Гражданскоправни науки

Система на гражданското право. Особености на гражданскоправните източници,

видове. Гражданскоправни норми – видове. Действие на гражданско правните норми.

Норми на международното частно право ………………………………………………………………..5

правоотношения. Облигационни правоотношения. Семейни правоотношения. Правоотношения в търговското право. Трудови правоотношения.

Граждански субективни право – понятие и видове ……………………………………….……..……17
3. Физически лица. Режим на правоспособността в гражданското, търговското и

трудовото право. Дееспособност – понятие и видове. Поставяне под запрещение.

Безвестно отсъствие и обявяване на смърт. Настойничество и попечителство…………………..25
4. Юридически лица – понятие, видове. Система на образуване.

Преобразуване, прекратяване и ликвидация на юридическите лица…………………….……….39

Решения на органите на управление и тяхната отмяна………………………………………………69

Вътрешни отношения – права и задължения на съдружниците. Управление и

представителство. Отговорност…………………………………………………………………………...83
8. Дружество с ограничена отговорност. Обща характеристика и учредяване. Капитал –

понятие и изменение. Дялове. Членство – съдържание. Придобиване, прехвърляне и

прекратяване на членство. Управление. Еднолично дружество с ограничена отговорност …...109
9. Акционерно дружество. Понятие и система на учредяване. Капитал. Акции –

понятие, видове и сделки с акции. Права и задължения на акционерите. Облигации –

понятие и видове. Права на облигационерите. Конвертиране на облигации в акции.

Управление. Еднолично акционерно дружество………………………………………………………125

Работна сила……………………………………………………………………………………………….....145

Първично и производно придобиване. Правоприемство в трудовото право. Изгубване

на права…………………………………………………………………………………………………..…..155
12. Правни сделки. Понятие. Отлика от други юридически факти. Видове сделки. Съдържание и форма на сделките. Тълкуване. Търговски сделки – понятие и видове…………158

13. Недействителност на сделките – понятие и видове. Нищожни сделки –

понятие и основания. Привидни и прикрити сделки. Унищожаеми сделки – понятие

и основания. Предявяване на недействителността. Имуществени последици …………………..170

недействителност. Частична недействителност. Особености на недействителността на

търговските сделки. Особености на недействителността на трудовия договор…………………186
15. Представителство – понятие и видове. Представителство в гражданското право –

възникване и прекратяване. Косвено представителство. Представителство в търговското

право – понятие и видове. Представителство в трудовото право – видове и особености

Действие от чужди име без представителна власт……………………………………………………192

край на сроковете. Спиране и прекъсване на давностните срокове. Действие на изтеклата

давност…………………………………………………………………………………………………….…201
17. Право на собственост – същност и видове. Способи за придобиване на

собствеността. Ограничения на собствеността. Отчуждаване……………………………………….205

между съсобствениците. Етажна собственост………………………………………………………….

Право на ползване. Сервитути…………………………………………………………………………….

и посесорна защита. Петиторна защита. Ревандикационен и негаторен иск.

Иск за установява на граници……………………………………………………………………………
21. Владение и държане. Същност. Видове владение. Права на подобрителя върху

чужд имот. Защита на владението и държането………………………………………………………..

търговското и трудовото право. Сключване на договора и преддоговорни отношения.

Предварителен договор. Договор в полза на трето лице, обещаване действие на трето лице…….
24. Изпълнение – същност и страни. Предмет на изпълнението. Време и място на

изпълнението. Право на задържане в гражданското и търговското право. Възражение

за неизпълнен договор. Суброгация…………………………………………………………………………
25. Неизпълнение – същност и форми. Невиновна невъзможност за изпълнение –

фактически състав и последици. Причини за неизпълнението, за които длъжникът

отговаря, и последици от виновното неизпълнение. Забава на длъжника и на кредитора………
26. Гражданска отговорност за вреди. Понятие. Видове вреди. Отговорност за

вреди при неизпълнение на договор и при непозволено увреждане. обезщетения за

вреди. Граници на гражданската отговорност. Неустойка, задатък, отменина………………….
27. Погасяване на облигационното отношение – основания и обща характеристика.

Прихващане на насрещни задължения. Подновяване. Разваляне на договор. други

основания за погасяване на облигационните отношения……………………………………………..
28. Промяна на субектите на облигационното отношение. Прехвърляне на вземане

/цесия/. Поемане на задължения – видове………………………………………………………………

солидарност. Неделимост………………………………………………………………………………….

поръчителство. Банкова гаранция ………………………………………………………………………..

Залог в търговското право. Особен залог. Договорна ипотека. Специализация. Сключване.

Форма. Вписване. Законна ипотека. Вписване. Действие……………………………………………

1. Обективно гражданско право. Гражданско, частно и публично право. Система на гражданското право. Особености на гражданскоправните източници, видове. Гражданскоправни норми – видове. Действие на гражданскоправните норми. Норми на международното частно право
Понятие за гражданско право. Терминът гражданско право има своя произход в древния Рим и с течение на времето изменя съществено своето съдържание. Според римското право то /jus civile/ има за предмет само отношенията между римските граждани, и то всички отношения между тях – граждански, наказателни и процесуални. Гражданското право се противопоставя на правото на народите /jus gentium/, което урежда отношенията между римските и чуждите граждани.

В съвременния юридически език терминът гражданско право е многозначен и има три значения /според М.Павлова четири – включва и субективното гражданско право/. Преди всичко под гражданско право се разбира отрасъл на действащото обективно право и представлява съвкупност от правни норми. На второ място, гражданското право се нарича научната правна дисциплина, която има за свой предмет на изследване гражданското право като обективно право, взето в неговата статика или динамика. На следващо място гражданското право се нарича и учебната дисциплина, по която се придобиват знания за основните понятия и институти на гражданското право като обективно право.

Българското гражданско законодателство не определя гражданското право като клон на обективното право. законодателят създава самите норми, а кои от тях са гражданскоправни, той оставя да се определя от науката.

Гражданското право е съвкупност от правни норми, които уреждат положението на гражданскоправните субекти и равнопоставените отношения между тях. От това определение се вижда, че съществените белези на гражданското право са три:

• 
  Гражданското право е съвкупност от правни норми, т.е. правила за поведение, издадени от утвърдени държавни органи;
  
• 
  Правните норми, които образуват съдържанието на гражданското право, нямат самоцелно съществуване. Те се създават, за да уреждат определени явления. Гражданското право има за предмет две групи от правни явления: гражданскоправните субекти и равнопостованите отношения между тях.
  

Отличителна черта на гражданскоправните субекти е, че те са равнопоставени. Гражданскоправните субекти нямат право да си заповядват, да си нареждат един на друг. Всички те са поставени от закона в равно положение един към друг. Между тях липсва правна зависимост, няма задължение за подчинение, нито право за упражняване на власт. Равнопоставеността на гражданскоправните субекти намира израз в тяхната еднаква възможност да придобиват права и задължения. равнопоставеността на гражданскоправните субекти ги характеризира както преди да установят правоотношения помежду си, така и при установяването на правоотношения, а също и при тяхното осъществяване.

• 
  Нормите на гражданското право не уреждат всички правоотношения между гражданскоправните субекти. Останалите отрасли на частното право също уреждат правоотношения между равнопоставени субекти. Особеното при тях е, че техните норми ограничават приложното си поле, като поставят допълнителни изисквания спрямо субектите, обектите на правоотношенията или спрямо юридическите факти, които ги пораждат. Нормите на гражданското право са общи спрямо нормите на останалите отрасли на частното право, които са специални. Нормите на гражданското право се прилагат субсидиарно спрямо правоотношенията, уреждани от останалите отрасли на частното право.
  

Идеята за обособяване на два дяла на обективното право – публично и частно, се споделя още от римските юристи. Като критерий за разграничаването се възприемат интересът, който се засяга от правните норми, и особеностите на субектите, до които се отнасят те.

Широко разпространен критерий понастоящем за делението на правото на частно и публично е правното положение на страните по правоотношенията, които възникват въз основа на съответните правни норми. Правните норми, които третират субектите на правоотношенията като равнопоставени, се отнасят към частното право. Правните норми, които уреждат отношенията на власт и подчинение, се отнасят към публичното право. На този възглед за отграничаване на частното от публичното право могат да се направят следните възражения: от една страна, и в частното право има норми, които не третират страните по правоотношението като равнопоставени, например в семейното право между родителите и ненавършилите пълнолетие деца, в трудовото право отношенията между работодателя и работника и др. От друга страна, в публичното право също има отношения на равнопоставеност, например между две министерства, когато са сключили споразумение между тях, отношенията няма да се уреждат от нормите на частното право.

Нормите на публичното право по съдържание се отнасят до устройството, дейността и отношенията на държавните органи и органите на местно самоуправление при упражняване на техните властнически правомощия. Критерий за разграничението на правото на частно и публично е дали в правоотношението като страна участва субект, който е носител на властнически правомощия.

Към публичното право се отнасят конституционното, административното право и процес, финансовото, наказателното право, наказателния и гражданския процес, международното публично право.

Отраслите на частното право са гражданското, търговското, трудовото право, осигурителното право, правния режим на индустриалната собственост.

В своето развитие гражданското право се свързва с две известни системи, които и досега се прилагат в законодателството на държавите. По старата система се нарича институционална, извършена за първи път в Институциите на Гай. Тази система е възприета във френското гражданско законодателство. При институционната система гражданскоправните норми се разпределят на три части: лица, имущество и способи за неговото придобиване.

Системата на българското гражданско право не е закрепена по нормативен път, поради липса на граждански кодекс. В теорията на гражданското право преобладава разбирането, което структурира съвкупността на гражданскоправните норми по образец на пандектната система. На първо място се поставя общата част на гражданското право. тя обединява общите правила за гражданскоправните норми и общите институти за отделните граждански правоотношения.

За разлика от класическата пандектна система в нашата теория преобладава разбирането, че след общата част следва да се постави вещното право. Този клон на гражданското право съдържа правна уредба на отношенията по придобиване, упражняване и защита на правото на собственост и други вещни права. Основни закони на вещното право понастоящем са ЗС и ЗСПЗЗ.

На второ място, между клоновете на гражданското право следва да се постави облигационното право. То е най-големият по обхват дял на гражданското право и включва общи правила за източниците на облигационни отношения, за изпълнението, неизпълнението и други способи за погасяване на облигационни задължения. облигационното право има и специална част, която обхваща специални норми за основните видове облигационни отношения.

Следващ клон на гражданското право е авторското право, което съдържа правния режим на правата върху творчески произведения на литературата, науката и изкуството, върху изпълнения на артисти, върху звукозаписи и програми на радиото и телевизията. Основен закон в тази област е ЗАвПСП.

Семейното право също следва да се включи като клон на гражданското право. То е съвкупност от правни норми, които уреждат имуществени и неимуществени отношения между лица, които са свързани помежду си чрез брак, произход и родство или осиновяване.

Последният клон на гражданското право е наследственото право. То обхваща нормите, които уреждат преминаването на имуществените права и задължения на едно физическо лице след неговата смърт към наследниците, които то е определило със завещание и които законът сочи като наследници по закон.

Гражданскоправни източници, видове. Под източник на гражданското право ще разбираме волеизявлението, извършено по установен от правото ред и насочено към създаване на общи правила за поведение /правни норми/. Източниците на гражданското право биха могли да бъдат разграничени според това как се формират и откъде черпят своята правна сила в пет вида: нормативни актове, решения на Конституционния съд, правен обичай, тълкувателни решения и постановления на Върховния съд, респ. на ВКС, правилата на морала и справедливостта.

Гражданското законодателство е основен източник на гражданското право. То представлява съвкупност от нормативни актове, които съдържат гражданскоправни норми. Чрез нормативните актове се установява писаното обективно гражданско право.

Нормативните актове се издават от държавни органи с призната в Конституцията или в законите нормотворческа компетентност или въз основа на установена в закон делегация. Задължителни общи правила за поведение по изключение могат да се установяват от недържавни организации и общности само доколкото държавата в законодателството допуска това.

Нормативните актове, издадени от държавните органи, се подреждат в йерархическа стълбица според мястото на органа, който ги е издал, в системата на публичните инстанции. Със силата на върховен закон се ползва Конституцията, поради което е недопустимо останалите нормативни актове да й противоречат. След нея стоят международните договори, които са ратифицирани по установения конституционен ред, обнародвани и влезли в сила. На следващо място се поставят кодексите, законите и други актове на НС. Указите на президента на републиката според Конституцията нямат нормативен характер и не могат да бъдат източник на гражданското право. На следващо място са постановленията, правилниците, наредбите, инструкциите и разпорежданията на МС. Следват по степен нормативните актове на министри и ведомствени ръководители и накрая стоят нормативните актове на органите на местно самоуправление – общинските съвети.

Два вида актове на Конституционния съд /КС/ могат да се намират в тясна връзка с източници на гражданското право, поради което следва да бъдат споменати във връзка с нормативните актове. На първо място, това са решенията на КС, с които се тълкуват разпоредбите на Конституцията, приложими в областта на гражданското право. Решенията, с които се обявява закон за противоконституционен, го обезсилва, което е равносилно на отмяна на закон от НС. С влизане в сила на решението на КС се заличава действието на отменения закон, като отмененият или измененият закон започва да се прилага в редакцията му преди отмяната или изменението.

Исторически най-ранният източник на право е обичайното, неписаното право. Правният обичай има три признака. Той е общо правило за поведение като всяка норма. Правният обичай се прилага трайно, отдавна, не се помнят произходът и началото му. Освен това налице е у гражданите съзнание за задължителност, необходимост за спазването му като правила. Най-сетне поради посочените признаци нужно е то да е признато от държавата и тя да осигурява принудително спазването му. Като всяко правило и обичайното право изразява волята на господстващата класа и само дотолкова държавата го допуска и признава. Въз основа на казаното правният обичай може да се определи като трайно прилагано със съзнание за необходимост правило за поведение, което се признава и гарантира от държавата. Следователно, ако държавата не го признава и гарантира, той престава да бъде правен обичай и се превръща просто в обичай.

При колизия между закон и правен обичай, предимство трябва да се даде на закона. Това означава, че правният обичай може да има само субсидиарен характер и до него може да се прибегне само при липса на писани норми.

За разлика от останалите видове гражданскоправни норми, които не се доказват пред съда от страните, защото съдът трябва да ги знае, правните обичаи трябва да се издирят от съда със съдействието на страните. Съдът не е длъжен да ги знае. Само ако се докаже съществуването на даден правен обичай и липсва правна норма, съдът е длъжен да го приложи.

Независимо че не са нормативни актове във формален смисъл, тълкувателните решения и постановления на върховните съдилища съдържат задължителни общи тълкувателни правила и доколкото тези правила засягат гражданскоправните норми, те следва да се признаят за източник на гражданското право поради задължителното единство между тълкувателна норма и задължително тълкувателно правило.

Законодателят отдава значение на морала не само като възприема нравствено-етични правила и ги превръща в правни норми. Гражданското законодателство съдържа редица примери, при които законодателят привлича морала като допълнителен източник на правила за поведение с правно значение или на критерии за изясняване съдържанието на правни норми и за оценка на поведението на гражданскоправните субекти. Тези случаи, при които законът изрично се позовава на морала или на отделни нравствено-етични категории, дават основание моралът да се счита за субсидиарен източник на гражданското право. От гледна точка на използваната терминология гражданското законодателство си служи с три понятия: морал или правила на морала, добри нрави и добросъвестност, които принадлежат към един род и имат сходна характеристика, те са нравствено-етични принципи и правила.

Справедливостта като субсидиарен източник на гражданското право е обоснован от практиката на ВС. Справедливостта се схваща като правило за поведение, адресирано до правоприложителя, до правозащитния орган. То се отнася за случаите, когато няма конкретна правна норма или тя е абстрактно формулирана. Според това правило правозащитният орган е длъжен въз основа на законодателството, като изхожда от своето правосъзнание и като се съобрази с обстоятелствата на конкретния случай, да изведе конкретното правило за поведение, на което да основе правозащитния акт.

• 
  Правната норма трябва да има адресат – физическо или юридическо лице или държавата;
  
• 
  Правната норма трябва да третира адресатите си като равнопоставени;
  
• 
  Предмет на правната норма трябва да бъде правното положение на адресатите или правоотношенията, в които те влизат помежду си /стига да не са трудови/.
  

Характерен белег на гражданското право е наличието на значителен брой диспозитивни правни норми. Диспозитивните правни норми са също задължителни правила за поведение. Тяхната характерна особеност е, че правните субекти могат да се отклонят от предписанието, съдържащо се в тях.

Според приложното им поле гражданскоправните норми се разграничават в три класификации:

• 
  В зависимост от това дали гражданскоправните норми се прилагат за всички случаи от даден ред или само за определен вид от рода те биват: общи, които пораждат правно действие за всички случаи, които имат определени родови белези; специални, когато се прилагат само за тези случаи от рода, които имат определени видови белези и установяват различия в правния режим в сравнение с общите норми.
  
• 
  С оглед на действието си спрямо лицата гражданскоправните норми биват общи, които се прилагат за всички гражданоправни субекти, и особени, които се отнасят до определена група правни субекти.
  
• 
  Според действието си по място гражданскоправните норми биват общи, които действат на територията на цялата страна и местни, чието действие е ограничено до част от територията на държавата, определена област, община и др.
  

Според самостоятелността или зависимостта на съдържанието нормите биват самостоятелни и вторични или несамостоятелни. Самостоятелни са тези, които могат да се приложат направо, без да се свързват с други правни норми. Вторичните или несамостоятелните норми се прилагат само във връзка с други норми. Категорията на несамостоятелните норми е твърде голяма. Към нея спадат нормите с отменително действие – те определят какво се отменя, затова само нямат действие.

Несамостоятелни са и нормите, които съдържат определения /легални дефиниции/, както и нормите, които определят принципите или задачите на един закон. Тези норми представляват обобщение на идеи или функции на други норми и са от значение за тяхното тълкуване и прилагане.

Несамостоятелни са и препращащите норми. Това могат да бъдат норми, които препращат към други в същия акт или в друг нормативен акт. Препращащите норми биват два вида. Те могат да препращат пряко, тогава нормата, към които се препраща, се прилага направо такава, каквато е. Възможно е обаче препращането да бъде непряко, съответно. В този случай необходимо е да се приспособи прилаганата норма с оглед на особеностите на препращащата норма.

Несамостоятелни са и тълкувателните норми – те разкриват съдържанието на други правни норми и могат да имат смисъл и действие само във връзка с тях.

Според това дали правните норми предписват определено поведение и какво, те се разпределят на три групи:

Всяка правна норма е заповед за спазване на определено поведение и в този смисъл всички норми са заповядващи. Нормата може едновременно да заповядва и да забранява или да заповядва и да овластява. Така нормата, която задължава продавача да предаде вещта на купувача, овластява последния да иска веща от продавача.

В зависимост от възможността, призната от правната норма, да се извършва конкретна преценка при приложението й, правните норми биват абсолютно или относително определени. Когато нормата трябва да се приложи независимо от конкретните условия, тя е абсолютно определена. В този случай нормата се прилага, както е формулирана, без да може да се отклони нейното действие. Относително определените норми изискват конкретизация, съобразяване с условията, извършване на преценка, проява на усмотрение.

Абсолютно определената гражданскоправна норма е строго формална и съдът я прилага направо, напр. купувачът дължи плащането на цената.

Относително определената гражданскоправна норма е гъвкаво формулирана и преди да се приложи, трябва да се направи конкретна преценка на обстоятелствата. Например чл. 133 ЗЗД – предложителят е обвързан с предложението до изтичането на срока, който е определен в него или е обикновено нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането.

Ако за критерий се вземе към какво е насочено съдържанието на нормата към определяне на субективни права, тяхното възникване, съдържание, изменение, погасяване и прекратяване или към реда за осъществяване на права и формите на правна защита, правните норми биват материални и процесуални.

Съдържанието на гражданскоправната норма може да бъде предположение /презумпция/. Такова предположение се нарича законно и то представлява заключение, което законът прави от един известен за друг неизвестен факт.

Предположенията имат значение за доказването на известни обстоятелства. Законните презумпции се установяват, за да се улесни доказването на определени факти.

Законните презумпции биват два вида – оборими и необорими. Оборими са тези предположения, при които законът допуска установяването на противното, т.е. може да се доказва противното на съдържащото се в закона заключение. При необоримите предположения законът не разрешава доказването на противното заключение, т.е. оборването му; приема се за установено това, което законът предполага, независимо дали то съответства на реалността.

Оборимите законни предположения водят до разместване тежестта на доказване. Така при непозволено увреждане, увреденият няма нужда да доказва вината на причинителя на вредата – тя се счита за установена, освен ако причинителят на вредата докаже липсата на вина.

Броят на фикциите по действащото гражданско право е малък. От римското право е останала фикцията заченатият да се счита роден, когато се касае за неговите интереси /чл. 2, ал. 2 ЗН/.