Гражданскоправни науки



страница16/31
Дата23.12.2016
Размер5.42 Mb.
#11384
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   31

Форма на сделките. За да се осъществи сделката, необходимо е да се изяви съответна воля. Под изявяване на воля се разбира външно изразяване на взетото решение за определено поведение. Според вида на сделката се определя кой или кои лица да изявят своята воля и дали тя трябва не само да се обективира, но и да стигне до знанието на определени лица. Законодателят обаче може да постави специални изисквания за начина на извършване на волеизявленията при определени сделки и на съблюдаването на които той отдава определено правно значение. В този смисъл под форма на сделката се разбира формата на волеизявлението.

В гражданското право има два вида форма на сделките. Едната е установена като условие за действителност – това е материалноправната форма. другата се урежда от процесуалните норми и е условие само за доказване на волеизявлението. Ако една сделка е направена не в предписаната от закона форма, тя не може да породи правно действие. Обратното, ако формата е установена само с оглед на доказването й и страните не са спазили тази форма, сделката е напълно действителна и подлежи на изпълнение. Ако обаче възникне спор и се потърси изпълнение по съдебен ред, пред съда не може да се доказва сключването на сделката освен с предвидените в закона доказателства.

Различните видове форма, които понастоящем се прилагат, имат този общ белег, че при всяка от тях се съставя писмен документ, в който се обективират волеизявленията на участниците в сделката. Общите изисквания, които важат за писмената форма, следва да се съблюдават при всеки от отделните видове форми.

За писмената форма е характерно, че съдържанието на сделката се изразява с писмени знаци в документ, датиран и подписан от участниците в нея. Няма значение как е написан документът, с изключение на саморъчното завещание. В документа се записват съществените части на сделката, този правен резултат, който страните искат да постигнат.

Най-важно значение в документа има подписът. С него под текста на документа се удостоверява кой е извършил волеизявлението. Нашето законодателство изисква подписът на документа да се постави саморъчно.

Когато в документа е изразено волеизявление на неграмотен, той вместо подпис полага отпечатък от десния палец, приподпсан от двама свидетели. Ако неграмотният не може да постави такъв отпечатък, поставя се отпечатък от друг пръст, като се отбелязва причината за това.

Когато при съблюдаването на писмената форма не се изисква участие на длъжностни лица, които извършват определени удостоверявания, тя се нарича частна писмена форма. При нея документът се подписва само от лицата, чиито волеизявления са изразени в него. Такава форма като условие за действителност е предписана за договора за поръчителство, за уговорката за лихви при договора за паричен заем и др.

Писмената форма, която изисква за съблюдаването й участието на длъжностно лице – нотариус, районен съдия и др. се нарича официална писмена форма.

Тя може да бъде писмена форма с нотариална заверка на подписите. Фактическият състав на такава сделка обхваща освен волеизявленията на участниците в нея и удостоверителното изявление на нотариуса за това, че подписите са положени от лицата, които са извършили волеизявленията по документа. Тези документи имат и достоверна дата, установена чрез волеизявлението на длъжностното лице. Такава форма като условие за действителност е предвидена за продажбата на наследство, за доброволна делба на недвижим имот и др.

При писмената форма с нотариална заверка на датата удостоверителното изявление на длъжностното лице се отнася до датата, на която документът е представен пред него. Писменият документ придобива вследствие на заверката достоверна дата, поради което в определени от закона случаи правните последици на сделката могат да се противопоставят на добросъвестни трети лица.



Нотариалният акт като официална писмена форма се изисква при сделки за прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижими имоти, при нотариални завещания. В тези случаи нотариусът по реда на специално нотариално производство извършва проверка дали са налице законните изисквания за сключване на сделката, включително дали праводателят притежава вещното право, с което се разпорежда при сделките с недвижими имоти. При тези сделки компетентен да оформи сделката е само нотариусът, в чийто район се намира недвижимият имот.

Правилата за формата като условие за действителност на сделката са императивни и страните не могат да се отклоняват от тях.

Съдържание на сделката. Съдържанието на сделката това са правните последици към които тя е насочена и други уговорки, свързани с последиците й. Всеки вид сделки има свое специфично съдържание. Едновременно с това има и някои общи моменти в съдържанието на всички или на голяма част от сделките.

