Социалното ликвидиране на цялата държавнокапиталистическа класа или поне нейно­то обезглавяване е нравствен, идеен и исторически дълг на революционерите

*

Събитията и у нас започнаха да се сгъстяват. На 20 май ми телефонира нашият стар познат - Петър Бояджиев от Марсилия, за да съобщи за окървавените демонстрации в град Каолиново и други турски села и градове в северо-източна БГ. Драмата беше започнала преди пет години с покръстванията на турското малцинство, за да продължи с атентатите и стотиците хиляди прокудени от родните си места. По този повод в Парижката организация изработихме и публикувахме следната декларация-апел

“Патриотизмът е последното убежище на всички властвуващи мерзав­ци.” - Тази сентенция на един френски мислител е валидна и за живковата диктатура. За да отклони вниманието на народа от проблемите на неизлечимата социална, икономическа и политическа криза и фалита на „социализЪма", върхушката на Б.К.П. разпалва националистическите страсти и си служи със шовинистическо празнословие. В това отношение тя надмина всички свои пред­шественици от миналите буржоазни режими.

Протестните акции имаха мирен характер и в някои взехме участие и ние емигрантите. В една от парижките демонстрации, организирана от тукашните мюсюлмани, участвахме двамата с Ценко Барев. Тя завърши пред българското посолство в Париж, където скандиранията и виковете “Живков – убиец!” се превърнаха в… “Българи – убийци!”, което дори и да бе оправдано поради подкрепата, която “компатриотите” оказваха масово на официалната политика, ни принуди да изоставим демонстрантите, които, съзнателно или не, подпомагаха режима в София, който цели етническото противопоставяне и “разделяй и владей!”.

1) Създаване сред турското население, с помощта на агенти на ДС, на псевдонелегални организации и чрез тях разпространение на приказки и позиви, гарнирани със слухове за сепаратистки намерения и комплоти за обявяване на мюсюлмански автономни републики в Делиормана и Родопите, където живееха по-компактни маси български турци.

2) Пак с помощта на агенти на ДС бяха проведени няколко безцелни, поради което и безсмислени атентати във Варна, Пловдив и във влака при гара Буново. В последния случай имаше и жертви (майки с деца). Това окървавено “активно мероприятие” на ДС целеше да покаже на света “безскрупулния и жесток лик на сепаратистите” и да оправдае репресиите и духовния геноцид срещу малцинството.

3) Същевременно, ДС получи инструкции от Политбюро на ЦК на БКП да създаде компромати и срещу “външния враг”, т.е. срещу “империализма и живеещата на негова издръжка вражеска емиграция, която се намирала под командата на разузнавателните му служби”.

Според “Справка” на “органите” (на началника на 17-ти Отдел на ВГУ - Второ главно управление на ДС - полк. Ст. Стефанов) от 5.09.1985 г.: “С подписаната преди няколко години от Рейгън директива № 138 тероризмът бе издигнат в ранг на държавна политика от правителството на САЩ.”

Целта била “с помощта на вражеската емиграция да се прехвърли на българска територия екстремистката и терористична вълна. За подривната дейност само през 1983 г. американското правителство отпуснало 3 000 000 долара… През 1981 г. за ръководител на терористичните групи на БОД бе определен анархистът Георги Константинов Георгиев, по чиято инициатива са разработени планове за провеждане на терористични акции против наши дипломати… Обмислял е и начини за прехвърляне в страната на групи от бегълци за провеждане на терористични акции…” и т.н., и т.н.

*

Пришествието на дисидентите от БГ за паралелната на

“ПАРИЖКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ за човешките измерения” в края на май 1989 г.
Както казах, на 20.05.1989 г. по телефона ми се обади Петър Бояджиев - бивш затворник в България, натурализиран емигрант във Франция и душеприказчик на някои опозиционери и “неформали” в НРБ - за да ми съобщи, че са проведени демонстрации от турското население в Каолиново и други селища в Шуменски и Разградски окръзи, които са окървавени от властите.

