Георги Андреев българия или мафията ? II

Докога?

След отприщването на пътя към демокрацията една от първите задачи на Народното събрание (на Станко Тодоров) беше да отмени член 1 на тогавашната конституция (за ръководната роля на Партията). Това означаваше доброволно самоликвидиране на партийните организации, формирани на про­изводствен принцип, и както се разбра впоследствие, заменя­нето им с клубове по интереси. Клубовете пак контролираха всичко навсякъде, без да пречат на демокрацията и на частни­те фирми, но не носеха никаква отговорност.

По време на тоталитаризма недоволният от нещо, бил той партиец или не, имаше възможност да се оплаче в конт­ролиращия го комитет (в завода, ТКЗС-то, учреждението, ву­за...) на БКП, и последният беше длъжен да му отговори в дву­седмичен срок. В случай на неудовлетвореност от отговора недоволният можеше да се обърне към по-висока инстанция. Естествено, комитетите на БКП защитаваха „своите" (номенклатурните кадри), но бяха длъжни да реагират оператив­но и по същество. След изчезването им никаква институция не запълни появилия се вакуум и за всяка дреболия гражданинът трябва да се обръща към съда. Съдът решава жалбите процедурно (а не по същество) и толкова бавно, че често удо­влетвореното искане на ищеца се обезсмисля.

Тук и по-долу не става дума за някаква носталгия по близкото минало, а за отбелязване на реално появили се, и по-то­чно – умишлено създадени проблеми.

Дребните трудови конфликти и други спорове преди обикновено се решаваха от другарските съдилища и помирител­ните комисии. Без да се надценяват техните възможности, това бяха оперативни инстанции за „леки" случаи. Сега и най-дребното въпросче задръства съдилищата. Бавно, тромаво, неефективно, но пък демократично.

През последните десетилетия ДКМС беше ковачница за кариеристи (най-изявените активисти днес запълват места­та в парламента и в различни ведомства) и бе загубил всякакъв авторитет сред младите хора. В началото на демократизацията комсомолът се преименува в българска демократична младеж, отмъкна понатрупалите се парици към разни фирми, и реално изчезна от обществения живот. Някои партии се опитаха да запълнят вакуума (успешно го направи само БСП), но като цяло младежите са оставени сами на себе си, на супершоу „Невада", на Майкъл Джексън, електронните игри, „биз­неса" по разните битаци, на бръснатите глави, на всякакви секти и импровизирано убиване на времето. Това улеснява дег­радацията им и навярно то е „целта на занятието".

По спешност беше закрита пионерската организация „Се­птемврийче". Всъщност тази организация с развитите си навсякъде структури вършеше незаменима работа сред децата – организираше спортни състезания, кръжоци, художествена самодейност... Необходимо беше само да се снеме лозунгът „Ви­наги верни на Партията!" (т.е. да се деполитизира) и да се премахне названието „Септемврийче" („пионер" не е мръсна дума; в САЩ например има какви ли не пионерски организа­ции). Беше избран по-сложен път. Вследствие на това повече­то деца са оставени на родителите си, на телевизията, на учи­лището, на сектите, на своята склонност към лудории и на всякаква случайност.

Отечественият фронт (ОФ), послужил като параван за установяване властта на БКП през 40-те и 50-те години, през 60-те години вече загуби политическото си значение и се превърна в масова организация, занимаваща се предимно с битови проблеми: хигиенизиране на кварталите, събиране на вторич­ни суровини, решаване на битови конфликти... Още през първи­те месеци на демократизацията ОФ ловко бе реорганизиран в Отечествен съюз, състоящ се фактически от един член (Ги­ньо Ганев). Ликвидирането на ОФ доведе до закриването на ОФ-клубовете „по места", което предотвратява възможни социални контакти между съкварталците и евентуалното възникване на огнища на недоволство срещу умишленото съсипване на България. Улиците на големите градове са потънали в мръсотия и са превърнати в паркинги за всякакви автомобили, кварталните градинки съвсем не отговарят на предназначе­нието си, навсякъде цари безредие и общинските власти оче­видно нямат сили и желание да се справят със задълженията си. Гражданите биха могли и сами да се погрижат улиците около къщите им да не приличат на сметища, ако има кой да ги орга­низира. Но няма. Управляващата Мафия е направила необходи­мото, за да не могат гражданите да се организират в защита на интересите си. Разбира се, в Швейцария хората не метат ули­ците, нито пък лично охраняват кварталите си (това е грижа на властите), но засега България не е Швейцария и властите просто не се интересуват от гражданите.

