Гейл Форман „Да остана ли?“

– Снежна ваканция! – провиква се то. – Татко, хайде да направим снежен човек.

– Може да направиш един храбър опит – казва татко на Теди, – обаче снегът почти не се задържа на пътя. Май ще е по-добре да се спреш на снежна амеба.

– Е, след като вие днес ще кръшкате, няма начин аз да отида на работа. Просто не е честно. – Вдига слушалката да се обади, а след като приключва разговора, ни поглежда. – Да приготвя ли закуска?

– Хайде, стига, какво трудно има? Кой иска палачинки?

– Аз! Аз! – провиква се Теди. – Може ли да сложиш и шоколадови пръчици?

– Защо пък не – отговаря мама.

– Уха! – възкликва Теди и размахва ръчички във въздуха.

– Толкова е рано, а ти направо кипиш от енергия – дразня го и се обръщам към мама: – Не бива да позволяваш на Теди да пие толкова много кафе.

– Вече му давам безкофеиново – изстрелва тя в отговор. – Просто си е темпераментен.

– Само мен да не ме накараш да мина на безкофеиново – подмятам.

– Това ще си е чисто малтретиране – отбелязва татко.

Мама ми подава чаша, от която се издига пара, и вестника.

– Има хубава снимка на твоя младеж – осведомява ме.

– Така ли? Снимка?

– Аха. Това лято го виждах само на снимка – стрелва ме мама с кос поглед, извила вежди: нейното изпълнение на изпитателно взиране.

– Да, така е – признавам и после неволно въздъхвам.

Групата на Адам, „Шутинг Стар“, се прочува шеметно и това е страхотно – в повечето случаи.

– О, слава, неоценена си от младостта! – обажда се татко, но се усмихва. Знам, че се радва за Адам. И дори се гордее.

– Ще ходиш ли довечера? – пита татко.

– Така смятам. Само да не затворят пътищата в щата заради снега.

– Задава се виелица – отбелязва татко и посочва самотна снежинка, която плавно се носи към земята.

– Освен това трябва да репетирам с някакъв пианист от колежа, който професор Кристи изнамери.

Професор Кристи, пенсионирана преподавателка по музика от университета, която ме обучава сериозно през последните няколко години, не спира да търси жертви, с които да свиря. „За да си във форма непрекъснато и да покажеш на онези сноби от „Джулиард“ как се свири“, гласи обяснението ѝ.

Още не съм приета в „Джулиард“, но прослушването ми мина доста добре. Изсвирих Шостакович и сюитата на Бах като никога досега, все едно пръстите ми се бяха превърнали в продължение на струните и на лъка. Когато приключих, задъхана и с разтреперани от силното притискане крака, един от членовете на журито дори ми изръкопляска, което надали се случва често. Докато излизах, тътрейки крака, същият член на журито ми каза, че в колежа отдавна не са имали „момиче от Орегон“. Според професор Кристи това означава, че приемът ми е в кърпа вързан. Аз обаче не съм толкова сигурна, че е така. Не съм напълно сигурна и дали искам да е така. Точно като шеметния възход на „Шутинг Стар“ приемът ми в „Джулиард“ – ако изобщо стане – ще създаде известни усложнения или по-точно ще добави поредното усложнение към възникналите през последните месеци търкания.

– Трябва да пийна още кафе. Някой друг иска ли? – пита мама, надвесена над мен с допотопната кафеварка.

– Чудя се дали да не се върна в леглото – признавам. – Виолончелото ми е в училище, така че не мога дори да свиря.

– Няма да свириш ли? Цели двайсет и четири часа? О, смири се, съкрушено мое сърце! – възкликва мама. Макар с годините да започна да харесва класическата музика – „както привикваш към вкуса на миризливото сирене“, – тя невинаги е възторжена публика на моите безкрайно дълги репетиции.

От горния етаж се разнася гръмовен трясък. Теди е заблъскал по барабаните си. Преди са били на татко – докато е свирел в адски известна в града и напълно неизвестна другаде група и е работел в музикален магазин.

Татко се усмихва широко, като чува думкането на Теди, а от тази усмивка мен ме пронизва позната болка.

Знам, че е глупаво, но все се чудя дали татко не е разочарован, задето не станах рокаджийка. Искаше ми се. Обаче в трети клас в часа по музика си избрах виолончелото – изглеждаше ми почти като човек. Имах чувството, че ако свиря на него, то ще ми разкрие тайните си, затова започнах. И вече десет години не спирам.

– Край със съня – надвиква мама шумотевицата на Теди.

– Да знаете, че снегът се топи – оповестява татко, пафкайки лулата си.

Отивам да надникна през задната врата. Слънцето е разкъсало облаците, чувам как ледената коричка вече се топи. Затварям вратата и се връщам на масата.

– Май от окръжната управа се престараха – отбелязвам.

– Така е, но няма как да отменят отмяната на занятията. Птичето вече отлетя и аз се обадих, че няма да ходя на работа – казва мама.

– Точно така, обаче може да се възползваме от неочакваната благодат и да отидем някъде – предлага татко. – Да се поразходим с колата. Да идем на гости на Хенри и на Уилоу.

– На връщане може да се отбием в „Букбарн“ – подмята мама, като да ме подлъже. „Букбарн“ е огромна и прашна антикварна книжарница. В задната част са складирали плочи с класическа музика за по двайсет и пет цента, които май само аз купувам. Крия моята си купчина под леглото, понеже колекцията от класическа музика не е нещо, с което да се похвали човек.

– Можем да се отбием у баба и дядо за ранна вечеря – предлага татко и вече се пресяга към телефона. – Ще се върнем навреме, за да се добереш до Портланд – добавя, набирайки номера.

– Съгласна. – Не понеже съм изкушена от „Букбарн“, нито понеже Адам е на турне, нито понеже най-добрата ми приятелка Ким е заета с годишника. Дори не е, защото чилото ми е в училище и ми се удава възможност да остана вкъщи, да гледам телевизия или да поспя. Истината е, че предпочитам да замина с близките си. Това също е нещо, с което човек избягва да се хвали, но Адам и тук проявява разбиране.

– Теди! – провиква се татко. – Обличай се. Заминаваме на приключение.

– „Край на даскалото, идва лято...“ – пее той.

– Алис Купър? – учудва се татко. – Ама вдигни повече летвата де! Поне дай нещо на „Рамоунс“.

– „Край на даскалото, точка край...“ – надвиква Теди възраженията на татко.