Гражданско право

ГРАЖДАНСКО ПРАВО

Произходът на термина гражданско право е в Древния Рим. С него се отъждествявала съвкупността от всички правни норми, които се прилагали спрямо римските граждани, като същевременно се противопоставяло на правото на народите, което урежда отношенията между чуждите и римските граждани.

През Средновековието по-голяма част от междуличностните и процесуалните отношения между хората се уреждат от Църквата с католическото право, на което се противопоставя ГП като съвкупност от правни норми. Като легален термин, ГП се изпълва със съдържание в края на 18-19 век, когато влизат в сила първите граждански кодекси в Западна Европа.

В съвременния юридически език под ГП се разбира съвкупността от правни норми, които уреждат правното положение на гражданскоправните субекти – физическите, юридическите лица и държавата, когато не упражняват властнически правомощия и правоотношенията между тях.

Терминът ГП в българския език има 4 значения: 1. Обективно право – съвкупност от правни норми, които регулират обществените отношения. 2. Субективно право – урежда субективните граждански права (напр. правото на собственост). 3. Като наука – то е част от правната наука и има за предмет обективното гражданско право, изучават се нормите и се предлагат промени.

ГП и търговското право – в някои страни ТП не съществува самостоятелно, там правоотношенията са уредени от Граждански кодекси. ТП има за предмет тези обществени отношения, които възникват в кръгооборота стоки – капитал. Тук основен е принципът за бързина на търговския оборот. Много повече са имуществено-правните елементи от гледна точка на сигурността (търг. регистри). ТП е много по-строго към своите субекти – търговците, отколкото ГП към физическите и юридическите лица. Търговците са професионалисти и упражняват дейността си по занятие, в ТП “крайна нужда”няма. Лихви в ГП съществуват ако са изрично уговорени, а в ТП са задължителни и без договор. Обичаят е много често срещан в ТП като източник, а в ГП се прави разлика между правен обичай и обичай в практиката.

В международен аспект нормите на ТП вървят към унифициране, докато в ГП са строго запазена национална самобитност.

Предмет на ГП е разпределението на правните норми по институти и тяхното логическо подреждане.

Съществуват 2 основни системи на ГП:

Институционна система – свързва се с институциите на древния римски юрист Гай и въз основа на нея е създаден Френският граждански кодекс. Тя е характерна за страните от т. нар. Романска правна група. Според нея ГП се дели на 3 части: 1. лице; 2. имущество; 3. способи за придобиване и изгубване на имущество.

Пандектна система – характерна е за Германската правна школа. При нея ГП се дели на Обща и Специална част. Специалната част включва няколко обособени части – Вещно, Облигационно, Семейно, Наследствено право и впоследствие се добавя правото на интелектуална собственост. Тя е характерна и за България. Има държави, в които не се прилага нито една от двете системи, там липсва система на ГП – англоамериканската правна група.

У нас общата част съществува като научна категория, нормите са разпръснати в различни закони (ЗЗД, ЗЛС и др.).

Нормите на общата част на ГП уреждат източниците на ГП и на гражданските правоотношения. Тълкуването и прилагането на източниците и на всички общи белези на гражданските правоотношения – обекти и субекти на ГП; юридически факти и тяхната недействителност, представителството и сроковете в Гражд. процес са включени предимно в общата част.
3. Основни принципи на ГП. Развитие на българското ГП.

Основните принципи на ГП представляват едно обобщение и синтез на правните норми, върху които се изгражда законодателството. В Конституцията ни, в нейната I глава се съдържат основополагащи идеи на държавното устройство, правната система и политическия живот у нас.

Самите основни принципи трябва да се извлекат от правните норми и да се разглеждат като изразени чрез правни норми, правни възгледи. За ГП правните принципи имат по-голямо значение от правните норми, защото чрез тях се осъществява логическата връзка между правните норми в отделните институции. Законодателят и правоприложителят могат въз основа на принципите на ГП да изведат общи правила за поведение, а също и да преодолеят някои празноти в гражданското законодателство.

За ГП най-характерни са следните принципи:

• 
  Самостоятелност на ГП субекти и свобода за участието им в общ живот - действуващата Конституция установява правила, гарантиращи свободно формиране на волеизявления, свобода и самостоятелност на правните действия при участие в граг.жданския оборот (напр. чл. 9 ЗЗД признава възможността свободно да се определя вида и съдържанието на договорите, ако не противоречи на повелителните правни норми и на добрите нрави).
  
• 
  Справедливост на гражданското правоотношение – закрила и защита на всеки признат от нормите на ГП интерес. Особено в настоящия момент на приватизация на държавна собственост, целта на който е максимално да се създаде материална база за разгръщане на частната стопанска инициатива. Този принцип закриля случаите да не доминира държавния интерес на всяка цена, а при колизия между права и интереси да се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти, с оглед бъдещите цели, които обществото си поставя.
  
• 
  Равнопоставеност на правните субекти – отразено е в чл. 6 от К. Всички са равни, забранени са привилегиите, ограниченията между правните субекти, касаещи индивидуални, биологически или социални качества и състояния.
  
• 
  Правна сигурност в гражданските правоотношения – от много голямо значение е за участниците в гражданския оборот: Внася се сигурност в гражданските отношения с вписването в специални регистри (нотариални книги за придобиване на вещни права, регистри на юридически лица в Окръжните съдилища); Обстоятелства, настъпили за трети лица (добросъвестни), които не знаят за определено събитие – напр. по ЗС никой не може да прехвърли права, които не притежава.
  

От 9.IX.44 г. до 01.1990 г. – отмяна на закони и създаване на много нови – ЗЛС, Семейният кодекс и др.

От 03.1991 г. - промяна на Конституцията, промяна на съществуващите и приемане на много нови закони - ЗБКД, ЗППДОП, ЗСВ и др.

Предстои сближаване и хармонизиране на българското ГП с правото на страните от ЕС.

Източниците са особен вид юридически функции, специфично за които е, че установяват нови правни норми или отменят или променят действуващи такива. Източниците на ГП се отличават от юридическите функции на ГП по това, че последните пораждат или променят гражданските правоотношения. Те биха могли да се разгледат от това, от къде черпят правна сила и как се формират – това са нормативните актове (НА), правен обичай, тълкувателни решения на ВКС и правила за морала и справедливостта.

НА са властнически волеизявления на овластени за това органи на държавна власт при съблюдаване на определен ред и има за цел поставяне в действие или отмяна на влезли в сила правни норми. Чрез НА се установява писменото обективно ГП. НА се издават от държавни органи с призната от Конституцията компетентност. Подреждат се в следната йерархична стълбица:

• 
  Конституцията - (чл. 5): недопустимо е друг закон да й противоречи.
  
• 
  Кодекси.
  
• 
  Закони и актове на НС.
  
• 
  ПМС, правилници, наредби, инстлукции и разпоредби.
  
• 
  НАктове ва министри, на ведомствени ръководители и на органи за местно самоуправление.
  

ЗНА; следва правния обичай – това е най-ранния източник на неписаното право. Възниква постепенно, за да отговори на необходимостта от уреждане на обществените отношения между хората в период, когато устройството на законодателната власт не е могло да осъществи законодателни функции.

Два фактора формират правния обичай като правна норма – външен, продължава спазването на определени правила за поведение и вътрешен – прави се поради съзнанието, че това е поради неговия задължителен характер.

Етапите, през които преминава са 3: 1. Обичай; 2. Обичай и равнопоставен закон; 3. Законът доминира.

Върху поведението на хората в обществото се въздействува освен с правни норми, още и с морални, религиозни, професионални и др. правила. Те по свои начини мотивират социално поведение. Моралът се създава постепенно, незабелязано и без участие на държавата, като се извеждат нравствено-етични правила на поведение.

При несъблюдаване на моралните принципи, санкцията е неодобрение от обществото и преустановяване на социалните контакти. Сега действуващите правила в съдебната практика са “Добросъвестност” и “Добри нрави”.

Общото правно значение на нраствено-етичните категории е следното:

• 
  При тълкуване на разпоредбите на норм. актове, щом логическият смисъл на нормата не може еднозначно да я изясни, се привличат моралните принципи.
  
• 
  При преодоляване на празноти, при предоставяне възможността на гражданскоправните субекти автономно да определят вида и съдържанието на сделките (напр. чл. 9 ЗЗД  чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 44 от ЗЗД).
  
• 
  Изискването на законодателя е, че правният субект трябва да се съобрази с изискването за морала, както при предхождащите сключването на сделката отношения, тъй и при изпълнението на гражданскоправните задължения.
  

Справедливостта е правило за поведение, адресирано до правоприложителя, до правозащитния орган. Тя касае случаите на липса на конкретни правни норми или е абстрактно формулирана. Тогава законодателят, изхождайки от своето правно съзнание въз основа на законодателството и съобразявайки конкретния случай да основе правозащитния акт. Посредством справедливостта не се създават нови правни норми. Те са средство за постигане на конкретно правило за решаване на правен спор (напр. чл. 52 ЗЗД при обезщетения; чл. 130 ГПК при иск за основание на правен спор).

Според чл. 14 ЗСВ в своите действия, съдиите се основават на закона, на събраните по делото доказателства, преценени съобразно тяхната съвест и свободно вътрешно убеждение.

Чл. 107 ЗСВ – клетвата, която полагат.

1. 
   Императивни и диспозитивни  критерият е във възможностите на субектите да се отклонят от диспозицията на правната норма. В гражданското право принципът е свобода на страните, свобода на договарянето – което не е забранено, е позволено, т.е. сред гражданскоправните норми преобладават диспозитивните. Също – критерий за подразделяне е този, в чий интерес е установена нормата. Гражданскоправните норми се установяват в интерес на частните лица. Там където има защита на публичен интерес, нормата е императивна – напр. нормите, определящи статуса на гражданите, правилата относно формата на сделките и др. са императивни.
   
2. 
   Материалноправни и процесуалноправни норми  отграничават се по предмета на регулирането. Процесуалноправните норми уреждат реда за осъществяване и защитата на суб. права (чл. 19, ал. 3 ЗЗД)., уреждат иска за сключване на окончателен договор (чл. 87, ал. 3 ЗЗД), иска за разваляне на договорите и др.
   
3. 
   Самостоятелни и несамостоятелни ГПН  те по принцип са самостоятелни, тъй като се прилагат и без да е необходимо да бъдат свързвани с др. правни норми.Несамостоятелни са отменителните, нормите-определения (не създават сами по себе си правило за поведение, но са от значение при прилагане на правните норми), уводните разпоредби на закона, тълкувателните норми, препращащите норми (пряко препращане – посочва се нормата, члена; непряко – неконкретно посочване на норми  чл. 44 ЗЗД – правилата относно договорите се прилагат и при едностранни волеизявления, когато те пораждат, изменят или прекратяват права и задължения).
   
4. 
   Абсолютно и относително определени норми  когато при приложението на една норма субектите или съдът не могат да правят преценка на конкретните обстоятелства, нормата е абсолютно определена (напр. чл. 200 ЗЗД: купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта).Тези норми създават по-голяма стабилност. При относително определените норми има възможност за конкретна преценка, която от своя страна е възможност за по-голяма справедливост при решаване на съответния казус (напр. чл.63 ЗЗД --> всяка от страните трябва да изпълнява задълженията си по договора с грижата на добър стопанин).
   
5. 
   Норми, съдържащи презумпции и фикции --> при законовата презумпция е налице предположение на закона за съществуване или несъществуване на определен факт, което се основава на съществуването на известен факт, т.е. от известното се заключава неизвестното – трябва да се докаже, че и неизвестното е установено. Презумпции се уреждат тогава, когато е трудно доказването на неизвестното, а трябва да се докаже известното и на тази база да се създаде презумпция. Презумпцията е свързана с психическо състояние: виновност-невиновност, знание-незнание на определен факт. Презумпцията размества доказателствената тежест. Презумпциите биват оборими и необорими. Необоримите трябва да бъдат изрично формулирани (чл. 109 ЗЗД). Фикциите --> признава се за Э нещо, което не е Э, с оглед защита на интереси и по-справедливо решаване на отношенията. Налице е едно фактическо положение, на което се придава значение на друго фактическо положение, т.е. един ЮФ се приравнява на друг ЮФ – напр. Наследник е заченатия, въпреки че още не е правен субект. При фикциите е установено тяхното несъществуване, което е разликата между тях и презумпциите.
   

Гражданско-правните норми са общи правила, предназначени да въздействуват върху гражданскоправни субекти продължително време. Те са средство за постигане на определени цели (социални), което ги поставя в определени рамки на действие – ограничено е действието им във времето, пространството и спрямо лицата.

ГПН биват общи (отразени в чл. 5 от Конституцията и чл. чл. 11-15 и 34-45 ЗПГ) и специални, които се съдържат в самите граждански закони, най-често в преходните и заключителните разпоредби.

Действието на гражданския закон се проявява от момента на влизането му в сила. Задължителна предпоставка е неговото публикуване – така се създава обективна предпоставка да се запознаят със съдържанието му неговите адресати. Според чл. 5, ал. 5 от К, всички нормативни актове се публикуват в ДВ и влизат в сила 3 дни след обнародването им, освен ако изрично не е посочено друго. Периода от обнародването им до влизането в сила е предназначена за запознаване със съдържанието му.

Отмяната на граждански закон спира неговата сила в бъдеще, но неприлагането му не го лишава от задължителната му сила. Отмяната на един норм. акт може да се съдържа в самия му текст (напр. срок за действие или за определена цел).

По принцип отмяната се извършва с по-нов нормативен акт, който задължително трябва да бъде със същия ранг или по-висока степен.

Отмяната бива изрична, когато задължително в НА са изброени нормите, които загубват силата си.

Мълчалива е отмяната, при която правните норми се отменят в по-новия НА, без да се укаже точно кои ПНорми се отменят, но се включват правила, които уреждат случаите, уредени в стария закон, по различен начин. Така се задължава правоприемника да вникне и разтълкува смисъла на ПН (Напр. през 1991 г. с новата Конституция мълчаливо се отмениха всички гражданско-правни норми, които влизаха в противоречие с нейните разпоредби, поради тяхното непосредствено действие).

Международен договор, ратифициран от НС, може да отмени българския НА, щом е публикуван и е влязъл в сила.

Отмяната се различава от спирането (суспендирането) на действието на гражданския закон – напр. § 3 от преходните и заключителните разпоредби на К постановява, че разпоредбите на заварените закони се прилагат само ако не й противоречат.

По принцип суспендиране се налага в случай, когато се прилагат нови принципи в законодателството, които не могат бързо да се развият в нови правни режими, които да заместят остарели НА. Също може да се приложи при извънредни обстоятелства (бедствие, военно положение) и тогава се налага мораториум, който се постановява с НА. Може да важи за цялата територия или само за отделен регион.

Новият граждански закон урежда юридическите факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварените висящи граждански правоотношения за в бъдеще. Съгласно чл. 14 ЗАП се установи ПН, с която обратна сила на норм. акт може да се даде по изключение с изрична разпоредба и то ако не се отнася до санкции с по-тежка сила от тези в стария НА. По правило гражданските закони нямат обратна сила. При прилагането на новия граждански закон с обратна сила е необходима нова юридическа оценка на минали факти от новия закон (напр. СК, реституционните разпоредби) по справедливост и целесъобразност.

Действие по място – на територията на страната, ако не са предвидени ограничения спрямо него. Чуждестранните закони действуват у нас съгласно действуващите норми на МЧП, ако не противоречат на повелителните норми на българските закони.

Действие спрямо лицата – действуват спрямо всички гражданско-правни субекти.
8. Тълкуване на гражданския закон – понятие, правна уредба. Предмет и цел на тълкуването. Развитие на възгледите за тълкуването.

Тълкуването е професионална черта на юриста. За да бъде разбран един закон, той трябва първо да се тълкува. В миналото тълкуването е била емпирична дейност, породила състоянието на т.нар. iuris prudentis. По-късно то се превръща в научна дейност, започват да се използуват научни правила терменевтика (според М.Павлова правирното е херменевтика). Междувременно тълкуването получава и правна уредба (в България първоначално е чл. 2 ЗЗД, а сега в чл. 46 ЗНА).

На тълкуване подлежи всяко волеизявление, което може да има различна форма и цел. Следователно се тълкуват не само нормативните актове, но и сделки, съдебни актове, админ. актове, властнически актове на органи и т.н.

Определение за тълкуване в гражданския закон: Това е мисловна дейност по установяване точния смисъл на волята на законодателя, изразена в правните разпоредби и насочена към правоотношения.

На базата на това определение тълкуването се разглежда в два аспекта:

• 
  Като мисловна дейност, осъществявана вътре в човека – един познавателен процес, извършван в съзнанието и включващ различни интелектуални операции, съчетани с волеви елемент и в много случаи обусловен от позициите (политически, идейни), от които изхожда законодателят.
  
• 
  Като резултат – т. е. установява се смисълът на правната норма (НА).
  

При разкриване смисъла на закона тълкувателят се ръководи основно от 2 неща: 1. Мотивите на тези, които са приели акта; 2. Изразните средства при формулирането му.

Поставя се въпросът кое ще бъде предмет на тълкуването – първото или второто. Тълкуването е много индивидуален процес. Мисловната дейност е обратима и затова не е възможно вътрешните процеси да бъдат обект на тълкуването. Такъв може да бъде само тълкуването като дейност (резултат?).

Чл. 46, ал. 1 ЗНА – тази разпоредба определя изискванията, с които трябва да се съобразява тълкувателят при определяне на тълкувателния резултат. Целта е да се разкрие и приложи точният смисъл, който обаче трябва да отговаря на 4 изисквания:

1. 
   Законът директно насочва – смисъла и съдържанието се търсят, съпоставяйки разпоредбата с другите разпоредби от същия закон, с отменени разпоредби, с разпоредбите на чужди НА и т.н.
   
2. 
   Има се предвид конкретната цел на законодателя, когато е създавал закона.
   
3. 
   Това, пренесено към тълкуването на гражданския закон, се свързва със съобразяване с принципите на ГП или на отделен закон от ГП или дори на определен институт.
   
4. 
   Тълкувателният резултат не може да се намира в противоречие с нравствените норми и господстващия морал в страната.
   

Развитие на възгледите за тълкуването:

Един от основните проблеми при тълкуването е от каква позиция трябва да се извърши то, от какви възгледи следва да се изхожда. В основата на това е налице едно обективно отразяване на волята на законодателя в даден момент и затова тя се нарича “статична воля”.

Целта на закона по принцип е да се уредят за в бъдеще и то за продължително време определени отношения. Те обаче се променят в хода на историческия процес. Има оформени две становища:

1. 
   Субективна теория – да се държи на волята на историческия законодател, т.е. волята на законодателя в момента, в който е издал съответния закон.
   
2. 
   Обективна теория – да се държи на волята на актуалния законодател, т.е. тълкуването да се извършва съобразно положението, в което се намират обществените отношения към момента на тълкуването, т.е. законът да се адаптира към съвременните условия.
   

ВФР 1789 г. – ФГК

Възниква въпросът как следва да се тълкува законът. Тогавашното разбиране е, че нормативните актове не трябва да се тълкуват, а само да се прилагат в буквалния смисъл.

Свободно съдийско тълкуване (в САЩ) – смисълът на закона е този, който съдията влага в неговата норма.

Тогава възниква субективната школа, която търси волята на историческия законодател и я счита за единствено меродавна. Според подръжниците на тази школа в тълкувателния процес трябва да се използуват мотивите за съответното решение, подготвителните актове към закона, изказаните мнения от приелите закона и т.н.

След тази школа възниква школата на еволюитивното тълкуване. Най-утвърдена е теорията за свободното съдийско тълкуване, според която на тълкуването трябва да се гледа не само като на необходимост, но и като творческа дейност, наподобяваща законодателната. Съдът се подчинява на закона, когато в него ясно и точно е изразена волята на законодателя, но извън това той встъпва в ролята на законодател и тълкува закона в този смисъл, който му дава възможност при прилагането да се получи най-функционален и рационален резултат. Съдът много по-добре от законодателя знае какъв е смисълът на закона в настоящия момент.

И двете виждания обаче са крайни. При тълкуването на гражданския закон безспорно трябва да се взема предвид както волята на историческия законодател, така и промяната в обществените отношения и тази воля трябва да се търси такава, каквато е била, ако законът се приема тогава, когато се тълкува.

Тълкуването е мисловна дейност по установяване точния смисъл на волята на законодателя, изразени в правните разпоредби и насочени към регулиране на правоотношение.

Според това, кой извършва тълкуването и задължитилен ли е тълкувателният акт, разграничаваме официално и неофициално тълкуване.