Глобален характер на демократичните преходи Доц д-р Дочо Лазаров унсс, катедра „Икономическа социология”



Дата07.10.2017
Размер201.54 Kb.
#31875


Глобален характер на демократичните преходи

Доц. д-р Дочо Лазаров

УНСС, катедра „Икономическа социология”, GSM – 0887613639 e_mail: Docho_Lazarov@abv.bg


Резюме: В статията се представят историческите етапи при прехода от тоталитарни режими към демократичен модел на управление. Различните концепции, анализиращи тези процеси, се обединяват в една „вълна на промяната”, или така наречената „Трета вълна”. Изследователите са убедени относно глобалния характер на демократичните преходи, но съществуват различия по отношение на представата им за глобален механизъм.

Прави се опит за групиране на глобалните фактори в пет категории. Те се изразяват във влиянието на международната обстановка, глобалното икономическо развитие, сътресенията при глобалните процеси, ролята на чуждата намеса и промяната на световния хегемон и цикличния характер в световния ред.

Чрез анализа на преходите към демокрация се стига до общото заключение, че класовият конфликт е този обществен механизъм, който свързва процесите на равнище световен ред с националните политически явления.
Ключови думи: глобални процеси, глобална индустриализация, глобална конвергенция, демокрация.

Jel: A14.



1. Увод

През последните няколко десетилетия светът стана свидетел на възхода на демокрацията. През 1974 г. само 39 страни (25 % от независимите нации) бяха демократични. До 1996 г. вече 66 % използваха изборите като средство за определяне на политическите си представители. Разрушаването на тоталитарните режими и заместването им с демократичния модел на управление са социални преобразувания от голямо значение. Новите демокрации бяха приветствани в разнообразна литература, адресирана до миналите събития и до причините, свързани с демократичните преходи. Малко бяха авторите, които наблюдаваха историческото групиране, и които предложиха анализ на процесите, набрали скорост в южноевропейските страни – Гърция, Испания и Португалия. По-късно, през 1980 г., няколко латиноамерикански страни също поеха по пътя на преход към демокрация. Нова „преходна” литература свързва събитията от 1980 г. с тези от 1970 г. Когато към процеса на демократизация в периода от края на 80-те и 90-те години се присъединиха Южна Корея, Тайван, Източна Европа и дори Южна Африка, се зароди литературата на така наречената „Трета вълна”.

Това, което познаваме като Трета вълна, възвести достойна за подражание промяна. Нововъведението се състоеше в това да се обединят концепциите на тези териториално- и времево разпръснати събития в една „вълна на промяната”. Това сигнализира окончателно скъсване с всякаква дейност, която предлагаше прекомерно епизодични и събитийно-ориентирани разяснения. Идеята за тази „преходна вълна” ни кара да обмислим теоретични и методологични глобални подходи. Ако наблюдателите на преходите от 1970 г. с лекота отхвърляха международно ориентираните теории, то по-късно учените бяха лишени от това удобство, тъй като нарасна броят на страните в преход. С изключение на Чехословакия, преходните процеси в Източна Европа не са сходни с тези в Южна Европа и Латинска Америка. Положението в Доминиканската република и в Еквадор също е много по-различно. Въпреки това промените там бяха причислени към перспективата на прехода.

Третата вълна наистина има зашеметяващи размери и включва страни с 50-годишна история на недемократично управление, както и страни с периоди на демократично управление, обхваща и тези, които слагат край на традиционните авторитарни режими, народните диктатури и бюрокрацията. Тук се причисляват и страни, които свалиха недемократичните си режими посредством драматични подвизи като: разрушаването на една стeна, политическите убийства на доскорошни лидери, мобилизирането на военните срещу авторитарните режими, както и участието им в самите преговори за промяна.

Спорът около същината на демокрацията не бе разрешен в литературата, посветена на Третата вълна. Привържениците на популярната демокрация твърдят, че освен за широкото участие на мнозинството при вземане на решения, демокрацията трябва да служи в полза на социалната и икономическа справедливост. Противоположно на това привържениците на свободното децентрализирано демократично общество приемат един модел, в който малка група хора управляват, а масовото участие при вземане на решения се свежда до ограничени избори в периодични изборни кампании. Освен това спорът относно мярката на демокрацията също не е разрешен в литературата. Дали да използваме двуична мярка (присъствие или липса на някои институции, свързани с демокрацията), както учените правеха по-рано, или да използваме скалата, която включва многобройни измерения на свободата.

