Галя йорданова кратък наръчник по християнска етика (і-ва част) шумен
Изтегляне 0.6 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- УВОДНИ БЕЛЕЖКИ............................................................
- ІІ. АНТРОПОЛОГИЧНО ВЪВЕДЕНИЕ В ХРИСТИЯНСКАТА ЕТИКА...............................................
- ІV. БОЖИЯТ ОБРАЗ У ЧОВЕКА....................................... 1. Старозаветният възглед за човека............................
- V. ТРАДИЦИОННА АНТРОПОЛОГИЧНА ПОСТАНОВКА - ТЯЛО И ДУША.....................................
- 2. Нравствен закон..........................................................
- ПОНЯТИЕ ЗА НРАВСТВЕНОСТ. ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЕТИКА. ИЗВОРИ
- Литература: Герасим, Браницки епископ
- Киров, Д.
- Мандзаридис, Г.
- АНТРОПОЛОГИЧНО ВЪВЕДЕНИЕ В ХРИСТИЯНСКАТА ЕТИКА
- ФИЛОСОФСКО ЗНАНИЕ ЗА ЧОВЕКА
|
ГАЛЯ ЙОРДАНОВА КРАТЪК НАРЪЧНИК ПО ХРИСТИЯНСКА ЕТИКА (І-ВА ЧАСТ) ШУМЕН 2013 Рецензенти: проф. д.теол.н Димитър Киров проф. дтн Иван Карайотов Отговорен редактор: проф. д.теол.н Димитър Киров Коректор: проф. д-р Ивайло Петров СЪДЪРЖАНИЕ:
УВОДНИ БЕЛЕЖКИ Предлаганото учебно пособие обхваща въпроси от дисциплината Християнска етика. Тематично съдържанието обхваща по-важни теми от основните дялове на нравственото богословие, посредством които може да се изгради устойчив християнско-етически светоглед, приложим в социалния живот. В методологически план в края на всяко тематично изложение са заложени задачи за самоконтрол на студентите. За тяхно улеснение е посочена и литература, която дава допълнителна информация по тематичната проблематика в помагалото. Настоящото учебно помагало е част от замисле по-голям труд, основната идея на който е да представи християнското учение за морала въз основа на Свещеното Писание, светоотеческата литература, веровите истини и опита на Църквата. В първата част са разгледани предмета, задачите, изворите на християнката етика. Акцент се поставя върху антропологичното въведение в нравственото богословие. Представени са основоположителни етически категории като нравствена потребност, нравствено чувство, нравствен закон. ПОНЯТИЕ ЗА НРАВСТВЕНОСТ. ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЕТИКА. ИЗВОРИ Нравствеността лежи в сефрата на човешката дейност. Най-общо тя се определя като съвкупност от норми за човешкото поведелие в обществото. Чрез нея се изразява поведението на чоека в социума и проявените духовни качествя. Християнската нравственост е живот в Христос, живот по Божия закон. Тя е дълбоко-съзнателно, деятелно и свободно осъществяване на чоека в своя живот на нравствените изисквания. За да разберем значението на науката нравствено богослоие е необходимо да се изясни понятието за нравствена ценност. Нравственте ценности изграждат ценностната ситема на човека. Чрез тях се мотивира поедението на личността. Ценностите са изразител на връзката между възгледите и убежденията на личността като предизвикват активността на личността. Нравствените ценности характеризират мотивационната сфера у човека, както и нейтата насоченост. Съдържанието им се свързва с общочовешките идеи, норми, принципи за нравствеността, за красотата, за отношението на човека към себе си и към обществото. Християнската етика1 е научно-богословска дисциплина от сферата на систематическото богословие, която излага в определен ред православното християнско учение за нравственността. Представя се учението за нравствената природа на човека, за богооткровения нравствен закон, както и за нравствените задължения на християнина според учението на Иисус Христос. Човекът, търсеш спасение, просветен от вярата, е длъжен да има знание за това, какво изисква от него християнската вяра, как трябва да живее и да действа като християнин. Това знание може да бъде придобито чрез четене и слушане на Божието слово, на светоотеческите писания, четене на жития на светците, в общение с Църквата. Необходимо е също така човек да бъде запознат с правилата на християнския живот. Правилата на живота в този случай леко могат да бъдат усвоени и прилагани. Систематическото изложение на учението за християнския живот е необходимо, защото много от правилата за християнски живот, идват до сведения по частен път и затова се допуска многообразие на техните тълкувания, а по този начин се изпуска главното в религиозно-нравствения живот. Затова подобни отклонения лесно се предотвратяват чрез пълно представяне на християнското нравоучение. Християнската етика се занимава с теоретичното обосноваване и осмисляна не нравствените ценности. Тя се основава на Божието откровение и разглежда християнската нравственост като изпълнение и крайна цел на естествената нравственост, характерна за всеки човек, изискваща нейното усъвършенстване и развитие. Християнската етика се основава върху съборната вяра на Църквата в божественото призвание на човека. Науката за християнската нравственост подпомага формирането на висока нравствена култура у християните в условията на съвременните предизвикателства към вярата днес. По този начин християнската етика като дисциплина обхаваща две неща: теоретично разглеждане на фундаменталните обощечовешки базиси на нравствеността и изучаването на конкретното приложение на етичните норми в християнския живот. Християнската нравственост има изключително важно знаение за оформянето на богословските възгледи за природата на човека, за назначенитео на човешката личност, за нравствения ивдеал, постиган от човека чрез обожението и светостта Християнският морал като дисциплина излага в систематичен порядък понятията за основните категории на етиката в тяхния библейско-богословски аспект. По този начин се оформя светогледни предпоставски и теоретична основа за църковно благочестие. Християнската етика, изхождайки от учението на Иисус Христос, определя, с една страна, същността, висшия смисъл и крайната цел на човека-хрстиянин, а от друга страна, указва на пътят, по който трябва да върви христянина за постигане своето предназначене. По този начин християнската етка е наука, която изплага в систематически ред учението за нравственя живот на човека, такъв, какъвто трябва да бъде според Божиите закон, разкрити в Откровението и учението на Църквата. Следователно предмет на християнската етика е християнската нравственост и нравствените задължения на християните (общи и частни). Задачите на науката се обуславят от нейния предмет. Една от задачите е да се посочи същността на християнската етика, да се разкрият елементите на нравствеността и да се посочи процеса на нравствения живот на християнина, като посочи общите му длъжности, а от друга страна – да представи конкретните нравствени задължения на християнина. В основата на нравоучението стои идеята за спасението на човека (сотерология). Целта на живота на християния е спасението, а целта и задачата на нравственото учение е да изясни пътя към спасението, пътя за следване на Христос. За да не бъде само теоретично учение, но да има жизнено-практичен характер, християнската етика трябва да съединява теория и опит. Това нравоучение използва богатата съкровищница на светоотеческите писания, примери от живота на светците и подвижниците2. За по-пълното изследване на нравствеността много подходящи са методите на самопознанието, самонаблюдението и наблюдението. Чрез тях човек прониква в собствените си духовни дълбини и в характеровите особености на други хора. При анализ на данните от самопознанието се прилага методът на сравнение. Този метод има главно приложение при изследване на Свещеното Писание за верифициране истинността на данните на самопознанието в сферата на нравствеността. При разглеждане на въпроси от областта на нравствеността християнската етика си служи с индуктивния и дедуктивния метод. С цел оформяне на последователна система от знания в науката за нравствеността се използва методът на ситематизиране. Чрез него всички нравствени истини се представят в една система, която показва естествената връзка между тях – те взаимно се поясняват и допълват. Християнската етика разглежда нравствеността като изпълнение на естествената нравственост, присъща на всеки човек, изискваща усъвършенстване и развитие. Науката за християнската нравственост използва доста източници, като на първо място се посочват Свещното Писание и Преданието на Църквата. Има и други източници, коти не са свързани с Божието откровение. Осовен извор на християнската етика е Свещеното Писание на Стария и Новия завет. То дава богооткровени правила и светли образци на нравствен живот. Важни положения на християнската нравственост са представени в Евангелието според св. апостол и евангелист Матей от пета до седма глава и в Посланията на св. апостол Павел. Цялото Свещ. Писание се явява като основа за оценка и изяснение на данните на човешкото съзнание относно нравствените прояви на човека. Както пише апостол Павел: „ Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидавено в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тим. 3:17). Друг извор е Преданието на Църквата. То е най-обширният източник. Тук се отнасят догматическото учение на Църквата, нравствено-екзегетическтие съчинения на св. отци и учитела на Църкватат, агиологията, каноническите определеня и богатата аскетическа литература. Християнската етика се базира върху основните доктринални положения на догматическото богословие. Изучават се Божиите действия по отношние на света и човека. Християнската етика анализира както действията на Бога, така и дейстията на човека. Посочва се на човека как да конкретно да постъпва в съответствие с Божието призвание. Обширен материал християнската етика черпи от нравствено-екзегетическите съчинения на св. отци и учители на Църквата. В техните творби изясняването на нравствения смисъл на свещения текст се преизпълва с дълбочина и с църковен авторитет. Агиографската литература предоставя паметници с изключителна ценност на представените в тях нравствни примери от живота на светците, които въплъщават в своя живот Христовия евангелски нравствен идеал. Наследството на Църквата в областта на омилетиката съдъра изобилен материал, вкючващ практическия пастирски опит от религиозно-нравственото възпитание на членовете на Църквата. От източниците, които не са свързани с Божественото откровение, е необходимо да се посочат философската и приложна етика, които имат важно научно и методологическо значение. Интерес за християнската етика представляват философията, медицината, биологията, психологията и социологията.
АНТРОПОЛОГИЧНО ВЪВЕДЕНИЕ В ХРИСТИЯНСКАТА ЕТИКА Етическите изследвания и нравствения опит показват, че нравствеността е най-ярката проява на човека, посредством която се разкрива същността на човешката личност. Персоналност и нравственост са неразделно свързани у човека. Битието на човека се проявява чрез поведението му, а смисълът на морала може да се разбере само в контекста на антропологическите знания и в светлината на човешката психо-физическа битийност. Единствено етиката се докосва до най-дълбоката същност на човека, до битийната му връзка с Бога, от която се обуславя достойнството на човека на земята и участта му във вечността. Много важен е въпросът за мястото на антропологията за правилното осветляване на нравствеността. Всички сериозни етически съчинения са предшествани от антропологически встъпления. Този подход свидетелства за интереса и насочеността на етиката към конкретния човек, към формирането му в нравствена личност. От всички съществуващи етически учения християнската етика изцяло се основава на знанията за човека като сътворен но Божий образ, изкупен от Иисус Христос и призван за вечен живот. В този контекст е разбираемо, че за богословската антропология централна е темата за богообразността на човека (Бит. 1:26-27). Също така антропологията засяга знания от учението за грехопаданието на първите хора, от боговъплъщението и от изкупителното дело на Иисус Христос. Християнската антропология се разбира като учение за духовно общ ние и за творческо взаимодействие на Бога с човека. Същността на човека се разкрива във връзката му с Бога в неговото богообщение и следването на Иисус Христос в обсега на благодатните действия на Св. Дух. Отправна точка в християнското учение за човека е учението за Бога и отношението Му към човека. Шлинк в „Границите на богословската антропология” посочва, че не е възможно да се създаде пълно антропологическо учение за човека дори да бъде включена цялата догматика в това. Антропологията включва сътворяване на човека, грехопадение, изкупление и духовно усъвършенстване, Божиите действия в света, възраждащите действия на Св. Дух. Е. Брунер завършва своето антропологично изследване „Човекът в противоречие” със сбита препратка към възродения в Иисус Христос човек. Противоречието между грешния и оправдания човек е преодоляно. Не е достатъчно за православната антропология само библейско-богословското учение за човека, която се ограничава само с антропологичните възгледи на библейските автори, с тяхното тълкуване и обобщаване. Много ценен е систематично-антропологическият анализ. Антропологията се нуждае от детайлно изследване на човешката същност, от систематизиране на знанията за човека и от аналитична оценка на значението им за етиката. Системно-конструктивна антропология включва библейско-богословските знания за човека и се основава на тях. В своята спасително-просветна и социална мисия Църквата се нуждае от пълно и разбираемо от нашите съвременници учение за човека, учение, което не е изкуствено и некомпетентно формирано. В християнското учение за човека трябва да се внесе разбираемост: да не се пропусне богообразността и специалното назначение на човека, и да не се