Вече има достатъчно данни, даващи основание да се мисли, че и сблъсъците с репресивните сили на Живковия режим също са били провокирани от агенти на ДС (като агент “Сава” или Меди Доганов и цялата му компания, която в последствие оглави така нар. ДПС). Бояджиев ми съобщи, че по време на предстоящата в края на май “Парижка Конференция за човешките измерения” (от поредицата Хелзинска, Мадридска, Виенска и т. н. за “Мирно съвместно съществувание”, с прословутата “Трета кошница за размяна на хора, стоки и идеи”) ще се проведе и паралелна Конференция на дисиденти от СССР и източно-европейските страни. Той ме замоли да изпратя в България наколко телеграми-покани за конференцията от името на организационен комитет (такъв съществуваше, оглавяван от депутат от голистите). Петър ми продиктува текста на поканите и имената на поканените: 1) Желю Желев, 2) Академик Алексей Шелудко, 3) Блага Димитрова, 4) Петко Симеонов, 5) Копринка Червенкова и 6) Петър Манолов - всички от така нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството - прословутата “неформална” организация на българските Де-Се-денти и Ка-Ге-Бе-нти, както ги наричаше един приятел, за която, съдейки по състава й, също може да се мисли, че е “активно мероприятие” на ДС и която щеше да стане истински разсадник на многобройните ръководители на бъдещата “БГ-опозиция на Нейно Величество Номенклатурата” - СДС и на болшинството ключови артисти в марионетния театър на “мирния преход” и на днешната окаяна българска демокрация…

Аз заплатих 600 френски франка за телеграмите, които, познавайки от пряк опит манталитета на въпросния Бояджиев, мога да предполагам, че си ги е сложил в джоба, отчитайки ги след това като разход за “делото”. Телеграмите бяха изпратени от Благо Славенов. От поканените, първите двама (академика и Желю) не дойдоха, а последният Манолов - за който ми беше телефонирал Стефан Вълков от Асеновград - вследствие заплахи срещу живота на син му Манолчо, бе решил да напусне страната, подтикван и улеснен от “органите”, които уредили паспорти за него и семейството му. (Петър Манолов наистина пристигна в Париж за “паралелната конференция” след едноседмичен престой в Мюнхен, като гост на радио “Свободна Европа”. Запознахме се и в последствие им помагах в решаване на част от битовите проблеми, с които се сблъсква всеки емигрант.)

Няколко дни по-късно, от “родината” пристигнаха и останалите трима дисиденти - Блага, Петко и Копринка. Те пътуваха в един самолет и бяха настанени в един и същи хотел, заедно с официалната българска делегация, водена от Петър Младенов и Андрей Луканов. Това “кръвосмешение” предизвика първоначално учудване, а после ирония и подигравки във френската столица, поради което местните организатори се видяха принудени да преместят дисидентите в друг хотел, за да не бие толкова на очи това странно мирно и съвместно съжителство между властниците и бъдещите им “формални” опозиционери. Сред западните организатори и специално от българска страна се открояваха натурализираните бивши български емигранти и настоящи граждани на “вторите си родини”:

1) Дими (Джон) Паница - гражданин на САЩ и Франция и “момче за спец-поръчки” на американските спец-служби,

2) Петър Бояджиев - самоподложил се на своего рода възродителен процес във Франция, където живее и сега - в гр. Марсилия, след като през 1993 година кандидатурата му за министър-председателския пост на РБ бе издигната от БСП (преименуваната БКП), чийто “смъртен враг” по думите му беше нейният кандидат... ґ-н Бояджиев.

3) Бившият офицер от ДС Владимир Костов и Румяна Узунова, по това време и двамата служители на платената от ЦРУ американска радиостанция в Мюнхен - “Свободна Европа”.

4) Константин Мишев - високоговорител на радиостанция “Гласът на Америка” и бъдещ съветник на Ф.Димитров - “първият демократично избран министър-председател на БГ”.

Всички тези достопочтенни господа бяха сколасали своевременно да се само- “възродят” в съответната страна по месторабота, ставайки нейни граждани или поданници.