Вездесъщите преди години квартални отговорници на ми­лицията днес никакви не се виждат. А при развихрилата се прес­тъпност може да бъде ефективен именно такъв „местен шериф" (макар и не избиран, а назначаван), който познава всички обитате­ли на района си, знае навиците им и забелязва всяко чуждо лице със съмнително поведение. Очевидно ефективната борба с престъп­ниците не е цел на днешната полиция. Тук не се разглеждат „меро­приятията", проведени в национален мащаб, за да могат полиция­та, прокуратурата и съдилищата взаимно да си пречат, за радост на престъпния свят.

Преди „демократичните промени" съществуваше комисия за народен контрол (КНК). Структурите й бяха беззъби формиро­вания, плътно контролирани от БКП, и не можеха да застрашат никой престъпник с висок пост. Местните комисии обикновено хвърляха прах в очите на оплакалия се и съгласувано с БСП разобличаваха само извършителите на фрапиращите дребни нарушения. Те обаче бяха длъжни да реагират мигновено, независимо дали ще разобличават някакво нарушение или ще го прикриват. КНК беше закрита още през първите седмици на „демокрацията" по лично­то предложение на Андрей Луканов като „тоталитарна структура". Освен че архивите на централната КНК, съдържащи множество изобличителни документи за финансови злоупотреби (из­нос на капитали) изчезнаха неизвестно къде, „по места" остана вакуум, незапълнен с никаква подобна структура. Отново за всяко дребно или едро нарушение гражданинът трябва да се обръща към съда, който вместо да реагира светкавично, протака решението с месеци и години, и престъпникът има време да заличи следите от престъплението си. Въобще на всяка крачка обикновеният човек се сблъсква с липса на институции за диалог с него или със стена от безразличие, и се чувства безпомощен и незащитен. Явно това е целта на българската „демокрация".

Бяха направени успешни опити за ликвидиране на библиотеки (кой ще чете книги, като има телевизия и радио!), за „подрязване на крилцата" на читалищата (няма пари!) И унищожаване на художествената самодейност („ние сме за висок професионали­зъм!") – атакуват се институции, където хората могат да се събират и да общуват помежду си.

Преди на партийни, профсъюзни и комсомолски събрания всеки можеше да зададе всякакъв въпрос на директора или на друго началство или (ако му стиска!) да го критикува. И началството беше длъжно да даде някакъв отговор. Днес никой няма право да задава въпроси, а още по-малко да критикува, пък и няма никаква трибуна за това. Нещо повече, и най-елементарната оперативна информация е „секретна" (служебна тайна!) И не може да бъде пре­дмет на интерес от страна на трудовия колектив. Началникът има възможност да се държи като робовладелец или чорбаджия, според манталитета му.

От една страна, изчезнаха институции, които трябваше да бъдат ликвидирани (комитетите на БКП, ОФ, ДКМС, може би КНК), но съвсем преднамерено никакви други органи не поеха тех­ните функции. Вследствие на това въпроси, които можеха да се решават административно (т.е. бързо) и по същество, сега се разглеждат от съдилищата бавно и формално (процедурно). Така се имитира западна демокрация, без да са изградени структурите на гражданското общество, и обикновеният човек се чувства безпо­мощен и незащитен от произвола на властите, престъпниците и всякакви хитри използвачи.

От друга страна, изчезнаха или агонизират институции, ко­ито позволяват на хората да се събират и организират (дори спон­танно) в защита на своите интереси (клубовете на ОФ, добро­волните отреди на гражданите, библиотеките, читалищата, пионерската организация на децата...). Тези готови структури можеха да се изпълнят с ново съдържание в „съответствие с общест­вените си функции”. Обаче за Мафията, владееща България, същес­твуването на какви да е организации, неконтролирани от нея, пре­дставлява потенциална заплаха. (Кой знае какво ще си говорят хората, събрани на едно място, и до какви изводи ще стигнат, ако никой не ги насъсква един срещу друг!) Понеже Мафията вирее ус­пешно само ако парира всяка възможност за народен отпор срещу нея. Това може да се постигне единствено ако обществото се атомизира и всеки се чувства сам, беззащитен и се спасява поединич­но.

И Мафията го постигна. Ако се вгледаме назад през послед­ните години, ще забележим, че успешно се осъществяват само акциите, организирани от самата Мафия: миньорските и шофьорските стачки (спонтанно възникналите се блокират от полицията), „националната" стачка за сваляне правителството на Луканов, студентската стачка за оставката на президента Младе­нов, митингите и шествията на БСП, СДС и прочие мафиотски организации (други митинги просто няма), демонстрации „за" и „против" събарянето на мавзолея и паметника на съветската ар­мия...

И така, Мафията се старае тотално да разложи (атомизира) обществото и засега напълно успява. Никаква реална политическа или друга сила не й противодейства. Разменят се умни и не толкова умни приказки, критикуващи съществуващото положение, и това е всичко. Докога?

От историята е известно, че никога никое правителство в никоя страна през никоя епоха не е направило нищо добро за народа си, ако народът не упражнява натиск отдолу. Народите на Анг­лия, Франция, Германия и редица други страни, чийто начин на живот често вземаме за образец, са постигнали своето относи­телно благополучие след продължителни борби с управляващите върхушки и с цената на много жертви. А нашият народ мълчи и чака някой да му поднесе нещо наготово. Докога?!

В преуспелите страни винаги се намират личности, интеле­ктуалци и дори стихийни борци за справедливост, които посочват на народа пътя за борба в името на интересите му, честта му и правото му на живот. А в България потенциалните лидери водят безкрайни дискусии за чистотата на идеите си, вместо да се обединяват в името на по-насъщни цели. Докога!!!

Послеслов

Статията е подложена на остра критика от несъглас­ни с развитата теза. Тъй като превратно възприемане на те­зата е възможно и от страна на някои читатели, авторът счита, че е задължен да отговори на критиката.

„Новата теза, която Георги Андреев се опитва да ни внуши, този път е за народополезния характер на масовите организации от Червенковско-Живковско време, на които било достатъчно да се премахне партийният характер, за да изпъл­нят жизненоважните си функции по организация на общество­то и решаване на ежедневните проблеми на хората."

По-нататък се прави анализ на вредната роля на БКП, ДКМС, ДПО „Септемврийче", ОФ, кварталните милиционе­ри... критикът се занимава също с личността на автора: „към кои се числи и се чувствува привързан Георги Андреев, не знам", „...организацията „Септемврийче", където авторът сигурно е получил първите промивки на мозъка си", „кого будалка Анд­реев?", „...авторът ридае по изчезналите незнайно къде квар­тални милиционери".

Читателю, прочети отново статията и ще се убедиш, че авторът не ридае по нищо отминало, напротив, застрахова се (явно недостатъчно) срещу обвинения в носталгия по близкото минало. Същевременно създалият се вакуум е очевиден. Голяма част от хората мислят асоциативно (като животни­те) и споменаването на ОФ например ги кара да правят връзка с 9 септември 1944 г. и с последвалия терор дори ако тема­та е друга. Ако някой изтъква Гьобелс като голям оратор, Чърчил – като опитен политик, Наполеон – като голям пълководец... това не значи, че е техен привърженик – той просто констатира реалните факти. Тук критикът просто подменя тезата, като не обръща внимание на написаното, а критикува това, което не е написано, т.е. развива своя теза и я приписва на автора.

Критиката е жива илюстрация на безкрайните дискусии за чистотата на идеите и позициите при пълната липса на каквито и да било действия. Това е обръщане на гръб на насъ­щните потребности, които са част от великите дела.

Каталог: resources -> bgmafia
resources -> Bg европейски икономически и социален комитет
resources -> Старогръцки легенди и митове
resources -> Bg европейски икономически и социален комитет
resources -> Търг на 17. 09. 2008 г. – Акценти кирил Шиваров 1887-1938 г
resources -> Книгата на Лудвиг Ерхард „Благоденствие за всички", Университетско издателство „стопанство"
resources -> Информация за номинираните фирми и личности Фирма “Лидер 96”
resources -> Програма по европейска интеграция към Центъра за европейски изследвания и информация в София и в програма по публична администрация в американските университети „Джорджтаун" и „Джордж Вашингтон"
resources -> Нашия народ, нашата територия, нашия начин на живот – е моя Първостепенна мисия и конституционен дълг.” Уилям Клинтън, Президент на сащ

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: