Граници, периодизация и същност на българското възраждане
Изтегляне 1.76 Mb.
|
| Особено силна реакция на извършеното в българските земи има в Русия. Славянофилските комитети и лично лидерът на славянофилството по това време Иван С. Аксаков разгръщат масово движение за събиране на помощи в полза на пострадалите българи. Освен това славянските комитети оказват силен натиск върху руското правителство с цел предизвикване на военен конфликт и цялостно решаване на Източния въпрос. В полза на българите се застъпват такива видни руски писатели, общественици и учени като Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, Ив. С. Тургенев, Д. П. Полонски, В. Д. Аверкиев, Вс. Гаршин, Д. И. Менделеев, художникът В. В. Верещагин и т.н. Настроението на руската общественост най-точно изразява сп. „Отечествените записки“, в което се казва: „Никой у нас в Русия не мисли за друго, не иска да слуша за друго, не желае да чете нищо друго, освен известията за това, което става отвъд Дунава.“
Широката международна подкрепа в защита на българите изостря до краен предел Източната криза. Босфорските политици, изправени пред пълен банкрут, решават да се разделят със султана, с чието име са свързани зверствата в българските земи. На 30 май 1876 г. младотурците, ръководени от Мидхат паша, извършват държавен преврат. Свален е султан Абдул Азис и на негово място е възцарен султан Мурад V. С този акт се цели да се покаже, че Турция скъсва с политиката, която води до този момент — следователно виновниците за българските ужаси са отстранени от държавната власт. Превратът не дава очакваните резултати. Вместо успокояване, в западната част на полуострова започва нов военен конфликт — този път между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Турция, от друга. Сръбско-черногорско-турската война започва на 18 юни 1876 г., а само няколко дни след това, на 26 юни, се провежда срещата в Райхщад между Франц Йосиф и Александър II. Тази среща поставя началото на серия дипломатически инициативи, които в края на краищата довеждат до поредната руско-турска война. Участието на българите в руско-турските войни и в освободителните борби на сърби и гърци През 1768 г. започва поредната руско-турска война, известна като първата Екатеринина война. На 19 януари 1769 г. руската императрица се обръща към славянските народи и гърците със специален манифест, с който им обещава помощ за извоюване на политическа самостоятелност. Този манифест се разнася сред покорените християни от българина на руска служба Назар А. Каразин. По лично нареждане на Екатерина II той обикаля балканските страни, агитира в полза на Русия, разяснява нейните стремежи. Полк. Каразин се завръща на север от Дунав с 3 хил. български доброволци, които участват в сраженията и овладяването на Букурещ през ноември 1769 г. и в превземането на Гюргево в началото на 1770 г. Бойните действия, които се развиват в Североизточна България, водят до непосредствен досег с руските войски, а това засилва още повече вярата в Русия. Особена активност в подкрепа на русите проявяват българите в битката срещу османците при с. Козлуджа (Суворово). Според подписания през 1774 г. мирен договор в с. Кючук Кайнарджа Русия, освен многото придобивки, получава правото да покровителства християните в някои области на Османската империя. Втората Екатеринина война поражда нови надежди сред българите. Тя започва през 1787 г. и завършва с Яшкия мирен договор, подписан в края на 1791 г. Активността на населението на юг от Дунав се обуславя и от намесата на Австрия в тази война на страната на Русия, Подписаният сепаративен мирен договор в Свищов през 1790 г. между Австрия и Турция и Яшкият мирен договор не променят положението на българския народ, но промяната в статута на Влашко и Молдова, които преминават под покровителството на Русия, засилва освободителните стремежи сред българите. Двете Екатеринини войни нанасят силен удар върху престижа на Османската империя. Макар проектите на руската императрица да са свързани с възстановяването на Византийската империя и да са с прогръцка насоченост, българското население се заразява с вярата за покровителство на християнството и за освобождение с помощта на Русия. Промените, които настъпват в Европа в края на XVIII и началото на XIX в., дават своето отражение и в източната част на континента. Наистина и българската буржоазия, и българското общество като цяло не са в състояние да осмислят и асимилират напълно тези промени, но въпреки това сред тях се зараждат идеи, които показват стремеж за приобщаване към славянския свят. Новите моменти, колкото и нестройни да са все още, се проявяват отчетливо през първото десетилетие на XIX в. Те са свързани както с промените, настъпили сред българите, така и с активизирането на Русия. През 1804 г. врачанските граждани, подпомогнати от други селища в този район, изпращат Иван Замбин и Атанас Николаев (Некович) в Петербург за търсене на помощ от страна на Руската империя. Тази първа дипломатическа мисия показва изкристализирането на една устойчива идея, която ще става все по-жизнена и по-актуална и която ще свързва все по-здраво разрешаването на българския въпрос с позицията и с поведението на Русия. Каквато и оценка да се дава на тази идея, тя се оказва и исторически вярна, и исторически оправдана. Освободителните тенденции сред българите се подклаждат и от борбите на съседните балкански народи. В тях българският народ участва под девиза „борба за вяра“, като се надява, че той ще получи същото съчувствие и помощ от своите съседи, когато дойде неговият ред. През 1804 г. започва Първото сръбско въстание, ръководено от Кара Георги Петрович. Българите в Западна и Северозападна България се включват масово в подкрепа на сърбите. В българските погранични райони има редица въоръжени надигания на населението, а четите на Хайдут Велко Петрович, Кондо войвода, Драган Папазоглу, които наброяват по няколко хиляди души, се включват в бойните действия на страната на сръбските въстанически части. Отделни българи се издигат като ръководни кадри във въстанието. Такъв е Петър Ичко от Воденско, който участва в преговорите с Високата порта, а едно от примирията носи и неговото име и е известно като „Ичков мир“. Започналата през 1806 г. руско-турска война активизира участието на българите в подкрепа на сърбите. Освен това по време на тази война българите дават своята помощ и на руските войски. Подкрепата за руската армия е направлявана от политическия център в Букурещ под ръководството на Софроний Врачански. Установени са делови отношения с руското дипломатическо представителство в Букурещ, влиза се във връзка с руските командващи Дунавската армия, като се набелязват конкретни задачи, които трябва да се изпълняват от страна на българите. Софроний снабдява с необходимите пълномощни писма Замбин и Николаев, които чак след това действие на българския архиерей са признати от руските правителствени среди за официални български пратеници. През 1811 г. е изградена Българската земска войска, която действа на страната на руската армия. В нейното създаване участие вземат С. Врачански и Георги Мамарчев от Котел. Освен това във вътрешността на българските земи е създадена разузнавателна мрежа, която осигурява руските войски с необходимите сведения. През 1810–1811 г., когато русите завземат Русенско, Търновско, Севлиевско и Ловешко, българското население се сражава заедно с тях срещу вековния потисник. Българските отряди под ръководството на Г. Мамарчев проявяват чудеса от героизъм в боевете при Силистра. Неоценима е и стопанската помощ, оказана на руските войски по време на бойния им поход на юг от р. Дунав. Сключеният през 1812 г. мирен договор в Букурещ осигурява известна автономия на сърбите, която е закрепена окончателно сред Второто сръбско въстание. Освен това Букурещкият мирен договор запазва правото на покровителство от страна на Русия върху балканските християни. Още по-масово е участието на българите в националноос-вободителните борби на гръцкия народ. След създаването през 1814 г. на организацията „филики етерия“ (Съюз на приятелите) в Одеса, която си поставя за цел да подготви гръцкия народ за борба, в много български селища се формират хетерии (тайни общества), които се включват в подготовката на въстанието. То започва през 1821 г. От самото начало на въстаническите действия много българи се вливат в състава на гръцките сили както в континентална Гърция, така и в заддунавските княжества, където действат отрядите на Тудор Владимиреску и Александър Ипсиланти, преминали в края на февруари 1821 г. от Бесарабия в Молдова. Опитът на българите да накарат Ипсиланти да преведе войските си през българските земи на път за Гърция, за да могат и те да въстанат, завършва без успех. Предприетите репресивни мерки от страна на турците довеждат до множество екзекуции на участници в изградените тайни общества. Мнозинството от тях са богати и издигнати българи, които освен живота загубват и своето състояние и обричат на мизерно съществуване потомството си. Във въстанието в континентална Гърция участват известни българи като Хаджи Христо, Ангел Гацо, Ангел Софиянец, Хаджи Михал, Петър Моралията, Иван Селимински и др. Много от тях се издигат и заемат ръководни постове в гръцката армия, а след това участват в изграждането на свободната гръцка държава. Въпреки проявения героизъм от страна на гръцкия народ и неговите балкански съюзници през 1827 г. въстаническите действия са потушени от турските войски и само намесата на Европа осигурява благоприятния изход. През 1828 г. започва нова руско-турска война. Под ръководството на ген. Дибич Забал-кански руската армия преминава през цяла Източна България и достига до Одрин, който пада в руски ръце. Тук през септември 1829 г. е подписан Одринският мирен договор, който дава свобода на Гърция, а Сърбия, Влашко и Молдова разширяват своята автономия. България отново остава в състава на Османската империя. По време на военните действия българите подкрепят руската армия и се включват масово в борбата срещу османското