Гневът на бог

Frank Hasel

Ministry/November/1991

Може ли да си спомните, кога за последен път сте проповядвали (или слушали проповед) за гнева на Бог? Най-вероятно не. Но е много вероятно да нямате проблем да си припомните последната проповед за Божията любов. Защо?! Дали гневът на Бог е нещо несъвместимо с християнската доктрина за Бог? Дали идеята е неприложима в модерната теология, както Helmer Ringgren разглежда въпроса? (Helmer Ringgren, "Einige Schilderungen des göttlichen Zorns," in Tradition und Situation. Schilderungen zur alttestamentlichen Prophetie. Festschrift für Arthur Weiser (Göttingen: Vanden-hoeck and Ruprecht, 1963), p. 107.) Дали „схващането за влиянието на гнева на Бог” е без каквато и да било „религиозна стойност за християните?” (Albrecht Ritschl, Die Christliche Lehre von der Rechtfertigung und Versöhnung (Bonn: 1882), p. 154; cf. The English translation The Christian Doctrine of Justification and Reconciliation: The Positive Development of the Doctrine, trans. and ed. H.R. Mackintosh and A.B. Macaulay (Clifton, N.Y.: Reference Book Pub., 1966); Nicolas Berdyaev goes even further, saying that "anger in every shape and form is foreign to God" (Nicolas Berdyaev, Freedom and the Spirit, trans. O.F. Clarke [New York: Scribner's and Sons, 1936], p. 175)) Не ли схващането за един ядосан и гневен Бог една по-скоро пред Християнска или дори езическа концепция, която не съответства на представата за Бога, която Исус Христос ни разкри за Него? Дали божествения гняв изобразяван в Стария завет е просто начин на мислене? Дали то е неприложимо за един християнин и за това трябва да бъде избягвано в нашето проповядване, поучаване и евангелизъм? (Това е било убеждението на Friedrich Schleiermacher, който изразил своите идеи в една проповед озаглавена "Dass wir nichts vom Zorne Gottes zu lehren haben," in Hayo Gerdes and Emanuel Hirsch, eds., Dogmatische Predigten der Reifezeit, Kleine Schriften und Predigten (Berlin: Walter de Gruyter, 1969), pp. 123-135.) дали ние трябва да се откажем от идеята за гнева в полза на благодатта и любовта на Бог? Дали Божията любов и Неговия гняв са в противоречие и не е възможно да бъдат съгласувани?

Наистина какво ни учи Библията за Божия гняв?

Стария завет често говори за гневът на Бог? Според J. Fichtner, от 455 старозаветни споменавания на съществителната форма за гнева, в 375 от тях се говори за гнева на Бог, а останалите говорят за гнева на човешките същества. (J. Fichtner, "The Wrath of God," in G. Friedrich, ed., Theological Dictionary of the New Testament, trans. G.W. Bromiley (Grand Rapids: Eerdmans, 1967), vol. 5, p. 395, note 92. (Hereafter cited as TDNT.) Новия завет нито прекратява, нито изоставя идеята за божествения гняв. (За една по-задълбочена дискусия върху идята за гнева на Бог в Новия завет виж G. Bornkamnn, Early Christian Experience (New York: Harper and Row, 1969); H. Conzelmann, "Zorn Gottes, III. In Judentum und NT," in K. Galling, ed., RGG, 3^rd rev. ed. (Tubingen: J.C.B. Mohr, 1962), vol. 6, pp. 1931, 1932; A. Diekmann, "Die Christliche Lehre vom Zorne Gottes nebst Kritik der betreffenden Lehre A. Ritschl's," Zeitschrift für Wissenschaftliche Theologie 36, No. 2 (1893): 321-377; G.H.C. MacGregor, "The concept of the Wrath of God in the New Testament," New Testament Studies 7 (1960/1961): 101-109; D. G. Schrenk, Unser Glaube and den Zorn Gottes nach dem Römerbrief (Basel: Verlag von H. Majer, 1947); G. Stahlin, "The Wrath of Man and the Wrath of God in the New Testament," TDNT, vol. 5, pp. 419-447; R.V.G. Tasker, The Biblical Doctrine of the Wrath of God (London: Tyndale Press, 1951)) Гневът на Бог си остава един основен елемент в новозаветното проповядване на добрите вести на Бог – независимо дали става дума за Йоан Кръстител (Матей3:7) или за нашия Господ ("Когато ние разгледаме внимателно доказателствата на евангелията става ясно, че откровението на гнева на Бог в Исус Христос в действителност може да бъде открито като част и от Неговата пророческа служба и от Неговата свещеническа служба.” (Tasker, p. 28)), или за Павел (Римляни1:18; 5:8-11) или като част от величествените картини на Откровението (Откровение6:16,17).

Защо е тогава това пренебрежение към учението за гнева на Бог? Две възможни причини могат да бъдат разгледани. Първата е предложението, че изразът отразява и антропоморфизъм – една фигура на речта, която приписва на Бог човешки качества. Това приписване, както се твърди, опорочава правилното разбиране за Бог по един ограничен и греховен начин и така Го обезславя като се приспособява към човешките идеи. Въпреки че това възражение става популярно особено по време на и след епохата на Просвещението (18 век), все пак това е един остарял аргумент. (Cf. the through study by Max Pohlenz, Vom Zorne Gottes. Eine Studie über den Einfluss der Griechischen Philosophie au das alte Christentum, FRLANT (Gottingen: Vandenhoeck and Ruprecht, 1909), vol. 12, pp. 3-9.) от древни времена се е възприемало, че Бог не може да изразява чувства. Величието на Бога изисква отсъствие на емоции. Гневът не е просто една емоция, но и знак на слабост. Разгледайте, например богът от гръцката философия. Той е разум, ум; същността на неговото същество е мисленето. (Plato, Philebus 22c, 28c; Phaedrus 247d.) Той е над радостта и тъгата. (Plato, Philebus 33b; Republic 2. 377e.) Аристотел отъждествява такова едно величие като първопричината, тази която има способността да развълнува всички неща, но която сама остава неразвълнувана. Неговата основна дейност е мисленето. (Aristotle, Nicomachean Ethics 1178b.) Той не се подава на патос. (For an excellent description on the Greek philosophy of pathos and its implications, see Abraham J. Heschel, The Prophets (New York: Jewish Publication Society of America, 1962), pp. 247-306.) Тези гръцки идеи са повлияли ранните църковни отци и са оказали последващо влияние върху християнската теология. (Pohlenz, pp. 16-156.)

За разлика от това виждане, Бог на Библията е изпълнен с чувства. Той се грижи за Своя народ. Той е съпричастен на човешката история и той е засегнат от човешките действия. Paul Althaus посочва, че Божият гняв не е по антроморфен отколкото Божията любов! (Paul Althaus, Die Christliche Wahrheit. Lehrbuch der Dogmatick (Gutersloh: Verlagshaus Gerd Mohn, 1969), p. 397.) Ако някой отрича Божия гняв, то той трябва да отрече и Неговата любов, защото отрицанието на едно от двете като последица унищожава личностния характер на Бог. Старият завет – който толкова много говори за „тайнствеността”, отдалечеността и недостъпността на Бог – говори също по ясен начин за Божията дейност и същество.

Библейското обяснение за света не разделя съществото от делата. Какви са действията. Богът на Библията е един Могъщ Бог, действен в Своята любов да спасява грешници и действен в Своя гняв да се противопоставя на всичко, което заплашва Неговата власт и спасителна цел. Един начин да отнемем от Бог Неговата волева, активна, жива същност, за която Библията свидетелства на всяка страница е да разрушим Неговия личностен характер. Точно както Божията любов е по-велика от нашата несъвършена любов, така и Неговия гняв е освободен от каквото и да е греховно несъвършенство, които придружават човешкия гняв толкова често.

Освен това идеята за божествения гняв показва, че човешката природа е свързана с Бог. Бог е загрижен за човечеството. От тук Той заповядва и забранява, съветва и препоръчва, търси и отхвърля. Той е гневен Бог и един „ревнив Бог, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят, а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди. (Изход20:5,6) Доколкото човешката природа е създадена по образа на Бог има една определена теоморфологична антропология. Така е може би по-подходящо да опишем гнева на Бог като теоморфологичен отколкото антропоморфен.

Само старозаветна идея?

Втората причина да се пренебрегва гнева на Бог в християнското проповядване е идеята, че това е само една старозаветна идея. Обаче текстуалните доказателства в Новия завет се противопоставят категорично срещу всяко една такава позиция. Исус, (Въпреки, че връзките между Исус и гнева са редки „гнева е една неразделна характеристика от Исус в евангелията." (G. Stahlin, "The Wrath of Man and the Wrath of God in the New Testament," in TDNT, vol. 5, p. 427.) (Виж Mark 3:5; 1:41, 43; Matt.9:30; John 11:33, 38) Йоан Кръстител, (Matt. 3:7), Павел, (Rom. 1:18; 2:5, 8; 5:9; 12:19; 13:4, 5; Eph. 2:3; 5:6; Col. 3:6; 1 Thess. 1:10; 2:16; 5:9; Heb. 2:2-3; 10:26-31) и Йоан в неговото евангелие (John 3:36) и Откровение (Rev. 6:16, 17; 11:18; 14:10, 19; 15:1; 16:1; 19:15) проповядваха едно евангелие, което включваше прогласяването на гнева на Бог. Никъде Новият завет не замества Божия гняв с Неговата любов. (Conzelmann, p. 1931) Вместо това се вижда гневът като една съществена, необходима характерна черта на Бог. Бог е представян не само като един Спасяващ Господ, но също така като съдя, които носи със Себе Си съда на Своя гняв. Добрата вест на Библията не е, че няма гняв на Бога, но че човеците са спасени от гнева чрез вяра в Исус Христос: „Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас. Много повече, прочее, сега като се оправдахме чрез кръвта Му, ще се избавим от Божия гняв чрез Него. ”(Римляни5:8,9). За това ние „очакваме Неговия Син от небесата, същия Исус, Когото възкреси от мъртвите, Който ни избавя от идещия гняв.” (1Солунци1:10).

В Новия завет тогава Божия гняв никога не е виждан като една противоречива отживелица от старозаветната религия. Библейските факти не ни позволяват да определяме гнева на Бог като принадлежащ на Стария завет, а любовта на Бог като принадлежаща на Новия завет. И двата завета говорят поразително за любовта и гнева на Бог. („В интерес на истината, обаче еврейските писания (отчасти заради това, че обхващат 3/4 от Библията) съдържат далеч повече стихове за милостта и любовта на Бог отколкото Новия завет.” (Gleason L. Archer, Encyclopedia of Bible Difficulties [Grand Rapids: Zondervan, 1982], p. 309). В действителност, както Tasker заключава, идеята за гнева на Бога е един от множеството фактори, които посочват вътрешното единство на старозаветната и новозаветната теология. (Tasker, p. 45)

Друга забележителна точка от Библейското разбиране на Божия гняв е в употребата на думите. Новият завет и Септалгинтата (гръцки превод на Стария завет) никога не използват термините от гръцката поезия използвани за гнева на боговете (menis и xolos), но използват orge (гняв) и thumos (яд, гняв). Това изглежда ни показва, че Библейските автори не са свързвали Божия гняв с една безкрайна враждебност между Бог и човешката природа, защото са познавали Божия та любов, която желае да спаси човечеството. (H. Kleinknecht, "Wrath in Classical Antiquity," TDNT, vol. 5, pp. 383-392.) Същото разбиране за Божия гняв може да бъде видяно в Стария завет. (J. Bergmann and E. Johnson, "'anaph, 'aph," in G.J. Botterweck and H. Ringgren, eds. Theological Dictionary of the Old Testament (Grand Rapids: Eerdmans, 1974), vol. 1, pp. 348-360.)

Все пак, погрешното схващане за гнева на Бог е водило до едно погрешно описание на Бога. Едно такова е четенето в израза „гнева на Бог” на идеята за един „гневен” и „ядосан” Бог. Картината се променя драматично: тук Бог е виждан като суров и жесток, един отмъстителен Съдя, който обича да отмъщава и да наказва човечеството винаги, когато му се отдаде възможност за това, понякога дори произволно. (Някои, като Демокрит виждат в страха от Бог произхода на религията. H.F. Fuhs, "jare'," in G.J. Botterweck and H. Ringgren, eds. Theologisches Wörterbuch zum Altgen Testament (Stuttgart: W. Kohlhammer, 1982), vol. 3, p. 876.) Такова едно описание на Бог обаче е едно сериозно изопачение на Неговия характер и често води до страх или користолюбиво, мотивирано подчинение, откъснато от любовта.

Библията, разбира си прави ясен факта, че гневът на Бог не е крайната гледна точка на нещата. Бог е любов (1Йоан4:16). (Интересно е, че ние никъде в Библията не можем да намерим израза „Бог е гняв. Дали това не предполага, че Бог е любов и че гневът е предизвикан само когато Неговата спасителна цел е застрашена?) Той не изпитва удоволствие от смъртта на грешниците, но се радва, когато те се обърнат от грешните си пътища и живот. (Езекил18:23) Бог желае всички да бъдат спасени и да дойдат до познание на спасителната истина. (1Тимотей2:4-6) Помирението има своя произход от Бог! Той иска светът да бъде примирен с Него, чрез Христос (2Коринтяни5:18-21; Римляни5:8-11). Той не желае отмъстително наказание. В действителност, съдът е Божията „чудна работа” (Исая28:21). В контекста на библейския съд, божествения гняв не е един израз на едно деспотично величие, но една справедлива и законна реакция срещу греховността на греха. Божия гняв не е нито каприз, нито произвол. (Bergmann and Johnson, pp. 348-360.) Той е насочен срещу греха, защото греха е вражда срещу Божията природа и характер. Но дори и в Своя гняв Бог не забравя милостта. (Исая54:7,8) Неговият гняв трае само един миг (Псалом30:5) и заради Името Си, Той не го извършва до край (Исая48:9). Въпреки изявата на гнева Си, Бог желае жените и мъжете да дойдат на себе си и да се обърнат от тяхното зло поведение. (Еремия36:7; Исая42:25; 12:1). За това е погрешно и безотговорно да се използва гневът на Бог и да се описва една картина на страх в умовете на хората.

Вземете например идващият съд. Това е нещо сериозно и не бива да се подминава. Все пак ако проповядването предизвиква само едно чувство на страх, ние не посочваме на Идващия, но на идващите неща. Акцента е различен. Струва ми се, че нашата задача би трябвало да бъде не толкова описание на Божия ужасяващ съд, но по-скоро необходимостта хората да се обърнат към Христос, който е нашия съдя, но също така и Спасител.

Едно библейско разбиране на гнева на Бог ни води към няколко важни последици и приложения. Първо, както беше вече отбелязано, всяко проповядване на добрите вести от пророците в Стария завет до Исус и апостолите в Новия започва с прогласяване на гнева на Бога. този подход унищожава всяка себеправедност и всяка самосъздадена религиозна идеология и грешникът стои с открито лице пред реалността на живия и свят Бог.