Съдържанието на всеки вид сделки бива три вида в зависимост от това какво е минимално необходимото, за да съществува сделката от този вид, и какви допълнителни части в съдържанието си тя може да включва.



Същественото съдържание /essentialia negotii/ на сделката са тези минимално необходими правни последици, без които тя не била сделка от даден вид. Чрез същественото съдържание сделката се индивидуализира и типизира, придобива белезите на точно определен вид. Така при продажбата същественото съдържание са уговорките за прехвърляне на едно право срещу задължението за заплащане на определена цена. При спор ищецът следва да докаже, че е налице сделка от даден вид чрез същественото й съдържание.

Към несъщественото съдържание /аccidentalia negotii/ на сделката се отнасят онези части от съдържанието, без които сделката може да съществува, но те са предвидени, за да обслужат по-пълно интересите на страните. Това могат да бъдат уговорки, които не противоречат на повелителни правни норми или на добрите нрави. Към този вид съдържание на сделката се отнасят условието, срокът, тежестта, понасянето на разноските по сключване или изпълнение на сделката и др. Действието на тези уговорки се доказват от страната, която черпи права от тях.

Правните последици на сделката, които настъпват въз основа на закона, без да е необходимо те да бъдат уговорени от страните, се наричат естествено съдържание /naturalia negotii/ на сделката. Към него се отнасят напр. отговорността за недостатъци и за евикция при продажба.

Съдържанието на волеизявлението се изразява в отделни уговорки /клаузи/. В едностранните сделки въпросите, по които трябва да се изяви воля, се наричат реквизити, напр. записът на заповед трябва да съдържа наименованието „запис на заповед”, безусловно обещание да се плати определена сума пари, падеж, място на плащане, името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати, ден и място на издаване.

Съдържанието на сделката трябва да бъде определено и пълно. Освен това то трябва да бъде фактически и юридически възможно при сключването им, а също така и позволено от закона и в съгласие с добрите нрави. Ако липсват тези изисквания, сделката или не съществува, или е недействителна и следователно не може да произведе желаното от страните действие.

Условие, срок и тежест. Волеизявлението като съществено съдържание на сделката може да бъде насочено към незабавно пораждане на правно действие. Правните субекти обаче могат да обусловят настъпването, изменението или прекратяването на правното действие на сделката от бъдещи обстоятелства. Те се обхващат от волеизявлението и се включват като клаузи от съдържанието на сделката. Чрез тях се усложнява действието на сделката, поради което те се наричат модалитети. Спрямо обуславящите обстоятелства се поставя изискването да са възможни и да не противоречат на повелителните правни норми или на добрите нрави. При нищожност на уговорката на модалитета, поради посочените основания, не във всички случаи ще следва да се приеме, че цялата сделка е нищожна. Ще намери приложение чл. 26, ал. 4 ЗЗД и ако при тълкуване на предполагаемата воля на страните има основание да се приеме, че те биха сключили сделката и без нищожните клаузи за обуславящите обстоятелства, сделката ще породи правно действие без тях.

Действащото гражданско законодателство урежда три вида модалитети: условие, срок и тежест /модус/.

Според чл. 25, ал. 1 ЗЗД условието е бъдещо несигурно събитие. Условието може да бъде както проява на природни сили и да не зависи от човешко поведение, т.е. събитие, така и съзнателно човешко действие.

Според правните последици от настъпването на бъдещото несигурно събитие, условието бива отлагателно и прекратително.



Отлагателно е това условно волеизявление, с настъпване на фактите по което се иска да възникне правното действие, а прекратително е волеизявлението, с настъпването на фактите по което се иска прекратяване на правното действие.

В периода от време, през който не се знае дали условието ще се сбъдне, правното положение на сделката е различно при отлагателното и прекратителното условие.

Сделката, сключена под отлагателно условие, не поражда правно действие, но тя не е недействителна, нито може да бъде развалена. Тя се намира във висящо положение. Тя се намира във висящо положение. Въз основа на нея се поражда право очакване за придобиване на права.

Сделката, сключена под прекратително условие, поражда правни последици при сключването си, но съществува несигурност докога те ще траят.

Когато отлагателното условие се сбъдне, настъпват правните последици на сделката или обусловената от страните от него промяна в правоотношението им. Според чл. 25, ал. 2 ЗЗД сбъдването на условието има обратна сила и правните последици на сделката се пораждат от момента на сключване на сделката, а не от деня на сбъдване на условието.

Сбъдването на прекратителното условие води до отпадане на последиците на сделката също с обратна сила. Правилото на чл. 25, ал. 2 ЗЗД е диспозитивно, поради което страните могат да уговорят изрично, че действието от сбъдването на условието ще настъпи за в бъдеще.

Чл. 25, ал. 1, изр. второ ЗЗД установява фикцията, че макар условието да не се е сбъднало, ако страната,, която има интерес от несбъдването му, е попречил недобросъвестно то да се сбъдне, отношенията между страните по сделката ще се уредят, все едно че условието се е сбъднало.

Срокът е такова обуславящо обстоятелство, при което правното действие се поставя в зависимост от едно бъдещо и сигурно събитие.

Според правното им действие сроковете се разделят на:



  • Отлагателен срок, с настъпването на който се пораждат правните последици на сделката.

  • Уговореният срок може да има правно значение за изпълнение на задължение по сделката, това е падежът на задължението, когато то става изискуемо. В този случай срокът е уговорен в полза на длъжника, което означава, че той може да изпълни, но кредиторът може да търси изпълнение само след настъпване на падежа. Срокът може да бъде уговорен в полза на кредитора, тогава той може да иска изпълнение по всяко време, задължението е изискуемо, но не е изпълняемо, длъжникът ще може да изпълни само след срока.

  • Прекратителен е срокът, с настъпването му се прекратяват за в бъдеще правните последици на сделката.

Правните последици на сроковете настъпват по право за в бъдеще, а не с обратна сила.

Уговорката за тежест се включва в съдържанието на безвъзмездни сделки като дарение и завещание. Въз основа на нея страната, която получава безвъзмездно имуществена престация, се обвързва да направи или да даде нещо в полза на другата страна по сделката или трето лице. тежестта поражда правно задължение за страната по сделката, която получава даром имуществена облага. С оглед на своята стойност това задължение не представлява еквивалент на получената от неговия носител облага, поради което сделката с тежест не се превръща във възмездна.

Сделката, сключена при тежест, поражда незабавно действието си – безвъзмездното придобиване не е обусловено от изпълнение на правното задължение, породено от клаузата за тежест.

Тълкуване на сделките. Тълкуването на сделките е уредено в чл. 20 ЗЗД само с оглед договорите, но правилата на разпоредбата се прилагат съответно за всички сделки, тъй като са предназначени да разкрият смисъла на волеизявленията като съществен елемент на всяка сделка.

Според чл. 20 ЗЗД целта на тълкуването е да се разкрие действителната воля на страните. Тя се отнася до желаните от тях правни последици.

В чл. 20 ЗЗД са установени три правила за тълкуване на сделките, но те не са изчерпателно уредени. Правилата за тълкуване са:



  • Уговорките във волеизявлението да се тълкуват във връзка едни с други – предполага се, че те са части на едно единно волеизявление, което пък е израз на една единна вътрешна воля. Затова до действителната воля може да се стигне, като се търси тя във всички части на волеизявлението поотделно, на е само в една негова част.

  • Всяка уговорка трябва да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор. Това правило е продължение на предходното. Ако всяка уговорка е част от едно цяло и затова трябва да се държи сметка за всички отделни чести, то частите трябва да бъдат подчинени на единния смисъл, който имат волята и волеизявлението.

  • Уговорките да се тълкуват с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Сделката е правно средство за задоволяване на потребности, които се обслужват с постигане на поставената от страните цел.

Под „обичаи в практиката” по см. на чл. 20 ЗЗД следва да се разбира онова повтарящо се поведение при сключване на сделки от даден вид и онзи смисъл, който се влага в тях обикновено в мястото, където е сключена сделката. Ако от изявената воля може да се направи категорично заключение за смисъла на волеизявлението, логично е да се предположи, че страните са желали с тях да постигнат онези последици, които обикновено в договорната практика на съответното място правните субекти уговарят. Ако една от страните по правоотношението твърди, че смисълът на сделката е различен от този, който обичайно се влага в такъв вид сделки, тя трябва да докаже отклоненията от обичаите.