гради антропологическото учение с грехопаданието, и да се изоставят следващите важни събития: изкупление, възкресение и вечен живот. Християнското учение за човека е необикновено. Не може да се сравнява с никое друго. То ги превъзхожда, защото описва у човека греха, вината, нравствения упадък, но същевременно говори единствено за достойнство и чудното величие на човека; В първата книга на Св. Писание е записано е записано свидетелства за сътворението на човека по Божий образ и Божие подобие (Бит. 1:26-27), разкрито е и назначението и призванието на човека. В последната книга на Св. Писание се говори за новото време, за отварянето на голямата книга със седем печата, за тези, които са желаели да я отворят, и за тези, които са плакали, защото не са могли да я отворят (Откр. 5:9-10). Този образ на човека, за който е писано във всички книги на Библията – образът на сътворения и образът на усъвършенствуващия се човек, трябва да бъде изяснен пълно и задълбочено. Проблемите в християнската антропология се отнасят към самия човек, към собственото му съществуване, а не към нещо друго, което е по-далече от човека, напр. – строежа на вселената, развитие на икономиката и др. към последните проблеми човек може да се отнесе с безразличие, но във връзка със себе си е длъжен да знае кой е, какво е длъжен да извърши и за къде се придвижва? Църквата, християнската антропология и нравствено учение, да разкриват достойнството му в този свят и да предпазват хората от грешни възгледи за човека. На въпроса – от къде идва човекът, за къде отива и какво е назначението му, предлагат пълен и изчерпателен отговор антропологията и етиката в системата на богословската наука. Този отговор може да бъде изложен в следната теза: човекът е сътворен по образ Божий, удостоен е да бъде съработник на Бога, призван е към съвършенство и вечен живот (Човекът е богообразен). ФИЛОСОФСКО ЗНАНИЕ ЗА ЧОВЕКА Същността на човека в системата на философията изучава същността на човека и неговото място в света, назначението и целта на неговото съществуване. Според изходните постановки тя се дели на емпирична антропология и метафизична антропология. Емпиричната антропология се изгражда въз основа на резултатите от изследванията на природните науки (К. Леви-Строс, Пиер Тейар де Шарден). Матафизичната антропология има за своя основа знанията за човека в определени философски системи (М. Хайдегер, К. Ясперс). Самият термин „антропология” се появява доста късно във философията. В 1501 г. лайпцигския магистър Магнус Хунд публикува книга със заглавие: „Anthropologium de hominis dignitate, natura et proprietatibus”. През 1594 г. Отто Касман, ректор в Щаде, написва „Psychologia antropologica”, втората част на книгата се излива със закъснение от две години. Историята на философската антропология като дисциплина може да се проследи в немската академическа философия до края на ХVІ век. Но в края на ХVІІІ век във философската антропология настъпват своеобразен „пробив”. По тази проблематика важно място заема кантовската лекция „Антропология в прагматическо отношение” (1772-1773). Предметът на тази лекция е човекът, който заедно с реалния свят, в който живее, е длъжен да се държи подобаващо, а за това поведение той носи и името човек. Антропологията представлява един вид жизнена философия, която с помощта на метафизични формули се опитва да разбере човека в неговата екзистенция. След Кант и други немски философи като Фойербах, Фихте, разбират под антропологическо знание специфичната същност на човека и неговите особености на физически, психическия, моралния и духовно-културнен живот. Заедно с тези характерни за немската философия идеи, има и други направления в Англия и Франция. В тази връзка е необходимо да се споменат и философията на морала, която при изучаване на нравствеността на човека много често стига до скептични изводи. В 1580 г. Монтен, изследователят на философията на морала във Франция, публикува своите „Опити”, след които по-късно ще последват размишленията, мислите и афоризмите на Ларошфуко. В Англия граф Шефтсбъри пише „Моралисти”, насочен срещу трактата на Хомас Фобс „За човека”. Тази традиция по-късно ще се развие в дисциплината „културна антропология”. Идейното обръщане към натурализма в края на ХІХ век и началото на ХХ век, води до обсебването на понятието антропология от емпирическите и социални науки, и особено като биологията, генетиката и науката за расите. През 1927 г. феноменологът Макс Шелер (1874-1928) в работата си „Положението на човека в космоса” възражда понятието антропология в