владичество. Българските отряди в армията на ген. Дибич се ръководят от Г. Мамарчев и Панайотис Фокиано от Сливен. Те отново, както и в предходната война, се проявяват много в боевете при Силистра. През целия боен марш на руската армия тя е подкрепяна от българите, като въстаническите надигания са особено значими в Югоизточна България. Там българското население подпомага дебаркирането на русите при Созопол, а при настъплението им към Одрин българите се надигат масово в тяхна подкрепа. Въстанието, макар и стихийно, има своето значение за облекчаване на изпълняваната от ген. Дибич бойна задача. Въоръженото брожение сред българското население продължава и след подписването на Одринския мир. Сега то е свързано най-вече с името на Г. Мамарчев, който решава да подготви и обяви българско въстание в района на Котел-Сли-вен, което да принуди Русия да се заеме и с българския въпрос. Когато подготовката е в разгара си, Г. Мамарчев е арестуван по нареждане на ген. Иван Ив. Дибич и е изпратен в тила на руската армия. Така пропада поредната надежда на българите, породена от тази война и от масовото им участие в подкрепа на руските войски. И този път Русия, след подписването на Одринския мир, не иска да усложнява обстановката, още повече че освобождението на България все още не влиза в дипломатическите и стратегическите й планове. За размера на българското участие в тази война може да се съди по преселническото движение, обхванало цяла Източна България. Това е най-масовото изселване на българи през периода на османското владичество. Заедно с руските войски на север от р. Дунав се прехвърлят между 100 и 130 хил. души. Причините за това трябва да се търсят най-вече в страха от турските репресии като отговор на масовото българско участие във войната. Преселниците се установяват в Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Обезбългаряването на източнобългарските земи има важни последици най-вече в негативен план. Тези райони са едни от най-добре развитите в икономическо отношение, а населението, което ги напуска, е особено будно и активно и стопански, и политически. Видинско въстание през 1850 г. Годините след Нишкото въстание се характеризират с постоянен революционен кипеж сред селските маси в Западна и Северозападна България. В отношенията между селяните, от една страна, и притежателите на господарлъци, от друга, се натрупва толкова много вражда и ненавист, че въоръжените стълкновения могли да започнат всеки момент по най-незначителен повод. Революционният кипеж в Европа през 1848–1849 г. също оказва въздействие върху по-издигнатите представители на българския народ и върху войводите от предишните въстания, които не се примиряват с поражението и продължават своята организаторска работа. Брожението сред българските селяни през 1848–1849 г. е свързано с имената на Никола Сръндак, Пуйо войвода, даскал Велчо и др. Опитът на Никола Сръндак да премине с чета в българските земи завършва с арестуването му от сръбските власти, оковаването във вериги и затварянето му в гр. Алексинац. Подготвяното от Пуйо войвода въстание се проваля и на 11 май 1849 г. видинските власти съобщават в Цариград, че Пуйо, даскал Велчо, свещеникът и още девет техни помощници са арестувани и хвърлени в затвора. Под влияние на общото недоволство през 1850 г. започва подготовка на ново въстание. Инициатори са белоградчишките първенци, ръководени от кнез Цоло Тодоров. И сега те се надяват на сръбска помощ, а целта на подготвяното въстание е „или да присъединят този край към Сърбия, или пък да извоюват някакви правдини“. Молбата за помощ от страна на Белград получава твърде уклончив отговор: „Ако цялото население въстане, Сърбия може да помогне, обаче тайно и само с пушки и барут.“ На общото събрание на съзаклятниците, проведено в манастира край с. Раковица, се обсъждат основните въпроси по подготовката и хода на предстоящото въстание. В избрания ръководен комитет влизат кнез Петко Маринов, кнез Цоло Тодоров, кнез Иван Кулин, Вълчо Бочов Куюмджията, Лило Панов, Първан Стамболията и други селски първенци. Решава се въстанието да избухне на 1 юни. Според изработения план се предвижда завземането на Лом, Белоградчик и Видин. За ръководител на Ломския отряд е определен капитан Кръстьо, дядо Игнат от с. Раковица е избран за командир на Белоградчишкия отряд, а Първан Върбанов е поставен начело на въстаниците, които трябвало да обсадят Видин. На 1 юни въстанието започва в с. Воднянци, където по това време се намира капитан Кръстьо със своите помощници. Въстават и съседните села, но опитът за превземане на Лом завършва неуспешно. Поради липса на огнестрелно оръжие селяните били разпръснати, капитан Кръстьо убит, а помощникът му Илия Гочев — тежко ранен. Една част от въстаниците, под ръководството на Иван Кулин, се отправят към Белоградчик в помощ на тамошните бунтовници. Подобна участ сполетява и селяните, които обкръжават Видин. Под ръководството на Петко Маринов се намират няколко хиляди души, но лошото въоръжение довежда до погром още при първото стълкновение с башибозушките банди. Кулминацията на селското въстание от 1850 г. е обсадата на Белоградчик. На 8 юни повече от 10 хил. души блокират града и в продължение на 10 дни го държат напълно изолиран. Изградени са три укрепителни линии, но вместо да предприемат активни настъпателни действия, въстаниците чакали предаването на турците, които са лишени от хранителни припаси. Турските власти от Видин и другите съседни градове се възползват от бездействието на селяните около Белоградчик и от погрома на въстанието в другите райони, организират наличните турски сили и предприемат настъпление срещу обсаждащите града селяни. Първите сблъсъци завършват с победа на въстаниците, но на 19 юни турците предприемат общо настъпление, което завършва с разгром на селските отряди. След потушаването на въстанието вълната на терора се разпростира навсякъде в Северозападна България. „В селата и по улиците, навсякъде, гдето могат да се намерят християни, са ставали убийства като над животни. Преди няколко дни двама турци срещнали един християнин на улицата; единият запитал другия дали може с един удар да отсече главата му — турчинът извадил ножа си и му отсякъл главата“ — се казва в едно донесение от района на въстанието. Косвена вина за кървавата вакханалия имали и сръбските власти, които нареждат на околийските началници в пограничните околии „да не приемат ония от въстаниците, които биха пожелали да влязат в Сърбия и да се предадат.“ С официално писмо от 19 юни сръбското правителство успокоява видинския валия, че слуховете за помощ от страна на Сърбия „са празни приказки“. За пореден път белградското правителство изиграва своята роля на подстрекател, а след това на недоброжелателен наблюдател на бедите, сполетели българското население. Турските жестокости предизвикват реакция сред представителите на великите сили в Османската империя. В защита на българите се застъпва руският дипломатически представител в Цариград Титов, който настоява категорично за наказание на виновниците за кървавите зверства. И английският представител е принуден да се намеси в защита на българите, като заявява на турското правителство, че ако „желае доброто разположение, приятелството и помощта на Англия, то трябва строго да накаже виновниците на тия престъпления и заедно с това да вземе мерки против всяко евентуално повтаряне на подобно злодеяние“. Намесата на представителите на великите сили принуждава Високата порта да се заеме с уреждане на спорните въпроси. Изпратени са специални правителствени анкетьори, които установяват извършените жестокости. След продължителни спорове между правителството в Цариград и селските делегации, изпратени от въстаналите райони, аграрната реформа е проведена и в тази част на българските земи. До юли 1853 г. на селяните са раздадени тапии за земите, с което приключва спорът по госпо-дарлъците. Въстанията и бунтовете през 1835–1850 г. създават предпоставки за националноосвободителното движение, като показват, че у българския народ зреят революционни сили, които могат да бъдат използвани и организирани за самостоятелно извоюване на политическа свобода. Разгледаният период е по-висок етап в борбата на българския народ срещу турския феодален гнет, етап, който завършва с отвоюване на известни придобивки, подобряващи условията за бъдещата борба. Завладяването на България от турците прекъсва за дълго време културно-духовния възход на българите. В мрачните векове на робството килийните училища са единственият образователен институт, разпространяващ грамотност и култура. Като такива те са и съхранители на българския език и българската народност. Откриването им започва през XV в. и продължава до втората половина на XIX в. с различна интензивност. Макар и неравномерно разпространени, килийни училища има в Мизия, Тракия и Македония. Те възникват отначало към манастири или църкви. Метосите на големите манастири също разкриват такива училища. С общобългарска известност са например тези във Велес, Самоков, София, Челопечене, Свищов, Калофер, Елена, Жеравна и др. По-късно започват да се появяват домашни (частни) килийни училища, организирани от светски лица. През XVIII в. се откриват и обществени училища, издържани от общините или еснафските сдружения. В килията учениците получават елементарно образование, оскъдни светски познания и най-вече теологична подготовка. Дори и през втората половина на XVIII в. все още се изучават предимно църковни книги (часослов, псалтир, апостол, светче и требник), църковно пеене, четене и писане, а светски знания се въвеждат частично, и то само в някои килийни училища — смятане, история, граматика. Опитът да се реформира обучението в тях не води до съществени изменения. Ниските резултати не омаловажават ролята на тази институция в духовното развитие на българския народ. Килийните училища имат своето място в борбата за оцеляване на българската общност от асимилаторските стремежи на поробителя. От тях излизат голям брой ревностни книгописци, граматици, даскали, зографи, строители и др., които развиват народната култура и я превръщат в защитно средство срещу турците. До средата на XIX в. има разкрити около 470 килийни училища и това красноречиво показва, че българите вярно са оценявали потребността от тях. В началото на XIX в. килийното образование достига своя апогей, но тогава започва и неговият залез. Новото време създава потребност от светски знания. ДВИЖЕНИЕ ЗА САМОСТОЯТЕЛНА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА Завладяването на България в края на XIV в. довежда до унищожаването на административните и духовните институции, учредени и функциониращи в средновековната българска държава. Ликвидирана е и Търновската патриаршия, която в продължение на повече от два века обединява в едно духовно цяло българите от различните географски области. В кървавата драма, разиграла се в злощастната държава, рухва опората на собствените ръководни органи, на духовната подкрепа на църковната организация. Само югозападните български покрайнини остават под върховенството на Охридската архиепископия и на сръбската Ипекска патриаршия. През 1453 г. столицата на Византия — Константинопол, пада под напора на азиатските нашественици. Завоевателят Мехмед II е изправен пред трудната задача да регулира отношенията между шериатската система на Османската империя и многобройните християнски поданици. Ръководен от държавнически съображения, той прибягва до използването на някои стари византийски институции — на първо място, на Вселенската източноправославна патриаршия. Султанът не само признава дотогавашните й привилегии, но дарява патриарха и висшия клир с още по-широки права. Наред с религиозната, великата църква добива и широка светска юрисдикция. Патриархът се превръща в единствен посредник между султанската власт и християнското паство, носещ отговорност за неговото верноподаничество. Целият висш клир е освободен от данъци към държавата, а църковните имоти са подчинени на специален режим. Под властта на тази облагодетелствана от султана институция през втората половина на XV в. попада значителна част от българските земи. С унищожаването на Ипекската патриаршия през 1766 г. и на Охридската архиепископия през 1767 г. всички земи от диоцеза на някогашната Търновска патриаршия минават под властта на Цариградската патриаршия. Насилственото налагане на политическото господство на османската държава и духовната власт на гръцката църква над българите натрупва труднопреодолим негативизъм, характерен най-вече за първите векове на чуждото потисничество. Макар и обединени в едно от чуждата държава и църковна власт, българите са поставени в условията на двоен иноземен гнет. Изхвърлянето на българския език от богослужението, прогонването на българските свещенослужители, унищожаването на старата българска книжнина са явления, които се срещат твърде често. И макар тези прояви да не са плод на една целенасочена и последователна политика в първите три века на османското владичество, отношенията между българите и гръцкото духовенство са белязани още от средата на XV в. със знака на противопоставянето. В същото време трябва да се каже, че в обединението на българите под върховенството на Цариградската патриаршия могат да се посочат и някои положителни страни. Запазването на вярата способства в голяма степен за запазването на българския народ и за съхраняване на неговото народностно съзнание. Разбира се, дял в този процес има и несъвместимостта между исляма и източноправославното християнство като духовни и ценностни системи на покорители и покорени. Тази положителна страна от господството на чуждата духовна власт не трябва да се подценява, но тя не трябва и да се надценява и абсолютизира. Предпоставки за възникване на движението и първи сблъсъци между българи и гърци През първите три века на османското господство противоречията между българите и гръцкото духовенство се обуславят най-вече от икономическия гнет и от народностните различия. Представителите на старата гръцка аристокрация, населяващи цариградския квартал „фенер“, превръщат църквата в доходно предприятие. Търговията с духовни длъжности достига небивали размери, а всичко това се отразява пагубно най-вече върху християнското паство, принудено да плаща всевъзможни „доброволни“ и задължителни такси, данъци и помощи на църквата. Процъфтяването на „симонията“ довежда до затъването на патриаршията в дългове, които в средата на XVIII в., според патриарх Самуил, са по-тежки от египетските пирамиди. Към всичко това се прибавя неприязненото и незаинтересованото отношение на гръцкото духовенство към българите. Налагането на гръцкия език в църковното богослужение и в общуването между патриаршеското духовенство и българския народ изостря противоречията между тях. Чуждата църковна власт се превръща в пречка за развитието на езика, книжнината и образованието. И ако в първите векове тези противоречия се проявяват спорадично, то през Възраждането те стават ежедневни. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 1.76 Mb. Сподели с приятели:
|