Основното интелектуално предизвикателство е да свържем глобалните процеси с местните, а след това да покажем как процесите на местна почва влияят както на управляващите, така и на управляваните.

Традиционната ограниченост например на американската социология е отразена във факта, че събитията около голяма част от световното население обикновено остават или пренебрегнати, или сведени до няколко количествени променливи, използвани в международните проучвания.

2. Връзката между световните процеси и гражданското общество

Защо изчезнаха авторитарните и тоталитарните държави? Икономическият срив на държавния социализъм и моралната прогнилост на цялата система я направиха непоносима за обществото.

Тоталитарният режим падна, следователно вероятно е загубил законността си. Вместо да определяме загубата на легитимност като основен причинен механизъм, трябва да го отъждествяваме като критичен процес на намеса и да се обърнем към моделите, които уточняват: първо, кой именно отменя легитимността, и второ, с какво се обяснява отмяната на законността. За написването на този материал съм използвал идеята за глобалния характер на катализатора на съвременните промени. Чрез обединяването на многобройни социологически трудове, които до известна степен засягат връзката между глобализацията и демокрацията, можем да достигнем до по-изчерпателен отговор.

В анализите си авторите предлагат доказателства, че преходите от Третата Вълна не са изолирани, случайни или хаотично разпръснати във времето и пространството. Независимо от общото им убеждение относно глобалния характер на демократичните преходи между изследователите назряват сериозни различия по отношение на представата им за глобален механизъм. Глобалните фактори са групирани в пет категории.



Влиянието на международната обстановка

Демократизацията в една страна играе ролята на благоприятно условие, а оттам става и частична причина за демократизацията в други страни. Благоприятните глобални условия оказват влияние посредством процеса на разпространяване, ефекта на демонстриране или лавинообразния ефект. Когато светът е информиран за актуалните политически събития, това може да доведе до подобни събития в други части на света. Успехът в едни страни може да насърчи други да погледнат на демократизацията като разрешение на собствените им проблеми. Лавинообразният процес в последната фаза на Третата вълна се дължи на разрастването на световните комуникации и транспорт, особено що се отнася до сателитни системи, компютри и факсове. Голям ефект има благоприятната международна обстановка. Тя е отговорът, който предполага един модел на действие. При условие обаче че този модел не обръща сериозно внимание на социалните, икономическите и политическите процеси както на глобално, така и местно равнище, той не ни помага особено в тълкуването на тези огромни промени.



Глобално икономическо развитие

Вторият фактор разкрива положителното влияние на глобалното икономическо развитие върху световния характер на демократизацията. Глобалният икономически растеж доведе до пренасочване на производството от интензивно използване на капитали към интензивно използване на технологии. Тази метаморфоза често е наричана „конвергенция”, защото се оказва, че съществуващото преди различие между индустриалните и неиндустриалните страни изчезва. Глобализацията на производството отприщва някои механизми, които полагат основите на демокрацията. Познати са четири модела за глобално икономическо развитие, а именно: набляга се на технологичните нововъведения в комуникациите и транспорта, които съпътстват световното разпространение на капитализма, индустриализацията довежда до разширяването на квалифицираната и средната класа – основните носители на демокрацията, основният носител на демокрацията е работническата класа. Според четвъртата теза световният икономически растеж влияе отрицателно на недемократичните държави. Глобалната индустриализация скъсява предишното разстояние между индустриалните и неиндустриалните страни. Икономическите им образи започват да се сливат.

Първият модел за глобалната индустриализация дава предимство на ролята на технологиите и комуникациите. Технологичните нововъведения в областта на комуникациите затрудняват процеса по укриване на информация от масовия потребител, а при тези условия процъфтява демокрацията.

Световното възприемане на демокрацията се отдава на растежа в комуникациите и транспорта, което повишава способността на хората да развиват и подкрепят нови социални движения. Увеличаването на комуникациите означава, че и управляващият елит, и обществените движения обръщат внимание на това какво правят техните съмишленици в други части на света. Веднъж щом се развие вълната, моделите и идеите за социална несправедливост се разпространяват по комуникационната и транспортната мрежа. По подобен начин технологиите и комуникациите са подринали основите на социализма и са допринесли за развитието на демокрацията. Стачните действия през 1980 г. бяха излъчени в Полша посредством радио Свободна Европа и Би Би Си, мобилизирайки по този начин милиони поляци да се опълчат срещу партията си. На базата на голям брой историческа литература може да се направи емпирична оценка на прединдустриалното наследство и неговото въздействие върху демокрацията.

