Георги Константинов емигрантски спомени том 4

Струва ми се все пак, че между нашата философия и революционния ни метод не съществува противоречие: Първо, чрез екстраполация, мисълта може да изпревари посоката на движение и развитие с един или повече века. В същото време, тя може да закъснее с толкова. Второ, в едно и също време с различна сила, не само в рамките на планетата, но и на една и съща страна, класа, организация съществуват множество тенденции и посоки на развитие. Така нашите личности се оказват потопени в едно “четириизмерно пространство”, в което макар мисълта, волята и делата ни да не са абсолютно свободни, както твърди Фихте, възможностите са повече от една и изборът, който ще направим не е 1-1-значно предопределен. Всичко това замества божествения или икономически фатализъм на марксическите попове със закони, които имат вероятностен характер и са с “плуралистичен детерминизъм”, което открива място за волунтаризма.

По-интересното в случая беше, че “правозащитниците” не бяха съдени, т.е. в репресивната политика на Живковци бе настъпила известна промяна, която се дължеше или на пазарлъците на Москва с другата “свръхсила” и нейните пълномощници, или че диктатурата не само не се страхуваше вече от подобни попгапоновски манифестации, но, което е по-зле: може би ги смяташе полезни за отвличане вниманието на публиката “в девета глуха”. За такова душевно състояние, три години след бомбите и моята статия ала Улрих фон Хутен за “пробуждането на духовете”, свидетелстваха разговорите и реакциите на тукашните и отечествени филистери, които бяха във възторг от куража на “първите български дисиденти”! Моите надежди, че от върбата може да стане свирка, пак щяха да се окажат ялови. Можеше ли нашите анархисти да вдигнат синдикалния факел и щяха ли да намерят отзвук в “Гласовете”? – Най-вероятно - не, ако службите и обслужващите ги разберяха породата ни! Защото, ние само бихме попречили на плановете им, а те винаги са предпочитали да работят с бивши, “превъзпитали се” нацисти, фашисти, монархисти, докато на смяна дойдоха изпратените им от “центъра” агенти на ПГУ на Държавната сигурност, превербувани от тях или разбрали къде зимуват раците и пожелали да намерят по-дълбок дамар, по-топло и най-важното – по-добре платено убежище.

Сред шестимата положили подписите си, както споменах, е моят стар познат от затворите Илия Минев. Останалите: Григор Симов, Цеко Цеков, Едуард Генов, Стефан Савовски и Божидар Статев са ми неизвестни. След време, информация щях да получа и от Петър Бояджиев, който е бил с тях в Старозагорския затвор.

В нея те пишеха: “Докато всеки индивид в Европа не би могъл да изрази на глас или писмено своите мисли, мнения и убеждения свободно, без да се страхува от репресиите, наченалият в Хелзинки процес не ще оправдае надеждите и доверието, които съдържа. Ние сме убедени, че поради отсъствието на най-елементарни права и свободи, не може да има нито автентичен мир, нито истинска сигурност.”

Следваха кратки биографични бележки за всеки от “подписантите”, както преди 20 години в СССР наричаха такива дисиденти и едно интервю с Едуард Генов. В него той съобщаваше, че са били арестувани, разпитвани и заплашвани от ДС и освободени след няколко дни, с изключение на Григор Симов. Той информираше читателите за положението в България, чието партийно ръководство се влачи с нежелание по “новия път на Горбачов”, белег в която посока е обстоятелството, че вместо да ги съдят отново, са били освободени. Генов апелираше към “Запада” за един по-стриктен контрол над поетите ангажименти от българското правителство, относно спазването на споразуменията в Хелзинкската “трета кошница”, гарантираща свободното движение на идеи, хора и стоки.

Моето отношение към подобен начин на “борба” аз бях изразил още в Русия при посещението ми през 1968 г., но както казах “когато няма риба, и рака става за мезе”. В този смисъл гражданският акт на Илия Минев и другарите му им правеше чест. Нашите анархисти, отказвайки нелегалните акции изостанаха дори зад представителите на политическите партии. Тук не обсъждам голите надежди и резултатите от легалната дейност в условия на диктатура (пък и на демокрация), нито правозащитната мимикрия на легионера Илия, който си беше безусловен привърженик на “водаческия принцип”, на диктатурата и на всички следствия от своята фашизоидна идеология. Той самият когато го бяха заточили в Делиормана, се подиграваше с живковата шмекерия, пишейки в едно от писмата си: “Вот тебя, правата на човека!” Очевидно, с времето Илия се беше адаптирал към гънките на терена и създадените обстоятелства от бившите западни съюзници на Сталин и победители във Втората световна война, към тяхната терминология и свободолюбиво... празнословие, изпъстрило договорите и хартите, които с нищо не задължаваха подписалите ги държавни мъже.

Но при такова “вътрешно и международно положение”, можеше ли изобщо да се направи нещо различно? Да – да се изгражда, колкото и малобройна да е, нелегална организация, която да чака своя “час на пеперудата”, в неизбежния момент на бифуркацията!!! Само, че затова трябваше да се преодолее “дядо-Ивановата или, което е все същото чичо-Самовата философия” за внос на свободата отвън.

- Отражението на Р.Р. върху империалистическите конфликти и войните (със “слаба интензивност”, термоядрени или звездни)? Върху класовите борби? Върху конфликтите между “Третия свят” и страните от развития “Първи” или полуразвития “Втори свят”?

- Ролята на демографския фактор върху историческите процеси?

- Проблемът със Световната Римска империя и границите/ограничеността й във времето? Надеждите за дълговечността й се базират върху една твърде мизерна представа за човешкия дух.

- За да се разгадаят ролите на клоуните, които се подвизават на сцената на демократичния цирк, е достатъчно да се следят известно време техните слова, поведение, номера, салтоморталета, опортюнистични “маньоври” и т.н.

- След като мотивирам необходимостта от нелегалност за една анархистическа организация, съответната статия ще завърши с

- Само когато изравним рисковете и опасностите, тук и ТАМ, само тогава можем да искаме от другарите в БГ, ДА ДЕЙСТВАТ! (Минимумът е равно разделяне на маршрута на внасяните материали от двете страни на границата и протекция на другарите срещу ДС.)

- Що значи анархистическа пропаганда? – Стигна се до там, че върху страниците на енорийския “орган” на Г.Х. се отправят апели към публиката, наричана общественост, да се включи в полицейските операции срещу “тероризма” – нещо, което го няма дори в сериозните вестници на френската буржоазия, като “Льо Монд” или “Льо Матен” и може да се срещне само в “Льо Фигаро” или в речите на Льо Пен.

Ние ще продължим да издаваме нашия бюлетин, за да може Г.Балкански, да превежда неговите материали, след като е правил всичко възможно да не излезнат на български, да ги подписва от свое име и да ги публикува на френски в бюлетина на CRIFA, за да “порастне нашият престиж и на международен терен”! Въпросът не е до “интелектуалната собственост”, неприятно е, че ги кастрира...

“Драги Диньо,

Тя беше придружена от един “първоаприлски циркуляр”:

Колкото до “анонимността”, триумвиратът не е уточнил дали иска да се явим на сцената, като “революционери” с гарсонетки, карирани палта и визитни картички на ревера, ала “окружни шпијун” от комедията на Бранислав Нушич – “Сумњиво лицо“.

Накрая Мути “Тодоров” поиска да ми плати за подслона, на което му отговорих, че не съм хотелиер и че е свободен да изхарчи командировачните си, както намери за добре. Тези, уж случайно изтървани мои думи го стреснаха сериозно. В такова душевно състояние го оставих на Източната гара на Париж, откъдето взе влака за родината, като му дадох три екземпляра от първия брой на бюлетина и адресите на трима от неговите колеги-доносници. По-късно разбрах, че се е отбивал и във Виена при Марина Хаузка, защото от там беше изпратил до “Бъдеще” своята статия-рецензия за “Антистория-славянобългарска”, подписана с псевдонима “Георгиев”. Ценко я публикува в септемврийския брой на своето списание.

