Главен редактор: Момчил Методиев Съдържание (отделен файл) Статии от настоящия брой



страница1/2
Дата25.08.2017
Размер488.26 Kb.
  1   2
Християнство и култура, брой 73/Лято
Корица (отделен файл)
Главен редактор: Момчил Методиев
Съдържание (отделен файл)
Статии от настоящия брой


АДВЕНТИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ:

В ОЧАКВАНЕ НА РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА
Разговор с Цанко Митев, пастор от Църквата на адвентистите от седмия ден.
Първият ни въпрос е свързан с вашия път към вярата. Как един математик стигна до Бога, и то в последния период на държавен атеизъм в България?

Обръщането към Бога е процес и той започна още в моето детство. Произхождам от нямащо отношение към религията семейство и може да прозвучи странно, но преди да почувствам, че има Бог, започнах да разбирам, че има сили, които са над нас и които са лоши. На село чувах много разкази за прояви на задгробен живот, разказваха се случаи, които смразяват кръвта, и тъй като ги споделяха хора, които или не вярваха в такива неща, но бяха убедени от преживяното, или пък хора, на които вярвах, почувствах, че това не са измислица. И постепенно, стигайки до убеждението, че такива сили съществуват, дойде и следващият извод – трябва да има и добри сили. Повлия ми и контактът с вярващи хора – един мой роднина, брат на баба ми, който беше много ерудиран мъж, считан за най-добрия топограф в България преди 9 септември, човек с енциклопедична култура. Той искаше да насочи своята сестра към вярата, но докато й говореше на нея, слушах и аз и попивах всичко, което казваше. По това време нямах възможност изобщо да се докосна до Библията, тя беше забранена книга, но по-късно разбрах, че от тези разкази съм запаметил много от библейските истории. Той беше първият човек, който оказа влияние върху моето мислене. След това, когато бях в 6–7 клас, или 13–14 годишен, почнах да посещавам Църквата на адвентистите от седмия ден, защото той беше неин член, а и там се кръсти баба ми, неговата сестра. Тогава много силно впечатление ми направи една поредица проповеди на пастор Христо Киров, бащата на известния в миналото естраден певец Бисер Киров, посветена на Откровението. Той изнасяше тема следа тема всяка неделя и аз даже ги записвах на касетофон. Това разширяваше моята култура и познания. Така навлязох в света на Библията.

Втората предпоставка беше, че съпоставях този свят със света на диалектическия материализъм, който също изучавах, и виждах, че библейските обяснения са много по-точни и по-ясно очертани в историята. Те издържат изпита на времето.

В математиката, която така да се каже ми е втора природа, видях една безпристрастна наука, за която не се изисква никаква политическа „надстройка”, основана на атеизма и материализма. Като завърших университета, отначало нямах възможност да я упражнявам като професия, едва по-късно имах възможността да преподавам на хонорар в две висши учебни заведения като асистент. След 1990 година, понеже бях един от активните членове на църквата, ме поканиха да стана проповедник. Макар да посещавах църквата отдавна, същински ангажимент поех чрез кръщението си през 1979 г. и още от първите месеци, тогава бях студент първи курс, станах един от активните младежи в софийската църква.


Този избор създаваше ли ви проблеми в онези години, подлаган ли сте на преследвания?

Не съм подлаган на преследвания, на директни репресии. Влязох в Адвентната църква в период, когато на нея й бил нанесен много сериозен удар. На практика централното й ръководство е било разбито, но това разбрах по-късно. По това време Държавна сигурност се опитваше да проникне в младежките среди и да упражнява контрол върху тях. Имал съм два проблема – единият беше, че не можех да си намеря работа, а вторият – че точно когато останах без работа, след като завърших образованието си – това беше времето на Андропов – беше опасно да те спрат и да видят, че нямаш печат от работното място, защото това означаваше, че си „безделник”. Точно в този момент се опитаха да ме направят сътрудник. Не го представяха така, както ние сега го казваме, искаха да ми „помогнат”, да ми „гласуват доверие”, защото при тях постъпвала много информация, и от мен, като „по-чист човек”, поискаха да я селектирам. Възползваха се от този момент, когато бях в неизвестност, на кръстопът, когато имах проблеми отчасти и с родителите, тъй като ми се наложи да се захвана с работа, за която те не са мислели – да бъда пресьор и т.н. Но на директни гонения или заплахи не съм бил подлаган. По-скоро ми подхвърляха, че могат да помогнат за разрешаването на проблемите ми с работата. Работеше се индиректно, а целта беше да ме обезверят. Или пък създаваха пречки в проповядването на евангелието, от което страдахме всички.

По-късно, през 1991 г., се запознах с един от представителите на тези служби и тогава разбрах колко внимателно са ни следили. (…)

Димитрина Чернева
Тамплиери, архонти, масони...
България е на второ място в света по брой на рицарите тамплиери. У нас те наричат себе си православни тамплиери, като в същото време не пропускат да отбележат, че са „наследници на древната тамплиерска традиция”. Разбира се, излишно е да търсим в миналото и традициите на Православната църква следи, обясняващи произхода и популярността на новотамплиерската мода. Така или иначе, съвременната масова култура предлага неизчерпаем резервоар от културно-исторически отломки, символи и ритуали, чието произволно съчленяване е твърде изкусително и често води до съвместяването на всевъзможни вярвания и религиозни практики. По правило подобни синкретични форми виреят върху плиткия терен на религиозното невежество и често полагат себе си в сферата на комерсиалното и показното.

Всъщност зад инициативи от типа на т.нар. ордени на рицарите тамплиери в България и прословутия Върховен архонтски събор стои стремежът на една определена класа да легитимира себе си като аристокрация. В повечето случаи става дума за хора със съмнителна репутация, успели да се замогнат в годините на прехода най-често благодарение на престъпни сделки и унаследени мрежи и влияния от тоталитарния период. В амбицията да реализират себе си като елит – не просто финансов, но и духовен и политически (властови) – те демонстрират нуждата си от сакрална санкция, от меродавен печат, който би препотвърдил тяхната знатност, правото им да бъдат „избрани”, „необикновени”, „нередови” хора. Потребността им да заличат миналото си на простолюдие и да се закичат със знаците на всепризнат престиж, реабилитира значението на Църквата, но не като общност от вярващи, на които глава е сам Иисус Христос, а като древна институция, съхранила през вековете сакраменталната си власт. Неслучайно т.нар. тамплиери признават, че ритуалите им започват и завършват с молитва и че във всичко, което правят, те търсят и имат подкрепата на „отделни християнски проповедници”. Обикновено на техните церемонии присъстват православни духовници, в това число и митрополити. Архонтите пък получават своята титла директно в църковна среда с едно чинопоследование, което напомня ръкополагането в духовен сан. Не е изненадващ и фактът, че повечето представители на тези парамасонски организации имат и политически амбиции. Така например архонтът Слави Бинев, който освен това е и рицар тамплиер, е също така учредител – заедно с Великия приор на Ордена на рицарите тамплиери Румен Ралчев и едновременно с това масон – на партия ГОРД.

Какво дава основание на споменатите вече „православни тамплиери” да определят себе си като „наследници на древната тамплиерска традиция” и да припознават като своя мисията за „разширяването на диалога” между Източната и Западната църква? Прави впечатление, че представяйки своите организации, днешните новотамплиери започват разказа си от далечната 1118 г., когато всъщност „било създадено тайното общество на тамплиерите”. Съществува ли обаче приемственост между средновековния католически военномонашески орден на тамплиерите и днешните новопосветени рицари и дами? (…)

Кардинал Жан Даниелу
Хуманизъм и християнство
Темата, на която искам да се спра, е не само огромна, но и трудна. На пръв поглед можем дори да се запитаме дали тя има смисъл, защото трябва да говорим за християнството и човека през ХХ в. Разбира се, християнството има концепция за човека, създаден по образ Божий, изкупен от Христа и възкръснал чрез Него. Всичко това дефинира определена антропология, която предполага виждане за природата на човека, за неговото историческо битие и връзките му с другия. Но тази концепция за човека не предполага нещо специфично за човека през ХХ в., на което възнамерявам да отделя специално внимание.

Би могло да се предположи, че дори принципите на тази доктрина да са неизменни, то нейните приложения търпят промяна. В този смисъл е сигурно, че прогресът на различните науки – като психоанализата и феноменологията – задължават днес християнина да се сблъска с нови проблеми, на които не се е натъквал преди това, доколкото развитието на цивилизацията ни изправя пред нови ситуации, с които християнството трябва да се справи. Но ако искаме да навлезем в темата, трябва да се спрем и на това какво християнството днес дължи на напредъка на цивилизацията и на човешкото познание, което в крайна сметка ще ни позволи да кажем много повече за човешкото познание в днешния свят, отколкото преди появата на християнството.

И все пак има един въпрос, който в моите очи си остава истинският въпрос. Ако словото, отправено от Бога към човека, е неизменно, то човек му отговаря в една исторически обусловена ситуация; той се оказва зает със свои проблеми, с някакви драми. Да се говори за християнството и за човешкото познание през ХХ в. означава да се говори за днешния човек, който се сблъсква със Словото Божие и бива съден според него. Ето защо трябва да вникнем в специфичните за този човек изкушения, както и да осъзнаем новите висоти, към които той е призван. Защото сме изправени тъкмо пред такъв сблъсък на човека на ХХ в. с християнското Откровение.
Eдна от най-характерните черти на ХХ в. е, че човекът все по-задълбочено преоткрива собствената си свобода. Детерминистките концепции на XIX в. отдавна са преодолени. Независимо дали става дума за трансформациите на марксизма, за екзистенциалисткия хуманизъм или за психологическите науки, прави впечатление, че утвърждаването на трансценденцията на човека е една от константите в мисленето на нашето време.

Ала драмата е в това, че човекът на нашето време тъкмо защото открива великолепната сила на своята свобода, не може да я понесе, защото тази свобода трябва да се подчинява на някакви закони или на някакви по-висши принципи. Докато той съзира в признаването на абсолютната трансценденция, на трансценденцията на Бога, едно отчуждение, което го унищожава. Модерният човек смята, че е наистина човек само доколкото е някаква висша реалност и в този смисъл може да се каже, че ако има модерен хуманизъм, той се състои тъкмо в концепцията, която възприема човека като висша ценност, но която е съвсем ясно несъвместима с всяка религиозна концепция. Модерният човек е обзет от страстта да си принадлежи. Той предпочита дори една по-скромна участ, но извоювана от него самия, пред божественото призвание, за което трябва да благодари. Може да се каже, че действието на благодатта е сред нещата, които са най-трудни за него.

Това, обаче, поставя един особено тежък проблем. С отказа си да признае един по-висш порядък, на който е подчинен, днешният човек се оказва изправен пред шеметната пропаст на собствената си свобода. Какво да прави с тази свобода? Или ще приеме, че си е сам господар и тогава неговата участ ще зависи единствено от него, макар във всеки миг да се оказва вписана в някакъв определен порядък, или пък, в съответствие с пророческото видение на Великия инквизитор на Достоевски, той, ужасен от своята свобода, ще стане плячка на някакъв псевдопорядък, който му предлага уж освобождение от самия него, а всъщност го поробва.

Проблемът, на който се натъкваме тук, е да разберем дали човекът може да се подчини на някакъв порядък, който го надмогва, без това да го доведе до отчуждение или разруха. Проблемът е в сърцевината на всеки размисъл върху възможностите на човека, такива каквито ни ги разкрива днешното познание и същевременно предполага осъзнаването на нашата отговорност – да знаем към какво трябва да се насочим. (…)



Ив Аман

Кесаревото кесарю, Божието – Богу
По въпроса за отношенията между Църквата и държавата

 

Сред множеството проблеми, които с цялата си актуалност изникват днес пред нас, особено значим е проблемът за взаимоотношенията между Църквата и държавата. Ненапразно отец Александър Мен, който винаги бе особено чувствителен към духовните тревоги на съвременния човек, написа още през 1989 г. голяма статия, озаглавена „Религията, култът към личността и секуларната държава”, спирайки се тъкмо на тази тема, важна за обществото, преживяло десетилетията на комунистическата диктатура и на държавния атеизъм. В размислите си за взаимоотношенията между религиозната и светска власт, отец Александър отстояваше принципа на секуларизация на държавата.



Пред въпроса за секуларната форма на държавата са изправени и страни, които не са минали през комунистическия тоталитаризъм. Секуларната държава възниква относително неотдавна, докато принципът на религиозната свобода получава широко разпространение едва през ХХ в. в резултат на един дълъг и сложен исторически процес. Нормите, регулиращи положението на религията в гражданското общество, се формират постепенно, но трябва да отбележим, че рядко образуват цялостна правова система.

Ето защо според мен няма смисъл да си задаваме въпроса за отношенията между религия и държава преди появата на християнството. В Античността държавната власт, религията и етносът са били неразривно свързани помежду си. Именно християнството е въвело в тази сфера нови начала.



Иисус Христос е извършил истинска „мисловна революция”, когато е заявил: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу (Мат. 22:21). С тази евангелска фраза е бил възвестен принципа на разграничаване на духовната и на политическата сфера. Същият принцип е формулиран и от апостол Петър: от Бога се бойте, царя почитайте (1 Петр. 2:17). Въпросът обаче е: дали от принципа кесаревото кесарю, а Божието Богу произтича моралното право на властите да действат в своята собствена сфера без всякакви ограничения?

Нека се обърнем за отговор към Посланието до Римляните на апостол Павел: няма власт, която да не е от Бога (Рим. 13:1). Тук може да се открие пряк отклик с думите на Христа пред Пилат: ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише (Иоан. 19:11). Новият завет утвърждава, че съществуването на политическата власт съответства на Богоустановения порядък. Образно тълкуване на тези евангелски слова ние срещаме у Ориген: властта е дадена от Бога, както слуха и зрението – те могат да се използват и за добро, и за зло. В Новия Завет може да се намери и съществено уточнение за Божествената установеност на земната власт. В същото Послание до Римляните апостолът казва: началникът е Божий служител (Рим. 13:4). Ясно е, че управниците носят определена отговорност и са длъжни да използват дадената им власт според нейното истинско назначение.

Новият завет не обвързва вярата с националната идентичност. Църквата събира жаждащите, въпреки всякакви граници – държавни, социални, национални. Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса (Гал. 3:28).

И двата принципа стават възможни, защото в Евангелието вярата винаги се заявява като свободен отговор на човека на зова Господен. Христос призовава хората да обърнат сърцата си към Бога, но не им оказва никакъв натиск. Не трябва с насилие човекът да бъде отведен до вярата.

В първите три века християните са следвали тези принципи. (…)

Протопрезвитер Максим Лисак
Православието и „големите въпроси”
Когато преди време проф. Стоян Танев ме покани да бъда един от говорителите на този форум, избрахме темата Вяра и университет: богословски размисъл върху големите въпроси на съвременното общество от перспективата на православния студент. Вместо да синтезирам въпросите сам, въз основа на различните проблеми, които съм срещал в продължение на няколко десетилетия пастирска дейност в Университета в Отава, реших да вкарам православните студенти от Университета в моя доклад, като им обясня това, което имах като идея и да им разкажа за форума в Софийския университет. Трябва да отбележа, че всяка седмица през учебната година се срещам с група православни студенти, които се наричат „Православно християнско братство”. Нашето местно братство е част от голяма мрежа православни университетски групи в Северна Америка, създадени с благословението на Събора на православните епископи в Канада и САЩ. Започваме нашите събирания в Отавския университет с вечерни молитви, а след това провеждаме дискусия върху пасаж от Свещеното писание, аспект от православното богослужение или определен догматически проблем. Срещите се посещават от православни студенти от всички среди и от почти всички факултети в университета. Помолих студентите да формулират въпроси към мен, които да включа в моята презентация за настоящия форум. Студентите приеха тази задача с голям ентусиазъм и не след дълго започнах да получавам въпросите един по един.

Интересното беше, че въпросите, предложени от студентите, макар и добре формулирани, не бяха такива, какавито очаквах. Винаги съм се старал пределно ясно да им посочвам кои са „големите въпроси” и дори съм им давал конкретни примери. Някои от студентите изобщо не предложиха въпроси, а онези, които го направиха, избегнаха нивото на „големите въпроси” и вместо това питаха за определени точки на православното учение и практика, или пък за неща, свързани със собствената им академична дисциплина. Бях озадачен. В братството членуват доста способни студенти, някои от които вероятно са сред най-добрите в своите курсове. Има специализанти, студенти по медицина, по естествени и хуманитарни науки. За разлика от представителите на една много специфична дисциплина, като политическата философия, където „големите въпроси” по принцип са на дневен ред, студентите сякаш бяха загърбили цялата категория въпроси, които им бях описвал като съществени. Бях наясно, че тези студенти са способни да формулират „големи въпроси”, така че трябваше да си изградя хипотеза защо не ги поставиха. Стигнах до две възможности, едната свързана с университета като образователна институция в Канада, а другата с Църквата. Първата възможност бе, че студентите в тяхното обучение не са подложени на реални дискусии за „големите въпроси”. Мисля, че това е справедливо заключение за положението в Канада, където все повече и повече акцентът в университетите се поставя върху техническото обучение и подготовка за работното място, отколкото върху реалното мислене. Това само по себе си е тъжно явление. Би било прекалено лесно, обаче, да се обвиняват университетите за тази ситуация. А какво да кажем за Православната църква? По-голямата част от студентите в нашето братство са практикуващи православни християни: те ходят на църква, слушат проповеди, участват в младежки групи и вероятно посещават неделно училище. В допълнение, те черпят голямо количество информация за православното християнство чрез интернет. Защо тогава „големите въпроси” изглеждат чужди за тях? Човек стига до неизбежното заключение, че студентите, както и много други православни християни в Канада, не са навикнали на дискусии в своите църковни среди за връзката между Православието и „големите въпроси”. Накратко, изкуството да се поставят такива въпроси и позоваването на нашето богато библейско и светоотеческо Предание за отговорите им или за пресечни точки, просто не се моделира у тях. Човек не може да се научи на това, което не преживява на практика, така че „големите въпроси” минават на заден план. Църквата адекватно преподава Преданието си на своите членове, но твърде често не ангажира заобикалящото я общество със съдържателен диалог. Накратко, Църквата говори почти изцяло на себе си, но не и на света. (…)



Цветомира Антонова
рецепция на болшевишката революция

в българския църковен дискурс

(началото на 20-те години на ХХ век)
Темата за Октомврийската революция и болшевизма в българския църковен дискурс в началото на 20-те години на ХХ век е непозната, непроучвана и до известна степен маргинална към доминиращата историографска парадигма у нас. Същевременно тя съдържа изследователски потенциал, свързан с възможността да се дебатира и преосмисли големият наратив за „Великата октомврийска социалистическа революция“, видян през оптиката на църковната рефлексия. Болшевишката революция в Русия от есента на 1917 г. е едно от знаковите антилиберални и антидемократични събития в европейската история на ХХ век, което коренно променя традиционния политически ландшафт и води до появата на първата тоталитарна държава в света. Специфична особеност на утвърдилия се на власт след края на Първата световна война болшевишки режим е неговата крайна религиозна нетърпимост и антицърковност, проявили се в безпрецедентния опит за подчиняване на религиозните институции чрез тяхното преследване и унищожение. Руската православна църква е първата църква в света, която опитно познава и понася пряката конфронтация, гонения и физическо изтребление от страна на болшевиките и фактите за нейната мъченическа съдба през 20-те и 30-те години на ХХ век постоянно присъстват на страниците на българския църковен печат и в множество официални решения и документи на Св. синод от това време.

Целта на настоящата статия е да се опита да концептуализира съществуващия масив от публикации в църковната преса и протоколите на Св. синод на БПЦ и да реконструира определени форми на рецепцията в българския църковен дискурс на болшевизма и болшевишката революция в Русия. Наред с журналистически материали, авторски текстове, синодални послания, молебени за „спасяването на Русия от болшевишката напаст“ и панихиди „за новомъчениците на Руската църква“, не бива да се забряват и църковните грижи за руската бяла емиграция: организирането на безплатни кухни и подсигуряването на подслон за бездомните руски бежанци, събирането на финансови средства за бедните руски деца, инвалиди и вдовици.

Откриването, изследването и систематизирането на наличните материали позволява да се формулира тезата, че в периода 1919–1922 г. за българските църковни среди антиболшевизмът се превръща в маркер за църковност и принадлежност към европейския кръг от хуманни ценности. Православните архиереи и представителите на православната интелигенция у нас „много пъти и по много начини“ – чрез молебени, панихиди, проповеди, специални текстове и писма недвусмислено изразяват църковната си и гражданска позиция на подкрепа за арестувания руски патриарх Тихон (1865–1925), руските мъченици за вярата и страдащия „под болшевишко робство“ руски народ.