Като цяло концепциите, свързани с технологичните модели, са привлекателни, но те не ни разясняват въпроса защо започват вълните или защо те са по-скоро демократични, отколкото авторитарни. Тези модели трябва да приемат първата перспектива, а именно това, че международната обстановка дава предимство на демокрацията, а не на някаква друга алтернатива. Подобни модели не проявяват особен интерес към обществените движещи сили.

Втора интерпретация на глобалния растеж се дава в разяснителните фактори. Счита се, че глобалната икономическа интеграция и индустриалното развитие осигуряват повече ресурси за разпределение, създават неправителствени източници на богатство и влияние и отварят обществата към влиянието на демократични идеи. Развитието допринася за разширяване на книжнината и образованото население, което е носител на демократичните ценности и агент в процеса на демократизация.

Третото неизбежно обществено преобразувание, което съпътства глобалния капитализъм, е растежът на работническите слоеве. Свободата на труд, изграждането на свободните пазари на труда и концентрацията на работници създават условия, които благоприятстват засилването на тази прослойка и появата на обществени борби. Когато работническата класа има свои поддръжници, процесът се развива като демократизация, а в противен случай се стига до революции или социални преобразувания.

Глобалната конвергенция генерира нови работнически класи в Испания, които допринесоха за свалянето на режима на Франко. Бе предприет един проект на развитие, който привлече чужд капитал и обвърза Испания със световните пазари. Икономическият проект бе съпътстван от обществени преобразувания като миграция към градовете и увеличаване на населението, което взема участие в промишленото производство. Тези обществени промени подпомогнаха оформянето на демократична опозиция и затрудниха поддържането на консервативния характер на режима на Франко. Анализът им определя работническата класа като основен фактор за смяната на един режим. Докато вторият подход предлагаше индивидуално отношение на доверие и добри обноски като строителен блок на демокрацията, този трети подход изисква колективното действие на работниците. Революцията и демокрацията предлагат на работниците най-добрата възможност, за да задоволят материалните си потребности. Изключвайки възможността за социалистическа революция, демокрацията е предпочитаната форма на управление след режима на Франко. Анализите на тези процеси трябва да се изследват отвъд едно просто назоваване на силата на една или друга класа като носител на демокрацията.

Четвъртият вариант на модела за глобален растеж е най-нюансиран по отношение на взаимодействието между световния капитализъм и държавно-класовите отношения. Докато производството все повече се базира на електрониката, капиталът се движи бързо по света, без да се задържа за дълъг период в един производствен процес и това намалява ролята на националните правителства. Когато глобализираният капитал прониква в държавата, там се зараждат нови конфликти между недемократичното управление и части от класата на капиталистите. Промишлеността създава комплексна, разнородна и взаимообвързана икономика, която авторитарните режими трудно биха управлявали.

Това, което наричаме „индустриална конвергенция” на глобално равнище, за отделни страни е равносилно на „късна индустриализация”. Докато производството придобива глобален характер, някои страни, които преди бяха отъждествявани като периферни или полупериферни (заради тяхната интеграция в световната система като износители на суровини), сега излизат от това положение. Много страни като Бразилия, Мексико и Южна Африка израснаха бързо по време на златните години на глобалната експанзия. Четвъртата концепция посочва как глобалната конвергенция променя взаимоотношенията между държавата и частите на капитала и между държавата и работническата класа.

Например в Южна Африка и Бразилия елитът, който първо е работил за авторитарната държава и е зависел от нейната подкрепа и защита, след това отправя предизвикателство именно към тази държава и признава законността на работническите исканията. Авторитарната държава приложи много структурни промени, свързани с късната индустриализаиця. По-точно тя привлече чужд капитал в тежката индустрия. Тази бърза подпомогната от държавата индустриализация промени състава на бизнес елита като постави промишлеността във водеща позиция пред добивната промишленост. Този процес бе възпрепятстван от международната икономическа рецесия след 1973 г., която ускори конфликта между елита и държавата за това как да поддържат новия индустриален растеж. Предприемачите се чувстваха изолирани от възможността да оказват влияние върху политическите решения. Нелоялните конкуренти на частните компании в Южна Африка и Бразилия влагаха средства в губещата държавна енергийна и военна промишленост. Анализът на класата на държавните капиталисти поставя основите на твърдението, че части от капиталистическата класа вече не подкрепяха недемократичната форма на управление.

Бързата индустриализация преобрази индустриалната работническа класа, а в същото време отказа достъпа на работниците и техните семейства до политически и работнически организации. Като изискваха по-голям достъп до държавните управленчески структури, индустриалците създадоха политическо пространство, в което работническите движения можеха да настояват за правото си да се организират в профсъюзи.

Четирите горепосочени подхода доказват връзката между глобалната конвергенция и демократизацията. Въпреки всичко историята ни възпира да правим прибързани обобщения. Първоначалното прозрение относно обвързаността на развитието и демокрацията беше опровергано от последвалата обратна вълна на бюрократичен авторитаризъм. Демокрацията и глобализацията в Южна Корея не са били винаги задължително взаимообвързани. Често са водели до двусмислени и противоречащи си резултати. Докато глобализацията предоставя икономическо пространство за частния сектор, демократизацията отваря гражданското общество към обществения интерес и прогресивните социални групи. Накратко, обществата все още се сблъскват с враждебността, присъща на демократичния капитализъм – тези, които притежават средствата за производство, нямат монопол върху властта, а тези, които имат политическа сила, не разполагат със средства за производство.

От втория и третия подход научаваме, че: първо, глобалната конвергенция е променила обществената структура по начин, който разстройва предишния режим; и второ, новосъздадените групи, средна класа и работници предпочитат демокрацията. Четвъртото твърдение проследява процеса на намаляването на функциите на държавата под влияние на конвергенцията и промяната на отношенията между държавата и многобройните обществени класи. Литературата, посветена на глобалната конвергенция, добавя някои обществени процеси, които бяха пренебрегнати в похода за благоприятната международна обстановка.



Сътресения при глобалните процеси

Едновременно с обществената тенденция на глобална индустриализация съществува и световния политически отзвук на глобалните сътресения. Например сривът на световния пазар от 1929 г. е причина за последвалото падане на десет олигархични режима в Латинска Америка. Голямо внимание се обръща и на петролната криза. След петролната криза от 1973 г. страни като Филипините, Испания, Португалия, Гърция, Бразилия и Уругвай бяха особено силно притиснати, а именно в тези страни забелязваме надигане на населението към демокрация. Втората петролна криза от 1979 г. не само даде тласък на Третата вълна, но в Западна Германия, Франция, Канада и САЩ водещите политически партии бяха принудени да напуснат управлението.

Може да се проследи и пътят от световните петролни кризи към демокрацията. Първата такава криза доведе до световен икономически спад. Не обръщайки внимание на това, правителството на Бразилия продължи с досегашната си програма за развитие. Вместо да доведе до растеж обаче, тази стратегия предизвика вътрешна икономическа криза с високи лихвени и инфлационни проценти, спад в промишленото производство, повишаване на националния дълг и невъзможност за обслужването му. Тези условия увеличиха разстоянието между обещанията и постиженията на държавата. Това и необходимостта от повторно договаряне на дълга с МВФ лишиха режима на управление от един от най-силните му козове, а именно - подкрепата от стратегически организации. Всичко това отне законността на този режим. Капиталистите се намесиха с помощта на опозиционните групи и отрекоха недемократичния режим.

Друго световно сътресение са кризите по обслужване на външния дълг (от 1980 г.) в страните от Третия свят. Те са пряк резултат от петролната криза, когато на страните от Третия свят бяха заети пари. Тези страни не бяха в състояние да изплатят заемите, натрупани вследствие на високите цени на вносния петрол, довели до натрупването на основен търговски дефицит. Определена връзка има демократичният либерализъм в Мексико с кризата по обслужване на външния дълг от 1981-1982 г. и икономическото преструктуриране, от което страната се нуждаеше. Икономическото преструктуриране увеличи ролята на Мексико в световния износ, подобри възможността на тази страна да се състезава на световната сцена благодарение на технологичното й обновление и увеличеното международно, междуправителствено и междуфирмено взаимодействие. Преструктурирането и интеграцията помогнаха на бизнес средите да осъзнаят, че не им е необходима държавата като посредник във взаимоотношенията им със САЩ. Мексико вече нямаше нужда от централизирана държава. Тези нови автономни бизнес интереси доведоха до историческата победа на консервативната партия в изборите. Намаленият държавен контрол и държавна собственост нараниха една бюрократична средна класа, чийто държавен контрол бе източника й на сила и престиж. Разбунтувалата се средна класа осигури основата за успеха на партията на Карданас. Преструктурирането, преговорите по дълга и строгите програми осигуриха доверието на международната финансова общност в Мексико, но доведоха до всеобщо недоволство от влошените условия на живот.



Ролята на чуждата намеса и промяната на световния хегемон – друга форма

на глобално въздействие

Съвременната чужда намеса се изразява в положителната функция на САЩ за разпространението на демокрацията. През 1991 г. и 1992 г. САЩ и Парижкият клуб обявиха мораториум на помощта спрямо Кения и Малайзия в очакване на въвеждането на политически реформи като многопартийна демокрация, преустановяване на политически продиктувано насилие и демокрация. Понякога чуждата намеса може да предизвика диктатурата като форма на управление. Факторът чужда намеса включва както дълготрайно пребиваване, така и краткотрайна намеса. Що се отнася до първия аспект на външната намеса, много хора предположиха, че в доскорошните британски колонии има голяма вероятност да се установи демокрацията. Косвеното управление на Великобритания оказа благотворно влияние, защото пренесе в тези страни присъщи за нея институции. Там, където Великобритания приложи пряко управление, не се зароди гражданското общество, което вероятно на по-късен етап щеше да въведе демокрацията като предпочитана форма на управление. Докато наследството от британското косвено управление обяснява демократичното надигане в следвоенния период на разпадане на колониите, това не ни разяснява Третата вълна.

Целите на външната политика на някои страни определят политическите режими в други. Важни са международните фактори, които оказват влияние върху опитите за установяване на демокрация. Външният фактор е наложен върху нациите посредством имитация и сплашване. Например отхвърлянето на аржентинския президент Фрондизи през 1962 г. беше отговор на националните конфликти, които заимстваха от подхода на защита от Пентагона в рамките на стратегическите цели последвали кубинската революция. По време на следвоенния период Общият пазар изключи Испания, Гърция и Португалия заради политическите им режими.

Краят на Студената война, ново историческо обстоятелство, което предложи на управляващия хегемон лукса да толерира и дори да подпомага демокрациите в Европа. Според Международната организация за човешките права, човешките права стават приоритет на националната политика. Картър даде начало на обсъждането на човешките права, което Рейгън институционализира в Националния фонд за демокрация (основан 1984 г.). Въпреки това подкрепата на демокрацията в първите години бе трудна. До 1999 г. обаче историческото обстоятелство на подкрепа на диктаторите като че ли бе към своя край. Това, което озадачава, е защо водещи нации определиха глобалния капитализъм като по-подходящ за разпространение на демокрацията в развиващите се страни?

Рухването на режима в Източна Европа не е за сметка на тържествуването на западния либерализъм. То е последица от залеза на САЩ като лидер в световните отношения. Според условията на Конференцията в Ялта, в които Съветският Съюз и САЩ трябваше да поддържат реда всяка в своята територия на влияние. За СССР това даваше възможност да прокарва и направлява социалистически тенденции в Източна Европа и Третия Свят. В икономическата конкуренция с Германия и Япония Америка загуби водещата си позиция. Когато това стана, падна и статуквото, одобрено от конференцията в Ялта, което съветското управление бе наложило както на своите граждани, така и в Източния блок.

Смяната на световния хегемон бе причина за падането на авторитарните режими. Например анализа на условията в Португалия, която продължи да извлича приходи от експлоатацията на колониите си дори след края на Втората световна война. Международните й партньори също бяха облагодетелствани от колониалното й богатство. Промяната в световния ред сложи край на тази тенденция. Тъй като в развития свят се повиши цената на труда, капиталистите започнаха да изнасят капитал в изоставащите страни, където бе възможно интензивно експлоатиране на човешки труд. В първата фаза инвестициите в промишлеността на развиващите се страни се характеризираха с ниски технологии и печалби. В Португалия чуждият капитал навлезе през 1960 г. и доведе до растеж в промишления сектор. Започна процес на прехвърлянето на доминиращата позиция от Америка към Европа. До 1972 г. инвестициите на западногермански капитал в Португалия надвишиха тези на Америка. Британските инвестиции също се повишиха. Процентното съотношение в търговията на Гърция, Испания и Португалия с ЕС надвишава това със САЩ.

Едновременно с проекта за експлоатация на колониите, в Португалия се оформя едно политическо обединение, което бе както политически, така и числено слабо – а именно: работническата класа; дребната буржоазия, прикрепена към големия държавен апарат; и една олигархия, която включваше поземлени собственици, служили като търговски и финансови посредници с чуждия капитал, обвързан с колониалната експлоатация. Новата външна инвестиционна вълна допринесе за развитието на местни промишлености и за формирането на нова буржоазия. Новият икономически проект имаше съществени различия от стария. Той се нуждаеше от защитени пазари и държавна подкрепа, за да стане страната конкурентоспособна на световния пазар. Въпреки това Португалската авторитарна държава продължи да насочва ресурси към първия проект, заделяйки 50 % от държавния бюджет за колониални конфликти.

Новите политически образувания безуспешно се опитваха да натрупат политическа мощ, която да отговаря на икономическата им сила. Тази борба доведе до дълбоки конфликти в рамките на силовия блок, които не можеха да бъдат разрушени. Тук се крие отговорът на въпроса: Защо именно демокрацията? За да се разрешат тези конфликти без кръвопролития страната трябваше да бъде изградена по такъв начин, че да позволи оформянето на споразумения. Различните обществени класи трябваше да бъдат представени от техните политически организации. За широките народни маси авторитарният режим никога не е заемал водеща позиция. Опозицията в Португалия съществува още от 1926 г., или по времето, когато бе отхвърлена демокрацията. Въпреки това срещу диктатурата нямаше масово надигане на обществото, т.е. борбите на обществеността не бяха основния фактор за отхвърлянето на този режим. Независимо от това тези борби очевидно изиграха решаваща роля. Смяната на световните лидери, която предизвика зараждането на нова капиталистическа класа, доведе до миграция към градовете и пролетаризация на част от селячеството. Както вече установихме, това често увеличава класовите конфликти. Но тъй като икономическият протест или стачните действия бяха забранени по време на диктатурата, класовите борби се превърнаха в политически. Вместо да подсилят авторитарните отношения тези преобразувания доведоха до създаването на нова продемократична коалиция – нови местни съсредоточавания на капитал и работници. Работниците и обществените организации ще бъдат толерирани от новите капиталисти поради две причини. Първо, поради природата на икономическата им активност, могат да проявяват по-отворено и благосклонно отношение спрямо профсъюзите. Второ, капиталистите се нуждаят от мобилизирането на масите за личната си борба срещу аграрния блок. След провала на опита да свалят диктатурата, без да поемат риска на масова мобилизация, новите съсредоточавания на капитал с неохота приеха участието в масови прояви. Така преходът към демокрация се извърши в резултат на тактическо обединение на интересите на местната буржоазия, от една страна, и работническата, и широките маси, от друга страна. Целта им бе смяната на досегашния режим с демократичен.



Преходът от глобалния безпорядък на първенство към ясно очертан двуполюсен световен ред оказа влияние върху нациите от покрайнините. Директивните инвестиции от периода след голямата депресия и Втората Световна война изместиха търговската и териториална експанзия от позициите й на основен двигател в международната конкуренция. Английската свободна търговия бе изтласкана от американското свободно предприемачество. Според него процесът на капиталово инвестиране в условията на световна конкуренция води до пролетаризация дори на работниците в градовете. Това доведе до съживяване на работническото движение, което подтикна политическия елит към социалдемократични форми на политико-икономическо управление.

Цикличен характер в световния ред

Моделите за цикличния характер в световния ред опровергават епизодичността и случайността в световните тенденции и доказват системния и цикличен характер на световния ред, който се оформя посредством отделни цикли на натрупване, съставени от фази на формиране на капитал, неговото обединение и разпадане. Периодите на застой, или стагнация, познати още като Б-фаза са придружени от многобройни процеси като усилена конкуренция между капиталите. Б-фазите са свързани с реорганизация в производството и съответно могат да имат или да нямат връзка с промяната в световното надмощие. Дори когато световният лидер запази своята позиция, характерът на неговото надмощие се променя. Така например САЩ може да запази водещата си позиция, при условие че залага на нови технологии или подобряване формата на производствена организация. В периоди на стагнация някои световни лидери не са в състояние да задържат монопола си и изостават в сравнение със страни, които съумяват да приложат нови икономически алтернативи. Например в края на 19-и век световното лидерство от Англия преминава в ръцете на САЩ. Това се свързва с прехода от икономическо организиране на производството в семейни фирми, характерно за Великобритания, към организирането му в корпорации в Америка. Макар социолозите да не са единодушни по въпроса дали настъпва промяна на водещите позиции, те са съгласни с това, че изходът от стагнация е свързан с промяна във формите на икономическа организация. Още повече социолозите свързват Третата вълна на демократизация със съвременното икономическо свиване. Въпреки че по света се извършва преход към демокрация, този процес не е повсеместен. Демократизацията от Третата вълна намери благоприятна почва в полупериферните страни. Но защо точно в тези страни? Те са най-засегнати от сътресенията в Б-фазата. Демокрацията е предпочитана национална стратегия, защото тя дава права. На преден план излиза въпросът: Защо управляващите бяха по-склонни към приемането на недемократични режими в Б-фазата от цикъла на свободна търговия, а в Б-фазата от цикъла на глобално обединение - по-склонни към демократичните режими? Защо именно сега демокрацията е ключът към установяването на нови световни взаимоотношения? Необходим ни е модел, който да изясни този световен икономически спад, как той оказва влияние върху икономическите взаимоотношения „силни – слаби” страни и как това допринася за утвърждаването на демокрацията. Водещите нации реагираха по два начина на кризата в началото на 70-те години: първо, печелеха пари като даваха заеми в чужбина, и второ, преминаха към гъвкаво специализирано производство. Това се оказа и средата за действие на социалистическите икономики, които също бяха засегнати от световната криза. На първо време правителствата се опитаха да спасят социализма, без да го променят. Вместо да реформират системата отвътре, повечето партийни дейци посрещаха проблемите си чрез внос на западен капитал за закупуване на напредничави технологии (или подобно на Полша поощряваха потреблението). Световният пазар не бе в състояние да поеме голямото количество износни произведени продукти, идващи от социалистическите икономики, вследствие на което получилите заеми не бяха в състояние да изплатят задълженията си. Кризата по дълговете увеличи силата на тези представители на водещия елит (в рамките на Комунистическата партия), които защитаваха структурната реформа, включително реформиране на пазарите и печалбите. Самите бюрократи създадоха частни компании в интервала от време между социалистическата държава и пазарната икономика. Те бяха посредници в износната търговия.

Тази стратегия по един или друг начин насочва вниманието ни върху връзката между световните процеси и гражданското общество. Какво разбрахме от това? Мнозинството смята,че преходите не представляват само обществени бунтове.



Общото заключение е, че част от капиталистическата класа изиграва важна роля за определянето и постигането на алтернативна държавна форма на управление – демокрацията. Най-големите разкрития са направени въз основа на анализите, които определят класовия конфликт като онзи обществен механизъм, свързал процесите на равнище световен ред с националните политически явления. Оттук следва, че местните политически структури стават част от еволюиращата транснационална фабрика на икономически взаимоотношения.

Литература:

  1. Тофлър, А., Третата вълна, С., 1991.

  2. Тофлър, А., Прогнози и предпоставки, С., 1992.

  3. Тофлър, А., Шок от бъдещето, Народна култура, С., 1992.

  4. Хънтингън, Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. Обсидиан, С., 1999.

  5. Arrighi G., Fascism to Democratic Socialism. In Semiperipheral Development, ed. G. Arrighi, Beverly Hills, CA: Sade, 1985, pp. 243-79.


Каталог: alternativi -> br4
br4 -> Балансираните карти за оценка доц д-р Огнян Симеонов
br4 -> Приватизацията на отбранителната промишленост в източна европа и българските възможности гл ас д-р Димитър Димитров унсс, катедра „Национална и регионална сигурност”
br4 -> Ст н. с д-р Валентина Гроздева
br4 -> Конфликтология и конфликтологична култура проф д. ик н. Д. Й. Димитров
br4 -> Способности и социален живот
br4 -> Уважаеми г-н Президент, Уважаеми депутати и министри
br4 -> Измерване ефективността на публичните организации Доц д-р Христо Христов унсс, катедра “Публична


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница