Георги Константинов емигрантски спомени том 4

В същото време, “отговорният редактор” на “Наш път” писа в уводната статия на декемврийския брой от 1989 г.

“Две трети от населението – казва председателят на ЦС на профсъюзите – Петър Дюлгеров, едновременно член на ЦК на БКП – има месечен доход под 140 лева, което е под жизнения минимум. Половината от пенсионерите, т.е. над един милион получават под 100 лева. Работната заплата се задържа, а реалните доходи спадат. Унизително е заплащането на медицинските работници и учителите, в търговията, в леката и хранително-вкусова промишленост, в селското стопанство, изобщо на тези, които ни хранят, обличат и се грижат за здравето и за образованието на хората. В тежко положение са онези, които осигуряват препитанието си с честен труд, а в същото време натрупаха състояния от спекула, корупция, кражби и злоупотреби.”

От разказите на двамината гости се ориентирах за разбиранията, изявите и взаимоотношенията вътре в това Вавилонско стълпотворение от “опозиционери-дисиденти” - Клубът “за подкрепа на Горбачов, гласността и демокрацията”, както и за отношенията им с властта и “органите” й. От всичко, което чух, настроението ми помръкваше – този “Клуб” беше отдалечен на светлинни години от клубовете в навечерието на Великата Френска Революция. За жалост, както видяхме, не вдъхваха никаква надежда и анархистите, нито “широките народни маси”. Потресоха ме разказите за патриотарските викове, които разтърсили опозиционния митинг срещу искането за връщане на турските имена на покръстените “турскоезични сънародници”.

Словата му, замирисали на кръв, бяха заглушени от долу с едно мощно “У-у-у...” и от площада се разнесоха обидни и нецензурни викове, срещу което новият генерален секретар промълвил, така и не се разбра дали: “Най-добре е да дойдат танковете” или “Най-добре е да дойде Станко” (Тодоров).

След като “обсаждащите”, вместо да нахлуят и разгонят своите “представители”, както бе постъпил навремето си (през януари 1918 год.) анархистът Железняк с дамите и господата от “Учредилката” в Таврическия дворец в Петроград, у нас, с помощта на заплахите и увещанията на вождовете на управляващата партия и на нейната опозиция, протестиращите се разотидоха “цивилизовано”.

Споделих “еретичните” си мисли, които ме споходиха, с дисидентската двойка:

- Толкова ли не можаха да се намерят в тая тълпа и страна няколко десетки мъже бе?

- Те пък защо са ти? – попита Евгения.

- За да стигнат неколцина до балкона и оттам да пуснат “умиротворителите” върху плочите на тротуара, а останалите да пуснат сред народа слуха, че това е дело на “екстремистите” от БКП, след което да поведат тълпата и да влязат вътре при заседаващите и да отменят подлога в изречението на § 1 от живковата конституция...

- Е, чак такава провокация нямаше да се размине без кръвопускане...

- Нали знаеш, че Абрахам Линколн казал: “Свободата е цвете, което за да вирее, трябва да се полива поне веднъж на 20 години с кръвта на героите и тираните”. Но, аз мисля, че държейки, като заложници партийната и държавна върхушка, едва ли щеше да се намери някой, който да издаде заповед за стрелба в тълпата, още повече на фона на събитията в ГДР, Чехословакия и в останалите бараки на концлагера на “мира, демокрацията и социализЪма”. Но, ако допуснеха тази фатална грешка, с тях щеше да е свършено окончателно и за винаги.

Последните ми думи потънаха в мълчанието на гледащите ме с разширени зеници събеседници. Доста по-късно, Петър Манолов ми разказа, че след като съм си отишъл, Евгения и Георги го питали дали не съм... луд.

Единствената последица от тази “драматична нощ” беше извършената 7 месеца по-късно смяна на Петър Младенов с Желю Желев, по формулата “2 срещу 1” (тоест, парламента и правителството на БСП “срещу” президента /председател/ на “седесарите” или както някои ги наричаха... седерасите.)

Така, в първата схватка, организационната идея не намери почва. Ако в това отношение не настъпи промяна, ще доминират стихията и спонтанността, а организациите ще се създават от хаоса. Въпросът е – с какво време ще разполагаме срещу разлагащата се власт и подготвяните от капиталистическия Запад нейни заместители, чиято програма ще бъде една амалгама от пазарна демокрация, смесена собственост, религиозност, национализъм и опит да се интегрират остатъците от днешната б.к.п. и номенклатурата, което вече се откроява в политиката на протегнатата ръка и в офертите на “сериозната емиграция”. Затова, борбата няма да бъде лека и изходът й ще зависи във висша степен от това, доколко революционната криза и провокираната от нея народна стихия ще парализират възможностите на американския и западно-европейски империализъм да заместят “съветския” и да интервенират (не идеологичеси – това те правят и сега, а финансово и военно).

Във всички случай, мислех, ние трябва да изпълним дълга си на революционери, а само бъдещето може да покаже, дали това, което зрее у нас, ще се превърне с времето в “последния и решителен бой”, както се пее в международната работническа песен...

След като Георги Величков и жена му свършиха зобта, отпусната от Фондацията за подпомагане на интелектуалците от Изтока и те трябваше да се завърнат в България, аз ги поканих да ми гостуват, което те сториха с благодарност. Така взаимното ни опознаване продължи. Направиха ми впечатление доста неща, характеризиращи манталитета на новите опозиционери. Сред тях и изказването на ст.н.с. Иванова, че в НРБ всеки заемал онова място, което отговаряло на способностите му – почти по граф Анри де Сен-Симон...

На изпроводяк до Източната гара, Ценко подари на Георги Величков, като на писател, една писалка, за която казваше, че е на д-р Ге-Ме-Димитров. Нямах впечатление, че историческият подарък бе оценен по достойнство. Сбогувахме се с прегръдки и пожелания за скорошно виждане в “родината”. А от “Свободна Европа” продължаваха да пристигат ксерокопия от българската преса. На едно от тях се виждаше панорамна снимка от вътрешността на храма "Александър Невски". Тя беше запечатила Коледното черкуване за 1989 г. на БГ-политически елит. Със свещи в ръка, един до друг, чинно в първата редица на богомолците се мъдреха Луканов, Младенов и Джуров, до тях Дертлията и Мишока, Милан Дренчев с братя Неврокопски и неформалите, начело с Желю и антуража му. Всички те се кръстеха "ни лук яли, ни лук мирисали” и, както ми писа един приятел, още в самото начало консумираха напълно “националното помирение” под покрова на патриката Максим...

***

И така, вместо буря, над ИЗТОКА или поне над България надвисна променливо време, правещо точната прогноза несигурна, дори невъзможна, а перспективата – мрачна и мътна. Въпреки това, аз си казвах:

“КРАЙНИЯТ РЕЗУЛТАТ ЗАВИСИ ОТ МНОГО И РАЗЛИЧНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА. НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАБРАВЯТ ИНСТИНКТИТЕ, СТИХИЯТА И СПОНТАННОСТТА, КАКТО И ИНТЕРЕСИТЕ НА "НИСШИТЕ" КЛАСИ, ДОРИ КОГАТО ТЕ НЕ СА ДОБРЕ ОСЪЗНАТИ. СИЛАТА НА АНАРХИСТИЧЕСКИЯ ИДЕАЛ Е И В ТОВА, ЧЕ ПРИ ОПРЕДЕЛЕНИ УСЛОВИЯ МАСИТЕ СТИГАТ ДО НЕГО, БЕЗ ДА СА ПРОЧЕЛИ НИТО РЕД ОТ НАШИТЕ “КЛАСИЦИ” И АНАРХИСТИЧЕСКИ ТЕОРЕТИЦИ. ИСТОРИЯТА ИЗОБИЛСТВА С ПРИМЕРИ: СЪВЕТИТЕ В РУСИЯ ПРЕЗ 1905 и 1917 ГОДИНА БЯХА СЪЗДАДЕНИ ОТ МАСИТЕ, БЕЗ ОСОБЕННОТО ВЛИЯНИЕ НА РАЗЛИЧНИТЕ "РЕВОЛЮЦИОННИ" ПАРТИИ ВЪРХУ ТЯХ; В УНГАРИЯ ПРЕЗ 1956 ГОДИНА СЕ СЪЗДАДОХА ТЕРИТОРИАЛНИ И ПРОИЗВОДСТВЕНИ СЪВЕТИ, КОИТО НАКАРАХА МНОЗИНА (ВРАЖДЕБНИ, НЕУТРАЛНИ ИЛИ БЛАГОСКЛОННИ КЪМ НАШИЯ ИДЕАЛ) ДА ПРАВЯТ СРАВНЕНИЯ С ПАРИЖКАТА КОМУНА И C КРОНЩАД, ИЛИ ДА ЗАГОВОРЯТ ЗА ДРЕБНОБУРЖОАЗНАТА АНАРХИСТКА СТИХИЯ, МАКАР ДОКОЛКОТО МИ СЕ ПРОСТИРАТ СВЕДЕНИЯТА, ТАМ ДА НЕ Е ИМАЛО АНАРХИСТИ.”

***

ИНТЕРМЕЦО:ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ В КУХНЯТА НА КАНИБАЛИТЕ (89)

В “Рапорт” от 8.02.1989 г., размножен в 4 екземпляра и изпратен до н-ците на 03 и 05 отдели на 06 ДС у-ние, ст.-лейтенант О.Пенков съобщава за проведена среща с аг. “Светлов” на горната дата. Пабло Каръков-“Светлов” донася, че около 15.01.1989 г. от Париж му се е обадил по телефона ГКГ и съобщил със задоволство, че президента Митеран бил най-подробно инструктиран от Ценко Барев, който имал близък контакт с Митеран от по-рано, за положението в НРБ, за да му помогне при разговорите с Тодор Живков. Подчертал, че основна тема на разговорите ще бъдат човешките права.

ГКГ споделил също, че до 2 – 3 месеца ще се пенсионира и през лятото ще бъде на разположение на сътрудника и съпругата му при евентуалното им идване в Париж. (N.B.: Пабло си прави устата за поредната парижка екскурзия на разноски от фонда на копоите.)

Сътрудникът не е доловил коментари във връзка с публикуваната на 7.02.1989 г. в “Работническо дело” дописка, касаеща организаторите на т.нар. “Независимо д-во за защита правата на човека в НРБ” (НДЗПЧ). За Илия Минев знаел, че е непримирим опозиционер, който не е склонен на никакви компромиси със сегашната власт.

Поставя му се нова Задача от Пенков – Да го информира за уловени коментари, свързани с т.нар. НЗДПЧ по местоживеене и в църквата. (NB: Т.е. като добър католик, Павел Каръков-“Светлов” е използван от ДС, като тоалетна хартия в обществен нужник. Той слухти по гости, приятели, на улицата или в църквата и “долавя” това което интересува вербовчиците му.)
В друг “Рапорт” от 3.05.1989 г., размножен в 3 екземпляра и изпратен до отдел 10 на ВГУ-ДС, областно у-ние на МВР в Хасково и в РД (работно дело) на агента, друг ст.-лейтенант - С. Лозанов съобщава за проведена среща с б.а. “Загорски”, който се е срещал със Стефан Кафадаров във Виена…

“Загорски” е споделил със Стефан Бангиев, че през лятото ще посети Белгия и Франция. Бангиев го помолил да се свърже от негово име с изменниците ГКГ и Ценко Барев, като му предал препоръчително писмо до Ц.Барев и корекции в подготвяната книга за печат. Загорски занесъл двата материала на ст.-лейтенанта да се запознае с тях. В писмото Бангиев прави кратко описание на обстановката в страната, липсата на демокрация и благоденствието на бившите сталинисти. Той поръчвал да се коригира и издаде на Запад книгата. Като еквивалент за дейността си, Бангиев желае да му се окаже съдействие за закупуване на 3 – 3,5 тонен камион “Мерцедес” оказион.

Договорих се с б.а. “Загорски” да се срещнем преди заминаването му.”

Сред “Мероприятията” Лозанов нарежда при излизане вън от страната бившия агент /б.а./ “Загорски” да бъде подложен на ЩМП (щателен митнически преглед) за кореспонденция…”

(N.B.: При предишно свое посещение, Бангиев беше предал машинописния текст на въпросната книга, която Ценко издаде под заглавие “МИЗЕРИЯ НА СОЦИАЛИЗМА”.)
В “ИНФОРМАЦИОННО СЪОБЩЕНИЕ” от 9.05.1989 г. до н-к VI – ДС, зам. н-ка на ПГУ – ДС полк. Румен Тошков съобщава за “Оценка на Задграничната организация на анархистите от България за положението в НРБ и задачите пред тях”, поместена в бюлетин АКР № 1 за 1989 г. В нея се твърди:

“Соц-страните се намират в положение на дълбока криза. Тя се изразява в ерозия на единството на компартиите, корупция в господстващите слоеве на обществото и нарастващо недоволство сред населението… Тази криза е началото на нова революционна епоха в световен мащаб.”

“Прави се призив – продължава заместник шефът на шпионете на ДС Тошсов - за съпротива срещу властта, която да се изрази в следните конкретни действия:

(NB: Полковникът няма никакви коментарии и е останал безмълвен, което може и да означава съгласие с... програмата на революцията?)

1. Да изясни отношението на обекта

- към събитията сред ислямизираните българи и свързаната с тях клеветническа кампания срещу НРБ;

- към т. нар. неформални структури у нас и процесите на преустройството.

Смята ли обекта да използва горепосочените въпроси в подривната си дейност срещу НРБ? Как?

2. Какви са връзките на обекта сред българската ВЕ и нейните организации? Има ли развитие в отношенията му с Ц. Барев, Благо Славенов, д-р Д. Моллов, и останалите членове на ръководството на БОД? Има ли контакти с Петър Бояджиев понастоящем?

3. Да изясни плановете на обекта за пенсиониране, устройване на живота и дейността му през следващите няколко години (намеренията за бюлетина “АНАРХОКОМУНИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ”? (NB: Очевидно, “мойте песни” ще се четат и навярно коментират, анализират и сравняват с “хода на историята.” Може би се изработват и “Планове за неутрализиране”...)

4. Да изясни евентуални промени в личностните характеристики на обекта – кои черти от характера са определящи спрямо цялостната му дейност в настоящия момент.

5. Да се стреми да оказва въздействие върху обекта, с цел разколебаване от участие в подривна дейност срещу нашата страна.

6. Парижката конференция (29 – 31 май 1989 г.) – връзки с членове на неформалните групи, които сега пребивават на Запад?

ПРОТОКОЛ ЗА СДАВАНЕ

Днес 27.06.1989 г., по нареждане на ръководството на отдел IV, ПГУ-ДС, долуподписаните подполковник Георги Желев /резидент на шпионите на ДС във Франция/ сдадох на ст.-лейтенант Йордан Георгиев Дело № 16 244, заведено на ДОН “СЕРДАР” т. II, състоящо се от 119 листа.

Отметнато по отчета СДАЛ: Г. ЖЕЛЕВ

На 17.01.90 ПРИЕЛ: Йордан ГЕОРГИЕВ

УТВЪРДИЛ: .....................

Подпис /не се чете/”

(NB: С което изглежда е прекратена активната “работа” на копоите, поради “климатичните промени” в соц-лагера, който се е разпаднал в момента на “Отмятането на ДОН “СЕРДАР” по отчета”. Вместо да ме “изучават”... те се занимаваха с глупости, а по-хитрите и гъвкави се готвят да стават бизнесмени.)

Не можех да определя в чия мастилница “д-р Пандиев” топеше писалото си – на Георги Хаджиев или на копоите от ДС? Проблемът с терора фигурираше и при “Балкански”, и при чекистите. Прочее, това едва ли е и толкова важно – и двамата, вербувани или не, с думите си правеха услуга на разпадащата се диктатура и нейната тайна полиция. Тази ми характеристика можеше да бъде написана от кой и да е от тях, но я намерих в писмото на “Доктора”.

Не бих се занимавал с него, ако не считах, че народът трябва да познава своите подлеци. В затвора Иван Пандиев от село Враня – св. Врачко, осъден на 15 години, като инициатор на помощна организация за нашите концлагеристи, живееше със самочувствие на “теоретик”. Среден, по-скоро нисък на ръст, слаб с остър “сталински профил”, наметнат с пелерина, не обичащ да бъде прекъсван, ръкомахаше, всяка трета дума от речта му беше “такъо”, което на диалекта му ще рече “такованка” и заместваше с нея празнотите на мисълта си, както “значи” в сталиновите речи. Той определяше безапелационно, кое е “правилно” и кое – не и понеже беше дотегнал на всички ни, го бяха кръстили “Джиго” от Джугашвили. По тези причини го понасях трудно и не скривах това от него. Чувствата ни бяха взаимни. Бягаше от карцерите, като дявол от тамян и отказа категорично да се присъедини към нас, когато бойкотирахме програмата на ДС за “превъзпитанието” ни, което влечеше всевъзможни и дългогодишни наказания. Навън от затвора не пожелах нито веднъж да го видя, той беше този, който “бог” знае защо, търсеше контакти. След като завърши медицинското си образование, отиде на работа в селата около родната му Враня и при редките ни срещи нямаше друга тема на разговорите, освен областния му началник и бивш анархист - д-р Любен Янкулов, от когото се оплакваше в дълги изложения до... Тодор Живков.

Пандиев споделяше, че иска да избяга от страната и ме питаше дали мога да му помогна. Обясних му какви са рисковете и той се отказа защото търсеше 100 % сигурност, че няма да попадне отново в затвора. Когато му казах, че единствена гаранция срущу подобна вероятност е револверът и или-или, ме гледаше с уплах и злоба. Поемайки пътя преко граница, единствените приятели с които споделих, че тръгвам, бяха Васил Народа и Илия Кехайов. Близо 17 години не го потърсих и не знаех нищо за него, докато не се получи писмото му до Антон. До някъде ме удиви неговото озлобление, което не можех да отдам на друго, освен на капитулантството и поставянето му в услуга на тези, които са го вербували.

Изненада ме наглостта му през пролетта на 1990 г., когато пристигна в лъскав сив костюм с вратовръзка в Париж, където най-напред гостува на Антон, а след като се скараха, се премести със съдействието на Хаджията при Дръндов.

Имах една единствена среща, на която му казах, че който е против мене, е за ДС. Поисках да представи доказателствата си за моето провокаторство и призиви за терор. Мънкаше и се позоваваше на “циркуляр” на Г.Х. Във връзка с моята мекушавост и слабост пред силния палач, му заявих, че никога не съм се считал за герой, че съм един обикновен, средностатистически човек, който с живота си е доказал, че всеки може да се съпротивлява срещу диктатурата, да преодолее страховете си от репресиите и дори да ги всели в душите на враговете на свободата, ако е дълбоко убеден в необходимостта от това...

Повече не се видяхме. Година след завръщането ни в БГ от Илия Кехаята научих, че се е оттеглил на село, живее в пълна изолация, обявил се е за анархо-синдикалист и не поддържа връзка с никой от другарите. Няколко години по-късно разбрах, че е паднал на главата си от едно черешово дърво и е “предал богу дух”, както се казва. Мир на праха му.

***

Освен ксерокопията от българската преса, които получавахме от “Свободна Европа”, като източник на информации за събитията в България ползвах закупения радио-апарат “Грундих” с мощен обхват на вълните, по който слушахме емисиите на така нар. Национално радио “Хоризонт”.

Новата 1990 г. започна с новината за постигнатите договорености между БКП и нейната новосъздадена опозиция за участие в станалите модни “Кръгли маси”. Първата от тях, около която се бяха разположили хитреци и мъртъвци, чието съгласие никой не бе потърсил, влезе в реквизита на т. нар. “Испански модел” след смъртта на Франко, когато под егидата на назначения от него крал Хуан Карлос се постигна договореност между Фалангата и опозицията за консенсусен, безкръвен “мирен преход” от диктатура към многопартийна демокрация. Казвам мъртъвци, защото още през 1940 г., по заповед на Франко, в “Долината на падналите” край Мадрид бе създадено общо гробище на “националното помирение”, в което бяха заровени десетки хиляди от загиналите от двете страни на барикадите по време на гражданската война 1936 – 1939 г...

В по-новото време идеята бе възкресена в Полша, след като с общите усилия на “Изтока” и “Запада” бе умъртвен морално и идейно десет-милионния синдикат “Солидарност”, изваждайки революционното му жило, след което около масата на преговорите седнаха палачи, доносници и жертви.

Споразумението между БКП, БЗНС и СДС за свикване на българската кръгла маса бе подписано на 3 януари 1990 г. и нейните заседания продължиха близо четири месеца, начиная от 23 януари.

Сред участниците имах доста познати и приятели от затворите. Чух имената на д-р Петър Дертлиев и 
заместника му Мишо Петков, на земеделците-Петковисти Милан Дренчев и братята Неврокопски, на водача на СДС – Желю Желев и Петко Симеонов с когото се бяхме запознали миналата година на дисидентската конферинция в Париж и за моя изненада Елка Константинова – бившата съпруга на моя бивш приятел и настоящ доносник проф. Георги Василев (агент ”Генади”) - оглавила извадената от нафталина радикал-димократическа партия, в която навремето си бил членувал… баща й. Имаше и много други, които знаех от разкази и по име и чието присъствие не вещаеше нищо добро в перспектива. Правеше впечатление, че на тази маса нямаше нито един истински мъж, каквото и да означава това. На нея, легионерът Илия Минев – председател на НДЗПЧ - беше заместен от Румен Воденичаров. Казионните земеделци се оглавяваха от Виктор Вълков и Светла Даскалова, а БКП бе представена от Александър Лилов, Андрей Луканов, Георги Пирински, бившият главен прокурор Васил Мръчков и др. С една дума екипите бяха комплектовани, завесата можеше да се вдигне и театрото да започне. Зрителите – няколко милиона овце - се бяха разположили около радиоприемниците или залепили за телевизорите си, в очакване преговарящите да решат проблемите им. Съгласието на селектираните опозиционери да седнат на една маса с “реформаторската” част от антуража на Живков, за да обсъждат и да решават съдбата и бъдещето на българския народ, разкриваше “идейното кредо на опозицията” и замислите на номенклатурата.