Георги бойчев, последният граничар на социализма, 3 април 2009 Г



Дата01.06.2018
Размер83.13 Kb.
#69824
ГЕОРГИ БОЙЧЕВ, ПОСЛЕДНИЯТ ГРАНИЧАР НА СОЦИАЛИЗМА, 3 АПРИЛ 2009 Г.

Историята по-долу е разказана от човек, който е служил на българската граница в последната година на комунизма. Разказът му разкрива атмосферата на границата в края на Студената война и описва как наборни войници са преследвали и стреляли по хората, опитващи се да избягат от България, като по тежки престъпници. Разказът е с леки съкращения в две части.

Бил съм пряк участник или свидетел на тези събития по време на наборната ми военна служба в Гранични войски. По стечение на обстоятелствата не станах „герой”. Това означава, че просто не съм попадал в такава ситуация, когато да се наложи да „неутрализирам” нарушител на границата (б. р. – с израза „неутрализирам” тогава се е наричало убиването на „нарушител”). Не казвам, че не бих го направил. В действителност участвал съм в задържането на нарушители, дори съм стрелял по тях.

По обясними причини ще спестя имената на „главните герои”, бойци и командири, дадени са с инициали.

Българската държавна граница в края на 80-те години на миналия век беше опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя започваше от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда от бодлива тел имаше отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).

На самата граница имаше издълбана така наречената „гранична бразда”. Де факто това беше линията на държавната граница. Съответно на тази линия, на определени разстояния бяха поставени така наречените „каменни гранични пирамиди”. От едната страна – наша страна, беше издълбан надпис НРБ. От другата – СФРЮ. Уточнявам, че аз служех на българо–югославската граница през 1988-1990 г.

На въпросната ограда с бодлива тел бяха поставени проводници. Това беше кльон – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. Съветски „патент”, възприет от НРБ в началото на 50-те години. При опит да се премине през оградата от бодлива тел, проводниците се допираха, създаваше се верига и в граничната застава се получаваше сигнал „задействие” – опит за нарушение на границата. Съответно граничната застава се вдигаше „в оръжие” и се изпращаше така наречената „тревожна група”. Тя се състоеше от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влизаше служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка.

Загражденията, които опасваха цялата южна и западна граница на България. На места загражденията са били два пъти по-високи.

До кльона, по-точно от вътрешната му страна, имаше разорана ивица земя. Това беше така наречената контролно-следова полоса. Предназначението и беше да „запечатва” следите на евентуалните нарушители на границата. Групата трябваше да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата и евентуално да задържи нарушителите. Ако не беше в състояние сама да се справи със задачата, на мястото на нарушението на границата пристигаха и останалите граничари от заставата. Определен участък от границата се охраняваше от т. нар. Граничен отряд. Това беше войскова единица в Гранични войски. В него беше съсредоточена цялата оперативна дейност. Там се провеждаше единичното обучение на младите граничари. Там беше щабът на отряда. Там беше и маневрената група, в която ми протече по-голямата част от военната служба. Заставите носеха имена като „Юнак”, ”Казак”, ”Полтава”, ”Панама”, ”Хала’’, ”Спартак”.

При всяко задействане на системата се вдигаше и граничният отряд, най-вече маневрената група. В повечето от случаите нарушителите ги задържаха на границата още преди тя да пристигне. Но често й се падаше честта тя да “неутрализира” нарушителите. Неофициално понякога я наричаха „резервната застава”. При „гранична обстановка”- нарушение на границата - веднага я вдигаха. Към нея бяха и така наречените „кучкари”. Това бяха инструкторите на служебни кучета, които се използваха за търсене на следи и задържане на нарушителите. През останалото време маневрената група носеше караулната служба в граничния отряд.

Същевременно към нея спадаше и групата за бързи действия. Предназначението й беше да неутрализира особено опасни нарушители, престъпници и терористи в граничната зона. Групите за бързи действия са създадени след началото на „възродителния процес”. Те се състоят от двама снайперисти, седем щурмоваци и двама души с пушки за изстрелване на газови гранати.

От маневрената група излъчваха и така наречените гранични наряди „патрул”. Те проверяваха режима в граничната зона. Тя най-често започваше 15 километра преди държавната граница. За да се движиш в граничната зона се изискваше специален открит лист, получил названието документ „образец 12”, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на селата в граничната зона получаваха щемпели на паспорта А-Ю (става дума за тези в граничната зона на границата с Югославия). Същевременно, пътуващите в участъка към ГКПП „Калотина” български и чужди граждани трябваше да покажат на граничарите международен паспорт с валидна транзитна виза, или виза за страна, към която пътуват. Обикновено така нареченият граничен наряд „патрул” извършваше проверка на пътуващите в граничната зона лица - най-често по влаковете. В двата гранични отряда, в които съм служил, това бяха участъците от Драгоман до Калотина и от Кюстендил до Гюешево.

Още една специфична особеност за онзи период. На южната ни граница с Гърция и Турция, тогавашните ни „потенциални военни противници”, граничната ивица (участъкът, разположен в непосредствена близост до границата) беше осеяна с хиляди противопехотни мини. Много нарушители на държавната граница, в това число и известен брой граждани на ГДР, загинаха от тях. Не беше малък и броят на граничарите стъпили по невнимание върху тези мини. Една част от тях загубиха живота си. Последният граничар, стъпил погрешно върху противопехотна мина, предназначена за нарушители, беше младши сержант от Момчилградския граничен отряд Таню Енчев. През май 1987 г. на заставата край село Бук, младши сержант Енчев преследвайки нарушители на границата стъпва на противопехотна мина и загива. Впоследствие е произведен посмъртно в звание младши лейтенант. Официалната версия, публикувана в периодичният печат, беше, че той влязъл в схватка с трима нарушители на границата. Унищожил ги, но единият от тях успял да го рани смъртоносно и Енчев издъхнал в заставата.

Тук е моментът да кажа какви бяха наградите за застрелян, задържан нарушител на границата и съответно какви бяха санкциите за безнаказано нарушение. По времето, когато аз служих (1988 – 1990 г.), в граничните отряди в Кюстендил и Драгоман, станаха около 100 нарушения на границата. На западната граница нямаше минни полета и една част от нарушителите се стремяха към „Обетованата земя” през Югославия (б. р. – бегълците са избирали тази посока, защото от Югославия след това много лесно се е преминавала слабо охраняваната граница с Италия).

Като цяло задържането и „неутрализирането” на нарушителите се извършваше от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. По времето, когато служех, се спазваше максимата „Нарушителят се задържа или унищожава”. За задържан нарушител граничарят получаваше домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи произвеждаха редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставаше въпрос за „важни нарушители”. Не всички т. нар. „бегълци” от ГДР (Германската демократична република) бяха важни. По мои данни през периода 1960 г.–1990 г. по-малко от 70 човека от тях са загинали от куршумите на българските граничари или от стъпването върху противопехотни мини, каквито имаше в изобилие по южната ни граница тогава. Поне 200 от тях са били задържани за опит за нарушение на държавната ни граница. Доколкото съм запознат, нашето МВР ги предаваше на ЩАЗИ - службата за държавна сигурност на ГДР.

По друг начин стояха нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата”. Редниците автоматично ставаха ефрейтори. Бяха награждавани с домашна отпуска до 27 дни. Говореше се, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал” за първи път нарушител на държавната граница, го изследват в Неврологичното отделение на МВР болница – как му се е отразило убийството на психиката. За героичната постъпка на тези граничари пишеха във вестниците „Граничар”, „Народен страж” - печатният орган на МВР по онова време. По-рядко пишеха и в периодичния печат. В много редки случаи се правеха телевизионни интервюта с граничарите герои. Или, както се шегувахме тогава, това ставаше „посмъртно” – ако загинеше граничар, интервюираха неговите бойни другари, близки.

По онова време охраната на границата беше издигната в култ. Граничар, „неутрализирал” нарушител при „защита с риск на живота си на Държавната граница”, получаваше и медал „За заслуги по охрана на границата”. Един доста ценен медал по наше време. Граничари, „неутрализирали” повече от 10 нарушители, можеха да бъдат повишени в звание сержант, дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме”.

Тленните останки на нарушителите на границата, по времето, когато служех, ги откарваха в граничния отряд за идентификация. Телата на застреляните ги фотографираха. В заставите имаше фотоапарат за тази цел. Снимките се предаваха в граничния отряд на ВКР отдела (б. р. – военно контраразузнаване). Колкото до секретните зелени папки с имената на граничарите „герои”, в тях няма нищо. Умишлено не е водена статистка кой граничар на коя дата е „неутрализирал” нарушител на границата.

Имахме обмяна на опит по нова време. Често ни посещаваха делегации, съставени от офицери и граничари от Граничните войски на СССР. Други наши чести гости бяха и представители на Граничните войски на ГДР. По-рядко ни посещаваха делегации на вътрешните министерства на Унгарската народна република и Чехословакия. Оказа се, че само на границата между ГДР и ГФР през периода 1963 г. - 1989 г., Граничните войски на ЩАЗИ са застреляли около 2000 източногерманци. Приблизително около 200 бегълци от ГДР са застреляни на границите с Унгария и Чехословакия.

За безнаказано нарушение на границата санкциите бяха жестоки. Наказанията започваха от командира на заставата. Според случая той се понижаваше в звание. Понякога се и разжалваше. Разбира се, най-потърпевш беше граничарят, допуснал нарушението. Ако имаше нашивки, му се късаха демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят можеше да отнесе и присъда.

Има много митове и легенди за границата. Единият от тях е за огромния брой „мирни бегълци”, убити от българските граничари. Нещата не са толкова прости. От 1947 г. (тогава са създадени българските Гранични войски) до 1990 г. на българските граници са застреляни по-малко от 1000 нарушители. Една част от тях са “неутрализирани” от тогавашните Вътрешни войски, действащи в граничната зона. По-голямата част от тях - през периода 1947 г. - 1966 г. Тук влизат членовете на така наречените „горянски групи” (б. р. – групи, водещи подривна дейност и саботажи срещу властта по онова време). Освен тях в България са изпращани подготвени диверсионни групи, спускани с парашути в граничната зона или прехвърляни по суша от Гърция и Турция. Не е малък броят и на българските граничари, убити в схватка с въоръжени нарушители.

Писано е също, че българските граничари били едва ли не маниакални убийци и психопати. Даже някъде прочетох, че в Гранични войски пращали по-буйни младежи, които са били на крачка от затвора. Чел съм още, че българските граничари били стимулирани да убиват, не само с 27-дневна домашна отпуска, нашивки, медали, но и с парични награди. Според някои „изследователи” човек от посолството на ГДР връчвал на всеки български граничар, ”неутрализирал” гражданин на ГДР, плик с 2000 лв. Някои от българските граничари неутрализирали повече от 3 граждани на ГДР получавали отличия на Министерството на държавната сигурност на ГДР.

От личен опит смятам, че това не е истина. Пари, ако са плащани, въобще не са стигали до Гранични войски. Действително някои офицери получаваха отличия на ГДР. Мисля, че най-високото отличие, което беше връчвано, беше така нареченият орден „За заслуги пред отечеството”. Най-често българските гранични офицери бяха награждавани с трета степен, по-рядко с втора. По правило с първа степен се награждаваха офицери от Граничните войски на СССР, макар че източногерманците не бягаха натам. Имаше и медали на ЩАЗИ „За заслуги”, наградни плакети. Понякога с тях бяха награждавани и българските граничари-герои. Дори мисля, че на граничните офицери им организираха екскурзия в ГДР за една седмица, но само толкова.

Мит е, че имало специално обучена група убийци в Гранични войски. Когато беше необходимо да се употреби оръжие при задържането на нарушители, това го правехме ние, наборните войници. Въпреки наградата с голяма отпуска, гледахме да избягваме да „неутрализираме”, особено нарушителки. Всички знаехме, че сме тук за две години. Някои от нас бяха приети студенти. Единици от нас бяха по-кръвожадни, но всяко стадо си има мърша. Говоря за тези мои бивши бойни другари, които бяха от села и малки градчета в Северна и Северозападна България. По техния край се смяташе, че граничар, който се върне без нашивки и отличия от границата, трудно може да се ожени. Жените го смятали едва ли не за непълноценен мъж. Няколко войници от посочените региони вършеха някои простотии, но за тях съм чувал, не съм ги виждал с очите си.



Всички ние, които служехме в Гранични войски в самия край на социалистическата епоха, като цяло бяхме нормални момчета и повечето от нас си останаха такива, макар и да бяхме поставяни от обстоятелствата в екстремни ситуации.
Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница