Георги Лозанов сугестопедия-десугестивно обучение



страница9/18
Дата09.11.2017
Размер2.94 Mb.
#34217
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   18
ФАСЕТНА ФУНКЦИОНАЛНА СТРУКТУРА НА МОЗЪКА

Има основания да примем като хипотеза, че мозъкът пред­ставлява единство на множество малки мозъчета. Така са структурирани други органи в тяло­то ни. Например, бъбреците са съставени от около два милиона не-фрони. Това са все едно два милиона малки бъбрека. Като структурна и функционална единица на бъбрека нефронът се състои от гломерул и присъединени към него тубули. В белите дробове има около 70 милио­на функционално структурни едини­ци. Това са алвеолите.

115

/

За мозъка такава основна функционална единица може да бъде невронът. Това е нервната клетка с всичките й израстъци и разклонения до крайните апарати включително. Като се имат пред вид връзките (синапсите) между всичките нервни клетки и техните израстъци, можем да си представим каква астрономиче­ска цифра за функционалните възможности на неврона ще се по­лучи. Според X. Хауг (1986) при прецизното измерване с морфо-метрични методи е установено, че човешкият мозък има 70 до 80 милиарда неврони. При мозъчната кора са изчислени 14 до 20 ми­лиарда неврони. При кората на малкия мозък са изчислени око­ло 50 милиарда неврони. Но освен невроните с тяхната специ­фична функция в мозъка има извънредно много клетки на т.нар. глия. Според глия-индекса на Р. Л. Фриде (1953) те са в някои ре­гиони повече, а в други по-малко, но средно от 1.2 до 7 индекс в повече за неокортекса. В сивата субстанция на дълбоките регио­ни те са над 50. В т.нар. бяла субстанция, независимо от нервни­те влакна, могат да се видят почти само глиални клетки. Общата цифра на клетките е повече от сто билиона. От особена важност е, че всеки неврон е като отделен индивид. Той се отличава от другите неврони по своята структура и по своята функция. Това се разбира от само себе си, ако си спомним, че всеки неврон е раз­положен в различни цитоархитектонични полета, което даде възможоност на Бродман, и на други автори да определят цито-архитектоничните полета на мозъка според тяхната структура. А тя носи и съответната функция. Ако се изчислят връзките муж-ду отделните неврони, ще се получат, както казахме, астрономи­чески цифри, които не могат в никакъв случай да бъдат сравне­ни и с най-модерните компютри. Затова и изследванията на мозъка са толкова много, но с толкова малко принципиални ре­зултати. Г. Улф (1992) съобщава, че повече от 10 000 оригинал­ни публикации годишно се появяват в около 180 професионални

списания (с. 59). Той също така пише (с. 161), че все още не може да се реши дали единичната клетка може да се приеме като „гно-стична единица", например, като „person recognition units".

Това негово заключение от гледна точка на анатомията и фи­зиологията на мозъка е напълно основателно и съвременно. Ние обаче искаме да приложим допълнително и друг подход. Искаме да тръгнем от другата страна, от психологичната към мозъка. За да не усложняваме обсъждането, ще вземем за пример само мно­жествената личност, което в различните й изяви е доказан клини­чен и извънклиничен, нормален житейски факт. Известно е, че при действителна дисоциация на личността, всяка отделна лич­ност в рамките на мултиперсоналити показва типични и винаги, при повторение, същите качества, начин на живот, стил на учене, характер на болести и т.н. Макар, че често се запазват някои чер­ти на основната личност, все пак има различия, дори в основните морални задръжки и в светогледа. Цялостната личност може да бъде „друга". Ако отнесем това към анатомията и функциите на мозъка, отнасящи се към качествата на личността: памет, емо­ции, реч, болести и т.н. няма как да се намери подходящо и задо­воляващо обяснение. Става ли мозъкът друг при друга личност? Променя ли се мозъкът отново при втори вариант на мултиперсо­налити? Възстановява ли се мозъкът към характеристиката на основната личност? Кое е за него основната личност? И т.н Още по-сложно е, когато трябва да разберем футкциите на мозъка при непълна промяна на личността, при липса на амнезия, при запазен конкинуитет на паметта.

Асоциативни полета в мозъчната ко­ра: 1 — lobus occipitalis, 2 — splenium corporis callosi, 3 - fasciculus longitudinalis sup., 4 -corpus callosum, 5 -fibrae arcuatae, 6 - g.cin-guli, 7-fornix, 8 - lobus frontalis, 9 - fascicu­lus uncinatus.

Ill

ттттшят

Разбира се, локализационистичната теория, със строго фик­сираните центрове в големите полукълба, не може да намери от­говор на такива въпроси. Но отговор не може да се получи и от холографската концепция, макар че е много по-гъвкава. Затова ние предлагаме, да се приеме, както споменахме, една концепция за фасетъчната структура и функция на мозъка. Това означава, че по подобие на бъбреците, белите дробове и други органи мозъкът също е изграден на базата на множество основни функ­ционални и структурни едицини, които могат да се включват и изключват при различните състояния на множествената личност. Всяка такава структурна и функционална единица е една фасета, едно „мозъче". Имаме достатъчно основание за такава единица да приемем, както вече казахме, неврона. Всъщност, това вижда­не не е далеч от виждането на редица автори, които поставят въпроса, но не намират основание да го решат в този смисъл. Ми­лиардите неврони с техните връзки също с милиарди неврони мо­гат да представляват една богата на възможности фасета.

Всеки неврон, всяка фасета е свързана по хоризонтала и по вертикала с всички останали неврони, за което има до­статъчно анатомически основания. Така се обяснява защо дразненето в една фасе­та се възприема едновременно в обширни области на кората. И всяка една фасета може да реагира при дразнене, макар и с малки нюанси в крайния ефект, според то­ва дали се намира в специализираните за тази дейност центрове или на друго място.

Фасетна структура на мозъка. Всеки „малък мозък" е свързан с милиони други малки мозъци, което прави възможна хо­лографската функция на мозъка: всичко

се отразява във всичко. Освен това, е и вертикално свързано с дълбоките вегетативни центрове. Това дава възможност на вся­ка отделна личност в рамките на множествената личност да притежава свое собствено ниво на активност и специфичност.

Нито грубо локализационистичната теория, нито холограф­ската теория, нито даже фасетачната теория разрешават основ­ния вълнуващ въпрос за характера на ума и за отношенията мозък-ум. И до сега дискусиите продължават. Следователно не би било зле накратко да се разгледа въпроса:

МОЗЪК/УМ

Това е вечният камък на препъването, вечният спор между мате­риализъм и идеализъм. Много се е залагало на изследванията на мозъка, но все още няма убедителни експериментални доказа­телства за едната или за другата концепция. Едните се надяват да докажат как мозъкът произвежда ум, а другите се надяват да до­кажат, че умът или дори духът само използва мозъка, както пи­анистът използва пианото.

Измежду многото материалистически статии и книги особе­но се откроява по своята компетентност и убедителност книга­та на нобеловия лауреат за медицина и неврофизиология Е. Еделман (1992). Той заявява: „Моята цел е да разсея схващане­то, че умът може да бъде разбран извън биологияга". (с. 211). Той дори възприема „психологията като клон на биологияга" (с. 240). На с. 34 той пише: „Целта ми е да покажа, че минимал­ното условие за ума е специален вид морфология". Това разби­ране е в основата на книгата му. За него еволюцията на съзна-нито зависи от новата морфология.

Това е абсолютизиране на ролята на структурата, която само ако се измени може да позволи на ума, на съзнанието, на ментал-ните процеси и в крайна смтка на личността да се развиват, да еволират. Излиза че еволюцията е еволюция само на структури­те. Дори при И. П. Павлов (1927, 1938), който постави принципа на структурността в основата на своята работа, такава крайна би-ологизаторска позиция не се вижда.

Като чете такива редове, човек може да си помисли, че науч­но е само това, което е материалистично.

Съществуват обаче и други схващания. Дж.К. Еклес (1982), например, който е също нобелов лауреат, в същата област на ме­дицината в своята статия „Съзнанието на животните и Аз-съзна-нието на човека" на с. 399 пише: „Тъй като материалистически­те решения не могат да обяснят изживяването на моята уникална психика или душа, аз съм принуден уникалността на моята психи­ка или душа да обясня със свръхестественото духовно творение. Теологично изразено, това означа следното: Всяка душа е ново божествено творение, което бог дава на подрастващия фетус, някъде между зачатието и раждането. Това е моето най-дълбоко вярване в неповторимата индивидуалност, което ме принуждава към постулата „божествено творение". Аз не намирам друго състоятелно обяснение - нито генетичната неповторимост с ней­ната фантастично невъзможна лотария, нито различните влия­ния на околната среда, които обаче не предизвикват нашата из­ключителност, а най-много - могат да я модифицират."

Друг известен неврофизиолог Кройцфелд (1987) пише: „Мозъчните механизми са достъпни за анализ от естествените науки и по принцип могат да бъдат разбирани. Но те си остават чисто мозъчни механизми. Разумът, духът и самосъзнанието мо­гат да се разбират само от себе си и по своята същност не се под­дават на природонаучен метод (стр. 18)."

В подкрепа на схващанията на самостоятелната обособеност на ума, а не като „нещо", произведено от мозъка, съществуват редица основания, които посочените автори се имали пред вид. Ние покрай цялата неповторима сложност на психическите про­цеси, бихме добавили още следните два въпроса: 1. Скоростта на психическите процеси - за тях няма време, докато всяка биологи­ческа система, дори и да се приеме възможността за мултиплици­рана преработка на информацията, има нужда от някакво време. 2. Викарната функция на кората на мозъка и изобщо миграцията на функциите. Ако наистина структурата определя функцията, (поради което и Бродмановите полета с различни цитоархитек-тонични структури се адресират към определин функции) то то­гава поемането на психически функции от полета и системи, ана­томично непригодени за тях, как може да се обясни. Това не е ли в известен смисъл против строгата идея за абсолютната зависи­мост на всяка функция на ума от точно определена структура.

Откритията на английския лекар Джон Лорбър (1980) под­крепят теорията за викарната възможност и миграция на функ­циите на мозъка и дори на цитираните възгледи на нобеловия ла­уреат Дж. К. Еклес по отношение на независимото съществува­не на психиката и душата (ума). Сред стотиците пациенти с хид-роцефалия той открива няколко, които въпреки силната атро­фия на централния мозък, от пълна липса до наличие на едно-две милиметрово мозъчно вещество, са доста интелигентни и рабо­тят много добре. Последва оживена дискусия, но до окончателно становище не се стигна.

Това са все въпроси, на които бъдещите изследвания ще търсят отговори.

Някои може да се запитат: защо беше нужна цялата екскур­зия в различните области на психологията, физиологията и анато­мията на мозъка? Нужна беше, за да се разбере по-добре нашата......

ТЕОРИЯ НА ОБУЧЕНИЕТО ПРИ ДЕСУГЕСТИВНАТА ПЕДАГОГИКА

Методите на десугестивната педагогика оперират в областта на резервите на мозък/ум (неизползваните възможности на мозък/ум).

Какво означава да се каже, че една методика оперира в об­ластта на резервите на мозък/ум? Това преди всичко означава, че методиката не е „алтернативна" на някаква друга методика. Това е една нова култура. Това е едно необичайно по-резултатно обу­чение, при което вместо умора има почивка, вместо разболяване от претоварване - оздравяване, вместо дезалиенизация - социали­зация и вместо автоматична подчиняемост на внушаваните с веко­ве ограничителни норми за капацитета на мозък/ум - свободно, но същевременно организирано и целенасочено обучение и раз­витие чрез спонтанно всмукване на знанията, както гъбата всмук­ва водата, без типичната за обикновеното обучение демотивация.

Ясно е, че в такъв случай се налага в основата на тази учеб­на комуникация, десугетивна учебна комуникация, е необходимо да има теория. По наше мнение теория е необходимо да има под всякаква методика. Един красив учебник, например, ако не е из­раз на теория, не заслужава внимание.

Теорията при десугестивната педагогика произлиза от всич­ко това, което беше казано до тук. Трябва да напомня, обаче, че то е само едно резюме. Но то е достатъчно да се добие една об­ща представа. Теорията в основата на чуждоезиковото препода­ване е подобна и при обучението по други предмети. Има само някои неголеми адаптации. Но понеже целта е тук да се фокуси-рааме към чуждоезиковото обучение, ще представим накратко обобщената теория при него. Преди всичко не бива да се забра­вя, че обучаваната личност е една цялост - не се обучава на чужд

Обща основа на теория­та, залегнала в десугестив-ната педагогика, със своите лингвистични, психологичес­ки, невр о физиологични, ар­тистични, педагогический психотерапевтични аспек­ти, насочени към оползо­творяване на потенциални­те възможности на мозъка.

език само някаква област на мозъка; цялата личност взима учас­тие. Затова и една теория, за да отговаря на действителността, трябва да има глобално-интегративен характер. Нашата теория има лингвистична страна, психологическа страна, анатомо-физи-ологическа страна, а също така и художествена, педагогическа и психотерапевтична страна. Всичко това взима участие във всич­ко. Тези страни на нашата единна теория бяха описани накратко до сега. Няма да ги анализираме подробно. Това е обект на спе­циални занимания. Тук обаче само ще изредим някои от особено­стите на всяка една от тези страни на общата теория.

Лингвистичната страна на теорията включва:

1. необичайно голям обем на материала за всеки урок и за це­лия курс,

2. особено структуриране на материала - глобално-елемент, елемент-глобално,

3. планиране на Пасивното знание, както и на активното. Психологическата страна на теорията включва:

1. неспецифичните комуникативни фактори,

2. теорията на множествена личност,

3. основите на десугестологията и принципите и средства­та на десугестивната педагогика.

Анатомо-физиологическата страна на теорията включва:

1. локализационните и холографските теории за функцията и структурата на мозъка,

2. фасетната функционална структура на мозъка. Художествената стпрана на теорията включва:

1. теорията за прилагане на класическия тип изкуство,

2. теорията на използване изкуството не като етап на отмо­ра, нито за забавление, а като интегриран елемент на системата.

Общо педагогическата страна на теорията включва:

1. принципите и средствата на сугестопедията,

2. особено важното изискване, „Преди всичко не вредете". Психотерапевтичната страна на теорията включва:

1. обществената сугестивна норма,

2. типовете човешка комуникация от гледна точка на свобо­дата и развитието на личността,

3. системата „смях" не като отмора, а като интегриран еле­мент.

Разбира се, данните са дадени схематично. Важно е да се знае, обаче, че това не са 6 „залепени" теории, а това е една единна тео­рия, която си има своите страни повече или по-малко отнасящи се

до една или друга област на науката и из­куството.

Важно: Учебна практика, която не е съобразена със всичките страни на теорията, крие опасности от лоши резултати. Затова по тази методика могат да работят само обучени препо­даватели, които са получили заверен сертификат от автора или от негови­те треньори.

От друга страна обучението не е толкова трудно, както би могло да изглежда от описаната теоретична база, защото са изработени няколко синтетични подхода за бърза подготов­ка на преподаватели. Всеки преподавател, който обича работа­та си, може да бъде обучен.




Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница