу един свят на волеви импулси. А сега вече си представете не как това някога е живяло в душата на Бисмарк, а всичко онова, което по онова време той непосредствено е изживял под впечатлението от събитията и което е потънало дълбоко в душата му. Помислете за избледняването на чувствата и волевите импулси, които са били налице, когато е правел нещата, в сравнение с времето, когато е пишел мемоарите си. Едва ли ще се намери човек, който да не е наясно с това, каква огромна разлика съществува между представата за нещата и онова, което спада към чувствата и волевите импулси.

Във физическия свят има хора, които смятат това, което им дава сетивното възприятие, за единствено валидното. А това, което човек може да си изясни само с помощта на понятия, като да кажем, че всичко, което сетивата могат да дадат, се обхваща например от понятието "овца" или понятието "вълк", следователно това, което разнищва материалното, може дори да бъде отречено от тези, които желаят за тях да важат само сетивните впечатления. Можем да кажем: В своите представи човек може да си създаде образ за всичко, което вижда в овцата или пък във вълка. Обикновеното разбиране се опитва да внуши на човека, че това, което той може да си създаде с помощта на понятията, може да се определи единствено като едно "голо понятие". Но ако например затворим един вълк и за дълго време го храним само с овце, така че ако преди това той е ял нещо друго, сега то е изключено от менюто, и сега е пълен само с овнешко, никой човек няма да повярва, че в следствие на това вълкът се е превърнал в овца. Оттук можем да извадим заключението, че е напълно очевидно, че това, което разнищва сетивното впечатление, понятието, е нещо реално. Не може да се отрече, че това, което понятието създава, умира. Но това, което живее във вълка или в овцата, което е вътре в тях и не може да бъде видяно с физическите очи, именно то се вижда и се възприема в живота между смъртта и новото раждане. Следователно, когато се казва, че представите са свързани с физическото тяло, никой не трябва да си прави извода, че човекът без представи, или казано по-добре без съдържанието на представите, би се намирал в живота между смъртта и едно ново раждане. Изчезва само това, което представите изработват. Това, което имаме като свой представен живот, както го изживяваме тук във физическия свят, има значение само за настоящата инкарнация. Вече съм споменавал пред вас, че изхождайки от съзнанието, че последното важи само за представния живот, валиден за сетивния свят в едно прераждане, Фридрих Хебел е нахвърлил в своя дневник скици за една драма. Той е имал идеята, че прероденият Платон е в един гимназиален клас, прави възможно най-лошото впечатление на своя учител и получава най-лошите оценки, тъй като изобщо не може да разбере идеите на Платон! Това също е пример за факта, че мисловната постройка на Платон, която е живяла в него на базата на мислите, не е преминала в тази си форма в следващото му прераждане.

За да можем да мислим за тези неща по един разумен начин, трябва да разгледаме душевния живот на човека от една известна гледна точка. Трябва да си зададем въпроса: Какво носим в себе си като съдържание на нашия душевен живот?

Първото са нашите представи. Че тези представи, заедно с чувствата, биха могли да доведат до волеви импулси, не е пречка за това да говорим за един специфичен представен живот в нашата душа. Защото дори и да има хора, които едва успяват да се сдържат, когато си представят нещо, и пламват в силна симпатия или антипатия или казано по друг начин веднага преминават към други душевни импулси, това не пречи на разделянето на представния живот от останалото душевно съдържание.

Второто, което носим в нашия душевен живот, са преживяванията на чувствата. Те постъпват в нас по един наистина многообразен начин. Налице е всеизвестното противоречие в живота на чувствата, което човек може да определи като симпатията и антипатията, с които се отнасяме към различните неща, или ако искаме да се изразим по-точно: Любов и омраза. След това идват чувствата, които можем да класифицираме като такива, които предизвикват известна възбуда и напрежение, и съответно такива, които ни носят успокоение и облекчение. Последните не се пораждат заедно с чувствата на симпатия и антипатия. Защото един душевен импулс, който можем да наречем напрежение, възбуда и отпускане, е нещо различно от това, което се изживява с чистата симпатия или антипатия. Но би трябвало доста да поговорим, ако желаем да охарактеризираме различните двойки душевни преживявания. Към тях спадат и онези, които можем да определим като чувство към красивото и грозното, които представляват едно твърде специално изключение от душевното съдържание и които не могат да се сравняват с обикновената симпатия и антипатия, и още по-малко се съвместяват с тях. Като друга специална двойка бихме могли да посочим чувствата, които имаме за доброто и злото. Днес не е моментът да излагаме в подробности как вътрешното преживяване, което имаме при една добра или лоша постъпка, е нещо съвсем различно от чувството на симпатия или на антипатия към една добра или лоша постъпка, т. е. от това да обичаме добрите действия, а лошите да мразим. Така чувствата се явяват пред нас в най-разнообразен вид и можем да ги отличаваме от представите.

Трети вид душевни преживявания са волевите импулси, волевият живот. Те също не бива да се смесват с това, което можем да наречем преживявания на чувствата и което трябва или може да остане във вътрешността на нашия душевен живот по начина, по който го изживяваме. В един волеви импулс се съдържа това, че в душата се изразява: Ти трябва да направиш това, а онова не трябва да правиш. Човек трябва да се научи да прави разлика между простото чувство, което изпитва към това, което у него самия или у някой друг му се струва добро или лошо, и онова, което се появява като чувство на натиск да извършваме добро и да оставим лошото. При чувството преценката може да остане встрани, но волевите импулси са нещо друго. И въпреки че се получават преходи между живота на чувствата и волевите импулси, изхождайки от обикновените си житейски наблюдения, човек не бива да ги смесва. Навсякъде в човешкия живот има преходи. Както има хора, които почти не стигат до чистите представи, а винаги дават израз на това, което обичат или мразят, които винаги залитат насам-натам, тъй като не могат да отделят чувствата си от своите представи, така има и други, които виждайки дадено нещо, не могат да се възпрат да не преминат към нещо, съответстващо на волеви импулс, да преминат към действие, дори и ако това действие изобщо не е основателно. Това отново не води към нищо добро, а по-късно може да се изяви като клептомания и т. н. Тук няма приведена в ред връзка между чувствата и волевите импулси. Във всъщност тези неща трябва да бъдат разграничавани много стриктно. И така, в душевния си живот ние живеем в представите, в изживяванията на чувствата и във волевите импулси. Често сме се опирали на подобни разсъждения, защото ако искаме да разберем цялостния човек, не можем да се справим без тях.

Опитахме се да изложим нещо от това, което може да приближи до нас разбирането, че представният живот е свързан с еднократната инкарнация между раждането и смъртта. Виждаме също и как навлизаме в живота и как усвояваме представния живот. Това обаче не се случва с живота на чувствата, нито пък с волевия живот. За човек, който твърди, че това не е така, можем да си помислим, че никога не е наблюдавал развитието на някое дете. Погледнете само едно дете, което все още е съвсем нечувствително по отношение на представния живот, което изобщо не може да свърже околния свят със своите представи, но затова пък има подчертани симпатии и антипатии и у него постоянно възникват възбуждащи и успокояващи волеви импулси. А категоричността, с която се проявяват волевите импулси, дори изкуши един философ, Шопенхауер, да повярва, че човешкият характер изобщо не може да бъде променен през живота на човека. Това не е вярно той може да се промени. Но когато встъпваме във физическия живот, се получава така, че трябва да кажем: Работата с чувствата и с волевите импулси стои по съвсем различен начин от тази с представите. Ние навлизаме в инкарнацията с един съвсем определен характер на душевните ни преживявания и волеви импулси. При едно правилно разглеждане вече бихме могли да предусетим, че в чувствата и във волевите импулси имаме нещо, което носим със себе си от предишни инкарнации. Но обхванете това с една памет на чувствата в противоположност на представната памет в този живот. Човек практически не може да се справи, ако отдава значение само на представния спомен. Всичко, което развиваме в представния си живот, не може да ни доведе до това, което би могло да предизвика едно такова впечатление, което, ако бъде правилно разбрано, ни казва: Имаш нещо в себе си, което е дошло с теб в тази инкарнация от самото ти рождение. Затова трябва да излезем извън представния живот, припомнянето трябва да стане по малко по-различен начин. Вече споменахме какво трябва да стане припомнянето. Как си припомняме нещо? Правим го така, че не си представяме, че нещо е станало просто случайно в нашия живот, че сме се натъкнали на еди какво си, че тогава сме били в дадено положение, от което сме се измъкнали и т. н. Не трябва да останем при представите, а трябва да ги направим живи, подвижни все едно че пред нас стои образът на една личност, която е искала това, която е желаела това в своите въжделения, волеви импулси, преживявания на чувствата и т.н. Трябва да се вживеем във волята. И така, това е едно съвсем различно вживяване в себе си от онова вживяване в представния живот при спомнянето, за което стана въпрос. Това е едно вживяване в едни други душевни сили, ако можем да употребим този израз.

Практиката да искаме, да желаем, да копнеем да развием душевното съдържание, която е била позната и се е използвала във всички окултни школи, е в пълно съответствие с това, което знаем за представния живот, живота на чувствата и волевия живот от антропософското познание или от други източници. С тяхна помощ тя може да бъде разяснена и разбрана. Така че нека ясно да кажем, че в специфичното съдържание на живота на чувствата й на волевия живот трябва да развием нещо, което до известна степен наподобява споменните представи, но не остава само при представите, така че с негова помощ ставаме в състояние да развием един друг вид способност за спомняне, която постепенно ни извежда отвъд живота, който се заключава между раждането й смъртта в тази инкарнация.

Трябва да подчертаем, че пътят, който посочваме тук, е напълно добър и сигурен, но е пълен с откази. По-лесно е човек поради някакви причини да си въобрази, че в предишния си живот е бил Мария Антоанета, Мария Магдалена и други подобни. По-трудно е по описания начин от наличното в душата, от наистина съдържащото се в нея, да стигнем до картината за това, което сме били. Той е пълен с откази затова, защото човек например много често остава твърде разочарован. Но ако някой каже, че така бихме могли да се излъжем, можем да му отвърнем: Човек може да се излъже и по отношение на обикновените си спомени, може и да си спомня нещо, което да не е било така. Това не е никакво възражение. В живота имаме определени критерии, с помощта на които да различаваме това, което си въобразяваме.

В един град в Южна Германия веднъж някой ми каза, че всичко, което е изложено в моята книга "Въведение в тайната наука", би могло да се основава чисто и просто на самовнушение, тъй като съществуват някои много живи самовнушения, които могат да стигнат чак до там, че някой например да усеща вкуса на лимонада в устата си, когато силно си представя, че пие лимонада. Щом е възможно такова нещо, защо да не може - така си мислеше онзи човек написаното във "Въведение в тайната наука" да се основава също така на самовнушение? Теоретично погледнато, напълно е възможно да бъде направено едно такова възражение. Но можем да обмислим това и така: Ако някой смята, че с примера с лимонадата може да покаже колко силно може да въздейства самовнушението, можем да кажем, че той не е разбрал, че трябва да обмисли примера докрай и да помисли, че не е достатъчно просто да си представя лимонадата, а да опита да утоли жаждата си с представата за нея и тогава ще установи, че това е невъзможно. Става въпрос за това, че с преживяванията стигаме докрай. Но това не се установява теоретически, а се изживява непосредствено в живота. И със същата увереност, с която знаем, че сме преживели нещо, което изплува от спомените ни представи в живота, със същата сигурност става така, че от дълбините на душата се надигат волевите импулси, които ние предизвикваме по отношение на случайното, на това, което не сме искали, и със същата необходимост изплуват споменните представи като една картина на предишния ни земен живот. За този, който сега каже, че това може да е само въображение, не бихме могли да приведем доказателства, че теоретически не може да бъде приведено доказателство за това, че огромен брой хора си въобразяват да са преживели нещо, което определено не са преживели, и за това, което всъщност им се е случило. Също толкова малко, колкото могат да бъдат приложени теоретически доказателства в този случай, могат да се приведат такива и за другото. Като при това човек се намира в същото положение, в което се намира и по отношение на настоящия си живот. Той се намира точно в същото положение.

С последното показахме как предишният живот проблясва в настоящия и как с помощта на грижливо развиване на душата наистина имаме възможност сами да стигнем до убеждението не само до теоретическото убеждение във факта на прераждането, до практическото убеждение за намиращото се у нас и прераждащо се душевно същество, за което действително да знаем, че някога е съществувало.

Но има и изживявания от съвсем друг вид, които се появяват в нашия живот и за които не можем да кажем нищо. Те се явяват в живота ни по такъв начин, че бихме могли да ги помислим за спомен от минал живот. Действително има такива изживявания, за които трябва да си кажем, че в зависимост от начина, по който настъпват, те могат и да не се обясняват с предишния живот. Днес дават за пример само такъв вид изживявания. Аз също бих искал да обърна вниманието върху подобни преживявания, като ви дам един типичен пример. Това, което ще дам като пример, може да се случи по стотици, по хиляди начини, но именно това, което се случва, е сходно с онова, за което искам да ви разкажа като типичен пример.

Да вземем даден човек, който върви в някоя гора, и тъй като е потънал в мисли, забравя, че крачи по горска пътека, граничеща с дълбока пропаст. Бих искал да представя това, което би могло да протече в следната форма. Примерът е от мен, тъй като ми е известен един твърде сходен случай, който бе разказан също и на друго място. И така, човекът не вижда, че там има пропаст, тъй като особено силно го интересува нещо друго. И поради това, че неговият проблем го интересува толкова силно, той се устремява към пропастта и то с такъв размах, че ако е бил направил само още две-три крачки, е щяло да стане невъзможно да се удържи. И тогава, както е вървял напред, е щял да полети в пропастта и с живота му би било свършено. Обаче в момента, в който е щял да налети на пропастта, той чул един глас: Спри на място! Гласът му направил такова впечатление, че той се заковал на място. Въпросният човек си помислил, че сигурно там има някого, който го е видял. Той осъзнал, че е щял да се раздели с живота си, ако не е бил спрян по този начин. Той се огледал, но не видял никого.

Мислещият по материалистически начин сега би казал, че поради някакви обстоятелства от дълбините на душата му се е получила слухова халюцинация и че това, че човекът е бил спасен по този начин, е една щастлива случайност. Но също така е възможно да мислим по друг начин за нещата или поне трябва да допуснем такава възможност. Днес искам само да ви я дам за пример, защото за този друг начин на мислене може само да се разкаже, не да се докаже. Човек би могъл да си каже, че благодарение на събития в духовния свят в момента, когато си стигнал до кармична криза, животът всъщност ти е бил подарен. Ако нещата бяха продължили без онази случка, с живота ти щеше да е вече свършено. Така сега към предишния ти живот е добавен един вид нов живот. И този нов живот е един вид подарък и ти дължиш този твой живот на силите, които стоят зад гласа! Подобни преживявания биха могли да имат много наши съвременници, стига само да поискат да упражняват истинско себепознание. Защото в живота на много хора се случват такива преживявания. И не става въпрос за това, че хората не са имали такова преживяване, а за това, че не са му обърнали необходимото внимание, че просто са минали покрай него, защото то не става винаги така явно, както в описания случай, а така, че хората пропускат да го забележат с обикновеното си внимание.

Доста съм говорил за това колко често хората не забелязват това, което се случва в непосредственото настояще. Характерен пример за това как хората не обръщат внимание на това, което става около тях, е следният случай. Познавах един училищен инспектор на една област, в която бе въведен закон, че по-възрастните учители, които не са държали определени изпити, трябва да бъдат подложени на тях. Този училищен инспектор, понеже беше един изключително хуманен човек, си каза: Тези младежи, които тъкмо излизат от семинарите, човек може да ги пита за всичко. Но да препитваме по-старите господа, които са на служба вече двайсет-трийсет години, това е една жестокост, тях не може да ги препитваме. Най-добре да ги питам за нещата, които са в книгите, по които година след година преподават на децата. И вижте само: Повечето от тях не знаели дори това, което самите те преподавали на учениците! При това инспекторът бил такъв изпитващ, за когото можело да се каже, че е искал да ги пита за това, което те знаят!

Това беше пример за хора, които не забелязват случващото се в тяхното обкръжение, дори и това, което се отнася до собствената им персона. Следователно няма защо да се учудваме, ако намерим такива примери като току-що описания в живота на много хора. Само при едно разумно и истинско самонаблюдение човек може да открие случка като тази, която описах. И ако се отнесе към подобна случка със съответната смиреност, тогава вероятно той ще изпита едно наистина специално чувство, чувството, че животът от онзи ден нататък му е бил подарен и че от този ден нататък той трябва да го използва по един също така специален начин. Това е едно добро чувство и действа подобно на процеса на припомняне, ако човек си каже: Ти беше стигнал до една кармична криза, тогава животът ти беше приключил. Когато той се вглъби в това смирено чувство, се случва нещо, което в началото се появява по такъв начин, че той си казва: Това не е представа-спомен като тази, която често съм преживявал през живота си това е нещо съвсем специално!

В следващата лекция ще мога да ви кажа по-точно това, което днес мога само да загатна. Защото по начина, по който то бе загатнато сега, един велик посветен от новото време изпитва онези, които счита достойни за свои последователи. Защото нещата, с помощта на които се ориентираме в духовния свят, произлизат от духовните факти, които се случват около нас или пък от едно истинско познаване на тези факти. И един такъв глас, който се появява при много хора, не бива да се разглежда като халюцинация. Защото чрез този глас говори онзи духовен водач, когото наричаме Кристиян Розенкройц. Той говори на тези, които е избрал измежду останалите хора, и които биха могли да се превърнат в негови последователи. Така гласът произхожда от тази индивидуалност, живяла в една специална инкарнация през 13-ти век, за която ще имаме още случаи да говорим, така че човек, който изживява нещо подобно, има един знак, чрез който да може да открие своето място в духовния свят. Вероятно мнозина няма да успеят да обърнат внимание на един подобен глас. Но антропософията вече работи в посока на това, ако не в това си прераждане, поне по-нататък хората да обръщат внимание на такива гласове. За повечето хора, които преживяват нещо подобно, днес нещата стоят така, че това, което описват като факта, че са срещнали онзи посветен, който ги е определил за такива, които могат да принадлежат към неговия кръг, не се е осъществило в тази единствена инкарнация, а в живота между смъртта и сегашното раждане, така че това също е едно указание за факта, че нещо се случва между смъртта и следващото раждане и че тогава имаме дори по-важни процеси от тези между раждането и смъртта. Може също да се окаже и в единични случаи става точно така, че определени хора, принадлежащи към кръга на Кристиян Розенкройц, вече са били определени за това в една предишна инкарнация. Но за повечето предопределението, което се проектира в едно такова събитие, е било направено в последния живот между смъртта и новото раждане.

Не говоря за това, за да ви разкажа нещо сензационно, нито пък просто за да ви разкажа за тази случка, а поради една специална причина. Искам и да обърна вниманието ви върху нещо, което често съм преживявал в нашия антропософски живот, а именно че нещата, които се казват, бързо биват забравяни или пък се запомнят с различен от вложения смисъл. Това често се случва в нашия антропософски живот. Поради тази причина понякога подчертавам важни, съществени неща по няколко пъти не с цел да се повтарям. Дори днес става така, че когато казвам, че много хора от съвремието са преживели случки, подобни на описаната, но че не знаят за това, последното се дължи не на липсата на случката, а на това, че те не си спомнят за нея, тъй като не са й обърнали съответното внимание. Затова би трябвало да е едно утешение човек да си каже: Не откривам такова нещо и следователно не принадлежа към такива избраници! Все пак мога да ви уверя, че неизброимо много хора са преживели подобни неща. Това исках да спомена, преда да стигна до истинската причина, поради която ви разказах тази история. Такива неща се разказват, за да можем отново и отново да насочваме вниманието си към това, че трябва да намерим връзката на душевния си живот с духовните светове по един конкретен начин, а не само чрез абстрактни теории и че антропософската духовна наука не трябва да бъде за нас просто теоретичен светоглед, а една вътрешна сила в нашия живот; че ние трябва не просто да знаем, че има духовен свят и че човекът му принадлежи; че докато вървим през живота не просто разглеждаме нещата, които въздействат върху сетивното ни мислене, а че забелязваме взаимозависимостите, които те ни показват: Ти си в духовния свят, намираш се в него по този и по този начин. Искаме да обърнем вниманието си към конкретното съществуване, към реалното съществуване на отделните хора в духовния свят. Теоретично хората търсят навън обосновката на факта, че в света може да има нещо духовно, и че човекът не трябва да се разглежда от материална гледна точка, а че може да носи нещо духовно в себе си. Нашият светоглед се различава по това, че твърди за всеки един поотделно: Ти се намираш във връзка с духовните светове по този начин! Все повече и повече ще обръщаме внимание на такива неща, които биха могли да ни покажат как трябва да разглеждаме света, за да прозрем нашата принадлежност към духа на големия свят, към макрокосмоса.