Гробище за Империи



страница1/3
Дата05.10.2017
Размер403.59 Kb.
  1   2   3
Гробище за Империи

Централна Евразия в политиката на Великите (1500-2012г.)


Последните пет столетия са свидетел на постоянните опити на различни империи от всички краища на света да наложат ако не директната си власт, то поне влиянието си върху колкото се може повече територии. Има, обаче, един обширен район на света, където много от големите империи са изпробвали силите си, проваляли се е и този провал повече или по-малко е коствал съществуването им. Този район може най-общо да бъде наречен Централна Евразия и настоящата статия има за цел да направи един обобщен преглед на опитите на Големите да доминират над тази част от света.
Тъй като това не е обикновена статия, предназначена за публикуване в блог или в пресата, е нужно да започнем по-отдалеч и да изясним термините с които ще се борави в текста по-долу. Ето защо, вместо увод, следващите редове ще отговорят на няколко основни въпроса, без които читателите (а и автора) не биха могли да продължат по-нататък към същинската част.
Какво е Централна Евразия?
С термина Централна Евразия, в настоящата статия ще се разбират териториите разположени между Черно море на запад и Тибет на изток. Те обхващат разнообразни по климат, предимно планински райони, населявани още от дълбока древност от свободни, независими племена, кланове и родове, които трудно понасят съществуването на централизирана държава и се стремят да запазят максимална възможна автономия спрямо властовите центрове1. Защо Евразия? Тук искам ясно да отбележа, че терминологията няма нищо общо с евразийството, което е популярно идеологическо течение в Русия, което се стреми да фиксира мястото на тази страна като мост между културите на двата континента. Настоящата статия възприема идеята, че Европа и Азия образуват един по-голям комплекс не само в географско, но и в културно и политическо отношение. Излишно е да се навлиза в детайли относно това как големите културни и политически процеси започнали в единия край на Евразия засягат целия комплекс. Два христоматийни примера са формирането на Монголската империя и Великото преселение на народите, но има и безброй други, които също могат да бъдат посочени. Важното в случая е, че Европа и Азия са до такава степен свързани по между си, че изкуственото географско деление, наложено от европейците има малко общо с действителността. Приемайки Евразия като факт, настоящата статия ще се фокусира върху нейната централна част, която през по-голямата част от новата и най-новата история се оказва в периферията на големите империи.

Какво е империя?
Това е може би най-трудния въпрос в съвременната историография. Изписани са множество статии, сборници и монографии и доста от тях предлагат често противоречиви дефиниции и параметри по които можем да отсеем империите от останалите политически формирования. Въпросите за размера, етническото многообразие, експанзивността и идеологията са също толкова важни колкото и самоопределянето на една държава като империя, както и начина по който съседите й я възприемат. Отделно от това съществуват множество религиозни и лексикални особености, които няма как да бъдат прескочени. Лично аз съм противник на идеята, че властови и религиозни термини, които не са продукт на западно-евразийските култури2 трябва да бъдат превеждани и приравнявани към стандартите на тези култури. Веднага давам пример с опита на британците да унифицират китайските дворцови титли със своите или опита за приравняване на титлите „халиф“ и „император“. Всеки средно интелигентен човек знае, че два народа могат да влагат коренно различно значение в на пръв поглед идентични термини, позиции или явления. Ето защо е трудно да се наложи единен стандарт за това кои държави са империи и кои не са. За да избегнем дълбоките и противоречиви дебри на научния спор, тази статия ще използва един по-свободен модел за „империя“. Под империя от тук на сетне ще се разбират големите колониални държави, заместени през ХХ-ти век от т.нар. Велики Сили. За още по-голямо улеснение ще изброим конкретните държави – Великобритания, Русия (След 1917г. СССР, след 1991г. Руска федерация), Китай (империите Минг и Цин, република Китай и Китайската народно-демократична република), Османската империя (след 1923г. - Турция), Персия (След 1979г. Иран), САЩ3, Моголската империя4 (чието място днес се заема от Индия). Това, разбира се, не са единствените империи, но останалите подобни държави като Германия и Франция нямат директно отношение към разглеждания проблем и няма да са предмет на настоящата статия. Именно изброените по-горе държави ще са главните герои на нашата история и чрез развитието на тяхната политика спрямо Централна Евразия ще проследим как точно опитите за контролиране на региона влияят на съдбата на империите.
Какво е „властови център“?
Без да претендирам за оригиналност или някаква форма на свръх иновация, смея да заявя, че термина властови център не е повлиян от конкретно научно изследване, а е плод на поредица от лични размишления върху проблемите на гео-политиката. Той е изключително подходящ за да предаде реалното състояние на политическата действителност в Централна Евразия. Какво имам предвид? Когато говорим за обширните територии между Черно море и Тибет, където географските фактори правят комуникациите и директния контрол трудно осъществими, се наблюдава тенденция за формиране на властови центрове, които се опитват да наложат контрол над нестабилната периферия около тях. Пример за това са поредицата от персийски династични империи, Моголската империя, както и държавите на грузинци, афгани и узбеки. Характерно за властовия център е консолидирането на властта около един икономически и политически център, който се превръща в столица на формиращата се държава. В следствие на богатствата и ресурсите осигурени чрез този център, власт-имащите се заемат да разширят влиянието си за сметка на периферните райони, които отстъпват по богатство, брой на населението и наличие на организирани военни сили и административен апарат. Способността на властовия център да задържи определено пространство под своя директен и индиректен контрол преминава през периоди на възход и падение, които често съвпадат с династични промени или изчезване на едни държави и замяната им от други. От другата страна на властовия център имаме периферията, съставена от разпокъсани автономни владения/племена, които се опитват да се противопоставят на домогванията на един или повече властови центрове. Тези племена/владения имат склонност да се превръщат във военно-политически ренегати, да се съюзяват със силите на деня в опит да извлекат максимална изгода или просто да запазят съществуването си. Когато на лице е един географски фрагментиран регион, логично е да се формират множество властови центрове и периферии, чийто мащаб варира в зависимост от човешките и материални възможности на замесените страни. Освен това, отделни властови центове могат да се окажат в ролята на периферия на по-големите от тях властови центрове. Този сложен йерархичен комплекс превръща политическата ситуация в Централна Евразия в изключително проблематична и хаотична материя, чието правилно разбиране изисква полеви опит, сериозно наблюдение и детайлно познаване на местните традиции, вражди и обичаи. За да направи ситуацията още по-заплетена, освен комплекса от съподчинени властови центрове и периферии, в Централна Евразия се наблюдава още един феномен, който е подчинен на свой собствени закони – пограничните земи (The Frontier).

Какво е „погранични земи“?5
Терминът „Frontier” използван в англоезичната литература за да обозначи територията, която се намира на ръба на цивилизациите е изключително комплексен. Буквалният превод „граница“ е неподходящ, тъй като предполага една строго фиксирана зона от няколко километра, която разделя две държави. Погранични земи е далеч по-подходящ превод, тъй като предполага един по-обширен географски и политически ареал. Пограничните земи са феномен който обикновено се наблюдава в периферията на сбор от държавни формирования, на по-големи държавни образования или на границата между две империи. Типичен пример за подобни зони са Мала Азия и Кавказ, които се формират като погранични зони през Средновековието в контекста на Арабо-Византийските конфликти. Характерно за пограничните земи (или зони) е сливането на културните и политически традиции на двете противостоящи си държави/цивилизации. В горепосочените примери става въпрос за създаване на хибридни ислямо-християнски вярвания, както и на заемки и от византийската и от арабската традиции в политиката и примесването им с местни практики. Така се формира един комплекс от традиции, практики и идеи, които не могат да бъдат отделени едни от други и често са характеризирани като неортодоксални. За хората, живеещи в тези територии, е характерно чувството за независимост, както и формирането на специфичен начин на поведение, базиран на идеите за чест, справедливост и кръвно братство. Пограничните земи са люлка на особен вид племена, чиято връзка се базира на общия интерес и начин на живот и има малко общо с реално родство. Типичен пример за това са казаците, които са продукт на нуждата от създаване на дружини от верни, целеустремени мъже, за които клетвата и побратимяването означават много повече от кръвното родство. Според най-новите теории, Османците се появяват именно като такава група, обединена от харизмата на Ертогрул и Осман6, а не от някакъв мним племенен произход. Тъй като Централна Евразия лежи в периферията на множество империи, голяма част от нея представлява една голяма погранична зона, където традициите на християнството, исляма в двете му основни форми, будизма и шаманизма се примесват в една уникална спойка, която формира характерен пограничен етос7. Що се отнася до отношението между програничните общества и държавите, на преден план изпъква стремежа на пограничниците да се откъснат от контрола на заобикалящите ги държави и империи. Това води до една своеобразна преходност на „верността“ на дадена погранична група към една или повече държави. Не е чудно тогава, че в два последователни конфликта едно и също погранично племе (или група) може да воюва на срещуположни страни за да запази собствените си интереси. Тази флуидност на верността прави окончателното покоряване на тези групи доста сложно, тъй като прекалената агресия рискува да предизвика пренасочването на пограничниците от влиянието на една сила към друга. Така например Русия, Османската империя и Персия са ту врагове, ту съюзници на народите в Кавказ, в зависимост от това коя от останалите сили се стреми да наложи властта си над целия регион.
Историята на кратко
Комбинацията между мащабни погранични зони и множество имперски властови центрове предопределя постоянното наличие на конфликти в Централна Евразия. Да се разкаже историята на Централна Евразия е непосилна задача за който и да е отделен изследовател. Ето защо следващите редове предлагат кратък обзор на основните събития, без да претендират за пълна изчерпателност. Историята на отделните империи и техните наследници е обект на множество монографии, немалко от които са достъпни за българският читател. По-новите изследвания на англоезичната историография се фокусират по-скоро върху отделни социални политически явления, тяхното разбиране и интерпретиране, докато по-старите трудове както на „западните“ така и на съветските историци са насочени към изчерпателен разказ на събитията за сметка на по-малко анализи. Оптималният вариант за всеки изследовател е да използва и двата типа изследвания за да получи по-пълна представа за хода и същността на събитията.
Сблъсъкът на Империите 1500 – 1923г.
Годината 1500 е един своеобразен вододел в историята на Централна Евразия. Въпреки че тази година не носи особено значение за „западната“ цивилизация, за народите, населяващи земите между Черно Море и Тибет тя се оказва ключова. За какво става дума?

В началото на шестнадесетото столетие, територията на Централна Евразия представлява една сложна плетеница от по-големи и по-малки държави, както и обширни територии, населявани от множество различни племена.8 Старите хегемони на отминаващото Средновековие са предизвикани от издигащите се сили на Новото Време. Халифатът на Мамелюците в Египет и Сирия все повече се приближава към своя край, изправен пред нарастващата мощ на османците. Последната голяма тюркска държава – Аккоюнлу9 (Федерация на Белите Овни) губи борбата с полунезависимите племенни вождове, които отказват да следват повелите на султаните на Аккоюнлу. По на изток, последните остатъци от някога могъщата Тимуридска10 империя попадат под ударите на узбеките. В тази нестабилна обстановка изгрява звездата на двама мъже, които в последствие ще станат близки приятели и съюзници. Единият е последния пряк потомък на Тамерлан, а по майчина линия и наследник на Чингиз Хан. Другият е последният потомък на имамски шиитски род, който е династично свързан с повечето властващи фамилии в региона. И двамата имат тежко детство, изпълнено със заговори, бягства и несигурност. И двамата ще вдигнат падналите знамена на своите наследства и ще им придадат нов блясък и значение. Първият се нарича Захир уд дин Мухаммад Бабур, родоначалник на Моголската династия. Другият – Абу Мустафар бин Сайдар ас Сафави ще остане в историята под името Исмаил I и ще се превърне в първия персиец, управлявал Персия от времето на Ахеменидите.

Съдбата им е отредила различни пътища. След като узбеките, водени от султан Мухаммад Шайбани11 превземат Самарканд през 1500г., младия Бабур отказва да води безсмислена война за старото тимуридско наследство и решава да потърси съдбата си другаде. Съдбата изглежда си знае работата и няколко години след като Бабур укрепва властта си над южен Афганистан, тигърът12 открива своята плячка. Делхийският султанат13, управляван през последните век и половина от династията Лоди запада, разкъсван от междуособици. Бабур събира малка, но опитна армия, въоръжена с аркебузи и оръдия и нахлува в Индия. Осланяйки се на по-многобройните си сили, Сикандер Шах Лоди пресреща силите на Бабур. Последвалата битка при Панирпат (1526г.) се превръща в едно от най-значимите събития не само в историята на Индия, но и на Евразия като цяло. Победата на Бабур е категорична, династията Лоди е ликвидирана, а на нейно място се въздига нова империя, която ще властва над Индия, Афганистан и Пакистан през следващите три столетия.

