Главен редактор: Момчил Методиев Съдържание (отделен файл) Статии от настоящия брой

Хабермас говори хладнокръвно

В Мюнхен Хабермас говори наистина хладнокръвно. И въпреки това с много внимание. Като добър хирург, който не иска да причинява болка, повече от необходимото. Първоначално, все още без хирургическа престилка, той се обърна към Хайнрих Майер, философа на фондацията. И заяви, че не е вярно това, което Майер мисли, а именно, че той, Хабермас, се занимава с религията от чисто социологически интерес. Той я изследва по-скоро като ресурс за философията, за една философия, която не противоречи сама на себе си натуралистично-сциентистки тесногръдо, а иска да изчерпи своя семантичен потенциал. По този повод Хабермас засвидетелства повече симпатия към Дитер Хенрих и Роберт Шпеман, отколкото към хайдегеризиращия Джорджо Агамбен, когото нарича направо ясновидец с философска шапчица. Наистина изглежда парадоксално, че Хабермас се задържа при религията от пристрастност към аргумента. Ако разполагаше например с богословски аргумент като сътворяването на човека по образ Божий, по-лесно би защитавал определени свои интуиции. Но той не разполага с такива аргументи. В бележки като тази обаче намират израз едно наистина автентично теологично разбиране, степен на овладяване на религиозни съдържания, която няма нищо общо с чисто функционалния поглед към религията, в какъвто Хабермас е обвиняван и то не само от Майер. Майсторско изпълнение – да подкрепи в ролята на религиозно „немузикален” теологията, което придаде чар на вечерта във фондация „Сименс”. (…)

У Екхарт тайната генерира смисъл, активира интелектуалните ни потенции, въвлича разума в една може би крайно рискована и проблематична, но несъмнено достойна авантюра. Погледнете наистина тези проповеди! Те, разбира се, са напътствия за спасение, ала не са ли в същата степен и поучения за целта и пътя на спасението? Как е изобщо възможно непроницаемата бездна да поражда от себе си чисто човешки смисъл? Опитът да отговори на тези пределни въпроси, а и да продемонстрира подобно неординерно интелектуално поведение е и безсмъртният принос на Майстер Екхарт в духовната история на европейската цивилизация.

Йоханес Екхарт е роден в замъка Хохайм, близо до Гота в Тюрингия, през 1260 година. Благородният му произход и необичайната надареност предопределили до голяма степен жизнения му път. Още съвсем млад той постъпил в доминиканския манастир в Ерфурт, а през деветдесетте години бил избран почти едновременно за негов приор и за викарий на Тюрингия. От това време датира най-ранното му познато нам немскоезично произведение, Речи за наставление – един сборник с кратки поучения за манастирските послушници, в който зад непретенциозната форма на Вечерни беседи с любознателни юноши вече прозира могъщата фигура на бъдещия магистър и проповедник. След едно кратко пребиваване в Кьолн, където в рамките на stadium generale слушал учениците на знаменития свой събрат по орден Алберт Велики, Екхарт бил изпратен в Париж, където само за две години (1298–1300) станал последователно бакалавър по „Сентенциите” и магистър. Впрочем университетската му кариера била твърде кратка. През 1303 година той трябвало да приеме длъжността на провинциал на доминиканския орден в Саксония, а четири години по-късно – и тази на генерален викарий на ордена в Бохемия, натоварен да реформира тамошните манастири. В Бохемия – както сочат някои от най-новите изследвания – той съчинил прочутата Книга за божественото утешение, замислена (заедно с краткия трактат За благородния човек) като лично послание до страдащата от загубата на своя баща кралица Агнеса Унгарска, но осъществена като дълбокомислено учено изследване върху вечните и нерушими основания на сам по себе си преходния и мизерен земен живот на човеците.

През 1310 година на същата длъжност го избрала южнонемската алеманска провинция, но генералният капитул на ордена в Неапол не потвърдил този избор. По общо мнение блестящият „майстер” щял да бъде по-полезен за доминиканската катедра в Парижкия университет, където се подновили дискусиите с учените францисканци. В Бохемия той не проявил нужната твърдост и решителност, докато при предишното си пребиваване в Париж в един от своите Парижки въпроси дал съкрушителен отпор на генерала на францисканския орден Гонсалво от Валебона. Преподавателската дейност на Екхарт в Париж продължила до 1314 година. Тук той започнал да пише голямото произведение на своя живот, Съчинение в три части (Opus tripartitum), което обаче останало недовършено. (…)

Има, прочее, два вида бедност. Едната е външна бедност и тя е добра и похвална у човека, който я е приел доброволно от любов към нашия Господ Иисуса Христа, защото той сам е бил беден тук, на земята. За тая бедност няма да говоря. Има обаче и друга бедност, някаква вътрешна бедност, която имат предвид думите на нашия Господ, че „блажени са бедните духом”.

Моля ви днес да сте също толкова бедни, че да проумеете моето слово; защото казвам ви в името на вечната истина: Ако не се уподобите на тази истина, за която сега ще говоря, няма да ме разберете.

Някакви люде ме питаха каква е сама по себе си бедността и кой е беден човек. На този въпрос искам да отговоря.

Епископ Албрехт казва, че беден е онзи човек, който не намира удовлетворение даже във всички сътворени от Бога неща – и това е добре казано. Ние обаче ще го кажем още по-добре и ще разбираме бедността в още по-възвишен смисъл: Беден е онзи човек, който нищо не иска, нищо не знае, нищо не притежава. За тия три неща искам да ви говоря и ви моля – в името на Божията любов – да проумеете тая истина, стига да можете. Ако пък я не проумеете, не се опечалявайте, защото аз ще говоря за една такава истина, каквато само малцина ще проумеят.

Първо ще речем, че беден е онзи човек, който нищо не иска. Смисълът на това твърдение не се разбира правилно от някои люде: това са ония, които се каят и вършат всякакви външни упражнения, ала се държат здраво за собствения си „аз”, че и смятат това за нещо значимо. Дано Бог се смили над тях, ала те слабо познават божествената истина. Тези люде се смятат за свети вследствие видимата им външност, но отвътре са всъщност магарета, понеже никак не проумяват собствения смисъл на божествената истина. Тъкмо тия люде и казват, че беден е онзи човек, който нищо не иска. Ала тълкуват твърдението си така: Човек трябва да живее така, че нивга и в нищо да не изпълнява собствената си воля, ами да се стреми по-скоро да изпълнява волята на обичния наш Бог. Тия люде са прави и мнението им е добро; затова и ще ги похвалим. Дано Бог в милостта си им дари небесното царство. Ала кълна се в божествената истина: те нито са истински бедни люде, нито пък даже приличат на бедните люде. Те изглеждат велики единствено в очите на хора, които не знаят нищо по-добро. Аз обаче твърдя, че те са магарета, неразбиращи нищо от божествената истина. Заради добрите им намерения те може и да достигнат небесното царство; ала за бедността, за която сега ще говоря, те нищо не знаят.

Ако някой ме попита какво е всъщност бедният човек, дето нищо не иска, аз ще му отговоря с думите: Додето в човека все още го има това, че по собствена воля иска да изпълни волята на обичния наш Бог, то в него я няма бедността, за която искаме да говорим; защото в този човек все още има воля, с която той иска да удовлетвори волята Божия, а това не е истинската бедност. Защото за да има истинска бедност, човек трябва да е тъй свободен от собствената си тварна воля, както е бил, когато още не го е имало. Защото казвам ви и се заклевам във вечната истина: докато има във вас воля да осъществите волята Божия и копнеж към вечността и към Бога, дотогава вие не сте наистина бедни. Защото беден е само този човек, който нищо не иска и не жадува нищо. (…)

Людмила Димова
По следите на Албрехт Дюрер
Нов поглед върху Албрехт Дюрер в два немски музея. Ранното му творчество е представено в Германския национален музей в Нюрнберг – най-всеобхватната от 40 години изложба, посветена на художника, се превърна в събитие на годината. Показани са негови 200 оригинални творби от 12 страни. В Майнинген, Тюрингия, Дюрер пък е представен като разказвач.

Мраморна скулптура с необикновена история посреща посетителите в Германския национален музей в Нюрнберг. Десетки години фигурата на момчето се е търкаляла из храстите на имота на Американската академия в Берлин, като едва преди две години Джефри Смит, историк на изкуството и познавач на Дюрер, разпознава в обраслата с мъх скулптура адаптация на автопортрета със сребърен молив, създаден от 13-годишния Албрехт. Фигурата е изсечена вероятно около 1882 г. от моравския скулптор Фридрих Соломон Бер.

Изложбата, посветена на ранния Дюрер, е продукт на тригодишен изследователски проект. Екип от 25 учени от Великобритания, Германия и САЩ са се концентрирали върху творчеството на великия живописец и гравьор до 1505 г. По това време той прави второто си пътуване в Италия, пише студии върху пропорциите на човешкото тяло и наема първите калфи в ателието си. Вече е създал цикъла гравюри върху дърво по Апокалипсиса, който му носи голяма слава, изобразил се е като Христос и е създал акварела с полския заек. Изследователите не се занимават с датировката на творбите му, интересува ги не въпросът кога, а защо. За да отговорят, са нужни оригинали – 30 картини и 130 рисунки са събрани, за да бъдат проучени – технологично, съдържателно, от гледна точка на техниката на рисуване. Началото на проекта слага портретът на майката на Дюрер, собственост на Германския национален музей, идентифициран през 2003 г. като оригинал.

Прилича на аутопсия – нова инфрачервена камера на стойност 50 000 евро търси по-ранни изображения върху платната, изследва мастилото на монограма, защото често датите и монограмите се нанасят допълнително от художника, от колекционери и фалшификатори. Детективската работа продължава и на място. В Британския музей например върху рисунка от Дюрер е идентифициран най-старият изглед на град Фюрт – много малък, разположен в задния план, може да се забележи само на оригинала. Учените се опитват да възстановят процеса на работа на автора. Неговото творчество подлежи на нови интерпретации.

Германският национален музей не е художествена галерия, той се придържа към културно-историческата гледна точка. Затова в изложбата, подредена до септември, произведенията изглеждат като моменти от контекста, резултати от обобщения. Разбира се, посетителите си тръгват с представа за своеобразието и величината на творчеството му. Не с обичайната представа за гения, пред когото да се преклониш, по-скоро за автора, който се стреми към съвършенство и нормативни образци и успява изцяло да се възползва от медийната революция, извършена от Гутенберг.

Изложбата се състои от четири секции. Първата се занимава с аза на художника, с неговите автопортрети и писмени свидетелства. Втората – как Дюрер се отнася към изкуството на своето време и как го развива. В третата секция той е представен като „драматург”, създател на нов художествен език на движението и напрежението, акцентира се върху акуратността и овладяването на пространството. Последната част се занимава с въпроса „Какво е изкуство?” в теоретичните представи на Дюрер. Изложбата не следва линията на неговия живота – от появата му на белия свят на 21 май 1471 г. като син на златар, пришълец от Унгария, до второто му италианско пътуване през 1505 г. (Макар в придружаващия каталог да се припомнят биографични факти, например, как в дома на родителите му се настанява смъртта и от 16 деца оцеляват само три.) Дюрер е представен по-скоро като феномен. Във фокуса са обстоятелствата, повлияли на развитието му, ролята на средата. Явлението Дюрер е обяснено през художествените, икономическите, техническите, социалните и интелектуалните условия в Нюрнберг между 1480 г. и 1505 г. Като двамата куратори, Томас Езер и Даниел Хес, се фокусират не само върху периода, а и върху перспективата.

Малцина от прочутите художници са били така свързани с родните си градове. С изключение на няколко пътувания през целия си живот Дюрер не напуска Нюрнберг. (…)


Над мен бе простряна закриляща десница
Разговор с Андреас Гльокнер, драматург и програмен координатор на най-реномирания фестивал за музиката на Йохан Себастиан Бах.
Архивът на Бах в Лайпциг, където д-р Андреас Гльокнер работи, е централно изследователско средище на науката за Йохан Себастиан Бах, там се съхраняват манускрипти от и за Бах и фамилия. Основан е през 1950 г. по повод на 200-годишнината от смъртта на композитора. Сред задачите на институцията е поддръжката на забележителния Бахов Музей, ежегодното провеждане на Баховия конкурс за изпълнители и на фестивала Лайпцигски Бахфест. Архивът се намира там, където от 1723 г. до смъртта си през 1750 г. е живял и творил Й. С. Бах – срещу църквата Св.Тома (Томаскирхе), с която е в тясно сътрудничество. Сградите му от времето на Бах бяха реставрирани и обновени по такъв начин, че в някои американски и японски класации Лайпциг се издигна до десето място като европейска туристическа забележителност.

Директор на архива е проф. Кристоф Волф, немски музиковед, културолог и философ, един от най-известните изследователи на Бах и Моцарт, бивш декан в Харвард и настоящ професор там и в няколко от най-реномираните университети в света. И проф. Волф отговаря точно като своите предшественици на постоянно задавания въпрос: „Но къде все пак в тази четириетажна сграда се съхраняват скъпоценните автографи, манускрипти, на Бах?” Отговорът гласи: „Тук някъде. Може би точно под носа ви. Ще се съгласите, че нямам право да отговоря с по-голяма точност.”

Около тези манускрипти е концентрирана школа от забележителни специалисти, които и със затворени очи са способни да разпознаят почерка на Й. С. Бах, прекопиран буквално и перфектно от съпругата копистка Ана Магдалена. Има учени, специализирани в реставрацията на нотна хартия и ръкописи от XVII-XIX век. А пък учениците от пети клас прекарват часовете по музика в архива на Бах, заети със следните забавни занимания: да приготвят сами хартия за писане с методите от онези времена или да пишат с паче перо.

Гласовете на хората от архива се радват на „силна чуваемост” и влияние в кметството на града. Архивът организира и създадения през 1904 г. Бахфест Лайпциг. От 1999 г. фестивалът се провежда всека година, а изданията са подчинени на единно мото.

Тазгодишното гласеше „Пейте Богу нова песен...” – 800 години Томана (хор, църква и училище). Догодина ще е Vita Christi – Житието Христово.

Централно място във фестивалната програма заемат творбите на Й. С. Бах – пребивавал в Лайпциг от 1723 г. до смъртта си като Томаскантор, музикален ръководител на църквата „Св.Тома” и на момчешкото училище, нещо като „музикален градоначалник” на Лайпциг. Фестивалът е най-реномираната трибуна за Баховата музика, но заедно с това сцена за поп, джаз и рок, улични музикални събития, детски работилници на гарата и в Баховия музей, пътешествия по местата на композитора. Десетдневната програма започва всяка сутрин в 9 часа в някоя от църквите и продължава до 3 часа през нощта в някоя от дискотеките, като междувременно е преминала през светините Гевандхаус, Томаскирхе, театъра или операта, залите за конференции, кафенета и ресторанти с „Бахово меню” и пр. В рамките на фестивала Лайпциг присъжда Баховия медал на някой от най-видните Бахови радетели от музикалния свят. Тази година медалът отиде при забележителния японски диригент Масааки Сузуки, представител, между другото, на японското лутеранско общество.

Основната идея е да представим живота на Исус Христос според целогодишния църковен календар – от предколедния месец (Адвент) до Възнесение и Петдесятница. Изключително интересна тема, от която може да се извлече толкова много! В началото бях малко скептичен, но в хода на работата установих колко невероятно добре се получава цялостното програмиране! Ето пример – в един концерт комбинираме две творби: запазените, почти непознати фрагменти от Лазар или тържеството на Възкресението от Шуберт с кантатата Христос положен в погребална плащаница от Й. С. Бах. Прекрасна комбинация – Бедният Лазар, възкресен и надигнал се от плащеницата си, и Исус Спасителят.