Граници, периодизация и същност на българското възраждане
Изтегляне 1.76 Mb.
|
| След пристигането на гюргевските пратеници по места започва усилена работа. В Търновски окръг, освен определените вече, пристигат още поп Харитон Халачев, Петър Пармаков — офицер от руската армия, Никола Генчев и Тодор Кирков. Те са подкрепени от Бачо Киро Петров от с. Бяла черква, Стефан Пешев от Севлиево, Матей Преображенски, Иван Панов Семер-джиев, Сидер Грънчаров, Вичо Грънчаров, Никола Кабакчиев и др. По съображения за сигурност центърът на окръга е преместен в Горна Оряховица.
Ръководството на революционната организация в Първи окръг поддържа връзки с емиграцията чрез изградения още от времето на Левски канал Русе — Гюргево. Правят се опити за изграждане на нови комитети в Русенско с цел да се закрепи напълно връзката по линията Горна Оряховица — Русе — Гюргево. Подготовката на въстанието обхваща няколко основни направления: организационна работа, агитационна дейност и военнотехническа подготовка. Докато първите две са на сравнително добро ниво, то военнотехническата, включваща набавянето на оръжие и боеприпаси, е крайно незадоволителна. Опитите за закупуване на пушки, револвери, патрони и други бойни потреби от Румъния и за тяхното доставяне в окръга пропадат. Така въпреки положеното старание най-съществената страна в подготовката на въстанието остава на практика почти нереализирана. В Сливенския революционен окръг главният апостол Ил. Драгостинов още в самото начало се натъква на непреодолими препятствия. Твърде ограничената комитетска мрежа в района и противодействието на местните дейци срещу приетата в Гюргево тактика създават ненормални условия за работа. Драгостинов бил принуден да се съгласи с местните дейци, които отстоявали непреклонно идеята за използване на четническата тактика в предстоящото въстание. Това налага създаването на укрепен лагер в местността Куш бунар, където са пренесени храни, оръжие и боеприпаси. Междувременно Г. Икономов е принуден да напусне окръга и да се премести в Панагюрище, тъй като бил родом от Сливен и опасността от разпознаването и залавянето му била голяма. На негово място е изпратен Г. Обретенов, който имал добро военно образование. Ил. Драгостинов, подкрепен от помощниците си, създава редица нови комитети в Сливенско и Ямболско, но и тук въпросът с оръжието е най-тревожен. Като цяло подготовката в окръга била много слаба и се изразявала най-вече в организационна и агитационна работа. Подготовката в Трети революционен окръг, макар да започва още през есента на 1875 г., когато тук на разузнаване пристигат Ст. Заимов и Ив. Данчов, не се развива според очакванията. Заимов, вече като главен апостол, се настанява във Враца през март 1876 г. Н. Обретенов трябвало да поеме функциите си на главен апостол в Софийски революционен окръг, обаче не съумява да направи това, тъй като комитетската мрежа в този район все още не била възстановена след провала във Вътрешната революционна организация. Залавянето на помощника му Н. Славков го принуждава да се установи при Ст. Заимов. След известно време напуска Врачански окръг и се връща в Румъния, където трябвало да подготви въоръжена чета. Малко по-късно за Румъния заминава и Г. Апостолов. Ст. Заимов полага много усилия за възстановяване на комитетите в поверения му окръг и за изграждане на нови революционни звена, но останал без помощници, той се опира най-вече на местните дейци. Макар да намират пари, врачани не успяват да закупят и пренесат оръжие през Дунава поради засиления контрол на турските гранични стражи. Ст. Заимов разработва „Закон за всичките бунтовници“, който регламентира правата и задълженията на участниците в проектираните чети, но с това се изчерпват, общо взето, подготвителните действия в окръга. Най-добра подготовка за въстанието се осъществява в Четвърти окръг. Тук в помощ на апостолите се включват много местни дейци, между които П. Бобеков, Ив. Соколов, П. Бонев, Т. Каблешков, В. Петлешков и др. В хода на работата се стига до смяна в ръководството. Поради изявените си организаторски качества Г. Бенковски се налага като главен апостол, а П. Волов става негов помощник. Освен това се решава центърът да бъде преместен в някое от балканските селища. Изборът пада на Панагюрище по ред съображения от стратегическо естество. Апостолите и техните помощници обикалят неуморно и възстановяват старите революционни ядра. Създадени са много нови комитети, изготвят се списъци на бъдещите въстаници, определят се ръководителите на въстаническите звена. Сериозно внимание се обръща на военнотехническата подготовка — леят се куршуми, закупуват се големи количества барут, поправя се старо оръжие и се правят опити за закупуване на пушки и пищови от Цариград и Румъния. В обхвата на революционната подготовка са включени и югозападните български земи. В Разложко е изпратен Кузман Поптомов, а в Малашевско, Пиянечко, Разловско работят Стоян Разловски и Димитър Попгеоргиев. Тъй като апостолите и местните дейци са единодушни за всеобщо въстание, в подготовката му се включва цялото местно население. Учителката Райна поп Георгиева извезва главното знаме на въстаниците, подготвени са голям брой въстанически униформи и емблеми. С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, което да обсъди основните въпроси на предстоящото въстание. Събранието се провежда в местността Оборище, недалеч от с. Мечка. В него участват 64 коми-тетски представители, без апостолите и секретаря на събранието. Представени са общо 55 селища от Четвърти окръг. След дълги дебати събранието дава исканите от апостолите пълномощия, но поради проливния дъжд избира комисия, която да продължи работата, и се саморазпуска. Комисията, под председателството на Бенковски, решава въстанието да се вдигне на 1 май, но при извънредни обстоятелства това можело да стане и по-рано. Приема се отбранителната тактика, като се предвижда съсредоточаване на въстаниците и населението в няколко отбранителни пункта в Родопите и Средна гора. Заседанията на комисията приключват на 17 април. Подготовката на въстанието обхваща само част от българските земи. Извън обсега на подготвителната работа остава цяла Източна България — от Дунава до Бяло море. В югозападните български земи поради провала на Софийския революционен окръг подготовката за въстание е твърде слаба и епизодична. Що се отнася до българската емиграция, то тя и сега, в навечерието на решителните действия, остава разпокъсана. Докато „младите“ се въодушевяват от наближаващото въстание, „старите“ остават на позицията, че Русия е главният застъпник на българските интереси и само с нейна помощ може да се постигне освобождение на българите. Обявяване и ход на въстанието Въпреки взетите извънредни охранителни мерки на Оборище тайната за предстоящото въстание не могла да се запази. Сред делегатите е и Ненко Терзийски от с. Балдево, Пазарджишко, който след разпускането на събранието уведомява турските власти в Пазарджик за взетите решения. За да изпреварят събитията, турците решават да арестуват ръководителите на революционната организация и с тази цел в Копривщица и Панагюрище са изпратени специални конни отделения. Опитът за арестуване на Т. Каблешков е неуспешен, но в отговор ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април. Конакът е превзет, мюдюринът убит и с това се поставя началото на априлската епопея. Веднага след превземането на града Т. Каблешков съставя известното „Кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въоръжената борба срещу поробителя е захваната вече. Писмото завършва с думите: „Затова, братя, ако вие сте истински патриоти и желаете свободата на народа и отечеството, то последвайте незабавно нашия пример не само в Панагюрище, но разгласете и в целия окръг.“ В отговор на писмото Панагюрище въстава същия ден след обяд. Градът е овладян, Ив. Соколов е обявен за комендант, а революционната власт е съсредоточена в ръцете на Военен съвет, наречен Българско привременно правителство. Със специално Възвание, подписано от апостолите, българите се приканват да въстанат срещу поробителя. В него между другото се казва: „Настъпва денят на народното въстание на всички българи в България, Тракия и Македония. Всеки българин, в жилите на който тече чиста българска кръв, тъй както тя е текла и в жилите на нашите царе от старо време — Крум, Симеон, Борис и Асен, трябва да въстане с оръжие в ръка, та с първия си още удар да зашеметим врага. От днес, от името на нашия народ, ние обявяваме пред целия цивилизован свят: Пълна свобода или смърт!“ В първия ден на въстанието се вдигат Клисура и Стрелча. Ръководителите на окръга поемат управлението на бойните действия по места. Със своята Хвърковата чета Г. Бенковски обикаля югозападния район и вдига на въстание селата Мечка, Поиб-рене, Мухово, Церово, Славовица, Лисичево. Част от въстаналите селяни се съсредоточават на връх Еледжик в Средна гора, където се изгражда укрепен лагер под ръководството на Гене Телийски. В североизточната част на окръга действат П. Волов и Г. Икономов. Междувременно турските власти започват да съсредоточават нередовни и редовни войскови части към въстаналите райони. На 22 април те превземат Стрелча, на 26 пада Клисура, а на 30 април в ръцете на турците вече е и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити революционната столица е неуспешен, а отсъствието му от Еледжик е използвано от турските сили, които нападат укрепения лагер и подлагат на жестока сеч намерилите тук прибежище жени, деца, старци. Безпримерен героизъм показват въстаниците от селищата в полите на Родопите — Брацигово, Перущица, Пещера, Бресто-вица и Батак. Под ръководството на В. Петлешков брациговци отстояват срещу напора на башибозуците и едва след идването на редовна войска слагат оръжие. Жителите на Перущица, под ръководството на К. Честименски, Сп. Гинов и П. Бонев, оказват отчаян отпор на турските банди. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците решават сами да сложат край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. К. Честименски и Сп. Гинов убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело святостта на думите, извезани на знамето от Райна Княгиня — „Свобода или смърт“. Жестока е съдбата на Батак, където турските зверства трудно се поддават на описание. На 4 май там са изклани хиляди жени, деца, старци, мъже. „Онова, което видях там — пише Макгахан, — беше така ужасно, че човек не можеше да спре погледа си повече от един миг. Човешки скелети, по които още висеше облекло и месо, гниеха на купища, женски черепи, коси се влачеха по пепелищата, детски коси, разпилени навред… Навред ужаси, ужаси и само ужаси!“ Въстанието в Четвърти революционен окръг е потопено в реки от кръв. Хилядите жертви обаче не отиват напразно. Това особено добре проличава в думите на Г. Бенковски, който, съзерцавайки от връх Лисец горящото Панагюрище, възкликва: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да оздравее. А Русия — нека тя заповяда.“ В Първи революционен окръг „Кървавото писмо“ пристига с голямо закъснение — едва на 25 април В проведеното общо събрание на 25 срещу 26 април се решава въстанието да бъде обявено на 28 април. Залавянето на 27 април на Г. Измирлиев и Иван П. Семерджиев в Г. Оряховица и на Стефан Пешев в Севлиево обезглавява най-дейните революционни комитети в Горнооряховско. На 28 април въстават селата Бяла черква, Михалци, Муси-на, Дичин, Вишовград, Русаля. Формираната тук чета от 200 души под ръководството на Поп Харитон и Петър Пармаков се отправя към Балкана и се укрепва в Дряновския манастир. Между четниците са Бачо Киро Петров, Христо Караминков, Тодор Лефтеров. Отбранителните боеве продължават от 29 април до 7 май. При направения опит да се разкъса обсадата една част от четниците съумяват да се измъкнат от турския обръч, но по-късно са предадени и заловени. Въстанието обхваща и Габровско-Севлиевския край, където се появява формираната в Соколския манастир чета на Цанко Дюстабанов. Въстават селата Батошево, Кръвеник и Ново село. По своята масовост въстанието в тези селища наподобява това в Четвърти окръг. В продължение на цели десет дни въстаниците удържат турския напор и едва след пристигането на редовни войски се оттеглят във вътрешността на Балкана. Появилата се в Тревненско чета от около 120 души много скоро била разпръсната от преследващите я потери. Както в Търновски, така и в Сливенски окръг превес взема четническата тактика. Противоречията, появили се още с пристигането на апостолите, продължават и сега, когато се получава известие за въстанието. Турските власти, които са предупредени много по-рано, вземат необходимите мерки и извършват поредица арести. Въпреки това ръководството на окръга решава да се развее знамето на борбата и на 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов обявяват въстанието в Сливен. С малко свои последователи те се отправят към лагера Куш бунар, където по това време се намира Стоил войвода. Към четата се присъединяват и други въстаници. Те показват чудеса от героизъм, но постоянно преследвани, понасят тежки загуби. Загиват Ил. Драгостинов, Г. Обретенов, Стоил войвода. Останалите бунтовници също били избити и само малка част попадат в ръцете на своите преследвачи. Заради подкрепата на въстаническото движение жителите на с. Бояджик, Ямболско, били масово изклани от бандите на Шевкет паша. На 24 април известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Главният апостол обаче, подкрепен от местните дейци, смятал, че въстанието трябва да започне на 11 май. Поради тази причина врачани не се включват в борбата, както това правят останалите окръзи. Местното ръководство очаква появата на чета от Румъния, която трябвало да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май, след като вече се знае за преминаването на Ботевата чета, въстанието е обявено и във Враца. Събралите се неколкостотин души обаче се разпръснали твърде бързо, след като се разнесла мълвата, че към града настъпват турски войски. Въстанието през април 1876 г. обхваща и част от югозападните български земи. На 8 май се вдигат селяните от Разловци, Пиянечко. Формираната чета от 60 души е начело с Димитър Попгеоргиев и Стоян Разловски. Тя води тежки сражения с преследващите я потери. Много от четниците са избити, а други заловени и осъдени. Между малцината оцелели е и един от ръководителите — Д. Попгеоргиев. Димът на пожарищата и погрома още се носи над българските земи, когато в Северозападна България се появява четата на Хр. Ботев. Макар да не взема участие в заседанията на Гюргевския комитет, той се включва активно в подготовката на въстанието. Убеден привърженик на комбинираната тактика — въстание, подкрепено от навлезли в страната чети, Ботев се захваща с организационна работа. Усилията му са подкрепени от пребиваващите в Румъния Н. Обретенов и Г. Апостолов. Четата в състав от около 200 души, под ръководството на Хр. Ботев и Никола Войновски, със знаменосец Никола Симов — Куруто, стъпва на българския бряг на 17 май, недалеч от Козлодуй. Още от самото начало тя е принудена да води сражения с преследващите я потери. Очакванията обаче за масово надигане във Врачанско не се оправдават. Към четата се присъединяват само отделни българи. На 18 май се води тежко сражение при Милин камък, в което загиват 30 души, между които и знаменосецът. Временното изтегляне от турското обкръжение на 19 май дава възможност за придвижване към връх Вола и котловината Йолковица. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Хр. Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата. След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Н. Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени и само малка част от тях успява да се прехвърли в Румъния. На 16 срещу 17 май на българския бряг източно от Тутракан се прехвърля и четата на Таньо Стоянов в състав от около 20 души. Съгласуваността между действията на двете чети е очевидна. Те слизат в почти едно и също време на българска територия и целят подпомагане на българското въстание в Източна и Западна България. Четата на Т. Стоянов преминава през цялото Лудогорие и достига до Османпазарско. Тя, макар и малобройна, води успешни сражения с преследващите я потери. В края на краищата четата е унищожена, като в последната битка загива и войводата. Причини за разгрома. Характер и значение на въстанието Причините за разгрома на въстанието са многобройни. В историческата литература са изказани мнения, които общо взето започват от военнотехническата неподготвеност на въстанието, преминават през неговата ненавременност, засягат степента на развитие на българското общество и българската буржоазия, обосновават слабостта и разпокъсаността на тази буржоазия като главна причина за неуспеха, изтъква се ненамесата на Великите сили поради техни собствени съображения и т.н. Във всичко казано има както по нещо вярно, така и много баластра, която задръства историческото познание не само по този въпрос. Когато се разглежда проблемът за причините, довели до неуспеха на въстанието би трябвало първо да се отговори на въпроса можеха ли българите да останат пасивни в разразилата се Източна криза? Самото въстание дава отговора — не можеха. Противното би означавало продължаване агонията на българското общество, без да се знае крайният изход от тази агония. Оставането настрана от събитията на Балканския полуостров можеше и да спаси от унищожаване част от цвета на българската нация, но тази част не желаеше това. Запознат не по-зле от сетнешните изследователи с проблемите на Източния въпрос, ръководният състав на априлци се „възползва“ от постановката, че няма власт над онази глава, която е решила да се отдели от плещите. И постигна точно целите, които преследва. Показателни в това отношение са думите на Ц. Дюстабанов пред турския съд: „Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във ваши ръце, че със сила не ще ви надвием; но зная още, че вие сте варвари и тирани, че заради въстанието ще се нахвърлите върху невинни и мирни жители и ще извършите зверства. Нашата цел не е била да ви надвием със сила, а само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече премного направихте, благодарение на които се компрометирахте пред целия образован свят. И тая наша цел е достигната вече. И тъй, ние ви победихме.“ Тук възниква и друг въпрос. Вярваха ли главните организатори на въстанието в неговата победа? Може категорично да се отговори, че апостолите и техните помощници очакват тази победа, която посочва Дюстабанов, която посочва и Бенковски, като гледа горящото Панагюрище. Едва ли някой от тях обаче е вярвал във военната победа над Османската империя. Самата тактика, приета от Гюргевския комитет, и тактическите прийоми, наложени по места показват, че организаторите разчитат на една по-дълга отбрана в укрепените лагери, докато търпението на Европа се изчерпи. Дори подготовката на въстанието да бе много по-продължителна и всеобхватна, резултатът едва ли би бил по-различен. Ако руската военна машина година след това се сблъсква с толкова трудности във войната срещу Турция и победата й в голяма степен се дължи на грешките и азиатско-ориенталските разбирания за съперничество в турските военни среди, какво може да се каже за българските военни сили и техните възможности. Явно тези, които търсят причините за неуспеха във военнотехническата подготовка и във възприетата отбранителна тактика, просто не отчитат истинските цели на Априлското въстание. И все пак — може ли да се твърди, че организаторите съзнателно отвеждат на заколение българския народ? Колкото и да са очаквали зверствата от страна на турците, едва ли и в най-мрачните си представи апостолите са допускали такава кървава вакханалия. Като се има предвид толерантното отношение към турското население от българска страна, те най-малко очакват от него същото отношение към българското население. Целта на дейците от Гюргево е да предизвикат официална Турция. На практика обаче се получава така, че башибозукът не само не отстъпва, но надминава по своята жестокост редовната войска. В същото време през цялото въстание българите не допускат нито едно убийство на жена или дете от турска страна, което е установено категорично от международните анкетни комисии. Следователно толерантността на българите не среща никакъв отзвук, а това има изключително трагични последствия. Априлското въстание е връхна точка в българското наци-оналнореволюционно движение и има важно значение за българската възрожденска нация. Преди всичко то може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показа по безспорен начин невъзможността за съжителство между проспериращото българско общество и отживялата времето си Османска империя. Зверствата на редовните и нередовни турски войски, в резултат на които са изклани над 30 хиляди българи и са опожарени стотици селища, компрометират Турция дори в очите на най-ревностните й защитници. Европа, която гледа в продължение на векове преди всичко своите интереси, е принудена да се намеси. Българският въпрос се превръща в основен проблем на големия Източен въпрос, а това разкрива добри перспективи пред руската външна политика. В крайна сметка въстанието предизвиква поредната руско-турска война, която завършва с възстановяването на българската държава. Световната общественост в защита на българите Жестокостите на турците не остават скрити за света. Сведенията за тях дават първи дипломатическите представители на чуждите страни в империята и журналистите на големите европейски вестници. Анкетните комисии, които обикалят въстаналите области, отразяват в своите доклади потресаващите факти на жестоката трагедия. Изключителни в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз А. Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Ю. Скайлер, на американския журналист Дж. Макгахан, на англичанина Едвин Пиърс. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 материала, разкриващи истината за потушаването на българското въстание. Тази истина е толкова страшна, че дори официална Европа е стресната. Във Франция общественото мнение е категорично в полза на българите. Голям принос за това имат журналистите Емил Жирарден, Жан Петри и Жан дьо Вестин. Един от най-големите хуманисти на XIX век, Виктор Юго, заставайки в защита на българите, заявява: „Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат… Трябва да се сложи край на империите, които убиват. Нека обуздаем фанатизма и деспотизма. Стига войни, убийства и кланета.“ Още по-категоричен е Емил Жирарден, който пише: „Трябва да се свърши с целостта на Османската империя. Колкото по-скоро стане това, толкова по-добре ще бъде.“ В Англия, най-ревностния защитник на Турция, опозиционната либерална партия, начело с Уйлям Гладстон, организира грандиозни митинги в защита на българите. Управляващите консерватори и лично лорд Биконсфилд са обвинявани като крепи-тели на един анахронизъм в Европа. Гладстон пише през есента на 1876 г. брошурата „Българските ужаси и Източният въпрос“, а през април 1877 г. я преиздава със заглавието „Уроци по клане или изложение за конфликта между Портата и България през май 1876 г.“ Макар да използват ситуацията за свои политически цели, либералите въздействат стилно върху общественото мнение в полза на българската кауза. Силен отзвук имат априлските събития в Италия и Австро-Унгария. В много италиански градове се провеждат митинги, създават се комитети за оказване помощ на пострадалите. Великият революционер Джузепе Гарибалди изпраща нарочна телеграма, с която изказва съчувствието си към българския народ. Особен отклик имат българските ужаси сред славянските народи, намиращи се в пределите на Австро-Унгария. Видни техни писатели, поети, учени, общественици заклеймяват азиатската варварщина. В подкрепа на българите се изказва и Константин Иречек. Обединена Германия също изразява съчувствието си към злощастния народ. Канцлерът Ото фон Бисмарк заявява в Райх-стага, че след зверствата, извършени в българските земи, за Османската империя няма място в Европа. Съседните балкански страни също издигат своя глас в защита на българите. Най-силен резонанс зверствата срещу българите имат в Румъния, където цялата прогресивна интелигенция възроптава срещу турските жестокости. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 1.76 Mb. Сподели с приятели:
|