Под ръководството и с финансите на стоящите зад гърба им институции, на 29, 30 и 31 май 1989 г. в “столицата на разврата и цивилизацията” се проведе Парижката паралелна дисидентска конференция с участието от българска страна на четворицата дисиденти: покойната Блага Димитрова, провъзгласена приживе за “българка №1”, социологът Петко Симеонов, журналистката Червенка Копринкова (или обратното) и Петър Манолов. (Другите двама поканени – Желю Желев и академик Шелудко - не дойдоха. Първият не бил допуснат, а вторият бил болен…)

Моя милост и още неколцина емигранти отидохме като зрители – на нас и не биха ни дали думата – нали не бяхме дисиденти и можехме да нарушим добрия тон на “човешките измерения”. Освен запознанството имах и бегли разговори с дисидентите, от които познавах Блага, чрез бившата ми съпруга. Знаех и за предишното й “дисидентство” в Париж през 1977 г., когато под натиска “лично” на Тодор Живков се отказа от думите си в интервю пред френското списание “Нувель Литерер”.

Тя ми каза, че залата е пълна със служители на ДС и на българското посолство и ми даде да разбера, че й е нежелателно да я видят в моята компания. По-късно разбрах, че мотивирала отказа си за срещи и разговори с “изменниците на родината”, поради желанието й да се завърне в БГ. Когато й казали, че ние всички искаме да се върнем там, тя отговорила: “- Да, но аз искам да се върна… УТРЕ.”

Изявите на всички дисиденти бяха толкова безцветни и страхливи, поради което не можеха да бъдат запомнени. Направи ми впечатление, че в написаните си слова те използваха официалната терминология на диктатурата и наричаха, жертвите й… “турскоезични българи”.

След това в частен порядък видях някои от тях в компанията на Паница и Бояджиев, които уреждаха финансовата страна на дисидентското мероприятие, но разговорите също не вървяха. От България пристигаха “лоши новини” - арестувани бяха шестима дисиденти, сред които двама доказани кагебенти, единият от които стана шеф на имитацията на българската “Солидарност”, а другия го готвиха да оглави Българската православна църква в случай, че негово “Светейшество” патриката Максим претърпи авария. Арестите бяха придружени от митинги, на които се викало “Смърт за предателите!”, което предизвика истински уплах сред нашата дисидентска тройка, която се готвеше да се завръща в родината си, (всъщност, както се разбра, арестите целяли само подобряване на “имиджа и рейтингите” на артистите, които скоро след това си излязоха като герои, срещу гаранция от по… 100 лева на глава). Само с Петър Бояджиев се сдърпахме на масата в кафенето в съседство с френския парламент, където бяхме отседнали след Конференцията. Когато ми довери “под секрет”, че предстояло свалянето на Живков от постовете му, аз като абсолютен скептик към дворцовите “революции” и циник спрямо режисираното дисидентско театро и “спонсорите” му, го попитах: “- И какво от това?” Полу заканително, полу поверително Бояджиев заяви: “- Скоро ще видиш!”… Трябваше да мине още една петилетка, за да ми съобщи със запъване и въздишка, че “БГ-народ нямал потенциал и капацитет, за да се освободи и реши сам собствените си проблеми”. И това ми го казваше човек, който със себеподобните си, съвместно със западните и източни служби, положиха не малко усилия, за да го вкарат в кривия макарон на “мирния преход...”, за който някои още продължават да се питат дали е приключил… След този дребен инцидент дисидентите бяха поети от техните западни контрагенти, които ги заведоха най-напред в една американска “Фондация за подпомагане на интелектуалци от Изтока”, където според “ранга” и заслугите им към “зараждащата се крехка българска демокрация”, всеки получи по 5000 или 6000 френски франка… После ги разведоха по парижките магазини. Например Румяна Узунова придружи Копринка Червенкова, за да си купила сутиени, кюлоти, комбинезони и други дамски придобивки. По тази причина и мотиви, и дисидентите, и чичеронената им от “Гласовете”, отказаха всякакви разговори с нас емигрантите.

Както бе писал бъдещият президент д-р Желю Желев, у нас настъпваше… “великото време на интелигенцията”.

Изпреварвайки събитията, ще напомня някои детайли от биографиите на горните лица след ударилия пет месеца по-късно “велик” (или кобен) час на българската демокрация. Първо, по заповед на Москва (предадена, чрез генерала от КГБ и временно изпълняващ длъжността посланик на СССР в София - Виктор Шарапов) пенсионираха Живков. Злите езици твърдят, че посланникът му предложил 3 дни по-рано да избира между оставка и “лечение” в Москва, от където, както е известно, завръщането ставаше в ковчег, а на скъпия покойник след като са му извадили карантиите, се устройваше “национално погребение” с тридневен траур. Новият ген-секретар на БКП Петър Младенов благодари за огромните заслуги, които Т.Живков има за развитието на… “майка България”, а после пое и поста Председател на държавния съвет и президент на НРБ, както бе решено на “Кръглата маса”. Другият агент на КГБ - Андрей Луканов - стана първия избран от живковия парламент “демократичен” премиер на преустройващата се НРБ. Малко по-късно, в следващите актове на нямащата край българска трагикомедия, Блага и Петко станаха велики депутати, после първата израсна до вицепрезидент на РБ (при Желю), а Петко - шеф на Комитета за чуждестранна помощ. Копринка си остана редактор на “независим” културен седмичник, а на Манолов след завръщането му от гурбет, дадоха една торба зоб в книгоиздателство “Народна култура”. Така всеки получи според заслугите и съучастието си в “мероприятието”.

Известният от моето досие като създател на “Неокоминтерна” в 1971 г. Христо Събев или несъстоял се патриарх - “Фори Светулката” замина за САЩ, където сега продава бензин и проповядва словото божие, а агент “Павлов”, освен шеф на КТ “Подкрепа”, стана и подпредседател на Световната конфедерация на… “независимите” синдикати. Покойният Дими Паница пристигна още на третия ден след “преврата” за среща с “Пешо Дамаджаната” навярно, за да му съобщи условията на Вашингтон за капитулацията на лагера на мира и соца след края на Студената война, след което бабуваше най-активно на “израждането” на новата БГ-демокрация, а по-късно продаде скъпия на сърцето му роден дом (бившата китайска легация на “Царя”) на несъществуващата вече “Мултитруп” и заедно с жена си Ивон основаха фондация, с която подпомагаха бедни деца, главно от цигански произход, което беше едно благородно дело. После той заплати на една обективна професорка да напише историята на неговата и приятелите му героична борба за каузата на българското освобождение и посрещаше и изпращаше високопоставени гости от САЩ като Збигнев Бжежински и Хилари Клинтън. Шарапов се завърна в Москва и стана бизнесмен и… председател на дружеството за българо-руска дружба… С това нашенската трагикомедия не приключи. За срещите ми с тези и останалите нейни герои в “свободна, независима и демократична България” ще стане дума по-късно и на друго място в мемоарите ми... Иншаллах.

Ето още някои щрихи към образите от горния скеч. Бившият ми съзатворник и приятел Стефан Вълков се беше обадил по телефона с молба да помогна на поетът Петър Манолов (един от шестимата адресати на телеграмите-покани за Парижката конференция), чието име беше нашумяло и върху страниците на официоза - в-к “Работническо дело” във връзка с извзетия му от ДС архив, който бе отвоюван с гладни стачки и солидарност от страна на членове на Независимото д-во на Илия Минев, чийто секретар беше Манолов и на Клуба за гласност и демокрация. Той щял да бъде експулсиран от България със семейството си (жена му Вяра и сина Манолчо или бъдещият “художник”-модернист Моно Петра), което било заплашвано от “органите” със смърт. Още с пристигането им от София в Париж via “Свободна Европа” - Мюнхен, след като се запознахме на конференцията, Манолови заявиха, че ще поискат политическо убежище във Франция. Те бяха получили от Блага Димитрова “Пътна карта” към “Фондацията за подпомагане на интелектуалците от Източна Европа” (самата тя, заедно с останалите дисиденти, беше насочена към нея от Дими Паница, което вече бе достатъчно, за да се разбере що за фондация е това). Тогава, като Deus Ex Machina на конференцията се появи една американка – представителка на фондацията и покани семейството на конфиденциален разговор. Манолов не познаваше още никой и затова поиска аз да ги придружа, като преводач.

Отидохме в бърлогата, където американката започна да ги увещава да не искат убежище, защото до няколко месеца нещата в НРБ ще се променят и Петър ще играе важна роля в предстоящите събития. Тя дори предложи 6-месечно поемане на разноските по пребиваването им като гости на Париж (за хотел и ресторант), ако срещу това се съгласят след изтичане на шестте месеца да поемат обратния път, но Вяра беше непреклонна, а и на Петър не му се вярваше, че всичко ще се развие така благополучно, както казваше дамата. (Дори всичко да не е било уговорено “на високо равнище” с такава прецизност, вземайки под внимание, че като прибавим към края на месец май въпросната половин година, се озоваваме в месеца на подмяната - ноември, можем да оценим точността, с която са ни изчислявали американските служби.) Не помогнаха и увещанията на Дими. Когато и Петър Бояджиев с останалите “диалози” (по името на неговата фондация “Диалог”) чертаеха розови перспективи, които близкото бъдеще щяло да разкрие пред поета и прославен борец за народни правдини, избралата емигрантското поприще фамилия им отговори те да отидат и да се борят в родината, Манолови били дали своята лепта в борбата за освобождение на българския народ. Вяра добавяше, че Париж й харесвал много, защото силно й напомнял скъпия... Пловдив и тя мечтаеше да си купят тук малка къщичка с градинка... (Хотелът в който бяха настанени нашите дисиденти се намираше в ХVI-ти арондисман, където квадратния метър застроена площ достигаше до 50 хиляди франка, а градините на частните домове на френските мултимилионери приличаха на паркове и бяха “забранени за кучета и чужденци”.)

След като пазарлъка не стана, от което Манолови само загубиха, фондацията ги настани в някакво дълго, приличащо на вагон жилище с под от дъски, които скърцаха зловещо под стъпките ни. “Вагонът” беше разделен с пердета на три “стаи” – спалня, гостна и кухня. Наемът беше предплатен за шест месеца, след което “поетът” трябваше да се справя сам с битовите нужди на семейството си както всички простосмъртни емигранти, които не принадлежаха към някогашния буржоазен хай-лайф. Петър Манолов беше тогава около 50-годишен, як като бик, но бидейки “интелектуалец”, не го виждах да отива на постройките.

“Диалозите”, за които споменах, бяха комплектовани освен от Петър Бояджиев и съпроцесниците му Фосколо и Машев, от д-р Попов и Димитър Пенчев, чиито портрети вече съм обрисувал с по няколко щрихи в спомените от миналите емигрантски години, както и ролята им в “Историята на дисидентската съпротива”. След като очакванията на Бояджията не се сбъднаха и той не можа да оглави “социалистическото” правителство на бившата БКП, години по-късно отвори мандра и свинарник в манастира, чиито врати му бяха открехнати от врачанския владика Калиник или дъртия доносник - поп Калтак. След като и този бизнес фалира, Петър се завърна в Марсилия, където според слуховете живее от дивидентите на фирма на българската строителна мафия, чийто представител там се явява.

Горният откъс от IV том на емигрантската част от моите спомени бе публикуван с големи съкращения в ноемврийския бр. от 2006 г. на в-к Свободна мисъл, месечно издание на федерацията на анархистите в България, под заглавие ”Великият” 10 ноември. Той предизвика бурните негодувания на Бояджиев, който поиска невъзможното - да опровергая изнесените факти. С неохота се съгласих да оттегля само написаното за 600-те франка за шестте телеграми-покани в София, които бях дал на Благо Славенов. Сторих го защото нямах преки доказателства за присвояването им. Иначе, Благо изпрати добросъвестно телеграмите “от името на френския Комитет” по пощата, в близко съседство с “канцеларията” на БОД.

*

В хронологията на събитията от 1989 г. не може да не отбележим тези на площад Тянънмън на 4 юни, на които посветих статията “Китай... “аленее”. От другите публикации през тази година ще спомена “Спонтанност и организираност…”, “Апел!”, “Кореспонденция с дисидента Цеко Цеков” в бр. 3 на АКР (Цеко е бил заместник на Илия Минев в “Независимото Дружество”) и “Власт, опозиция и революция в БГ”, “Преглед на опозиционния печат”, “Преглед на емигрантския печат..”, както и “Още веднъж и за последен път за Р.Р…” в брой 4.

*

Брат ми ме посети за трети път през ЮЛИ 1989 г. (по случай 200 годишнината на Френската революция). Пристигна с жена си и 15-годишната Радостина, която не познавах. На 14 юли с него и семейните животни отидохме на Шан-з-Елизе, за да наблюдаваме тържественото шествие по случая. “Социалистът”-президент Митеран, под чиято егида ставаше честването на Великата революция, го бе превърнал в карнавал. Имаше санкюлоти и аристократи, гилотини и перуки, костюмирана тълпа от статисти и платени артисти. Беше отвратително и в същото време поучително. Като че ли бе сторено всичко, за да се покаже на младата генерация безмислието и нулевите резултати от усилията на всички, които са се стремяли и не са се отказали от стремежите си към Свобода, Равенство, Братство...

- Голям късмет сте имали, че извергът умира преди да ви арестуват, иначе...

- Голямият късмет го извади той, че не бях аз на местото на Троцки...

- Е, и какво щеше да направиш?

- Щях да нанижа в черепа му няколко куршума от калибър 11,45 и после можеше да проведем... другарска дискусия.

Огнянови не взеха участие в разговорите, които както личеше по всичко, не ги интересуваха особенно. Всъщност, те ме посетиха, защото бях обещал да им купя лека кола. Така исках да се разплатя за грижите, които бяха полагали приживе за тате и мама. Първоначално мислех за някой приличен оказион до 25 000 франка, но после се спрях на ВОЛВО, което ми струваше тройно повече и почти стопи спестяванията ми. Отведох ги с новата кола и във Версай, където на един ъгъл срещнах през стъклото на автомобила й злобния поглед на Гишарица. Толкова пари разпилях за хора, на които е стигало по една доза... мишеморка, а парите можех да употребя за по-благородни цели, но очевидно един живот не стига, за да извлечем нужните уроци от него...

Разговорите не ми бяха интересни, по-скоро те можеха да научат от мен това, което става и имаше да става у тях. Затова, когато трябваше да ги изпратя по обратния път до Виена, въздъхнах с облекчение. Минахме край Мюнхен, където на крайпътен паркинг ни очакваха баджанака и балдъзата (родителите на Илия). Отбихме се в някакъв бар, хапнахме по едно леберкезе с бира и продължихме.

В австрийската столица ги заведох при земеделеца и член на БОД Стефан Кафадаров, който беше прочут с гостоприемството си. На раздяла им пожелах: “- Догодина в София!”, което този път те възприеха без ирония и скептицизъм. Навярно предчувстваха, че “съдбата скоро ще потропа и на техните врати...”

*

Късно през лятото Антон предприе своето последно “предреволюционно” пътуване до България. Беше се срещнал с доста другари. Когато се завърна ни разказа за изчаквателната позиция на “старите бойци” и за безрезултатните си разговори с Иван Пандиев и Илия Кехайов. На направеното им предложение да се активират, защото кротуването обезмисля дългите години, прекарани в затворите, Иван посрещнал подканянето като “провокация”, а Илия му отговорил, че не му се влиза отново в затвора. Обменът на мисли се състоял в дома на Павел Каръков. Присъствал и Мишо Пожаревеца. Те и двамата бяха земеделци-капитуланти. За отбелязване е, че никой от тях не бе направил донос за чутото, което свидетелстваше, че дори и живите трупове може би са започнали да “възкръсват”, предчувствайки близката “предреволюционна ситуация”. Явно структурите и трансмисиите на диктатурата се разпадаха или най-малкото отказваха да работят.

*

Имах и други посещения от “родината”. Най-напред, в тази последна есен на режима, пристигна Лучко Пъков – малкият брат на моя съученик и приятел от Панагюрище Стефан Пъков и по-голямия му брат Стоян -– и двамата земеделци и дългогодишни затворници. Когато в един съботен следобед на вратата ми се позвъни и я отворих, ме прегърна дребен слаб човек, представяйки се. Само погледа му възкреси спомена за малкото момче, което някога беше готово да последва братята си. Сега Луко ми каза:

Поканих го да влезе с голямия си куфар, сложих тенджерата с картофената яхния на печката и го заразпитвах за града, който бях напуснал преди близо 40 години. Осведомих се за всички приятели и врагове. Мнозина бяха склопили очи. На въпросът ми какво го води във Франция, Луко отговори:

- Нали ни дадоха паспорти и разрешиха да пътуваме. Възползвах се от случая и съм решил да не се връщам...

- Защо бе Лучко? Не виждате ли, че “другарите” си отиват и не трябва ли да им помогнем? Ние се каним да се връщаме, а вие искате да бягате. Каква е тая?

- Бате Гошо, с мойта проста глава не виждам как ще си отидат? Не само в народа, но и сред хора, като бако Стоян и бако Стефан няма настроения да се разчисти терена...

- А какво има?

- Нали ти казах – след мене идват милиони. Всичко, що е по-младо, гледа да се измъкне, докато не са спуснали отново желязната завеса. Аз не съм сигурен дали и баковците не биха тръгнали, ако да бяха малко по-млади.

- Никакво ли чувство за възмездие и разплата няма у тоя народ бе, чиито мъже диктатурата превърна в роби, а жените – в проститутки?

- Бате Гошо, партийците са един милион, заедно с казионните земеделци, ОФ-активисти, комсомолци и семействата им са милиони, да не говорим за завербуваните доносници. Другите са отчаяни, обезверени, изморени. Думите ти няма да достигнат до много уши, а от още по-малко ще бъдат разбрани. Недей да мислиш, че сега народът е по-узрял отколкото през турско или фашистко. Какво ти разправям? – Ние сме девет милиона, едва ли ще намериш и 9 души, които да мислят като теб. Да не говорим за действие...

- Луко, когато Мао участвал в образуването на китайската компартия, били една лодка хора, а Хитлер бил № 7 в нацистката партия...

- Но нали, ако ще се прави това, което те сториха, няма никакъв смисъл да сменяме Тодор Живков с антуража му.

Ако не друго, Лука Пъков беше узрял политически и с него човек трябваше да претегля всяка своя приказка. Обърнах другата страница:

- Лучко, как виждаш живота си тук? Вече гониш 50-те, не знаеш езика, нямаш никаква специалност – как ще се храниш, къде ще се подслониш? След два-три месеца идва зима...

Луко ме слушаше с угасващ поглед, но по едно време очите му просветнаха и той ме попита:

- А не мога ли да живея при тебе, поне на първо време?

- Ти казваш, че след тебе идват милиони – мога ли да помогна на всички ви? И после, нали ти казах – ние също няма да останем тук. Връщаме се в България до месец-два. Апартаментът ще си го вземе компанията, чиято собственост е.

- Тогава какво да правя?

Посъветвах го да се върне в България, след като ми гостува няколко дни.

- Нямам пари за билет за връщане. Взех само еднопосочен.

- Ще отидеш в посолството и ще им кажеш, че са те обрали. Те ще ти купят един билет за влака до Панагюрище.

Луко беше първият човек, комуто давах подобен съвет. Смятам, че не сбърках – не виждах как може да се справи с живота на емигрант. Освен това си мислех, че скоро и там може да бъде полезен. След седмица го изпратих на “Източната гара”. Повече не се видяхме, когато след две години посетих Панагюрище, научих, че е починал...

*

В края на септември по телефона ми се обади Ирена – дъщерята на братовчед ми Митко Пенков. Попита ме може ли да ми гостува. Дойде с приятелката й Ели. Те бяха по на 25-26 години. Имах възможност в течение на 20 дни да общувам и разговарям по-обстоятелствено с младата генерация на породата “нов” или “соц-човек”. Вечер, след като се връщах от работа, беседвахме до късно по теми, които насочвах към затрупващите ни ежедневно събития в соц-лагера.

Договарящите се споразумяха да си разделят местата в бъдещия “плуралистичен парламент”: 2/3 за компартията и 1/3 за нейната опозиция. Анархистическото крило на синдиката – “Бореща се Солидарност” - протестира срещу споразуменията на “кръглата маса”, но “поп Гапон”-Валенза нарече тези протести “джавкане на палета”. Тази опозиция спечели почти 100 % изборите (при гласували 60 %) и това накара властта да омекне. Тя изостави арогантния си тон и се съгласи с образуването на правителство на опозицията, начело със съветника на “Солидарност” - Мазовецки, като “по-малко зло”. Но, съобразно договореното на “кръглата маса”, президент на Полша си оставаше ген. Ярузелски, който беше и първи секретар на ПОРП.

Преминах към Унгария, за която също констатирах, че или нямат информация за ставащото там, или не се интересуват. Разказах им за посмъртната реабилитация на Имре Наги и символичното му погребение от 300 хилядната манифестация, предавана по телевизията. Дали от нея или не, но по това време хвърли топа Янош Кадар, който беше предал другарите си от кабинета на Наги. Не бяха чували за революцията през 1956 г. Разказах им в кратце кървавата й история. Стана дума за бързо избуялите кълнове на унгарската опозиция, която също бе получила покана от властта за “кръгла маса”. Тя заседаваше вече трети месец. На нея се бяха договорили също за свободни избори. Знаеха, за отварянето на границата с Австрия и за отказа на унгарското правителство да върне пристигащите масово гедерейци, които искаха по този заобиколен маршрут да стигнат до Западна Германия. Искаше ми се това да бъде само начало и уверявах двете момичета, че мечката скоро ще заиграе и в нашия двор, а след Тодор Живков ще рухне и диктатурата и после всичко ще зависи от връстниците им. Слушаха ме с недоверие и може би си мислеха: “нещо ми хлопа...” Изразих надеждата си, че въпреки всичко, вървим към революция, подобна на тази в Унгария от 1956 г., която този път няма кой да спре, защото сега идва редът и на Москва, която, извадила поуки от авганистанския урок, няма нито желание, нито сили... “да изпълни интернационалния си дълг”.

Впечатленията ми от гостенките? Изтървани от “народната власт”, но чужди и за всяка друга кауза. Надявах се, че със събитията, може би ще порастнат и те...

Две седмици по-късно, на другия ден след 10 ноември, Ирена ми телефонира от София и със силно развълнуван глас рече:

- Чичо Гошо, ти позна!

Да, но не съвсем! – “Мирният преход” продължава още...

*

Ценко се готвеше също за предстоящата “увертюра”. В началото на октомври той ме запита дали познавам от затворите Крум Хорозов. Отговорих, че се знаем по име, но никога не сме бивали заедно. Тогава той ми довери, че са го пуснали като турист и се намирал в Германия с жена си. Възнамерявал по него да изпрати писмо до “Никола Петковистите” в родината, които импулсирани от събитията в “братските страни”, дадоха признак на живот. Искаше мнението ми. Казах, че ако няма друга сигурна връзка, изборът му не е голям. Тогава Ценко извади текста от джоба си и ме замоли да го препиша на чисто на нашата IBM пишуща машина, която беше с памет и позволяваше корекции, вмъквания и изтривания на думи, фрази и цели параграфи.

Няма да обсъждам тази тактика, която беше приложена от самия Ценко след завръщането му в България. Ще разгледам проблема в детайли, ако стигна до последната част от спомените ми след 19 май 1991 г., с работно заглавие: “Завръщането на Гъливер в страната на лилипутите”. Тук само ще отбележа, че не се получи отговор на писмото - нямаше никаква обратна връзка. Когато месец по-късно партиите бяха легализирани, “Николапетковистите” се групираха около петорка, ръководена от Милан Дренчев. Последният беше съден заедно с Ценко по процесите срещу Гемето, но на въпрос на една журналистка казал, че не го познава. Очевидно се страхуваше да не му откраднат “палмата на първенството”, ако отговорът не бе съгласуван с “органите”, които без съмнение предпочитаха опозицията да бъде ръководена от такива като “бай Милан”, елиминирайки Ценко Барев, който можеше да наруши сценария. Към този проблем ще се върна отново, защото при нас положението не беше по-розово. Със “строго поверителните си окръжни, писма и апели, Хаджията беше успял да информира другарите от ФАКБ”, превърнала се през следващата 1990 г. в легална ФАБ, с цел “да ги предпази от голямата опасност, която представлява... групата на провокатора и узурпатора Георги Константинов, представяща се за задгранична организация на ФАКБ”.

Когато се върнахме в България, Ценко каза, че Хорозов бил предал писмото му на... казионния БЗНС, което значеше на ДС...