Баба, Монсени, която понасях трудно, произнася срамна реч, в която употребява дежурната лъжа за чакащият в пристанището, за да се намеси с артилерията си срещу “метежниците”, британски флот и същевременно свири на народо-фронтовската струна, като казва, че по фронтовете на републиката, наред с нашите бойци са загинали и “братята сталинисти”, изброени поименно. По този повод, убитият по-късно от болшевиките италиански анархист Камило Бернери пише осъдително открито писмо.

Резултатът от министерската интервенция е сваляне на въоръжената блокада и така е пропусната последната възможност да се раздухат отново пламъците на социалната революция в Испания под знамената на Свободния комунизъм.

За назидание, половин век по-късно приложих портрета й:

Прочее, бях я възневидял още при запознанството ни чрез Хаджията, когато за Дуррути каза “нашият бандюга”. Ако се съди по неговото интервю, имала е основания за своето отношение към боеца за когото анархизма не е бил фраза.

През септември 1936 г., след матиране на путча на силите на Франко в Арагона, Дуррути е интервюиран от канадско-американския журналист Пиер ван Пасен от в-к “Торонто стар”. В това интервю той излага своите възгледи за фашизма, за правителството и за социалната революция. Това интервю е важен документ, в който наред с фалангистите, Дуррути изобличава сталинисти, буржоазни републиканци и нашите собствени опортюнисти. Ето защо, неговите думи са запазени само на английски език и никога не са били преведени на родния му испански, въпреки важността им: “... За нас е въпрос за съкрушаване на фашизма веднъж-завинаги. Да, и при това, въпреки правителството. Нито едно правителство в света не ще се бори с фашизма на смърт. Когато буржоазията види, че властта се изплъзва от ръцете й, тя ще се обърне към фашизма за поддръжка. Либералното правителство на Испания отдавна би могло да лиши фашистките елементи от тяхната сила. Вместо това, то се колебае, прави компромиси и се занимава с безсмислици. Даже сега, в този момент, в правителството има хора, които настояват за по-деликатни отношения с метежниците. Никога не знаеш, както се казва — кога на днешното правителство могат да му потрябват тези метежници, за да смажат работническото движение... Ние знаем, какво искаме. За нас не значи нищо, че там някъде имало Съветски Съюз, заради чието спокойствие работниците на Германия и Китай бяха принесени от Сталин в жертва на фашисткото варварство. Ние искаме революция тук и сега - в Испания, а не, може би, след следващата европейска война. С нашата революция сега ние представляваме много по-голяма заплаха за Хитлер и за Мусолини, отколкото цялата Червена Армия на Русия. Ние даваме пример на немската и италианска работническа класа, как трябва да се справят с фашизма. Аз не очаквам никаква помощ за анархистическата революция от нито едно правителство в света. Възможно е конфликтните интереси на различните империалисти да окажат някакво влияние върху нашата борба. Това е напълно вероятно. Франко ще се старае с всички сили да вкара Европа в конфликта. Той няма да се поколебае да подтикне Германия да се нахвърли срещу нас. Но, в крайна сметка, ние не очакваме помощ, даже от “нашето” правителство… [Ван Пасен го прекъсва: «Вие ще седнете върху куп развалини, ако удържите победа».] Ние винаги сме живяли в дупки и в гета. Ние ще съумем временно да се устроим някак си. Защото, не трябва да забравяте, че ние можем и да строим. Именно ние построихме тези дворци и градове тук, в Испания, в Америка и навсякъде. Ние, работниците, можем да построим нови, на тяхно място. И даже по-хубави. Ние ни най-малко не се боим от руините. На нас ще принадлежи цялата земя. В това няма никакво съмнение. Буржoазията може да взриви и да унищожи своя собствен свят преди да напусне сцената на историята. Но ние носим в сърцата си един нов свят. Той израства в тази минута.”

Ето защо в откритото писмо до “нашата” министерша, убитият от болшевиките Камило Бернери пише:

“Дилемата: войната или революцията няма смисъл. Единствената дилема днес е тази: Или победа над Франко чрез революционна война, или нашето поражение.

Проблемът за теб и за другите другари е да изберете между Версай на Тиер и Парижката Комуна, преди Тиер и Бисмарк да са сключили Свещенния съюз!”