неговото истинско значение. Това произведение на Шелер, заедно с неговата известна работа „Човек и история”, кара отново да се осъзнае антропологията като философска дисциплина. След това, Шелер, както и другите след него, решават да утвърдят, че в известен смисъл „всички централни проблеми на философията се свеждат към въпроса за това, какво е човек и какво метафизическо положение заема той в битието, света и Бога”. Важният тласък на философските произведения на Шелер е свързан с това, че въпросът за човека престава да се разглежда като априорно философски и е длъжен да бъде върнат на философията. От работата на Макс Шелер следва, че независимо от огромното количество знания за човека, все още не е изяснена концепцията за човека. Човечеството в многобройните изследвания за човека е изгубило самият човек. Малко по-късно се появява друго фундаментално произведения по философска антропология, което за разлика от съчинението на Макс Шелер, много късно привлича внимание. Става въпрос за антропологията на Хелмунт Плеснер. Същото може да се каже и за публикуваната за излязлата от печат в 1927 г. книга на Мартин Хайдегер, която дава своя принос в развитието на тази дисциплина, въпреки, че Хайдегер да отрича всякакво „антропологическо” тълкувание на своята книга. Терминът „философска антропология” обикновено се разбира в два смисъла: 1) в широк смисъл това е философско учение за природата и същността на човека; 2) в тесен — това е направление в западноевропейската философия (главно немска) от първата половина на ХХ век, водещо началото си от идеите за жизнена философия на Дилтай, феноменологията на Хусерл и други, която се стреми към създаването на общо изследване за човека чрез използването и тълкуването на изследванията на различни науки като психология, биология, социология, религия и др. Класици на съвременната философска антропология са Макс Шелер и Хелмут Плеснер, които през 20-те години на ХХ век оформят новия облик на философската антропология, която има предистория в немското философстване върху човека в епохата на Просвещението. Въпросът „Какво е човекът?” се явява фундаментален въпрос във философията. В най-ранните паметници на философската мисъл достигнали до нас е представен въпросът за човека: от къде идва и накъде се отправя. В древногръцката философия два класически философа – Платон и Аристотел – са развили най-пълно теориите за личността, в какво отношение един към друг се намират човешкото тяло и дух; какво означава човек да е духовно и мислещо същество; как е съотнесен човека към другите живи същества. Подобни въпроси занимават Платон и Аристотел. Наред с теориите на тези философи, се появяват и други философски традиции, например като школата на стоиците. Посочените подходи за разбиране на човека, появили се още преди Рождество Христово, способстват за оформянето на юридическото понятие за субектното право в правото на римското културно пространство. Ранното християнство дава насоки за търсене отговор на най-важните въпроси за човека. Без християнската концепция не е възможно да се дадат правилни отговори на въпросите за същността на човека, за отношението му към други хора и към Бога. Влиянието на ранното християнство в духовната история на човечеството най-отчетливо се изразява при християнските философи като блажени Августин и Боеций, чиито разбирания за личността налагат отпечатък на философско-теологическите произведения на следващите епохи. Човекът винаги се е интересувал за смисъла на живота, за своя произход. Всяка религиозно-философска система по свой начин разрешава въпросът за връзката между душата и тялото, проблема за смъртта и безсмъртието, за ценностите в живота. Започвайки от Протагор, който казва, че човекът е мярка на всички неща, и Сократ, изискващ от човека да познава себе си – философията стъпка по стъпка задълбочава и конктретизира прадставите за човека, като ползва постиженията на естествените и социални науки. Едни мислители смятат човека за уникално същество, най-изумителното творение в света. Например, френският философ П. Тейар де Шарден смята човека за „ос и връх на еволюцията”. Други утвърждават, че човекът е уникално явление, той постоянно се усъвършенства физически и интелектуално. А трети, например немският мислител А. Шопенхауер, вижда в човека „природна халтура”, нейно жалко потомство, притежаващо неизброими пороци, а заради това лишен от бъдеще. В древногръцката философия при разработката на проблема за човека може условно да се различат два периода. През първия (досократически) период човекът се е