Георги Константинов емигрантски спомени том 4

Предлаганият „нов модел" е кърпеж от демагогия, стопански и политически палиативи. Каква е посоката, която те очертават? Какво е „новото историческо съдържание" на модела, който живковци се опитват да пробутат, след като са разбрали, че изпреварващите ги темпове на частния капитал ги поставят вън от конкуренцията, а приказките за „стадиите на социализма" и „прекрачването в комунизма" служат вече само за гаргара на махленските зевзеци и че на „кака Данка отдавна й е омръзнало да стои разкрачена” между две епохи?

Такива са съдържанието и същността на „новия модел на социализма”, които живковци се опитват да прикрият с „нова първоаприлска фразеология”.

3) Истинската част на „програмата” - Родос, където трябва да се ска­ча и... тъпче, е параграфът, посветен на „уравниловката и разпределителните отношения”. Според Живков и неговите мафиоти, съществувала уравниловка в разпределението на доходите, която била спирачка в мотивацията за труд. От където и задачата на Б.К.П.: „Да разшири рамките на диферен­циацията на трудовите доходи”, „Тя трябва да се стимулира и увеличава”. Дадено е и „материалистическо” обяснение на диференциация­та на доходите - тя се формирала „под влияние на нарастващата роля на трудовия процес”. Разбира се, Б.К.П. няма да допусне „класово разслояване и социален паразитизъм”. Подобни „деформации” щели да бъдат предотвратени от държавата...

Както виждаме Б.К.П. може да се откаже от трупа на Сталин, тя може да изхвърли и тоя на Георги Димитров от мавзолея, но не и от сталин­ската борба срещу „уравниловката” (този термин е сталинов). Партийната върхушка ще продължи да увеличава разликата между собствените си доходи и имущества и тези на работническата класа. Те и днес вече надминават отношението 1 : 100!

Тези разлики съответствуват на позициите в йерархическата пирамида на държавно-капиталистическото общество. Те са създадени, утвърдени и разширени от държавата в процеса на седемдесетго­дишната й явна или прикрита борба срещу пролетариата. Всяко увеличение на доходите на тези от горните слоеве е ставало за сметка на експлоатацията на онези, които създават с труда си всичко и получават най-малко! Днес, партийните дембели щели от­ново “да поверят на държавата задачата да не позволи... да се създадат класи и паразитизъм”.

Това марксическо нахалство е в противоречие дори с лениниз­ма, защото според Ленин, въпреки цялата му якобинска ограниченост и половинчатост, КАПИТАЛИЗМЪТ НЕ СЕ СЪСТОИ В ЧАСТНА­ТА СОБСТВЕНОСТ, А ИМЕННО В ТАЗИ “ДИФЕРЕНЦИАЦИЯ” В ДОХОДИТЕ! Подложен на революционния натиск на руските селяни и работ­ници в 1917 г. той е принуден да се откаже от тезата на класическия марксизъм за „ сложния и прост труд” и да декретира по подобие на Парижката Кому­на РАВЕНСТВОТО МЕЖДУ ЗАПЛАТИТЕ НА РАБОТНИКА И НАЙ-ВИСШИЯ ЧИНОВНИК В РЕПУБЛИКАТА - председателя на съвета на комисарите. Ко­гато година по-късно започват първите „диференциации”, Ленин е принуден отново да каже, че това са временни мерки и че „ако не искаме да приличаме на буржоазните шарлатани, трябва да кажем на работниците, че когато съотношението на заплатите става 1 : 3 до 1 : 5, това са капиталисти­чески мерки и капиталистически обществени отношения по същество”.

Ако вземем под внимание днешните цифри за доходите и имуществата, резиденциите, вилите и апартаментите, привилегиите - от специалните детски ясли до националните погребения, пътуванията, личните и държавни самоле­ти, хеликоптери и автомобили, пилоти, шофьори и охрана, „подаръци”, бижута и влогове, „специално снабдяване”, банкети и оргии, слуги и „услуги”, и ако ги съпоставим с брутния доход на гърчавия български народ, всеки ще види, че паразитите от върхушката в нищо не отстъпват на супер-богаташите от света на капитала. Сега тези паразити, тънещи в лукс и разкош, готвят ново уве­личение на „диференциацията в доходите”. И пресата на буржоата не казва нищо за „ориенталското” разточителство на източните събратя. А на­шата окаяна и пършива буржоазна и дребно-буржоазна политическа емиграция, и тя мълчи, надявайки се утре да се възползува от „завареното положение”.

Що се касае до държавата, която щяла да забрани появата на класите и паразитизма, пак според Ленин, тя е „паразитен израстък, запушващ всички пори на обществото”, чийто единствен raison d’etre е именно разделението на обществото на класи. А както твърдим ние анархистите ТЯ Е И ТВОРЕЦА НА КЛАСИТЕ, тъй като човешкият материал/пълнеж, от който се образу­ват йерархията и бюрокрацията в държавните и партийни апарати и институции, сам принадлежи към разряда на експлоататорите и паразитите. Нещо повече, той образува гръбнака на всяка господствуваща класа, която не би могла да съхрани ГОСПОДСТВОТО, ЕКСПЛОАТАЦИЯ­ТА И ПРИВИЛЕГИИТЕ СИ нито ден без органите на военно-полицейското насилие и най-вече на техните офицерски корпуси, които съставляват КОСТНАТА СИСТЕМА И МУСКУЛАТУРАТА НА ВСЯКА ДЪРЖАВНА МАШИНА.

Докладчикът разбира, че от тези „нарастващи диференциации” и „но­вата” роля на правовата държава ще възникнат основните трудности и нови „проблеми от политико-идеологически характер”. Но той смята, че и занапред Б.К.П. и нейната тайна полиция ще удържат контрола над кризата, като:

- Раздробят недоволството,

- Привлекат на своя страна интелигенцията,

- Разширят социалната опора на режима, чрез класическия маниер на

- Изолират с помощта на репресивни мерки най-активните противни­ци, засилят дезориентацията на работниците, посредством псевдо-социалистическата си фразеология и противопоставят чрез патриотарското си словоблудие

В това отношение върхушката на Б.К.П. разчита на износената от упот­реба и корумпирана част от интелигенцията, на която обещава „да я изведе на нов, качествен връх” на подлостта и лакейството. Средствата за спечелването й са “класически”: увеличение на заплатите, осигуряване на материално-битовите условия, ускорение на хабилитациите и формиране на СПЕЦИАЛНИ ФОНДОВЕ.

„Лесно ли ще бъде това? - пита Т.Ж. и си отговаря - Не, в никакъв случай няма да бъде лесно. Но ние трябва да го постигнем. И то трябва да се превърне в мисъл и дело, в дело и мисъл на НАШАТА интелигенция”.

Като премия за послушанието и слугинската си роля „творческата интелигенция” ще получи право на дискусии, информация и... издателски къщи, вградени в онзи хибрид между затвор и публичен дом, в какъвто диктатура превърна „майка България” за изтеклите 45 години. Разбира се, бял свят ще видят само „истините”, филтрирани през интересите на партийната и държав­на върхушка, която щяла да влезне в диалог с народа чрез интервюта, беседи, статии и прочее жанрове на втръсналия до повръщане партиен монолог.

Горните цели преследва намереният „дамар в областта на икономика­та” и търсените „дамари на демократизацията, плурализъма и гласността” в политиката.

Национал-социалистическият по същество икономически „дамар”, е ва­риант на ленинския НЭП „по форма”. Чрез откриване на частни фирми, ресторанти, занаятчийски работилници и привличане на чужди ка­питали за създаване на смесени предприятия, номенклатурата очак­ва да бъдат реализирани част от условията за сдържане на кризата. Позволявайки на спекулантите със и без партийни билети да се превърнат в „частни” експлоататори, Б.К.П. се ориентира към развъждане на непмански слой с надеждата да избегне световния „Кронщад”, който съзрява на Изток. Тук не ще се впускаме в анализ на проблемите, които „непманите” ще създадат в днешната обстановка на властвуващата пар­тия или за работническата класа, но ако съдим по югославския, китайски, унгарски и полски експерименти, които приближиха кризата към върховите й точки, резултатите не са никак обнадеждаващи за държавно-капиталистическата класа и нейната диктатура.

Що се отнася до политическите „дамари”, те още не са слезли от облаци­те на „проучванията”, обещанията и демагогията. „Самият” Живков казва, че намирането им нито е ясно, нито лесно, защото ,,сме в период на постоянно движение и търсене на новото, и още нямаме достатъчно изяснени виждания”. „Предстои период, сложен от политическа и идеологическа гледна точка, без аналогии и прецеденти в миналото”. Под влияние на редица вътрешни и външни фактори, „в политбюро и секретарията на Ц.К. е решено да не се избързва с приемане на разработените концепции, а да се оставят да отлежат (и втасат), преди да бъдат дискутирани в научните и творчески организации”.

Принудени да следват Горбачов, който сам не знае къде отива и нежелаещи да заменят властта си с тлъсти пенсии, партийните мафиоти начело с правецкия „капо ди тути капи”, са на път да създадат „програмен” и програмиран хаос, който може да надмине всичко станало до сега на Изток. Без да влизаме в подробностите на „новия модел”, ще очертаем посоките, в които се разстила „новата тодорова мисъл”.

От една страна ще се извършат изменения в конституцията и правна реформа, за да се замести „народната” държава с „правова”. В нея „законите ще стоят над всичко”. Ще се засилва ролята на съдебната власт. Парламентът ще се превърне в „работеща корпорация” с „комисии - малки парламенти”. Парламентарните кретени, които ще бръщолевят в тях (докато истинската по­литика ще се прави от политбюро, министерските кабинети и генералния щаб) ще се набират от средите на „специалисти” и „творци”, след като „парти­ята проведе честен разговор с тях”.

Има и други новововъдения, с чиято помощ, както уверява Т.Ж., „се отива към нов тип демокрация”. „Замисля се” създаване на комитет към нац. съвет на ОФ, като ръководен орган на плуралис­тичната коалиция, образувана от Б.К.П., Б.З.Н.С., обществените организации и религиозните общности (чернокапците, които в миналото бяха използувани само за външна консумация - най-вече като „борци за мир” и на „тихия вътрешен фронт”, като доносници, сега очевидно ще бъдат употребени и като експонат на „социалистическия плурализъм”). Разбира се, главната роля в хора на ста­тистите отново е дадена на БЗНС - с 25% от местата в „парламента” и 40% от министерските кресла. В „коалицията” могат да участвуват и „ник­нещите като гъби” в парниците на Д.С. „неформални организации” и неколцина формални идиоти, които вкупом ще олицетворяват потемкиновското „инакомислие”, „ще могат да ЗАСТЪПВАТ алтер­нативни възгледи”, (при условие, че се придържат към „юлската концепция”, спазват конституцията и правилника за... вътрешния ред на затворите) и др.

За да разкрие тази нова демокрация всичките си възможности и неподо­зирани прелести, оставало само да се решат известни нормативни проблеми, „да се подхванат и изведат до край деликатните въпроси” и „да се снемат диалектически” до знанието на агитпропа новите мисли на преоблеклия се в новите дрехи на царя от андерсеновата приказка генерален секретар на Б.К.П. В доклада е направен един съществен пропуск - не е отбелязана личната зас­луга на Т.Живков в решението на един от основните проблеми на новия тип демокрация - сливането на партийната функция с тази на държавния „глава”, където наистина отдавна сме изпреварили Горбачов.

Осъществяването на подобна „грандиозна програма на полити­ческото и духовно преустройство” щяла да създаде с дамарите си водораздел между днес и утре, неотстъпващ в нищо на онзи меж­ду преди и след 9.9.1944 г. и щяла да „прилича на втора културна революция”. (N.B.: - Изглежда Т.Ж. е забравил, че по време на културна­та революция през 60-те години, в Китай се „стреляше по щабовете" и се „чупеха кушечките глави" на партийните началства.)

От друга страна, щели да се създадат „самоуправляващи се социал­ни общности в материалната и духовна сфера и в териториален аспект”. „Нито държавата, нито партията, никой, абсолютно никой не можел да бъде сила, стояща над обществото, над самоуправляващите се общности”. „Условията за ОТМИРАНЕ на държавата още не са съзряли”, „но тя ще се вгради в механизма на функциониране на обществото с отделните му струк­тури, за да се получи държава на социалистическите самоуправляващи се общности”. „Тогава, всеки у нас - подобно Людовик Четиринадесети - щял да може да каже: „Държавата - това сме ние!"- теоритични висини, как­вито ни Маркс, ни Ленин с учениците им не можаха да наберат.

В „народната”, „правова” държава на „самоуправляващите се социалис­тически общности” обаче „ръководната роля”, както до сега, си остава в ръцете на партията, т.е. на Ц.К., на политбюро и на генералния секретар, както си е от памти века по известния ленинско-сталински закон-божи на демократическия централизъм. Със „заобикалки”, но без колебания, това е подчертано отново в доклада:

- Партията, макар и „не етаж на властта” ще ръководи целия този кар­навал: „Партийната политика ще бъде съдържание на общодържавна­та”. „Партията и занапред ще определя целите и генералните насоки на развитието”. Само че „органите на властта ще трябва да изработват научно обосновани прогнози, перспективи и планове за развитие” (нали в тия „органи” учените пъкат като попови лъжички в летен вир). Също, понеже Б.К.П. е без програма (бидейки в невъзможност да я разработи в близките години) партийните пленуми, конференции и конгреси щели с резолюциите си относно периоди, събития, процеси и явления „да ПОСТАВЯТ НЕЩАТА НА ТЕХНИТЕ ДЕЙСТВИТЕЛНИ МЕСТА” - в миналото, настоящето и бъдещето, както за това мечтаеше „окръжния шпионин” от комедията на Бранислав Нушич - „Съмнително лице”. За пълното щастие било необходимо само да се извършат някои уставни промени, „за да се отиде към нова постанов­ка за мястото и ролята на Б.К.П.” и да се преодолеят двуличието, кариеризма, бюрократизма, аристократизма и феодализма на партийните патриции и „ко­мандно-административната система” - нов евфемизъм, с който обозначават фелдфебелщината на сталинските ноздревци.

Доста по-открито и откровено правецкият хитрец е изложил своите „кон­цепции” по тия деликатни въпроси на политическото преустройство пред жур­налистите от „меродавния в-к „Монд” на чаша утринен, отлежал коняк. В интервюто си от януари т.г. той казва, че „в България няма да има друга партия на власт, освен БКП”, защото така пожелала историята. Живков ус­покоява западните журналисти (и банкери), че са взети всички мерки, за да се удържи положението и ги запознава с уставните новости, които се подготвят за 14 конгрес на Б.К.П. в 1992 година. Съобразно тях - с два мандата за „първия човек” и евентуално още един за изключителните му заслуги, Тодор мисли, че не съществуват никакви юридически пречки в „правовата държава” да остане на власт до 2007 година, (защото 3x5 = 15 години от 1992 г. нататък), още по­вече, че съобразно правилата на юриспруденцията законите и уставите в това число, не могат да имат обратна сила върху изтеклите 7 мандата. Така новият „Златен век” ще се отличи и с най-дългогодишния владетел на България през 13 вековната й история. С едно 36 + 15 = 51 години, Т.Живков ще отнеме палмата на първенството на цар Петър Първи, който със своето „само" четиридесет и пет годишно царуване държи засега палмата на първенството.

В резултат на всички тези уставни мерки, резолюции и добри намере­ния - ни уверява докладчикът - „обществената пирамида щяла да се измени коренно, революционно”. Така българският народ най-после ще може да заживее радостно, щастливо и свободно в новата, демократизи­рана, плуралистична и самоуправляваща се Хеопсова пирамида на Т.Живков. В нея „светостта на дискусиите и гласността”, „свя­тата добродетел на патриотизма”, „обичта и предаността към Майка България, която те е родила и откърмила” и останалите „светини” ще бъдат охранявани от дегенератите на Д.С., отрепките от партийния апарат и лакеите от „духовните сфери”, които имат за „свят дълг да опазят обществото и човешките отношения от де­магогия, нечистоплътност и дехуманизиране”. „Не може - казва марксическият родолюбец - да се сее и разпалва вражда между хората”. „Това не е демократично, хуманно и нравствено”. „Подобни опити ще се пресичат”.

Така вижда историята, положението в страната и перспективите пред Б.К.П., собствената си роля и „историческа съдба” най-дълголетният властник в третото и четвърто български царства. Неговият оптимизъм и далновидност по нищо не отстъпват на тези на божиловци и багряновци. След неговата „епоха”, навярно мнозина и за дълго ще посягат към кобура на ре­волверите си, когато чуят някой да говори за демократичност, ху­манност, нравственост и... святост.
КАКВО Е ДЕЙСТВИТЕЛНОТО ПОЛОЖЕНИЕ?

Между представите, желанията и делата на докладчика и „заобикаляща­та го обективна реалност” има цяла пропаст. И днес партийната „мисъл” не е надхвърлила нивото, завещано й от корифеи като „дядото”, Кирков, Коларов, Г.Димитров, Т.Павлов, Тр.Костов, В.Червенков, Антон Югов, Добри Терпешев и върволи­цата „идеолози" от последните 35 години. Нейното „развитие” се подчинява също на закона на Паркинсън за деградацията на бюрократическите „елити”, под чието въздействие, само за няколко генерации във всяка върхушка започва истинско състезание по... идиотизъм.

*

Пред очите ни историята ускорява своя ход. Целият „Изток” отива към революция. Събитията, навдиганията и предвестниците й са повсеместни и ежедневни. Епицентровете на революционните трусове стават все по-многобройни. Причините за тая невиждана по обхват и дълбочина революционна криза са разгледани в редица статии на нашия бюлетин, още от първия му брой през март 1987 г. Синтезирано и систематично, те са изложени в проекторезолюцията на нашата организация. В нея е посочена ролята на фактори, като класовата и антиколониална борба в перифериите и метро­полията на империята на Кремъл, роботронната революция и изпреварващото развитие на частния капитализъм през последното десетилетие, империалис­тическите съперничества и конфликти и пречупването на острието на „съветс­ката" експанзия. Те вкупом дестабилизираха и доведоха до днешната криза на „социализЪма", част от която е и кризата на живковия режим. Поради това, партийните наематели на Кремъл са принудени да лъкатушат между СЦИЛА НА СОЦИАЛНИЯ ВЪПРОС И ХАРИДБА НА ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКАТА ЕКСПАНЗИЯ. С това се обясняват алтернативните смени в даването на по-голямо тегло било на „производството от група А", било от „група Б", т.е. колебани­ята на изпадналия в криза войнстващ империализъм в избора между ТОПОВЕ И МАСЛО?

Само, че РЕВОЛЮЦИЯТА ЗРЕЕ с по-голяма скорост от възможностите на държавно-капиталистическата класа да се реформира и реагира адекватно на кризата.

В тази революция, задача № 1 е самовъоръжаването на народите, РАЗРУШЕНИЕТО НА ДЪРЖАВИТЕ, завземането на фабриките от работниците и земя­та от селяните, равенство в труда и доходите, на които основи единствено е възможно самоуправлението на народите и обединението им в една добровол­на и свободна федерация. Но, както казва Бакунин: „ДЪРЖАВИТЕ САМИ НЕ ПАДАТ." Затова е необходима сериозна и постоянна работа за създаване на нелегални революционни организации, които да обхванат /организират максимален брой подтиснати, онеправдани, унизени и оскърбени.

У нас, едни от най-добрите помощници в тази работа са самият Т. Жив­ков и неговите мафиоти. Принудени по неволя да подражават на „горбачовизма", те се съпротивляват на отстъпките и реформите, не разбирайки, че дори и да не ги спасят, те са техният единствен шанс да удължат агонията на систе­мата и мизерния си живот. „Идеологическата" треска, която ги тресе, полити­ческите зигзаги между шмекерията и престъпното поведение само за сетен път доказват, че те не са в състояние да схванат същността и НЕОБРАТИМОСТТА НА КРИЗИСНИТЕ ПРОЦЕСИ. Вкопчили се във властта и паразитизма, те потъват все по-надълбоко под тежестта на злодеянията си и правят невъз­можно друго решение, освен кървавото: С КРЪВ СА Я ВЗЕЛИ - С КРЪВ ЩЕ Я ДАДАТ!

Но едно от предварителните ус­ловия за смазването на тяхната диктатура е ясната и недвусмислена революционна пропаганда. Една от нейните задачи е нанасянето на унищожителни удари срещу опортюнистите и капитулантите във всичките им разновидности - в това число и срещу тези, кои­то са между нас. За тържеството на социалната революция, КАРТАГЕН НА ОПОРТЮНИЗМА ТРЯБВА ДА БЪДЕ РАЗРУШЕН! Трябва да се заковат на стълба на позора публично и поименно всички, които търсят общоделство с изпадналата в безизходица власт, които сеят дребно-собственически, реформис­тични и парламентарни илюзии сред народа, които го отклоняват от пътя на прякото революционно действие и организиране. На всяка крачка и по всеки повод трябва да се разобличават всякакви мистификатори, които под маската на „секретари на ФАКБ" („Незнакомов ", Хаджиев и компания) бръщолевят срещу преките акции и подготовката за въоръжената борба, замествайки ги с хамелеонщината, легализма и приспособяването към „общественото” мнение на „социалистическото” еснафство.

Когато хаджиевци и тем подобни отпадъци на опортюнизма говорят про­тив „крайните" лозунги, саботажа, терора и въоръжената борба и се позовават на народа, трябва да ги попитаме - НА КОИ НАРОД? - На „чавдарци", на агенти­те на ДС, на подлеците и затъпеното и уплашено „от турското робство" филистерство ИЛИ на нашите турци, които в момента властта разстрелва, на пролетариатът, когото тя ограбва и на „хулиганите", които се бият с милицията? Вместо да замърся­ват атмосферата с писанията си, „незнакомовци" биха били далеч по-полезни, ако проведат анкети сред хората от народа по въпросите за съдбата на Т.Живков:

1) Са ли за ликвидирането му днес? .

2) Са ли за отстраняването му и предаване в ръцете на революционен трибунал, в които да се разгледат делата му?

3) Са ли за пенсионирането и настаняването му в музея в Правец?

4) Са ли за „експулсирането" му в Швейцария при „спестяванията"?

5) Са ли за оставянето му до 2007 година на длъжността ген.секретар на Б.К.П. и председател на държавния съвет ?

Сумараните резултати от 100 или 1,000 такива анкетни листове могат да обрисуват чувствата и желанията на народа, от чието име днес всички