Исмаил използва дезинтеграцията на Аккоюнлу за да консолидира своята собствена власт в южен Азербайджан и Северозападен Иран. Залагайки на мобилността и религиозния фанатизъм на своите тюркмени-казълбаши („червени шапки“), Исмаил започва една война, която ще трае до края на живота му. Отслабените сили на Аккоюнлу не представляват особена пречка за армията на Сафавидите14. Истинският опонент се оказват османските армии, водени от своя султан Селим I. Османците вече са изградили най-голямата и опитна армия в Евразия, която, към онзи момент, няма еквивалент по бойните полета. Въоръжени с огнестрелни оръжия и оръдия, османците лесно се справят с предимно кавалерийската армия на персите. Религиозната ярост на еничарите все още не отстъпва на тази на казълбашите, но тюркмените са надиграни и като дисциплина и като въоръжение от „слугите на Портата“. Битката при Халдиран (1514г.) и последвалите няколко десетилетия войни завършват в полза на османците. Персите губят Месопотамия и Азербайджан, изоставяйки столицата си в Табриз за по-отдалечения и защитен Исфахан. Въпреки тези неуспехи, Исмаил успява да нанесе поредица поражения на узбеките както и на владетелите в Източна Персия (Херат, Хвазрим и Бухара) и Балуджистан. По този начин Сафавидите компенсират загубеното на запад с експанзия на изток. До смъртта си Исмаил и Бабур остават съюзници, но постепенно империите им се противопоставят както на религиозна15, така и на политическа основа16.

Междувременно западните предели на Централна Евразия постепенно попадат под властта на третата голяма ислямска династия на епохата – Османците. След победите над Сафавидите (1514) и Мамелюците (1517), Османската империя подчинява Месопотамия, Сирия, Палестина, Египет и Хеджаз. Следващи експедиции при управлението на Сюлейман I Кануни поставят Йемен и Еритрея под османска власт. По същото време борбата с Персия продължава и след поредица от конфликти османците фиксират границата далеч на изток в пределите на днешен Иран. Едва след 1600г., в следствие на икономическите и военни проблеми на османците, Сафавидите, в лицето на Аббас I, успяват да отвърнат на удара, завладявайки части от Месопотамия и Азербайджан. След 1630г. Османците поемат инициативата и според мира от 1638г. Сафавиди и Османци установяват граница, която в общи линии ще остане непроменена до 1920г. По същия начин се развива и конфликта между Сафавиди и Моголи. Борбата е за властта над Кандахар, който контролира основния път между Индия и Персия. Града сменя собственика си много пъти между 1600 и 1700г., но като цяло остава в ръцете на Моголите.

На северозапад от разглежданата по-горе зона се появява нов регион, който се превръща в цел на редица имперски апетити. Казвказ и северното Черноморие стават арена на поредица от конфликти между трите големи сили на западната степ – Османците (заедно с техните татарски васали), Посполитажеч17 и Московското царство. Трите държави и техните локални съюзници се вплитат в поредица от конфликти, които с редки прекъсвания продължават чак до 1783г., когато Русия анексира Кримското ханство и слага край на османското присъствие в северното Черноморие.

По подобен начин се развива и конфликта в Кавказ. Там до 1721г. Основните опоненти са Османската и Сафавидските империи, които си оспорват върховенството над местните държавици и племена. След 1721г. Русия също се включва в надпреварата за Кавказ. Процеса на присъединяване и усвояване на Кавказ се оказва изключително бавен и труден за Русия и остава неразрешен въпрос в руската външна политика и до ден днешен.

Един последен и по-малко популярен фронт между империите и пограничните земи се намира на териториите източно от Аралско море и северно от Тибет. Тези земи, част от „Пътя на коприната“, от векове са спорна зона между степните вождове, монголските ханове и владетелите на Китай. След краха на династията Юан18 през 1368г., новата китайска династия Минг се заема да се разправи с монголските си предшественици. Поредица от експедиции ликвидират последните гнезда на юанска съпротива и поемат по стария караванен път северно от пустинята Гоби. Тук китайците се сблъскват с узбеките, чагатаите и ойратите, които парират опитите на Пекин да разпростре властта си на запад. Паралелно с това ресурсите на Китай се хабят в безплодна война с Виетнам, скъпо-струващите експедиции на Зенг Хе, както и за грандиозните строителни проекти на император Йонгле19, Експанзията на запад е окончателно изоставена, след като в средата на XV в, степните племена нанасят поредица от поражения на китайските армии и дори пленяват един от императорите. Последвалия период на затвореност на Китай продължава чак до края на XVII в., когато новата манчуйска династия Ци отстранява империята Минг. За разлика от своите предпазливи и затворени предшественици, императорите от Ман Чу се заемат с активна и агресивна политика на запад. Тибет е подчинен, заедно с днешна Монголия,. Степните племена на ойратите са сломени, а калмиките са принудени да се изселят на запад, към земите на долна Волга, където се превръщат в несигурни съюзници на Русия. Мощта на Ци остава неоспорима до средата на XIX в., когато поредица от войни с Великобритания, Франция, Русия и Япония разкриват слабостта на империята. Въпреки това, Китай продължава да владее Монголия и Тибет до 1912г., когато империята е заменена от република и двете територии се отделят като самостоятелни държави.