През XXI век става все по-наложителна необходимостта от анамнезис – Църквата да си припомни какво знае, да обговори собственото си минало, за да излезе от състоянието на амнезия, волно или неволно амнистираща престъпленията на комунизма. В този смисъл в рамките на настоящата статия ще бъдат поставени за разглеждане следните въпроси: какво знае Българската православна църква за преследването на православната вяра и мъченическия подвиг на руските духовници след идването на болшевиките на власт? Кои са главните личности, теми и сюжети, свързани с болшевишката революция и последвалите революционни промени в Русия, които присъстват на страниците на църковния печат? Какви са информационните канали, по които достигат сведения за случващото се в Русия? Как църковните автори – архиереи, журналисти, свещеници – се отнасят към събитията в Русия след октомври 1917 г. и към действията на Третия Интернационал? Как реагират българските църковни лидери, какви са конкретните прояви на тяхната църковна и обществена позиция? (…)

Д-р Вениамин Пеев
СВ. АМВРОСИЙ МЕДИОЛАНСКИ И БЛАЖ. АВГУСТИН КАТО УЧИТЕЛИ НА ЛУТЕР ЗА „ОПРАВДАНИЕТО”

Лутер никъде не демонстрира в апологетическите си съчинения, че възгледът за „оправданието чрез вяра” е негова оригинална философска и теологична находка. Напротив, той подчертава в своето учение по този проблем, че не само се основава на Павловия възглед и го доразвива, но че на този първоизточник са обърнали внимание и други църковни учители преди него. В своето Послание за превода на Новия завет (1530 г.) Лутер пише: „не съм аз първият, дето казва, че само вярата оправдава. Преди мене са го казали Амвросий, Августин и много други”. Това признание е много важно за разглежданата тема, тъй като показва, че Лутер се стреми съвсем отговорно да впише своята концепция във вече съществуваща библейска и патристична традиция. Лутер е съвсем наясно за опасностите от проблема да бъде обвинен в индивидуалистично нестандартно тълкуване на такъв компонент на християнската сотериологична система, какъвто е възгледът за „оправданието”. Дореформаторската епоха изобилства с примери на дръзки мислители и дейци, които обаче не са оставили след себе си последователи или не са създали школи. Тяхното духовно проникновение изпреварвало времето и тяхната самота ги тласвала към обвиненията в еретичност и гибелта на кладата. Ето защо Мартин Лутер настоява пред своите противници да гледат на него и да го възприемат като продължител на една древна и популярна християнска традиция. И все пак, както ще видим, Лутер трасира една специфична посока за възгледа за „оправданието чрез вяра”, отклонявайки се осезаемо дори от своите патристични първоизточници.


От гледна точка на коректността при посочване теологичните източници на Лутеровото учение за „оправданието чрез вяра” трябва да проверим дали и доколко Лутер е прав в позоваването си конкретно на св. Амвросий Медиолански и блаж. Августин. Съвременната богословска наука на Запад поставя под съмнение автентичността на някои писания, приписвани традиционно на св. Амвросий, което пък от своя страна не би могло да гарантира, че той действително има принос като пионер в западното учение за „оправданието”. От друга страна, се налага по-внимателно вглеждане и в онова, което блаж. Августин пише за същността на „католическата” вяра, която е установил у своя учител. Също така е необходимо едно по-прецизно изследване на Лутеровото твърдение за някаква директна и последователна връзка с Августиновото учение за „оправданието”. Без да отричаме фундаменталната роля на мъдреца от Тагаста за конструирането на доктрина за „оправданието” в Западната църква, се налага да посочим и различията между него и Лутер. Именно необходимостта от богословска коректност по разглежданата тема си поставяме да изпълним в настоящата статия. (…)


Мълчанието не охранява Църквата, нужно е пречистване
Разговор с проф. Владимир Градев
Проф. Градев, вълната от скандали в стил „Уикилийкс”, застигна и Католическата църква. В книгата Негово Светейшество на италианския журналист Джанлуиджи Нуци бяха оповестени поверителни документи на Римската Курия, заговори се за скандал „Ватилийкс”. Какво според вас е обяснението за тези „скандали”, какво е вашето обяснение за тях и какви накратко са фактите, тъй като те останаха незабелязани за българската публика?
Да, нека започнем с фактите. В деня на вече традиционната аудиенция на българската делегация при папата за 24 май италианските и световните медии, може би за наш късмет, не обърнаха никакво внимание на внушителното Яйце, което дари нашият президент на главата на Католическата църква. Същият този ден избухна истинска медийна бомба с вестта, че е арестуван Паоло Габриеле, личният камериер на папа Бенедикт XVI, който беше обвинен в кражбата и изнасянето на публикуваните от Нуци документи. Въпреки различните информации, които периодично изтичат в медиите, този път тайната е грижливо охранявана и не се знае нищо за казаното от него по време на разпитите, както и за резултатите, до които е достигнала кардиналската комисия, която разследваше изтичането на документите. Очаква се процесът срещу Габриеле да започне през есента. Случаят е смущаващ. Личният камериер на папата е човекът, който стои неотлъчно до него – събужда го сутрин, помага му при обличане, сервира му, придружава го навсякъде. Лесно можем да си въобразим какъв шок е било за папата да научи, че тъкмо той се е възползвал от достъпа си до неговото бюро, за да изнася от там документи. Все още въпросите са много и нямат отговор. Не е ясно защо, с какви мотиви го е правил, накарал ли го е някой и кой точно, знаел ли е някой друг от най-близките приближени на папата за неговите действия… Изглежда, че в случая на изтичането на документите става дума не просто за неправомерни действия на отделна личност, а за действията на някакъв кръг и то от високите етажи на властта във Ватикана. Надявам се, макар и – признавам – да ми е трудно напълно да си го представя, но пък кой е очаквал подобно развитие на нещата, че тези въпроси ще получат реален и изчерпателен отговор и вината няма да се стовари единствено върху камериера и най-много върху още двама-трима неверни, но дребни служители от канцелариите на Ватикана.

Него ден обаче сензациите от Ватикана продължиха. Малко след вестта за ареста на Габриеле бе публикувано и комюнике за неочакваното решение на Управителния съвет на Института за религиозни дела (банката на Ватикана) да поиска уволнението на директора на банката (най-високия пост, заеман от мирянин във Ватикана) – влиятелния и уважаван дотогава финансист Еторе Готи Тедески. За всички бе ясно, че такова сериозно решение не може да бъде взето със спонтанно единодушие от Управителния съвет (в Католическата църква на motu propriо, или собствена инициатива, всъщност има право само папата), а то несъмнено е било най-малкото предварително съгласувано с държавния секретар, кардинал Тарчизио Бертоне. И двата случая сами по себе си са изключително сериозни.

Уволнението на банкера е не по-малко странно. От години се говори какво ли не за Ватиканската банка, все още има тайни сметки, непрозрачни трансфери на сериозни средства, изобщо съмнения в „пране на пари“. По личното искане на папата Готи Тедески работеше за приемането на международните банкови стандарти за прозрачност и влизането на банката в тъй наречения „бял списък“ на почтените банки. Известни бяха и конфликтите му с кардинал Бертоне през последната година и по други горещи въпроси на икономическата и финансовата политика на Ватикана. Уволнението му, и то по този неочаквано гръмогласен, съвършено нетипичен за ватиканската политика начин, породи съмнение има ли реален интерес във Ватикана банката да стане наистина прозрачна. В своя юлски доклад Moneyval (органът на Съвета на Европа, отговарящ за борбата с „прането на пари“) изисква банката да бъде поставена под наблюдението на външен и независим супервайзър, което може да бъде разтълкувано и като оценка за уволнението на борещия се за прозрачност директор. Ала не по-малко озадачаващи бяха и мотивите за уволнението на Готи Тедески: сред тях отново присъстваше обвинението, че е отговорен за изтичането на документи. Поне аз не бях чувал досега директор на банка да дава поверителна информация на медиите за дейността на своята институция

Но какво представляват съвсем накратко публикуваните в книгата на Нуци документи, чиято автентичност досега никой не е оспорил, а напротив, цялата реакция на Ватикана само потвърждава достоверността на изнесеното в тях. В тях има различни доноси срещу висши прелати, като особено място сред тях заема тъй наречената „афера Бофо“, като от публикуваните документи става ясно, донос от страна на Виан, директора на Осерваторе романо, официоза на Светия престол, е довел до шумната и скандална оставка на въпросния Бофо, главен редактор на в. Авенире, органът на Италианската епископска конференция. Нещо повече, излиза, че на дъното на аферата е желанието на държавния секретар да се отърве от явно неудобния за него журналист. Централен въпрос сред публикуваните документите заемат финансите на Ватикана, разкриват се различни злоупотреби и разхищения, има смущаващи материали за различни спорни движения в Католическата църква като „Легионерите на Христос“ и др. В центъра на почти всички документи е кардинал Тарчизио Бертоне, държавният секретар, който впрочем през последните години е визиран от медиите като стоящ в основата на много от скандалите, както и на значителен брой проблематични управленски решения в последно време. Не зная дали действително е така, ала публикуваните документи недвусмислено потвърждават, че вътрешната съпротива във Ватикана срещу сегашния държавен секретар не е просто продукт на развихрено журналистическо въображение и евтина жажда за сензации, а е съвсем реална.



От тези факти лично аз мога да направя само следния извод. Очевидно е, поне за мен, че става дума не просто за борба за власт, а най-вече за отстояване на извоювани вече властови позиции. Непосредственият изход на скандалите беше предвидим от самото начало. Съвсем наскоро папа Бенедикт потвърди кардинал Бертоне за държавен секретар, независимо, че той е вече на 78 г., с три повече от пределната допустима според действащите норми на Католическата църква възраст за заемане на управленски пост. Така че ако изтичането на документите е целяло смяната на държавния секретар, то ефектът е тъкмо обратния. Ако ги нямаше скандалите, кардинал Бертоне най-вероятно щеше да е вече пенсионер. Не мога да си представя, че ако има някакъв кръг във Ватикана, който действително търси да издигне удобен за него държавен секретар, той няма да съзнава, че подобна шумотевица само ще затвърди властта на Бертоне и ще отложи напускането му на голямата сцена. Ала така или иначе мисля, че на всички е пределно ясно, че папа Бенедикт, когато реши да пристъпи към смяната на държавния секретар, той отново, както при всички досегашни свои избори, няма да се влияе от никакви кръгове, от ничий външен натиск или дори мнение по въпроса. По всичко личи, че той ще избере прелат, с когото лично е работил и на когото има силно доверие. Такива са били всички досегашни негови избори на ключовите постове, такъв беше впрочем и изборът на монс. Мюлер, издателят на неговите събрани съчинения, за префект на Конгрегацията за учението за вярата (най-важното „министерство“ в Римската курия). Така ще бъде и с новия държавен секретар, като неизвестно остава само кога точно ще се случи смяната и кой именно ще бъде новият държавен секретар. (…)

Необходими са твърдост и прозрачност за изчистването на Църквата
Проф. Джовани Мария Виан, директор на в. Осерваторе Романо пред Vatican Insider
Проф. Виан, вие сте директор на Осерваторе романо и специалист по история на християнството. Не показва ли скандалът „Ватилийкс” и изтичането на секретни документи от Ватикана, че Йозеф Ратцингер е папа, изложен на атака?
Бенедикт XVI не бяга от проблемите, той ги посреща без никакъв страх. Това е труден път, който трябва да се измине. Още от самото начало се опитаха да очернят образа на папата. Той бе представен на общественото мнение като велик инквизитор, при това германец, като „panzerkardinal”, немски пастор. След което изникнаха такива препятствия по пътя като недоразумението по повод на неговата лекция в Регенсбург, помилването на епископа негационист Ричърд Уилямсън, полемиката около използването на презервативи в превенцията от СПИН и „истинската буря”, разразила се след случаите на сексуални посегателства от страна на клира. В случая с негациониста Уилямсън папата демонстрира своя начин на действие. Той написа писмо, подобно на това на св. Павел до Галатяните, и съумя да обърне ситуацията. Не позволи да се пропилее стореното от него в сближаването на Църквата с юдаизма. Папата обаче се чувства дълбоко наскърбен от едно представяне на нещата, което е далеч от истината на фактите.
Как се почувства папата, когато научи за изтичането на секретни документи?
Изправен пред „Ватилийкс”, Бенедикт XVI не отрече проблема, а прецени, че цялата тази поредица от обстоятелства се използва, за да се представи една нереална ситуация, доколкото в своето огромно мнозинство служителите на Ватикана са лоялни и честно служат на папата и на Св. престол. Относно изтичането на документите Светият Престол е поверил нещата в ръцете на един толкова блестящ юрист като кардинал Джулиан Еранц и на други двама кардинали, известни със своето благоразумие – Томко и Де Джорджи. Следователно Ватикана напредва с много бавни стъпки, но при щателно съблюдаване на юридическите процедури. Води се проверка само по отношение на трима кардинали, които са надхвърлили осемдесет години и няма да вземат участие в следващия конклав. Ето защо те са абсолютно свободни пред лицето на Бога и пред своята съвест. Отговарят само пред папата.
Това ли е „пречистването”, предприето от Бенедикт XVI?
Става дума за обновяване в рамките на линията на приемственост с историята на християнството. Йозеф Ратцингер многократно е повтарял, че най-страшното преследване, на което бива подложена Църквата идва от греха вътре в нея. Най-голямата трудност за Църквата не са атаките, които идват отвън, а човешките грехове на нейните членове. Ето защо Църквата има непрестанна нужда от обновление. С присъщата си историческа и богословска задълбоченост, Бенедикт XVI заяви, че силата на папството преди всичко е в Божията благодат. Ето защо Светият отец припомни сцената с поверяването на папството на Петър, когато Иисус говори за Страстите Си и призовава да Го следват. Тъкмо тук изникват човешките грехове, от които произтичат големите трудности за Църквата. (…)
Ивлин Уо
УВОД КЪМ ДУХОВНА ЕНЕИДА от Роналд Нокс
Монсеньор Роналд Нокс се спомина на 24 август 1957 г. на 69-годишна възраст в дома на г-жа Аскуит в село Мелс, където прекара последните единадесет години от живота си. Той беше най-блестящият и всестранен духовник в англоговорещия свят, както и един от най-плодовитите.
Животът му лесно може да се раздели на няколко ясно обособени периода. Той прекарва общо двадесет и две години в Оксфорд, с интервал от единадесет години отсъствие. През 1906 г. постъпва в колежа Балиол, където вече се носи бляскавата му слава. Като ученик в Итън той пише книга с хумористични стихове на английски, латински и гръцки, които и до днес разнасят славата му на най-умното момче, учило някога в това училище, известно не само със старинния си аристократизъм, но и с умението си да изгради култура на несравнима елегантност и изтънченост у малцината свои възпитаници, способни да я усвоят. Отличията, получени в Оксфорд – стипендиите на Хартфорд и Ирландия, председателството на Клуба за дебати на университета, първенец на випуска – са само странични успехи, резултат от богатия интелектуален и социален живот, който той води сред тази историческа, впечатляваща и трагична група от хора, които скоро ще намерят смъртта си във войната; това златно поколение, чиято слава продължава да бъде непокътната от завистта и тътените на последвалите национални бедствия. На пръв поглед 1910 е годината, в която идва краят на политическите, академичните или литературни отличия, които той печели през тези щастливи години. Но бъдещето му е отдавна предначертано. Винаги всеотдаен и педантичен, като син и внук на англикански епископи той също избира Църквата на Англия и след като става капелан на колежа Тринити, в продължение на четири години преди реалностите на войната да сложат край на тези спорове, Нокс става известен като непослушното дете на Англо-католическата партия. На този кратък период принадлежат неговите най-изтънчени сатирични и полемични творби. Защото той никога повече не се връща към веселата лекота на Абсолюта и Абитофел или на Обединение на всички.
През 1915 г. той напуска Оксфорд. През 1917 г. е приет в Католическата църква и след уволнението си като военен криптограф се оттегля в колежа Сейнт Едмънд в Уеър – център на теологична ортодоксия, много по-различен от Балиол или Тринити, където остава до 1926 г., когато се завръща в Оксфорд като католически капелан на Университета. Премества се в Шропшър през 1939 г., където се отдава на своя превод на Вулгата. През 1946 г. се установява в село Мелс.
Четиридесет години той е свещеник. Истинският му живот е на олтара и в личната му молитва, а всички други постижения са само украсата на този живот. Но понеже не можем да го наблюдаваме в свръхестествения свят, който беше естествената му среда, трябва да се задоволим да опишем относително незначителния живот, който той живееше пред очите на другите.
Той е най-известният англичанин, приел католицизма след Нюман. Как Католическата църква се възползва от него? Въпросът е уместен, защото Роналд Нокс нямаше нищо против да бъде използван. Той харесваше класическото разделение на хората на решителни – хора на действието, които знаят какво искат и как да го постигнат, нетърпеливи и непоколебими в отношението си към другите, които никога не престават да „правят сцени”, и патетични – хора, които се хранят с това, което е сложено на масата, които често са пренебрегвани, вместо да се борят за правата си, като мразят да създават неудобство на когото и да било. (…)
Роналд Нокс
УПАДЪКЪТ НА ДОГМАТА И опустяването на църквите
Изглежда, че двата процеса са свързани – опустяването на църквите и упадъкът на догмата, опразването на църковните пейки и изхвърлянето на баласта от амвона. Трудно ми е да приведа примери, пък и едва ли е нужно, тъй като съществуването на тези тенденции е общоприето, едната от тях е открито порицавана, а другата – също толкова открито насърчавана. Съществува ли връзка между тези два процеса? И ако наистина е така, дали опустяването на църквите причинява упадъка на догмата, дали е следствие от него, или е просто паралелен процес? Ако се замислим, ще разберем, че и трите предположения съдържат известна истина.
В известен смисъл опразването на църквите води до упадъка на догмата. Съпротивата на обикновените хора срещу организираната религия е само отчасти интелектуална. Има и други причини да се избягва Църквата – като всеобщото и несъзнателно неодобрение на всяка форма на власт или пък стремежът за отдаване на удоволствия и светски забавления. Като причина да не се посещава църквата най-често се изтъква, че не може да се повярва на „това, което проповядват свещениците”. Ще се изненадаме ли тогава, ако проповедникът се опита да преосмисли своето послание? Той ще обвини себе си, ако позволи душите да изгубят връзката си с религията заради неговото прекомерно отстояване на доктрина, които е невярна, която е възможно да не е вярна, или която е маловажна от теологическа гледна точка. Това го води до желанието да преосмисли своите теологически позиции – действително ли той е убеден в истината, непоколебимостта, важността на една или друга доктрина? Той е длъжен, наистина, да остане верен на Божия план. Но какъв е Божият план? Ако се позове на непогрешимостта на Св. писание, следвайки своите отци, той ще има твърда почва, върху която да стъпи. Но проповедникът не може да защитава непогрешимостта на Св. Писание, ако тази непогрешимост не му е гарантирана от Църквата. Коя Църква? Неговата Църква? Ако под това разбира Църквата на Англия, или a fortiori което и да е нон-конформистко тяло, той трудно открива в тях търсената опора, тъй като религиозна група, която не отстоява собствената си непогрешимост трудно може да обоснове непогрешимостта на Библията! Ако ли обаче се обърне към Католическата църква, това означава да се обърне към трибунал, с чийто решения той не се чувства обвързан. И тогава той трябва да потърси начин да създаде своя собствена теология и да поеме отговорност за нея, а докато прави това, може ли да остане недокоснат от неверието и упреците на опразнени места в църквата, които всяка неделя му казват, че проповядва послание, неприемливо за духа на епохата?
Не искам да кажа, че неверието е единствената или дори основната причина за олекването на теологията днес. Никой проповедник няма съзнателно да се усъмни във верността на своето послание, заради лековерието на своето паство. Но доминиращото безбожие на нашата епоха упражнява постоянен и несъзнателен натиск върху амвона, то кара проповедниците да се колебаят дали да утвърждават непопулярни доктрини. А доктрина, която престане да бъде утвърждавана, е осъдена на атрофия, подобно на орган, който не се ползва.
Модернизмът сред духовенството и скептицизмът сред миряните в известна степен са паралелни резултати на едни и същи причини и това едва ли се нуждае от доказателства. Убедеността на философа, учения или историка, че истината е релативна, а не абсолютна; че вече не можем да вярваме на казаното в Битие или че християнството е пряк наследник на езическите мистериални религии – всички тези твърдения оказват различно влияние върху различните хора. Докато един ще си рече: „Няма смисъл тогава да вярвам повече в християнството”, друг би размислил как християнската истина може да бъде помирена с тези обезкуражаващи концепции, как може да бъде разбрана в светлината на тези постижения на човешкото познание. Понякога това е въпрос на възпитание и начин на мислене; докато първият човек вече гледа навън и просто си търси извинение да се откаже от старите си религиозни възгледи, вторият човек е по-склонен да се откаже от разума си, отколкото да постави под съмнение вярата си в Църквата, която го е възпитала. Понякога това е въпрос и на темперамент: светът може да бъде разделен (сред многото други подобни дихотомии) на хора, които искат всичко и хора, които търсят помирение на противоречията. Възможно е един добросъвестен разум да води истинска интелектуална борба за това дали е възможно да бъдат съвместени новата истина и старата традиция.
Не можем да си представим, че материализмът е отминала заплаха. Довчера във въздуха се носеше концепцията за Еволюцията. (…)


Роналд Нокс
ЧЕТИРИТЕ ПРИЗНАКА НА ЦЪРКВАТА
След като обяснихме, че създател на Църквата е нашият Господ, се налага да се спрем на още един въпрос – коя Църква? Въпросът не трябва да ни изненадва или скандализира, защото на този свят имитации се правят на добрите неща, а не на лошите – мнозина подражават на Кийтс, но никой не иска да подражава на Ела Уилър Уилкокс.
Христос ни е надарил с прекрасно вино, но в един несъвършен свят е повече от естествено да възникне спор за името на виното. За да не се объркаме в търсене на истинската Църква, трябва да си припомним, че в Символа на вярата тя е описана с четири основни признака: „Вярвам в една, свята, католическа и апостолска църква”. Следователно Тялото, което търсим, трябва да притежава тези четири признака. Трябва да наблюдаваме внимателно, защото не можем да очакваме задължително да видим тези четири признака в изключителна степен. Така е винаги, когато човек се опира на дефиниции. Обичайната дефиниция на човека е, че той е разумно същество – Homo Sapiens. Това определение е напълно вярно, то е валидно дори за лунатиците – те също могат да разсъждават, понякога дори се отличават с много остър ум, подобно на лудия човек, който си мисли, че човекът от долния етаж се опитва да го застреля през тавана и затова винаги сяда върху масата, докато накрая не повярва, че самият той е чайник. От друга страна, когато се замислите над тази дефиниция и осъзнаете, че отличителното качество на човека е умът, може би ще се замислите дали, след като веднъж сте били приети в университета, не трябва да се опитате да станете още по-умни. Същото се отнася и за четирите признака на Църквата. Те ни насочват към същността на Църквата, но и ни насърчават да се опитваме да ги направим още по-видими.
Да докажем, че Църквата е и трябва да бъде видима, е лесна задача. Достатъчно е само да се обърнем към Посланията на св. Павел, за да почувстваме изключителната важност, което той отдава на единството на Църквата. Наистина, в посланията се говори за църквата в Коринт или за църквата в Солун, но в тях никога не се прави и най-слабото допускане, че те са отделни единици. Както никога няма да ни хрумне да говорим за въздуха в Брайтън или за въздуха в Блекпул като за различни неща, така и за св. Павел Църквата е атмосферата, в която християнинът се движи и живее; дори когато говори за неколцината слуги от дома на богаташа, които са приели християнството, св. Павел говори за неговата домашна църква. Най-често той призовава тези първи християни да бъдат единни, да си помагат взаимно, да израстват заедно и тъй нататък. За св. Павел Църквата едновременно е нещо напълно единно и нещо напълно уникално. Тя е Христовата невеста – а може ли да има повече от една Христова невеста? Дом, чийто ключов камък е Христос – възможно ли е по-кратко описание на тази общност? Тя е Тялото, чиято глава е Христос – възможно ли е някой да не е част от това Тяло и да си мисли, че е единен с Христа?
Разбира се, може да възразите, че св. Павел не говори за същата Църква, за която говорим ние, че той е имал пред вид невидимата Църква, че не говори за общност от различими тук и сега хора, които споделят обща вяра и организация, а има предвид идеалната концепция, общността от хора, чийто имена ще бъдат вписани в книгата на живота. Само че това възражение няма да е вярно, защото нашият Господ не мисли Църквата по този начин. Царството небесно, което носи това име, е смесена нива, на нея има както жито, така и плевели, които ще бъдат разделени едва на Съдния ден; то е като рибарската мрежа, хвърлена в морето, в която попада хубава и непотребна риба и която може да бъде разделена чак когато мрежата бъде изтеглена на сушата. Следователно Църквата, за която говори самият Христос, е видимата Църква, в която заедно живеят измамници и достойни хора, не всички членове на която са достойни за небесата.
Ще има ли спорове, ако днес се огледаме около нас в търсене на видима църква, която да е единна? Защото християните, които принадлежат към другите деноминации, по правило дори не настояват, че тяхната деноминация е Църквата. Единството на Църквата е нещо, което е съществувало в ранните векове и което се надяваме да настъпи отново; но то не съществува тук и сега. Всеки, който е започнал да търси едната и видима общност, която настоява, че е Христовата Църква, трябва или да стане католик или отчаян да се откаже от търсенето си. (…)


Архимандрит Софроний (Сахаров)
За риска в духовния живот, национализма и всечовечеството

...Старецът Силуан пише за един монах, който му казал: „Аз през целия си живот никого не съм обидил, никого не съм оскърбил”, и за още един друг, който казал: „Всички ме обичат, защото на всички правя послушание”.

Изниква въпросът: не е ли опасно да говориш така за себе си, няма ли да си навлечеш по този начин голямо изкушение? Да, разбира се, че ще си навлечеш! И няма как да го избегнеш. Но от самото начало на нашата вяра апостолите са били принудени да говорят в своята проповед, че са били със Самия Бог, и то толкова дълго време! И разбира се, на всички монаси се препоръчва да не говорят за тези неща, за да не си навлекат излишни атаки на врага. Отрицателната страна: когато целият живот за Христос трябва да бъде скрит, как да научим децата и зараждащото се ново поколение на учението Христово?

Аз самият поех страшен риск (заради което претърпях вече много твърде сурови думи срещу себе си), написвайки две книги: за стареца Силуан и още по-лошо, за самия себе си – книгата Ще видим Бога както си е. Но аз се реших на това в самия край на живота си, в очакване на смъртта: чакам идването й вече много години (писах за това в предисловието на книгата). Само че не е имало и няма друг път на Земята, където врагът Христов е твърде силен, и не е възможно да избегнеш това действие – „да разкажеш”. Когато поех отговорността да основа малка монашеска обител, в душата си имах желанието да предам това, което Бог ми даде да видя на Света гора Атон – и най-вече чрез Своя угодник Силуан. Написах в книгите си, че се притеснявам да говоря за дарованията на Бога, но че няма друг път освен този. Вие всички ме виждате; и от целия образ на моя живот, разбира се, сте се убеждавали, че аз изобщо не съм претендирал да бъда старец, но винаги съм се възприемал не като старец, а само като брат ваш. И който е добре разположен, е имал възможността да забележи това. Аз не считам, че имам правото да проповядвам авторитетно старческо слово, на когото и да е от вас, а разказвах просто за моя живот и преди всичко за живота на стареца Силуан.


Както всички вие и всеки един от вас, и аз искам да се покланям на Бога, Когото зная, а не Когото не зная. В един от храмовете на Троицко-Сергиевата лавра е написано „на Знайния Бог” в противовес на думите от Свещеното Писание, където се споменава един олтар в Атина, посветен на „Незнайния Бог”. Въпросът – „Можем ли да знаем Бога така, както Той е или както Той НЕ Е?” – за мен не съществува, в смисъл, че аз съм християнин. А това означава, че аз приемам Иисус Христос като Творец на всичко, съществуващо в Космоса, като наш Бог. Ако Той е бил с нас в нашата форма на битие и е говорил на нашия език, нима целта Му е била да ни заблуди и да покаже Бога такъв, какъвто Той НЕ Е? Той ни е дал заповед: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Ако аз добавя думите: „такъв, какъвто Той НЕ Е”, то ще изкарам Христос лъжец. Значи, блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога такъв, какъвто Той е в Самия Себе Си.

И когато нашият приятел и сподвижник отец N. даде на книгата ми заглавието Ще видим Бога както си е, моята първа реакция беше да преценя: правилно ли е това богословски? Разбира се, отец N. не идва от гората, той каза нещо съвършено вярно богословски. Самата форма – „ще видим Бога както си е” – говори просто за нашия стремеж да познаваме Бога, както Той е. Аз никъде не съм написал: „Аз видях Бога както си е! Идвайте при мен!” (както някои хора в Париж изтълкуваха книгата ми), но писах това, което ми беше дадено – тоест аз живях своето покаяние пред Бога в пределите, които Той ми бе дал. Покаянието е велик дар! И когато говоря с вас като ваш брат, а не като някакъв учител, който предстои на катедра, вие, разбира се, оставате свободни: или да приемете словото, не като мое, но като предание на Църквата, или да отхвърлите моето свидетелство, защото ме виждате такъв, какъвто съм, „наяве”.

Но все пак как бих могъл да изпълня онова, за което говоря в книгата си? Някой, облечен във висок сан, ми писа: „Вие свидетелствате сам за себе си и Вашето свидетелство не е истинно”. И така, отговаряйки на въпроса: „Опасно ли е да се говори или не е опасно?” – ще кажа: „Разбира се, че е опасно!”. Но целият живот в Христа през цялото време е свързан с опасност. Най-главната, първата, неизбежната опасност е да сторим грях, макар и в мислите си. (…)


Иглика М. Василева

Съдбата на християнските общности в Сирия

Сирия често е разглеждана като интригуваща етническа и религиозна мозайка, оформена през столетията съжителство между исляма и християнството, факт, който сам по себе си не винаги е съзнаван, тъй като историята на християнството в Сирия и в Близкия изток, колкото и добре изследвана да е от историци, филолози и археолози, не преобладава като тема в отразяването на новините от региона и не достига до вниманието на широката общественост. През изминалата бурна и драматична година, белязана от недоволство и протести срещу управляващия режим, страната беше разтърсена от насилие и разрушения, прераснали според най-новите данни на Червения кръст в гражданска война, които безмилостно поставят под заплаха една от уязвимите нишки в канавата на сирийското общество, а именно историческото съжителство между християни и мюсюлмани, както и между отделните християнски и мюсюлмански общности. Стереотипите и клишетата биват силно разклатени, нагнетената и нажежена обстановка се оказва едно сериозно и може би непосилно предизвикателство.

Сирия е една от страните в Близкия изток, където от векове съдбите на мюсюлмани и християни са здраво преплетени. Християнските общности в Близкия изток водят началото си от епохата на най-ранното християнство и с това те са жив паметник на една древна религиозна традиция, свързваща зората на християнството с по-късните етапи от утвърждаването на християнските общности на изток и на запад. Тази уникалност не се изчерпва с това, че християните на територията на съвременна Сирия, Ливан, Ирак, Иран и югоизточна Турция са потомци на едни от първите християни въобще, ползвали, а някои ползващи и до днес, в литургията диалект на арамейския (сирски език, сурйайа), тя е подсилена от историческата им съдба да живеят на територия, върху която ислямът в определен момент се налага като преобладаваща религия. Така наследниците на древните християни в Близкия изток през VІІ век влизат в директен контакт с исляма като доминираща религия и векове наред живеят интегрирани като религиозно малцинство, възприемат арабския език, който ползват и като литургичен език, и съжителстват плодотворно със сънародниците си мюсюлмани.

Пример за продуктивния контакт между християни и мюсюлмани в Близкия изток е фактът, че сирските християни, които се озовават в границите на Омаядския, а след това на Абасидския халифат, и които владеят еднакво добре гръцки и арабски език, са сред интелектуалния елит на халифата и се заемат с превода на древните гръцки философски текстове на арабски. Трудовете на Аристотел например стават по този начин достояние през ІХ век на арабско-говорящия свят и през Кордоба достигат през Средните векове до християните в Европа. Така двете култури, християнска и мюсюлманска, се срещат и черпят една от друга. Друг великолепен пример за тази интересна културна симбиоза е т.нар. „сирски ренесанс“ от ХІІ и ХІІІ век, термин, с който се описва стимулиращото взаимодействие между ислямската култура и раздвижването в интелектуалния живот на сирските християни. Много християнски автори от този период, владеещи добре гръцкия, сирския и арабския език, черпят идеи и вдъхновение не само от близката им византийска култура, но и от водещи ислямски духовни мислители, философи и учени като Ал Газали и Насир ал Дин ал Туси.

В течение на вековете християнството в Близкия изток придобива все по-нехомогенни черти и вследствие на политически, социални и догматични спорове настъпва разпокъсване на местните християнски общности. Така в един момент регионът изобилства от източни християнски деноминации, които се обособяват на базата на различен богослужебен език, богословски интерпретации и исторически корени, но които споделят обща историческа съдба. След вселенските събори в Ефес и Халкидон източните християни в пределите на Византийската империя, ползващи сирския език, се отделят от източната православна традиция на Византия. Впоследствие самото сирското християнство бива разделено на източна и западна сирска традиция, в зависимост от това дали приемат решенията на тези събори или не. Към западната традиция се отнасят Сирската православна църква, Сирската католическа църква и Маронитската църква, а към източната традиция принадлежат Асирийската църква на Изтока и Халкидонската католическа църква. (…)

Кристиан Гейер, Frankfurter Allgemeine Zeitung

Религията в секуларната общност


Полето на напрежение между политиката и религията бе предмет на дискусия през юли 2012 г. между философа Юрген Хабермас, теолога Фридрих Вилхелм Граф и Хайнрих Майер, философ и ръководител на фондация „Карл Фридрих фон Сименс” в Мюнхен. Големите немски медии я проследиха с интерес, макар да не беше сензация като дебата през 2004 г. между кардинал Йозеф Ратцингер и Юрген Хабермас, когато двамата формулираха позициите си по моралните основи на свободната държава.
В общественото съзнание религията се откроява непрекъснато с екзотични теми като препуциум, забрадки и разпятие. Сякаш някакъв рационалист, маниак на чистотата, задава възгледа за вярата в секуларната общност: какво ли още може да понесе светогледно неутралната държава, накъде отива тя? В тази откровено негативна ситуация, при тази тревожна перспектива, религията е „най-опасният ментален материал”, който можем да си представим, обяснява теологът Фридрих Вилхелм Граф по време на дискусията, организирана от фондация „Сименс”. В Мюнхен Граф играеше, от една страна, ролята на продавач на динамит, а от друга – на майстор по взривовете, който отцепва религиозната територия, поставя навсякъде предупредителни табели и освен това съблюдава след акта на вярата отломките от разума да бъдат изнесени по правилата.

Това, че един теолог най-първо си вменява ролята да предупреждава за „религиозна тенденция към безпрекословното”, за „склонност към фантастичното” – всичко това показва добрата му воля да остане верен на Просвещението, да не си затваря очите пред сияйната му светлина, да показва, ако щете, и божествена слабост към обществознанието. Все пак въпросът е с какво си допринесъл като теолог за разбиране на феномена религия. Затова Граф предпочита да нарича себе си по-скоро „религиозен интелектуалец”, въпреки че това понятие създава проблеми както на религията, така и на интелектуалците; проблеми, за които малко по-късно Юрген Хабермас ще говори с учудващо хладнокръвие.


  1   2


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница