ФАСЕТНА ФУНКЦИОНАЛНА СТРУКТУРА НА МОЗЪКА
Има основания да примем като хипотеза, че мозъкът представлява единство на множество малки мозъчета. Така са структурирани други органи в тялото ни. Например, бъбреците са съставени от около два милиона не-фрони. Това са все едно два милиона малки бъбрека. Като структурна и функционална единица на бъбрека нефронът се състои от гломерул и присъединени към него тубули. В белите дробове има около 70 милиона функционално структурни единици. Това са алвеолите.
115
/
За мозъка такава основна функционална единица може да бъде невронът. Това е нервната клетка с всичките й израстъци и разклонения до крайните апарати включително. Като се имат пред вид връзките (синапсите) между всичките нервни клетки и техните израстъци, можем да си представим каква астрономическа цифра за функционалните възможности на неврона ще се получи. Според X. Хауг (1986) при прецизното измерване с морфо-метрични методи е установено, че човешкият мозък има 70 до 80 милиарда неврони. При мозъчната кора са изчислени 14 до 20 милиарда неврони. При кората на малкия мозък са изчислени около 50 милиарда неврони. Но освен невроните с тяхната специфична функция в мозъка има извънредно много клетки на т.нар. глия. Според глия-индекса на Р. Л. Фриде (1953) те са в някои региони повече, а в други по-малко, но средно от 1.2 до 7 индекс в повече за неокортекса. В сивата субстанция на дълбоките региони те са над 50. В т.нар. бяла субстанция, независимо от нервните влакна, могат да се видят почти само глиални клетки. Общата цифра на клетките е повече от сто билиона. От особена важност е, че всеки неврон е като отделен индивид. Той се отличава от другите неврони по своята структура и по своята функция. Това се разбира от само себе си, ако си спомним, че всеки неврон е разположен в различни цитоархитектонични полета, което даде възможоност на Бродман, и на други автори да определят цито-архитектоничните полета на мозъка според тяхната структура. А тя носи и съответната функция. Ако се изчислят връзките муж-ду отделните неврони, ще се получат, както казахме, астрономически цифри, които не могат в никакъв случай да бъдат сравнени и с най-модерните компютри. Затова и изследванията на мозъка са толкова много, но с толкова малко принципиални резултати. Г. Улф (1992) съобщава, че повече от 10 000 оригинални публикации годишно се появяват в около 180 професионални
списания (с. 59). Той също така пише (с. 161), че все още не може да се реши дали единичната клетка може да се приеме като „гно-стична единица", например, като „person recognition units".
Това негово заключение от гледна точка на анатомията и физиологията на мозъка е напълно основателно и съвременно. Ние обаче искаме да приложим допълнително и друг подход. Искаме да тръгнем от другата страна, от психологичната към мозъка. За да не усложняваме обсъждането, ще вземем за пример само множествената личност, което в различните й изяви е доказан клиничен и извънклиничен, нормален житейски факт. Известно е, че при действителна дисоциация на личността, всяка отделна личност в рамките на мултиперсоналити показва типични и винаги, при повторение, същите качества, начин на живот, стил на учене, характер на болести и т.н. Макар, че често се запазват някои черти на основната личност, все пак има различия, дори в основните морални задръжки и в светогледа. Цялостната личност може да бъде „друга". Ако отнесем това към анатомията и функциите на мозъка, отнасящи се към качествата на личността: памет, емоции, реч, болести и т.н. няма как да се намери подходящо и задоволяващо обяснение. Става ли мозъкът друг при друга личност? Променя ли се мозъкът отново при втори вариант на мултиперсоналити? Възстановява ли се мозъкът към характеристиката на основната личност? Кое е за него основната личност? И т.н Още по-сложно е, когато трябва да разберем футкциите на мозъка при непълна промяна на личността, при липса на амнезия, при запазен конкинуитет на паметта.
Асоциативни полета в мозъчната кора: 1 — lobus occipitalis, 2 — splenium corporis callosi, 3 - fasciculus longitudinalis sup., 4 -corpus callosum, 5 -fibrae arcuatae, 6 - g.cin-guli, 7-fornix, 8 - lobus frontalis, 9 - fasciculus uncinatus.
Ill
ттттшят
Разбира се, локализационистичната теория, със строго фиксираните центрове в големите полукълба, не може да намери отговор на такива въпроси. Но отговор не може да се получи и от холографската концепция, макар че е много по-гъвкава. Затова ние предлагаме, да се приеме, както споменахме, една концепция за фасетъчната структура и функция на мозъка. Това означава, че по подобие на бъбреците, белите дробове и други органи мозъкът също е изграден на базата на множество основни функционални и структурни едицини, които могат да се включват и изключват при различните състояния на множествената личност. Всяка такава структурна и функционална единица е една фасета, едно „мозъче". Имаме достатъчно основание за такава единица да приемем, както вече казахме, неврона. Всъщност, това виждане не е далеч от виждането на редица автори, които поставят въпроса, но не намират основание да го решат в този смисъл. Милиардите неврони с техните връзки също с милиарди неврони могат да представляват една богата на възможности фасета.
Всеки неврон, всяка фасета е свързана по хоризонтала и по вертикала с всички останали неврони, за което има достатъчно анатомически основания. Така се обяснява защо дразненето в една фасета се възприема едновременно в обширни области на кората. И всяка една фасета може да реагира при дразнене, макар и с малки нюанси в крайния ефект, според това дали се намира в специализираните за тази дейност центрове или на друго място.
Фасетна структура на мозъка. Всеки „малък мозък" е свързан с милиони други малки мозъци, което прави възможна холографската функция на мозъка: всичко
се отразява във всичко. Освен това, е и вертикално свързано с дълбоките вегетативни центрове. Това дава възможност на всяка отделна личност в рамките на множествената личност да притежава свое собствено ниво на активност и специфичност.
Нито грубо локализационистичната теория, нито холографската теория, нито даже фасетачната теория разрешават основния вълнуващ въпрос за характера на ума и за отношенията мозък-ум. И до сега дискусиите продължават. Следователно не би било зле накратко да се разгледа въпроса:
МОЗЪК/УМ
Това е вечният камък на препъването, вечният спор между материализъм и идеализъм. Много се е залагало на изследванията на мозъка, но все още няма убедителни експериментални доказателства за едната или за другата концепция. Едните се надяват да докажат как мозъкът произвежда ум, а другите се надяват да докажат, че умът или дори духът само използва мозъка, както пианистът използва пианото.
Измежду многото материалистически статии и книги особено се откроява по своята компетентност и убедителност книгата на нобеловия лауреат за медицина и неврофизиология Е. Еделман (1992). Той заявява: „Моята цел е да разсея схващането, че умът може да бъде разбран извън биологияга". (с. 211). Той дори възприема „психологията като клон на биологияга" (с. 240). На с. 34 той пише: „Целта ми е да покажа, че минималното условие за ума е специален вид морфология". Това разбиране е в основата на книгата му. За него еволюцията на съзна-нито зависи от новата морфология.
Това е абсолютизиране на ролята на структурата, която само ако се измени може да позволи на ума, на съзнанието, на ментал-ните процеси и в крайна смтка на личността да се развиват, да еволират. Излиза че еволюцията е еволюция само на структурите. Дори при И. П. Павлов (1927, 1938), който постави принципа на структурността в основата на своята работа, такава крайна би-ологизаторска позиция не се вижда.
Като чете такива редове, човек може да си помисли, че научно е само това, което е материалистично.
Съществуват обаче и други схващания. Дж.К. Еклес (1982), например, който е също нобелов лауреат, в същата област на медицината в своята статия „Съзнанието на животните и Аз-съзна-нието на човека" на с. 399 пише: „Тъй като материалистическите решения не могат да обяснят изживяването на моята уникална психика или душа, аз съм принуден уникалността на моята психика или душа да обясня със свръхестественото духовно творение. Теологично изразено, това означа следното: Всяка душа е ново божествено творение, което бог дава на подрастващия фетус, някъде между зачатието и раждането. Това е моето най-дълбоко вярване в неповторимата индивидуалност, което ме принуждава към постулата „божествено творение". Аз не намирам друго състоятелно обяснение - нито генетичната неповторимост с нейната фантастично невъзможна лотария, нито различните влияния на околната среда, които обаче не предизвикват нашата изключителност, а най-много - могат да я модифицират."
Друг известен неврофизиолог Кройцфелд (1987) пише: „Мозъчните механизми са достъпни за анализ от естествените науки и по принцип могат да бъдат разбирани. Но те си остават чисто мозъчни механизми. Разумът, духът и самосъзнанието могат да се разбират само от себе си и по своята същност не се поддават на природонаучен метод (стр. 18)."
В подкрепа на схващанията на самостоятелната обособеност на ума, а не като „нещо", произведено от мозъка, съществуват редица основания, които посочените автори се имали пред вид. Ние покрай цялата неповторима сложност на психическите процеси, бихме добавили още следните два въпроса: 1. Скоростта на психическите процеси - за тях няма време, докато всяка биологическа система, дори и да се приеме възможността за мултиплицирана преработка на информацията, има нужда от някакво време. 2. Викарната функция на кората на мозъка и изобщо миграцията на функциите. Ако наистина структурата определя функцията, (поради което и Бродмановите полета с различни цитоархитек-тонични структури се адресират към определин функции) то тогава поемането на психически функции от полета и системи, анатомично непригодени за тях, как може да се обясни. Това не е ли в известен смисъл против строгата идея за абсолютната зависимост на всяка функция на ума от точно определена структура.
Откритията на английския лекар Джон Лорбър (1980) подкрепят теорията за викарната възможност и миграция на функциите на мозъка и дори на цитираните възгледи на нобеловия лауреат Дж. К. Еклес по отношение на независимото съществуване на психиката и душата (ума). Сред стотиците пациенти с хид-роцефалия той открива няколко, които въпреки силната атрофия на централния мозък, от пълна липса до наличие на едно-две милиметрово мозъчно вещество, са доста интелигентни и работят много добре. Последва оживена дискусия, но до окончателно становище не се стигна.
Това са все въпроси, на които бъдещите изследвания ще търсят отговори.
Някои може да се запитат: защо беше нужна цялата екскурзия в различните области на психологията, физиологията и анатомията на мозъка? Нужна беше, за да се разбере по-добре нашата......
ТЕОРИЯ НА ОБУЧЕНИЕТО ПРИ ДЕСУГЕСТИВНАТА ПЕДАГОГИКА
Методите на десугестивната педагогика оперират в областта на резервите на мозък/ум (неизползваните възможности на мозък/ум).
Какво означава да се каже, че една методика оперира в областта на резервите на мозък/ум? Това преди всичко означава, че методиката не е „алтернативна" на някаква друга методика. Това е една нова култура. Това е едно необичайно по-резултатно обучение, при което вместо умора има почивка, вместо разболяване от претоварване - оздравяване, вместо дезалиенизация - социализация и вместо автоматична подчиняемост на внушаваните с векове ограничителни норми за капацитета на мозък/ум - свободно, но същевременно организирано и целенасочено обучение и развитие чрез спонтанно всмукване на знанията, както гъбата всмуква водата, без типичната за обикновеното обучение демотивация.
Ясно е, че в такъв случай се налага в основата на тази учебна комуникация, десугетивна учебна комуникация, е необходимо да има теория. По наше мнение теория е необходимо да има под всякаква методика. Един красив учебник, например, ако не е израз на теория, не заслужава внимание.
Теорията при десугестивната педагогика произлиза от всичко това, което беше казано до тук. Трябва да напомня, обаче, че то е само едно резюме. Но то е достатъчно да се добие една обща представа. Теорията в основата на чуждоезиковото преподаване е подобна и при обучението по други предмети. Има само някои неголеми адаптации. Но понеже целта е тук да се фокуси-рааме към чуждоезиковото обучение, ще представим накратко обобщената теория при него. Преди всичко не бива да се забравя, че обучаваната личност е една цялост - не се обучава на чужд
Обща основа на теорията, залегнала в десугестив-ната педагогика, със своите лингвистични, психологически, невр о физиологични, артистични, педагогический психотерапевтични аспекти, насочени към оползотворяване на потенциалните възможности на мозъка.
език само някаква област на мозъка; цялата личност взима участие. Затова и една теория, за да отговаря на действителността, трябва да има глобално-интегративен характер. Нашата теория има лингвистична страна, психологическа страна, анатомо-физи-ологическа страна, а също така и художествена, педагогическа и психотерапевтична страна. Всичко това взима участие във всичко. Тези страни на нашата единна теория бяха описани накратко до сега. Няма да ги анализираме подробно. Това е обект на специални занимания. Тук обаче само ще изредим някои от особеностите на всяка една от тези страни на общата теория.
Лингвистичната страна на теорията включва:
1. необичайно голям обем на материала за всеки урок и за целия курс,
2. особено структуриране на материала - глобално-елемент, елемент-глобално,
3. планиране на Пасивното знание, както и на активното. Психологическата страна на теорията включва:
1. неспецифичните комуникативни фактори,
2. теорията на множествена личност,
3. основите на десугестологията и принципите и средствата на десугестивната педагогика.
Анатомо-физиологическата страна на теорията включва:
1. локализационните и холографските теории за функцията и структурата на мозъка,
2. фасетната функционална структура на мозъка. Художествената стпрана на теорията включва:
1. теорията за прилагане на класическия тип изкуство,
2. теорията на използване изкуството не като етап на отмора, нито за забавление, а като интегриран елемент на системата.
Общо педагогическата страна на теорията включва:
1. принципите и средствата на сугестопедията,
2. особено важното изискване, „Преди всичко не вредете". Психотерапевтичната страна на теорията включва:
1. обществената сугестивна норма,
2. типовете човешка комуникация от гледна точка на свободата и развитието на личността,
3. системата „смях" не като отмора, а като интегриран елемент.
Разбира се, данните са дадени схематично. Важно е да се знае, обаче, че това не са 6 „залепени" теории, а това е една единна теория, която си има своите страни повече или по-малко отнасящи се
до една или друга област на науката и изкуството.
Важно: Учебна практика, която не е съобразена със всичките страни на теорията, крие опасности от лоши резултати. Затова по тази методика могат да работят само обучени преподаватели, които са получили заверен сертификат от автора или от неговите треньори.
От друга страна обучението не е толкова трудно, както би могло да изглежда от описаната теоретична база, защото са изработени няколко синтетични подхода за бърза подготовка на преподаватели. Всеки преподавател, който обича работата си, може да бъде обучен.
Сподели с приятели: |