Осемнадесетото столетие носи значителни промени в отношението на империите към пограничните области и по-малките властови центрове. Докато Османската и Персийската империи постепенно залязват, Русия започва да се издига като най-силната държава в Централна Евразия. Използвайки своята по-модерна армия, както и добре развитата система от погранични укрепления, известна като „засечни черти“20, Русия започва да навлиза все по-дълбоко в степите на Евразия. След като подчинява калмиките21 в началото на века, Русия се заема с подчиня ването на татарите от Крим, както и на техните братовчеди – ногаите. До края на XVIII в. Русия си е осигурила властта над земите северно от Кавказ и западно от река Урал. Войните с Наполеонова Франция забавят процеса на усвояване на степта, но след 1815г., той започва с нова сила. Въпреки това, решителният пробив в Централна Евразия е направен след неуспешната Кримска война(1853-1856г.), когато степта остава единствената достижима цел за руската външна политика. Александър II насърчава експанзията и до 1870г. Русия подчинява всички земи северно от Иран и Афганистан. Паралелно върви и експанзията в Кавказ, където Грузия сама се присъединява към православната империя, последвана от завзетите след 1825г. Армения и Азербайджан. Съпротивата на персите е слаба, но османските сили в Трабзон и Ерзерум оказват постоянна съпротива. Едва след Руско-Турската война от 1877-78г. Русия постига пробив в Кавказ за сметка на отстъпките, направени от териториите на балканските държави, сред които и България.

Паралелно с руското проникване, в Централна Евразия се появява още една колониална империя – Великобритания. До края на XVIII в. Британското присъствие се отличава с доминиране на морските пътища, но след Наполеоновите войни, експанзията по суша също се активизира. Нарасналата британска сухопътна мощ, съчетана с все по-бързо развиващата се военна техника позволяват на англичаните, използвайки сравнително малки по численост сили да се справят с големите армии на индийските владетели. Паралелно с това, британците рекрутират все повече местни войници, наричани „сепои“, които обучават по „европейки“ образец и използват в своите войни не само в Индия, но и в останалите части на света.22 Британската власт достига своя зенит е през 1858г. Когато Източно-индийската търговска компания и нейните владения в Индия са обявени за неотменна част от британската корона. За управлението на Британска Индия (която включва днешните Индия, Бангладеш, Мианмар и Пакистан) е назначен вицекрал, чийто мандат се регулира от парламента и кралицата. След като завзема Пакистан, Британия влиза в пряк конфликт на интереси с Русия, наречен „Голямата Игра“. Двете страни превръщат Афганистан в буферна зона на своите интереси, особено след Кримската война. Опитите на британците да подчинят и Афганистан като превенция срещу по-нататъшно руско разширение към Индия се оказват напразни. Като компенсация, вицекралете успяват трайно да неутрализират опитите на руснаците да се настанят в Тибет. Така към 1905г., когато Русия и Великобритания се сближават в рамките на Антантата, в Централна Евразия е постигната патова ситуация, допълнена от разпределените зони на влияние в Персия.23

Първата Световна война донася значителни изменения в разпределението на силите в Централна Евразия. Рухването на Османската империя след 1920г. Води до обособяването на свободни зони в Сирия. Палестина, Месопотамия и Кавказ. Великобритания успява да си осигури по-голямата част от тези територии, които са й предадени под формата на мандати от новосъздаденото Общество на Народите (ОН). Единствено дневните територии на Сирия и Ливан минават под френски контрол. Ситуацията в Кавказ е малко по-различна. Там грузинци, арменци и азербайджанци се опитват да се възползват не само от разпадането на Османската империя, но и от гражданската война в Русия. Когато след 1919г. Червената армия постига успех над „белите“ царисти, опитите на кавказките републики да запазят независимостта си са осуетени от успехите на комунистите. Впрочем същото се случва и в земите между Каспийско и Аралско море. В крайна сметка, към 1923г. Съветският съюз поставя всички централно-евразийски територии на Руската империя в свои ръце. Великобритания също си осигурява стабилност в своите нови владения, но както се оказва в последствие, локалните процеси, задвижени от идеите на национализма и панарабизма остават неподвластни на имперските сили.

  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница