Георги Чернев в плетката на съдбата стихове Пловдив, 2006

Фондация “Агtfогum 01”

от доброта

и съвършенство.

Предчувствам уюта.

Влизам безшумно.

В кухнята

мама чисти ориз.

С болните си пръсти

бавно, търпеливо,

зрънце по зрънце

отделя мръсното от чистото.

Кажи ми, мамо,

от душата си как да изчистя

каменистите думи,

петната тъмни от ехидност?

...Но мама вече е задрямала.

Без да мигне,

ме е чакала

цяла нощ

да се върна

и поне за миг

да бъда добър.

А аз се върнах победен...

Безшумно излизам,

упорито разсеян

да се рея в простора на болката...

местата си в тролея!

Искам да поживея

с вдигнато чело,

с красивата илюзия

на обречен смешник.

Но даже бабичките се повдигат

и безмилостно

ми сочат местата си.

Хора, аз ви моля –

не ми отстъпвайте

местата си в тролея!

най–звънкия от всички.

Но ти видя ли?

Ни един от тях

не те погледна като мен –

омаян,

за миг, случайно,

спрели върху мене.

И в мене още твоят глас звучи.

И моята любов

несподелена...

ВЪЗМЪЖАВАНЕ
Моят двойник
пак ще бъде сам
там,

където няма локви.

с дъх на смокини.

Ритъм.
Ритъм.

Ритъм.
Стъпки.
Такт.
Диваците

танцуват

грубияни.

и навреме

еква

кукуригане с достойнство,

и изригване,

и неспокойство.

Кучетата лаят дрезгаво

срещу смутеното зелено.

Из хралупите излитат песенни

мислите като авлиги.

Едно момче усмихнато,

подсвирквайки,

прескача хоризонта.

С конец завързва слънцето

и слънцето прилича на балонче.

Това е

истинският час за влюбени!

в чашата на любовта.

Да пием, Акна-Ирам,

за здравето на вятъра,

за здравето на този ден!

Този ден е наш,

защото ние го разбудихме.
ПРЕД ПОЩАТА
Кутии за писма –
”Пловдив”,
”София”,
”Вътрешността” –
с еднакви клейма,
с различни адреси,
които влакове отнасят в нощта.
Влакове...
Същите влакове,
които ни разделяха.
По прозорците им
пишех твоето име
и спираше дъхът ми,
да не го изтрие,
а ти избледняваше
на малката гара
като красива пощенска марка...
Влакове...

Влакове – нощни и дневни,

и непотребни!

Влакове в различни посоки,
но аз търся експрес “Мечта”,
влак с посока към теб,
за да те зърна,
за да те върна.
Ще му дадат ли път
очите ти?
... “Пловдив”,
”София”,
”Вътрешността”...
А за “Безкрайността”?
... КОГАТО СИ ТРЪГНЕШ
Аз отвикнах да плача.

Не беше страшно,

че живях без ласки.

Не беше страшен

и воят на вятъра,

който искаше да ме събори.

Страшно е,

че не мога да заплача

дори като бора.

Дай ми малко

от твоите сълзи!

За да почувствам,

че съм жив.

Дай ми малко от твоите сълзи

нали имаше излишни
и за човека-амфибия,
и за учебника по история!

Ти ми даде света,

отразен в две очи.

Дай ми и малко

сълзи от очите си!

Ще ти ги върна,

когато

си тръгнеш...

“На Анна”,

“На Мария”,

“На Анна-Мария”.

А аз нямам

нито Анна,

нито Мария,

нито Анна-Мария.

Имам само Акна-Ирам –

само теб!

Ти разбираш от живопис,

от индийска поезия,

но не разбираш –

защо са ми

книга по математика,

шахматна монография!

незабелязани печатни грешки.

обаче

без фототипно

и преработено издание.

А на последната страница

някога други ще четат:

написано – Георги,

да се чете – Акна-Ирам!
МОМИЧЕТО ЗАД МОЛБЕРТА
Молберт,
акварел
и момиче –

едно усмихнато момиче

слънца...

с прекършен връх.

превърнати на сметалца.

И мисля:

и ти ще си щастлива

има пощальона.

Всеки ден носи

сто клетви в любов,

сто обещания,

лъжи,

И едно:

Да, знам –

пощальона звъни

винаги два пъти.

той да звънне

втория път...
СИРНА НЕДЕЛЯ



Бог прощава,
любовта – не!

Неизвестен мъдрец
Не, няма да ти искам прошка –
за тебе бях нелеп кошмар.
Но няма да ти искам прошка –
нахлуя ли без виза

в съня ти,

като клошар!

Да, няма да ти искам прошка –
защо ли пепел да разравяме,
пепелта на забравата?
А там
под тая хубава,

пухкава пепел

се рее

към теб!
Не се чуди,

а посипи с пепел

на ласки прокудени

трепета!
Не се чуди!
Не се чуди...
Нали е вече пепел
и моят лист
от твоя лексикон?
Нали е вече пепел
оная повест на Джоката
”Търси се Мефистофел” –
той ми я беше надписал:
”На Г. Ч., защото е хубав човек”,
но тя остана при теб?
Нали е вече пепел
и сетното,
прощалното,

сакралното писмо?...

разстила пътеки

в другия живот...

НАД СТАМБОЛОВИЯ МОСТ

е пълнолуние.

Чудно хубаво пълнолуние

над Стамболовия мост.

Влюбени тичат по моста –

от Стария град към Света гора,

от Света гора към Стария град...

Глъчка.

Недоизказани думи...

Всичко е ясно

в това пълнолуние!

Може би някога,

незнайно кога,

и ние

ще минем оттам

И луната ще ни венчае!

“Акна-Ирам, Акна-Ирам... “

каза жена ми

и иска признание.

– О, ще ти кажа,

няма проблем.

Акна-Ирам е една звездичка,

една сияйна звездица

и е винаги с мен –

и в най-мрачния ден,

и в най-злокобната нощ.

И така ще бъде

докрая!

Ако стъпя накриво,

Ако с теб сме щастливи –

тя грее от щастие!

Тя беше най-прекрасното момиче!

Най-милото!

И най-омайното!

Тя беше моя кралица,

но аз я отблъснах –

не ставах за принц...

А тя се превърна

в моя звездичка,

в една сияйна звездица

и е винаги с мен!

Това е всичко.

Слънцето – като праскова.

Милва лицето ми ласкаво.

Златен прах поръсва

над тихото селце.

По него захласнат,

не можах да разбера кога

тъмен облак превзе

цялото небе.

И загриза слънцето-праскова.

Отчаяни отблясъци пронизаха

земята и небето.

Не остана и следа от светлината.

Този облак като щори

затвори простора.

Така се случи

и с моята странна,

прекрасна,

първа любов...
МОЛИТВА НА АКНА-ИРАМ
Господи мили,

аз съм щастлива,

всичко си имам

и теб благославям!

А бяха години,

когато мечтаех...

Аз бях готова

да се възправя

срещу целия свят

и, ако трябваше,

и срещу тебе, прости ми, Господи,

но само да бъда с Него.

Въпреки всички несгоди!

Той беше от моята зодия.

Аз вече редях

на живота ни, бъдещия,

пъзела.

Беше ми трудно,

но го редях.

А Той го разрита...

Той сам пожела

от пътя ми да изчезне.

Моля те, Господи,

осени ме със селективна амнезия,

та никога,

никъде,

никак

За оня плазмодий

с тъжна насмешка.
ПЛЕТКА
Нова плетка жена ми плете.
Нова плетка, с нови грижи –
трябват пари за апартамент,
трябва дъщерята да подстрижем.
Трябва за буците в гърлото мелничка
и стъргало за психоръждата.
На сърцето му става тесничко
в плетката на съдбата.
Неусетно се свряло червейче
в радостта, в обичта, в песните.
И се късат с болка нервите,
сякаш нишки овесени.
“Плетенето е транквилант!
казват с апломб невролозите.
А по плетката на жена ми
пъплят грижите – малки булдозери...
ЧЕРНИТЕ ОПАЛИ
На момичето, което ме направи мъж.
Едва ли някога

едва ли

бих се отправил

за черни опали.

Не че е далече –

не съм фаталист.

Просто вече ги имам –

в душата ми,

душа на шут,

душа на два етажа,

пристъпва без смут,

без интриги, шантажи,

без сплетни и продажност

едно момиче с черни опали.

Навлиза спокойно

и ребром ми казва:

“О, каква веранда просторна!

Какъв вестибюл,

изпълнен с пейзажи,

портрети, офорти!

И едно вълшебно сияние!

Тук е само за кралица –

ти май си позабравил ранга свой,

друже мой?

Но аз няма да отивам

в нейните покои.

За мене е комфорта

на втория етаж.

Там в спалня,

баня, изповедалня

всяко кътче

ще бъде осветено от черните опали.

И всичко ще блести от чистота!

Така че вече е заета

твоята душа

от една кралица

и една жрица.

На теб оставяме мазето

и тавана.

Там се оправяй,

както знаеш,

в своя хаос. “

Полека

към мансардата

напукано от жажда

за топла дума...
ЗАЩО ЛИ

ГЪЛЪБ КАЦНА НА БАЛКОНА

Той броди и не си отива.

Напомня – има още за нас незабравки.

И дъжд горчилката отмива.

И на илюзиите не сме давали оставки..
Не, не напусто бяхме млади,
надмогнали житейските вълни,
приятели от летните бригади,
приятели от трудните ми дни!
ЗВЪНЕЦЪТ ЩЕ ЗВЪНИ
Все по често “Клас, стани!”
насън ще чуваме.
Звънецът ще звъни,
а ние ще тъгуваме
за времето кристално чисто
с кристално чистите мечти.
На този чин седеше Христо,
на онзи – Славка може би?
Разпиляхме се като ято.
Свихме си свои гнезда.
Но остана оттогаз нещо свято
и озонът на честта!
ПОЛИЧБА
Страшно е, Санчо,

да имам приятел,

приятел добър,

приятел най-истински,

па макар и колкото зрънце

светла радост,

намерено случайно на тавана.

Страх ме е да чуя писък на врана

като поличба,

че бих могъл да допусна

това зрънце

да се търкулне нанякъде

и пак

да потъна в мрака

И какъвто съм си обветрен

в коя ли мелница ветрена

ще го търся ей така – ничком?

Не идвай, поличбо!

Не е ли безпощадно тъжно

да имам приятел,

па макар и колкото зрънце

светла радост,

и да го изгубя?

Защо ли ми е, Санчо,

тъмна свобода –

свобода студена?
РЕКЛАМАЦИЯ
Дядо Господи,

днес искам да ти върна тоя свят

от тебе сътворен.

В забоя с неподатливи пластове,

където копаехме щастие,

избухна гризу

с много сложен състав –

недоверие,

завист,

безхаберие,

агресии, агресии

и бесове,

бесове,

Дядо Господи,

днес искам да ти върна този свят,

от тебе сътворен,

омерзен!
МЪЖКИ ПАСПОРТ
Простете, неделни трамваи,
нескритата липса на такт –
минавам далече, нехаен
към вашия лъскаво-релсов свят.
С какво ме примамвате?
С какво ли ще ме съблазните?
С пищността на рекламите
или с лудостта на тълпите?
Дори разкопаните улици
намигват ми свойски, незлобно.
Фадроми човъркат без скрупули
асфалт и мисловни пломби.
А знаете ли – в тия модерни предградия

предимно се лашкаш

все в улици малки, без изход?

Без да се натрапва, довчерашните ми аркади

ветрецът унило облизва...
То бяха отвсякъде удари –

обратни, крошета, под кръста, в лицето...

Поваляха, ритаха, плюеха грубо.

Но... ставах умопомрачено и аз ги разчеквах!

29

Това е то моят си мъжки паспорт.

БЛЯН

да стана
мехлем

за твоите рани,
крила

за полета твой

за песента ти!

У дома 3

Спомен 5

Танц край огъня 7

Пролетно разсъмване 8

Пред пощата 9

... Когато си тръгнеш 10

Истинско посвещение 11

Момичето зад молберта 13

Очакване 14

Сирна неделя 15

Пълнолуние на Стамболовия мост 17

Едно име 18

Залез над Златосел 19

Молитва на Акна-Ирам 20

Плетка 21

Черните опали 22

Защо ли гълъб кацна на балкона 24

Звънецът ще звъни 26

Поличба 27

Рекламация 28

Мъжки паспорт 29

Блян 30
В ПЛЕТКАТА НА СЪДБАТА

Автор:
Георги Чернев

Първо издание

Формат: 84/108/32

Печатни коли 2, 00