Добросъвестността представлява изискване при сключване на сделката да се действа коректно и честно. При съмнение изявлението следва да се схваща в смисъла, който следва от едно почтено поведение, а не от стремеж да се измами и увреди насрещната страна.



Търговски сделки – понятие и видове. Спецификата на търговската сделка може да бъде изведена на основата на два критерия. Първият е икономически. Съобразно този критерий търговски са сделките, които обслужват непосредствено процеса на обръщение на стоките, т.е. търговията в стопанския смисъл на понятието, както и тези свързани с този процес. В крайна сметка, според икономическия критерий, търговски са сделките, които обслужват кръгооборота на стоки и капитали.

Вторият критерий е юридическия. Търговското право си служи с два юридически критерия за квалификация на сделките като търговски. Първият е свързан с особеността на сделките, а вторият – с особеността на лицата, които ги извършват.

Първият критерий се означава като обективен, а вторият – като субективен.

Обективният критерий за определяне на търговските сделки е намерил законодателен израз в разпоредбата на чл. 286, ал. 2 ТЗ. Според него търговски са сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ независимо от качествата на лицата, които ги извършват. Затова тези сделки се означават като обективни или абсолютни търговски сделки. Те са търговски независимо от това кой ги извършва. Следователно могат да бъдат извършвани и от нетърговци. Това обстоятелство нито отнема търговския характер на сделката, нито придава търговско качество на лицето, което ги извършва. Такива сделки са:



  • покупката на стоки или други вещи с цел продажба;

  • продажбата на стоки от собствено производство;

  • покупката на ценни книги с цел продажба;

  • сделките, които търговските представители и посредници извършват при осъществяване на дейността си;

  • комисионните, спедиционните и превозните сделки;

  • застрахователни сделки;

  • менителниците, записите на заповеди и чековете;

  • складовите сделки;

  • лицензионните сделки;

  • договорът за стоков контрол;

  • сделките с интелектуална собственост;

  • хотелиерските, туристическите, рекламните, информационните, импресарските или други услуги;

  • покупката, както и сделките, свързани със строежа и обзавеждането на недвижими имоти с цел продажба;

  • лизингът.

Когато посочените сделки започнат да се извършват по занятие, т.е. системно, с цел да бъдат източник на постоянен доход, това квалифицира лицето, което ги извършва, като търговец. Следователно, абсолютните търговски сделки правят лицето търговец, когато той ги извършва по занятие.

Някои от посочените в чл. 1, ал. 1 ТЗ сделки са разновидност на гражданскоправните сделки, а друга част – нямат аналог в гражданското право.

Вторият критерий за определяне на сделките като търговски е свързан с качеството на лицата, които ги извършват. Съгласно чл. 286, ал. 1 ТЗ търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие. Тези сделки се означават като субективни или относителни търговски сделки. При съмнение се смята, че извършената от търговска сделка е свързана с неговото занятие. Следователно законът въвежда презумпцията като допълнителен критерий, за да се окачестви сделката за търговска, когато се извършва от търговец. Предполага се, че тя е свързана с упражняваното от него занятие и затова такива сделки се означават като презумтивни търговски сделки.

Търговските сделки се подчиняват като цяло на общата, гражданскоправна класификация на сделките. В някои случаи обаче се наблюдават отклонения в режима на определен вид сделки в зависимост от това, дали са гражданскоправни или търговски.

Наред с класификацията на сделките на едностранни, двустранни и многостранни търговското право използва втори критерий, според който самите търговски сделки биват едностранни и двустранни. Този търговскоправен критерий е качеството на лицата по правоотношението. Когато и двете страни по правоотношението са търговци, е налице двустранна търговска сделка. Когато само едната от тях е търговец, сделката е едностранна търговска. Този класификационен критерий се извлича от разпоредбата на чл. 287 ТЗ – разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете страни, когато за една от тях сделката е търговска. Това означава, че и нетърговецът ще бъде обвързан от разпоредбите на търговското право, освен в случаите, когато законът изрично изключва това.

Няма принципна разлика в правния режим на сделките-решения в гражданското и търговското право. Те се подчиняват на общи изисквания, като предвидените в закона различия /относно кворума и начина на вземане на решения/ имат правнотехнически характер.

Режимът на формалните търговски сделки е различен от този на сделките по гражданското право. На първо място в гражданското право формална е сделката, при която законът предписва формата. В търговското право, наред с този критерий, формалният характер на сделката се определя и от установената от страните форма. Това означава, че страните или всяка от тях може да обуслови действието на сделката от спазването на определена форма.

В гражданското право нарушението на предписаната форма по необходимост води до нищожност на сделката. В търговското право последицата по правило е същата, но е едно важно изключение. Страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението /чл. 293, ал. 3 ТЗ/. ТЗ обуславя настъпването на нищожността поради неспазването на формата от поведението на страната, която се позовава на това основание за нищожност, докато в гражданското право тя настъпва вън и независимо от поведението на страните.

Делението на сделките на каузални и абстрактни; консенсуални и реални; сделки на управление и сделки на разпореждане; комутативни и алеаторни, важи с еднаква сила за сделките на гражданското и на търговското право.

Делението на сделките на сделки, предоставящи и непредоставящи имотна облага е присъщо само за гражданскоправните сделки. В търговското право няма сделки, които не предоставят имотна облага. Вярно е, че упълномощаване има и в търговското право, но при него то не е самостоятелна сделка, а може да е клауза в договор за прокура, за търговско упълномощаване или за търговско представителство. В случаите, в които това упълномощаване се прави, дори да е в самостоятелен акт, то се подчинява изцяло на нормите на гражданското право.

Делението на сделките на възмездни и безвъзмездни е присъщо пак само на гражданскоправните сделки. В търговското право няма безвъзмездни сделки.
Търговското право забранява упражняването на права, породени от търговски сделки, само ако се извършва с намерение да се увреди другата страна. Следователно търговскоправната злоупотреба с право изисква намерение за увреждане, за да бъде правно релевантна. Който упражнява свое гражданско право, не трябва да нарушава с това чуждите субективни права, освен ако законът позволява това. Законът не поставя изискване за вина и намерение за увреждане, когато правото се упражнява не по предназначение.

13. Недействителност на сделките – понятие и видове.

Нищожни сделки –понятие и основания. Привидни и прикрити сделки. Унищожаеми сделки – понятие и основания. Предявяване на недействителността. Имуществени последици.
Сделките се сключват, за да породят желаните от страните правни действия. За да настъпи обаче желаното действие. За да настъпи обаче желаното действие, необходимо е сделката да отговаря на изискванията на закона относно нейното сключване и съдържание. Законът скрепява с право действие само тези сделки, които му съответстват. Случаите на несъответствие между сделки и правни норми могат да бъдат най-различни: да липсват някои от конститутивните елементи на сделката; или да е налице волеизявление, но то да е опорочено или е направено от недееспособен; или пък макар да има валидно от формална гледна точка сделка, тя да е насочена към постигането на непозволен от закона резултат.

Санкцията обаче, която следва от това, че сделката не отговаря на законовата правна норма не е една и съща в различните случаи. Това е така, тъй като тя се определя в зависимост от тежестта на засягане на съответната правна норма. От тази гледна точка санкцията бива:



  • в някои случаи порокът на сделката е толкова тежък, че законодателят въобще отказва да признае правното и действие, т.е. тя е правно нищо;

  • в други случаи порокът е по-лек и сделката поначало поражда действие, но на едната страна се дава субективното право да прекрати тази сделка с обратно действие.

Следователно недействителността на сделката означава, че поради определени нейни недостатъци действието й или е отказано, или е атакуемо.

Терминът „недействителност” има две значения:



  • Като родово понятие недействителността се отнася за всички сделки, засегнати от пороците на чл. 26-33 ЗЗД, а също така и към частичната недействителност.

  • Като видово понятие недействителността се обозначава само нищожността на сделката.

Първият белег на родовото понятие на недействителността е основанието, т.е. препятстващите или правопрекратяващите юридически факти. Вторият белег на опорочената сделка, е действието, което законът прикрепва към основанието.

Главното деление на недействителните сделки е на нищожни, унищожаеми и частично недействителни.





Сподели с приятели:
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   31




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница