Граници, периодизация и същност на българското възраждане
Изтегляне 1.76 Mb.
|
| Наложеното в историческата литература мнение за проза-падна ориентация на тази организация не отговаря на действителността. Към западните велики сили се демонстрира уважение и внимание при всеки повод, но това не е нищо повече от дипломатическа етикеция. Като хора, познаващи добре проблемите на Източния въпрос, дейците на комитета разбират, че без благоволението на тези сили българският въпрос не може да бъде разрешен. Реална помощ обаче Тайният комитет очаква единствено от Русия и това е демонстрирано убедително в запазената документация.
Още от началото на своето съществуване ТЦБК включва в своя състав дейци, които в много случаи имат различни виждания по важни въпроси. Постепенно в състава му изкристализират две течения — радикално, начело с Ив. Касабов, и умерено, в което главно действащо лице е П. Кисимов. С напредването на времето противоречията между тях се задълбочават и групата на Кисимов, в която влизат още Ив. Грудов и Ат. Андреев, започва все повече и повече да гравитира в орбитата на Добродетелната дружина. През март 1868 г. този разнобой довежда до отстраняването на Ив. Грудов от редакторския пост на в. „Народност“. Неговото място е заето от Ив. Касабов, а когато през юни 1868 той става и едноличен издател на „Народност“, последният престава да бъде орган на комитета. Това е и краят на ТЦБК, но неговото място е заето от друго обединение на буржоазно-либералните среди — „Българското общество“. Негов ръководител и идеолог отново е Ив. Касабов, а печатен орган на обществото е в. „Народност“, редактиран и издаван от самия Касабов. На практика новата организация включва членовете на радикалното течение на бившия Таен комитет. Тя подготвя и изпраща в България четата на Хаджи Димитър и Стефан Кара-джа. Освен това Касабов и ръководеното от него общество подпомагат материално В. Левски при първите му две обиколки из България. Лично Касабов съставя необходимите на бъдещия Апостол документи. Той го осигурява и финансово в подетото начинание. Така през втората половина на 1868 и първата половина на 1869 г. Българското общество се превръща в ръководен и координационен център на младата българска емиграция. Българското общество поддържа връзки със сродни организации като мацинистката „Млада Европа“. По нейно подобие в средите на младата българска емиграция през 1868–1869 г. се формира идеен кръг „Млада България“, в който влизат членовете на Българското общество. Характерното за ТЦБК, Българското общество и „Млада България“ е това, че те приемат и революцията, и помощта на Великите сили, и комбинациите с Турция като възможен път за разрешаването на българския въпрос. Но те са винаги категорични по въпроса за това, че България трябва да се освободи. През 50-60-те години на XIX в. в българското освободително движение се оформят три основни течения: революционно-демократично, начело с Раковски и неговите съратници; буржо-азно-либерално, представено от ТЦБК, Българското общество и „Млада България“, и консервативно, в което влизат Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство. Всяко едно от тях тръгва по различен път, макар че крайната цел е една. И трите течения имат дял в борбата за политическа свобода, но тази разпокъсаност пречи за обединяване на националните усилия в едно направление и поставя в зависимост от външни фактори българските инициативи за отхвърляне на чуждото владичество. Четническо движение Четническата тактика в българското освободително движение е обосновано най-пълно от Г. С. Раковски, но тя е позната и преди това. По същество тази тактика предвижда освобождение чрез навлизане на чети отвън, чиито действия да бъдат подкрепени от въоръжено въстание във вътрешността на страната. Тази тактика Раковски излага обстойно във втория си план, разработен в Белград. Като резултат е формирана Първата българска легия, но поради известни причини тя не съумява да осъществи вложения в нея замисъл. През 1867 г. Л. Караве-лов създава Български комитет в Белград, който също изповядва четничеството, но някакъв конкретен успех не се постига. Първите реални проявления на издигнатата от Раковски четническа тактика са свързани с преминаването в България на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през пролетта на 1867 г. Появата на Закона за народните горски чети съвпада с активизирането на руската политика, с българо-сръбските преговори за създаване на федерация и с желанието на Сърбия да се покаже от българската страна готовност за решително действие. Двете чети са въоръжени със средствата на Добродетелната дружина. Начело на едната от тях е Главният войвода, определен за такъв от Върховното народно българско тайно гражданско началство. Все още е жив и председателят на Началството. Създава се впечатление, че това е начало в изпълнението на предвиденото от Раковски. Всъщност двете чети нямат за цел вдигане на въстание. Те получават указание от ръководството на „старите“ да избягват сраженията и изобщо срещите с турските въоръжени части. С една дума, те трябвало да осъществят един демонстративен марш с определена цел. Четата на П. Хитов, брояща 30 души, преминава на българска територия на 28 април при Тутракан. Достига безпрепятствено до Балкана и престоява известно време в района на Котел и Сливен. В проведеното на 28 май събрание в Сливенския балкан е разработен и приет нов „Закон за българското народно въстание, по който ще се управлява българската народна войска в 1867 година“. Този закон общо взето преповтаря закона на Раковски, но въпросът за въстанието вече се поставя като близка цел. След престоя си в споменатия район четата се отправя към Сърбия по билото на Стара планина. Малко по-късно, на 17 май, преминава четата на ф. Тотю при Свищов. Тя брои 25 четници. Още с встъпването си на родния бряг започват сраженията с турските потери. След битката при с. Върбовка — Севлиевско, войводата се отскубва от преследвачите едва с 12 души. При срещата на двете чети над Златица-Пирдоп от втората чета са останали 4 четници и предводителят им. В началото на август обединената чета преминава на сръбска територия. През 1867 г. се формират български чети и в Сърбия. В района на Зайчар голяма чета подготвят Н. Войводов и Цв. Павлович. Опитът на четата да премине на българска територия се оказва неудачен поради намесата на сръбските власти. Така пропада идеята за реализация на предвидената от Раковски масова четническа акция, придружена от вътрешно надигане на народа. Сходството обаче в действията на Букурещкия организационен център и на този в Белград предполага възможността за предварителна координация на предприетите действия. Замислената и недотам успешно проведена четническа кампания все пак има резултат. Една част от участниците в нея се включва в състава на Втора българска легия, организирана през есента на 1867 г. в резултат на споразумение между Добродетелната дружина и Сърбия, подкрепено от Русия. Целта на откриването на това българско военно училище в Белград е подготовката на военни специалисти за предстоящото българско въстание. Средствата за обучение са отпуснати от Русия, а работата с българските младежи се извършва от сръбски офицери. И сега, както и през 1862 г., първоначалният замисъл пропада. Нормализирането на сръбско-туреките отношения прави излишни българите в Белград. Но правителството на Й. Ристич се страхува от недоволството на Русия и прилага нова тактика по отношение на легионерите — неприязненост и незаинтересовано отношение. Целта е постигната и през април 1868 г. легията се саморазпуска. Така за пореден път Сърбия доказва, че се интересува единствено от своите собствени интереси. По-голямата част от легистите се прехвърля в Румъния и там през лятото на 1868 г. се подготвя поредната чета под предводителството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Средствата за подготовката й са осигурени от Българското общество, а главна заслуга за нейната организация имат двамата войводи. Въпреки многобройните опити да бъдат отклонени от започнатото дело, въпреки намесата на П. Хитов и предупреждението на руското и френското консулство от Добродетелната дружина за преминаването на четата, на 6 юли 1868 г. 129 души стъпват на българския бряг при устието на р. Янтра. Разкрита още в самото начало, четата води тежки сражения при с. Кара-исен, Патреш и Вишовград. В битката при Канлъдере загиват 28 души, а Ст. Караджа е ранен и пленен. Останалите четници, предвождани от X. Димитър, достигат връх Бузлуджа, където на 18 юли водят последното сражение, в което четата е унищожена окончателно. Макар да приключва трагично бойния си път, четата на X. Димитър и Ст. Караджа ознаменува една от най-героичните страници в историята на българското освободително движение. Героизмът и дързостта да се въстане срещу една вековна империя имат своето значение най-малко в три направления. Преди всичко се повдига самочувствието на българския народ и дълго време след разгрома на четата се говори за продължаващи сражения и за успеха на X. Димитър в борбата срещу поробителя. На второ място, представителите на Великите сили са изненадани и възхитени от проявите на българските бунтовници. Както и да представяли събитията пред своите правителства, за тях самите става ясно, че подобен масов героизъм не предвещава спокойно бъдеще за османската власт в българските земи. На трето място, самата Висока порта била стресната от революционното надигане на българите, което по време съвпада с продължаващото Критско въстание. Ето защо тя става по-благосклонна към българските искания по църковния въпрос. В края на краищата четническата тактика на Г. Раковски претърпява неуспех, но тя се оказва един задължителен етап в българското националноосвободително движение. През 50-60-те години на XIX век в България все още няма условия за организиране на масово въстание вътре в страната. Успехите на тази тактика в други страни на континента (Италия, Гърция) показват, че България се намира в един от най-невралгичните пунктове на Европейския изток, където чуждите интереси и вмешателства често провалят българските инициативи. Всичко това налага търсене на нещо ново, на нещо по-рационално в организиране на борбата за политическа свобода. Васил Левски. Изграждане на Вътрешната революционна организация 24-25 V. Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 г. в Карлово, в семейството на Иван и Гина Кунчеви. Първоначално учи в местното килийно училище, а след това в градското взаимно училище. Поради тежкото материално положение на семейството Васил не може да продължи образованието си, а смъртта на баща му през 1851 г. го принуждава да се грижи заедно с майка си за издръжка на близките си. Като послушник при вуйчо си Василий учи в старозагорското класно училище, завършва учредения курс за свещеници, а през декември 1858 се замонашва под името Игнатий. Макар да се справя добре с новите си задължения, Васил не става ревностен божи служител. През 1861 г. дякон Игнатий се посвещава на борбата за свобода, за което свидетелства самият той: „Аз съм посветил себе си на отечеството си от 61-во (лято) да му служа до смърт и да работя по народната воля.“ На 3 март 1862 г. заминава за Белград и постъпва в Първата българска легия. По време на сраженията с турците през юни, когато заедно със Ст. Караджа проникват в белградската Байрак-лъ джамия, Васил получава името Левски. След разпускането на легията се завръща в родния град и отново поема службата си в църквата. Известно време пребивава в пловдивския затвор, след това за трети път се отдава на дяконската служба, а през 1864 г., на Великденските празници, окончателно скъсва с монашеството и дяконството. В периода 1864–1866 г. учителства в с. Войнягово. След това се премества в с. Еникьой, Северна Добруджа. И тук не се задържа дълго. През февруари или март 1867 г. напуска окончателно учителската професия и заминава за Румъния, където се подготвят четите на П. Хитов и ф. Тотю. Като знаменосец в четата на П. Хитов В. Левски преминава през цяла България. Включва се в състава на Втората българска легия, но за пореден път изживява разочарованието след нейното разпускане. Заболял тежко, Левски прекарва два месеца в болничното легло. През това време преосмисля изминатия път и породените съмнения в целесъобразността на четническа-та тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За това свидетелства писмото му от края на март или началото на април 1868 г. до П. Хитов, в което се казва: „Но пак ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да ви пиша аз какво мисля да правя и ще го направя, ако рече бог с ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще ви моля да ми позволите, за което, ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си.“ Тези думи на Апостола са доказателство за промяната, която настъпва във вижданията му за начина, по който може да се доведе до успешен край революционната борба на българския народ. След разпускането на легията Левски заминава за Румъния. Не се присъединява към четата на X. Димитър и Ст. Караджа, тъй като окончателно се убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. В Букурещ се свързва с Ив. Касабов и дейците на Българското общество. По това време се запознава с Хр. Ботев, с когото живеят заедно от ноември до началото на декември в една изоставена вятърна мелница. Подпомогнат материално от Българското общество, В. Левски започва първата си обиколка из България на 11 декември 1868 г., когато с параход заминава за Цариград. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. На 24 февруари 1869 г. Левски приключва своята обиколка и се прехвърля в Турну Мъгуреле. След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Ив. Касабов. И двата документа, които трябвало да удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на политическа организация, са подпечатани с печат на „Привременното правителство в Балкана“. По времето на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната комитетска организация. Посещава Плевен, Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Пловдив, Перущица, Пазарджик, Сопот, Чирпан, Ст. Загора и Сливен. Навсякъде създава частни революционни комитети. През втората половина на август той се връща в Ловеч и на 26-и отново се озовава в Турну Мъгуреле. Избирането на този румънски град за основен пункт на р. Дунав не е случайно. Тук живее и работи най-довереното лице на Апостола в Румъния — Данаил Хр. Попов. След завръщането си в румънската столица В. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. Заедно с Л. Каравелов участва в създаването на БРЦК. Възприетата от новата организация идея за масовото народно въстание, подготвено във вътрешността на страната, като основно средство за освобождението на България явно се налага от опита, извлечен от Левски при двете му обиколки из българските земи. През почти едногодишния си престой в Румъния Левски непрекъснато работи в интерес на издигнатата нова тактическа линия. Той се стреми да убеди емигрантските дейци, че центърът за подготовка на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, там, където ще се лее кръвта, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Разнобоят в мненията явно е доста сериозен, което се вижда от едно писмо на Левски, отразяващо идейните виждания на емиграцията в края на 1869 и началото на 1870 г. В това писмо той изрично подчертава, че идва нарочно из Българско (става въпрос за август 1869 г.), за да им представи народното мнение. По-нататък Апостолът продължава: „Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и срещу които съм противостоял? Като се разгледате в миналото от края на работите си до сега във Влашко, кой с кого се е турял на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после хайде пък еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска, ето ти обнародвание във вестниците, ту тоя оногози, онзи тогова… Аз при тия комедии в година време донейде стоях да гледам и казах ви няколко пъти нямаме хора във Влашко и станах, та си дойдох в България.“ Разочарован от емигрантските кръгове, Левски напуска Букурещ и на 27 май 1870 г. се завръща в България. За столица на Вътрешната революционна организация той избира Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство в България. В продължение на цели две години В. Левски изгражда стройна система на революционната организация, подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник. Тази система включва стотици селски и градски частни комитети, обединяващи в себе си представители на всички социални групи на българското общество. Той единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства се оказват особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Първоначално Левски предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор. В писмо до сливенци от юли 1871 г. той дава конкретни указания по този въпрос. „Туряме се вече да търсиме пари под какъвто начин можем… Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари… чорбаджиите изедници и ненародни, които не искат да вземат участие в народното дело, а предават — трябва да се убиват с време.“ Наред с организационното укрепване и доизграждане на Вътрешната революционна организация, през втората половина на 1870 г. Левски съсредоточава своето внимание и върху изработването на проектоустава на организацията. Проектоуставът, наречен „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“, е завършен през август-септември 1871 г. Основната задача, която поставя Левски в този документ, е „с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление).“ Републиканските си настроения Апостолът защитава още по-ясно в дописка до в. „Свобода“, в която изрично се подчертава: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът — в България, Тракия и Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, те ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: «Свята и чиста република».“ В „Наредата“ Левски посочва и необходимите средства за осъществяване на революцията, а именно: организация, хора, пари, оръжие и други бойни потреби. Върховното ръководство принадлежи на Централния комитет, който се избира „по съгласието на по-голямата част от българския народ“. Участниците в комитета имат точно определени задължения, а решенията се вземат от мнозинството. „Наредата“ изключва категорично са-мовластието и едноличната диктатура. Проектоуставът е едно забележително постижение на българската революционнодемократична мисъл. Той разкрива по неповторим начин прозорливостта на В. Левски, който изгражда и организацията, и „Наредата“ с вяра в силите на народа и в революцията като единствено средство за освобождението на България. Наред с работата си по изграждането и укрепването на Вътрешната революционна организация Левски води оживена полемика на няколко фронта. Преди всичко той се стреми да убеди старите войводи П. Хитов и ф. Тотю, че възприетата от тях линия на търсене съдействие от страна на Сърбия е погрешна. Дейността им вън от редовете на организацията не помага, а вреди на делото. Поради това Левски изрично заявява на П. Хитов: „Всички войводи трябва да си бъдат в Българско, щото извън носят вреда, а не полза.“ Срещу идеята за единодействие със Сърбия Левски издига идеята за независимост на българското движение, за превръщането му в равностойна на сръбската държава сила, за преговори на равни основи. Първоначално, докато движението е още слабо, той отхвърля всякакви проекти за контакти със Сърбия. „Чак тогава — пише той — когато съберем и четиритях краища на Българско в едно и направим прописът си, та да видим какво имаме пред нази, чак тогава за хора да пратим в Сърбия е лесно. И тяхната работа с две думи ще се извърши, ако сръбското правителство говори истинно. Ако ли мисли то с комедии да постига целите си, т.е. с лъжи и предателства… па тогава ще отсвирюваме.“ Тези свои мисли за сръбско-българските отношения Левски развива още по-обстойно в писмо до П. Хитов от 1871 г. С една изключителна фраза той показва на стария войвода, че българското движение е станало самостоятелно и независимо и че никой не може да го отклони от този път. „Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания.“ В. Левски не е против съюзяването на балканските народи срещу общия противник, но той държи неотклонно на равнопоставеността на евентуалните съюзници. Ето защо, вместо със сръбските националисти, той препоръчва единодействие с черногорците, тъй като „тяхната и нашата цел е една — народно управление“. Във вижданията си за взаимоотношенията между народите на Балканския полуостров Левски достига и до идеята за балканската република. За разлика от Каравелов той разбира, че съществуващото положение в Европейския югоизток не позволява изграждането на една балканска федерация. Поради тази причина идеята за федерацията при него стои на по-заден план. Левски съзнава необходимостта от пълното изравняване на българския народ с останалите балкански народи и едва след това на дневен ред може да дойде и въпросът за обединението. В. Левски отговаря решително на критиката, отправена срещу него от онази част на българската емиграция, която се противопоставя на Каравелов и която обвинява вътрешните дейци, че се водят изцяло по неговия ум. Като отхвърля това обвинение, Апостолът категорично заявява: „Приписвате ми, че уж от него (Каравелов) чакаме програма, закони, печати и не знам какво си. С една дума от него са вода. Отворете си очите хубаво в писмата ни по кой ред искаме тия работи, по и от кого и да било там от вас по одобрението само на Каравелова, Ценова, Райнова, Живкова, Кършовски и от Д. Хр. Попова ли или по одобрение на тукашното ни вишегласие, па тогава да се върнеха и да се напечатат. Тъй кьоравата недейте стъпва и да дрънкате, че тука в Българско ви бележим вашите работи като убийство за народа ни.“ Макар да поддържа Каравелов, Левски подчертава своята самостоятелност и указва категорично, че Вътрешната революционна организация е независима от каквито и да са външни влияния. Тя се ръководи от разбиранията на Апостола, а решенията си винаги приема чрез вишегласие. Разбира се, макар да държи на независимостта, Левски, по тактически съображения, се съобразява донякъде и с БРЦК в Букурещ. Доказателство за това е приемането от негова страна на двамата помощници — Д. Общи и А. Кънчев, изпратени му от Букурещкия български революционен център. Към края на 1871 г. изградената Вътрешна революционна организация е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския въпрос. Идейната й платформа, разработена от В. Левски, е забележителна с гениалността в прозренията на нейния създател. Така той единствен между „големите“ в революционното движение предвижда зимата като най-удачен сезон за началото на българското въстание. Трудните условия ще затруднят редовната турска армия и ще дадат възможност за бърз и сигурен успех на българите. Във въстанието трябва да участва целият български народ — само по този начин, според Левски, може да се осигури крайната победа. При това той категорично отхвърля мечтанията на отделни групи за помощ от Русия. Като разяснява правилно политиката на руския царизъм, Апостолът подчертава, че провокираното през 1867 г. революционно движение в България било в изгода единствено на Русия. Във връзка с това той предупреждава ф. Тотю и другите дейци, че трябва добре да се поучат от уроците на миналото: „Цели сме изгорени от парене — пише Левски — и пак не знаем да духаме.“ Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 1.76 Mb. Сподели с приятели:
|