разглеждал като част от космоса и подчинен на неговите закони. Неговия живот, събда са определят от космически процеси. През втория епат, свързан с дейността на софистите и Сократ, става обрат в разбирането за същността на човека. Човекът се разглежда като активно и творческо същество, осъзнаващ своите разнообразни способности. Платон поставя акцент върху двойнственият характер на човека, смятайки, че той се състои от две начала – духа и тяло. Тялото е тъмница за душата, а душата – безсмъртна същност, имаща природен произход. Според Платон, въпреки че същността на човека се определя от душата, то и телесните характеристики имат своето знанение. Аристотел разсъждава по друг начин за човека. Той веднага отхвърля идеята за божествеността и безсмъртието на душата. Като характеизира човека, Аристотел го определя като „политическо същество”, реализиращ своите способности в държавата. Именно социалността отличава човека от животните. Особено внимание Аристотел обръща на активната същност на индивида. Активността – това е сферата на самореализация на личността. Добрите качества или благите намерения не могат да се реализират, ако човек бездейства. Значителен принос в представите за мястото и ролята на човека в света внася християнството. В него се утвърждава сътворяването на човека по „образ и подобие Божие”. От тук следват много важни следствия. Първо, след като човек е подобен на Бога, той се възвисява над останалата природа. Човекът е част от свръхпридодния, божествен свят, където ще се върне. Второ, като „подобие на Бога” човек има свободна воля и разум, за да различава добро и зло. Трето, човек е надарен от Бога с тяло и душа. Нещо повече човекът има възможност за спасение чрез Иисус Христос и наследяване на вечен живот. Актът на боговъплъщението е основание за безсмъртно съществуване в божествения свят. Тази идея в християнското учение в течение на годините оказва влияние върху формирането на ценностните принципи за разбирането на самостоятелността и активността на личността, характерни за европейската култура. Човекът, надарен със свободна воля, трябва сам да определи мястото си в света и творчески да реализира себе си – това са мотивите на Просвещението. Вече се цени съзидателната и творческа дейност, която прави човека господар над природата. Акцент се поставя ценността на отледната личност, нейната уникалност, своеобразие и оригиналност. На първоначалта идея на греховност на човека и аскетизъм Възраждането противопоставя идеята за вродежния стремеж на човека към добро, щастие, съвършенство. Такъв подход за разбиране на същността на човека е развид и задълбочен в Новото време, когато главен критерий за човека е разумността. Например, Декарт смята, че човек – носител на две начала – душа и тяло, е „мислеща субстанция”. Като телесно същество човек е подчинен на механистичната причинна закономерност. От друга страна, човек, имащ индивидуална душа, се явява независима и затворена в себе си субстанция, притежава свободна воля и разум, способен е на творческа дейност въз основа на усъвършенстването на своя разум. Тази мисъл е развита в немската философия от Имануел Кант, който смята, че волята позволява на човека да действа въз основа на своите цели, поставени от разума. Само така се постига свободата, т.е. независимост от определящите причини за сетивно възприемане на света. Свободата води началото си само от разума на човека и не е обусловена от природна необходимост. Зачита само вътрешните правила на ума с висшия нравствен закон. Идеята за активната творческа воля на човека получава мащабно развитие във философията на Георг Хегел, който първи подчертава ролята на труда, практическата дейност във формирането на психиката на човека. Според Хегел човекът е социално същество, включено в системата на обществените отношения – правови, морални, политически, икономически. Именно в тази система се реализира потребността за свобода, която според Хегел, се отличава от произвола по това, че е ограничена в рамките на правата и собствеността. Частната собственост е условие за лична свобода, и затова в условията на робовладество и феодализъм свободата на човека е невъзможна. Единственият материалист в немската класическа философия Лудвиг Фойербах създава антропологическа концепция, в която на първо място се поставя човека. Неговата същност е единство на тяло и дух, които са неразривно свързани и зависят един от друг. Определящото свойство на човека – стремежът към щастие, Фойербах разбира като безпрепятствено удовлетворение на индивидуалните потребности. Но щастието е непостижимо в изолация. А любовта към себе си е предпоставка за любов към другите. Всеобщата любов между хората трябва да замени любовта на човека към Бога, като по този начин се позволява да се създаде общество, където всички са щастливи. В посткласическата философия, независимо от многото концепции, изобщо се променя представата за човека. Ако по-рано са се стремили да разберат неговата същност, то посткласическата мисъл или изцяло се отказва да разбере същността, или я смята за изгубена, и преди всичко вследствие на съществуването (екзистенциализъм, отчасти неофройдизма). Човекът, както показват философските събития на ХХ век, наистина не притежава непроменлива същност, т.е. невъзможно е да се отдели едно качество или свойство, което да изразява в най-голяма пълнота неговата самобитност и феноменалност. Освен това, нещото, което окончателно да определи човека, трябва да бъде това, което е обект на размисъл. Човекът не може да изучава себе си като обект сред други обекти. Той винаги е „обременен” с културни и исторически предразсъдъци, и това как разбира себе си в много случаи зависи от условията на мястото и времето. Въпреки всичко филосфията се стреми да намери нещо общо като основание на човечността, присъща на всички хора от всякакви епохи и култури. Така в края на ХХ век се появява особено антропологично направление във философията (М. Шелер, А. Гелен), които си поставят за задача да направят програма за изучаване на човека, която да са синтезирани естествено-научните, хуманитарни, социално-етически и философски подходи. Във философвската антропология особено се открояват биологическата, психологическата и религиозната концепции за човека. Най-известен представител на биологическата концепция за човека е немският философ Арнолд Гелен. Той смята, че човек е биологически неспециализирано животно, което не му позволява да води чисто естествено съществуване, а неговият интелект и живот са обусловени от телесно-анатомически особености. Физиологическия недъг на човека, по мнението на Гелен, се явява стимулатор на неговата активност, представляваща компенсация на неговата биологическа неспециализираност. Според Гелен животът на човека се регулира от три основни инстинкти: 1) загрижеността запотомството; 2) възхищение пред жизнената и страдание пред гинещата природа; 3) безопастност. Именно на тази основа се формират стабилните черти на индивидуалния характер. От загрижеността за потомството се оформя хуманизма. От възхищението и състраданието – потребителството, а от инстинкта за безопастност – формира се етиката. Законът и редът пораждат държавата. Социалният статус на човека се определя от преференциалното развитие на един от инстинктите. Друг представител на биологическата концепция е австриецът Конрад Лоренц. Той смята, че биологическата природа на човека се определя от комплекс от инстинкти, регулиращи храненето, размножаването, дишането. Според Лоренц основополагащ изстинкт е агресията. Тя е присъща и на животните, и е вродено качество. То се проявява в социалните отношения на хората. Всяко отклонение от общоприетите норми на общуване, предизвиква агресия, затова хората трябва да следват установените норми. Това става възможно не само чрез всевъзможни забрани – табу (правови, нравствени, религиозни), но и чрез възпитателни методи. Психологическата концепция най-пълно е изложена в творчеството на Зигмунд Фройд и на неговите последователи, създали теорията на психоанализата. В основата й стои тезата за „вечната война” между дълбоко скритите в индивида несъзнателни психически сили и обществените норми и правила за поведение на хората в обществото, които препятстват реализацията на света на несъзнателното. Доколкото съзнанието и несъзнателното постоянно си противоречат един на друг, дотолкова човек винаги се намира в състояние на конфликт, понякога дори в непоносими условия. Според Фройд причина за това е развитието на културата, което води към повишаване на ръста на неврозите и на нещастните хора, към увеличаване на чувството за вина, отказ от собствени желания. Културата се явява като забранителен механизъм и затова човек я ненавижда, т. к. „пречи” за осъществяването на неговата същност. Виден представител на религиозната концепция за човека през ХХ век е френският учен Тейар де Шарден. Учението за човека, създадено от този мислител, се основава на важният за християнството принцип за божественото сътворяване на човека. Обаче този принцип се разглежда не в традиционното разбиране. Актът на творението представлява процес на дълга еволюция на вселенското начало. Тази дейност преминава през три равнища: 1) физико.химичен; 2) биологичен; 3) психосоциален, обхващащ възникването на обществото и социалните институции. Човекът се предствавя като запланиран резултат на тристепенната космическа еволюция. Ако традиционното католичество смята, че Бог създава света още до появата на човека, и неговата неговото задължение е да се възхищава и прекланя през това съвършенство. То Тейар де Шарден смята, че процесът на творение на света не е завършъл и продължава. И в този процес за човека има необозримо поле за действие. Достойнството на човека се определя от неговия дял в процеса на творение на света, осъществен чрез труд и работа. Затова работата не се явява наказание за човека поради греха му, а е важна нравствена задача. Безделието, празнословието, пасивността са зло. Чрез тези свои концепции Тейар де Шарден един вид модернизира християнството, като се отказва от редица догмати, за което е изгонен като преподавател от Католическия институт. Най-много разработвана проблематика в изучаването на човека е въпросът за неговия произход, дори и в наши дни споровете продължават. Оформят се две принципни решения: едното, има свръхестествена основа, т.е. човекът е сътворен от Бога; другото – на естествена основа – човекът е продукт на природната еволюция. Основоположник на подобен възглед е Чарлз Дарвин, който първи обръща внимание на близостта на човека с маймуните. Той излага своите възгледи в труда си „Произход на човека и полов подбор” (1871 г.). Според тази теория фактор за очовечаването на древния животински предтеча се явява не само природните явления, но и процесите на социалния план. Ако се разглежда човека като биосоциално същество, то непременно възниква въпроса за съотношението на природното и общественото в него, за тяхното влияние един на друг, за тяхното единство. По този въпрос във философията има две гледни точки: 1) биологизаторска, която смята, че природните качества са определящи в развитието на човека; 2) социологизатрска, тръгваща от това, че водещо начало в човека е социалността, т.е. обществената среда, в която живее. Съвременната наука различно оценява биологическите възможности на човека. Едни учени смятат, че неговата наследствена система е толкава съвършенна, че му позволява да се адаптира към всякакви природно-климатични и социални условия. Затова човек може да води пълноценен живот. Други, смятат, че човек като биологичен вид, е изчерпал своите природни потенции, и е започнал застой и физическа деграгадия, изразаваща се в повишаване на едни функции и органи и минимализация на други. Причина за това е, от една страна, комфортната среда на живот, която подтиска действието на закона за естествения подбор, а от друга – постоянното нарастване на стресовите ситуации. Трети, напротив, смятат, че човек е млад биологиечски вид, в който има потенции за развитие, осъществими чрез генното инженерство. Социологическият подход към човека се налага още през ХVІІ век, особено пълно е разработен от френските материалисти. Според него същността на човека е съвкупност от всички обществени отношения. Човекът като чели се „разтваря” в обществото. Характерът на качествата, които човек притежава се определя от обществото, в което живее. Негативните качества се отстраняват чрез промяна на обществените отношения. За да има човек позитивен потенциал е необходимо в основата на обществото да лежат идеите на хуманизма, справедливостта, свободата. Опитът показва, че подобни твърдения са несъстоятелни. Разбира се значението на социалните фактори за развитието на човека не означава да се премахне природното в него. природното и социалното са свързани помежду си. Уникалността на човека се състои не в биосоциалната екзистенция, а в духовния му потенциал. Каталог: tadmin -> upload -> storage storage -> Литература на факта. Аналитизъм. Интерпретативни стратегии. Въпроси и задачи storage -> Лекция №2 Същност на цифровите изображения Въпрос. Основни положения от теория на сигналите storage -> Лекция 5 система за вторична радиолокация storage -> Толерантност и етничност в медийния дискурс storage -> Ethnicity and tolerance in media discourse revisited Desislava St. Cheshmedzhieva-Stoycheva abstract storage -> Тест №1 Отбележете невярното твърдение за подчертаните думи storage -> Лекции по Въведение в статистиката storage -> Търсене на живот във вселената увод storage -> Еп. Константинови четения – 2010 г някои аспекти на концептуализация на богатството в руски и турски език Изтегляне 0.6 Mb. Сподели с приятели:
|