Гробище за Империи

Централна Евразия в политиката на Великите (1500-2012г.)

В началото на шестнадесетото столетие, територията на Централна Евразия представлява една сложна плетеница от по-големи и по-малки държави, както и обширни територии, населявани от множество различни племена.⁸ Старите хегемони на отминаващото Средновековие са предизвикани от издигащите се сили на Новото Време. Халифатът на Мамелюците в Египет и Сирия все повече се приближава към своя край, изправен пред нарастващата мощ на османците. Последната голяма тюркска държава – Аккоюнлу⁹ (Федерация на Белите Овни) губи борбата с полунезависимите племенни вождове, които отказват да следват повелите на султаните на Аккоюнлу. По на изток, последните остатъци от някога могъщата Тимуридска¹⁰ империя попадат под ударите на узбеките. В тази нестабилна обстановка изгрява звездата на двама мъже, които в последствие ще станат близки приятели и съюзници. Единият е последния пряк потомък на Тамерлан, а по майчина линия и наследник на Чингиз Хан. Другият е последният потомък на имамски шиитски род, който е династично свързан с повечето властващи фамилии в региона. И двамата имат тежко детство, изпълнено със заговори, бягства и несигурност. И двамата ще вдигнат падналите знамена на своите наследства и ще им придадат нов блясък и значение. Първият се нарича Захир уд дин Мухаммад Бабур, родоначалник на Моголската династия. Другият – Абу Мустафар бин Сайдар ас Сафави ще остане в историята под името Исмаил I и ще се превърне в първия персиец, управлявал Персия от времето на Ахеменидите.

Съдбата им е отредила различни пътища. След като узбеките, водени от султан Мухаммад Шайбани¹¹ превземат Самарканд през 1500г., младия Бабур отказва да води безсмислена война за старото тимуридско наследство и решава да потърси съдбата си другаде. Съдбата изглежда си знае работата и няколко години след като Бабур укрепва властта си над южен Афганистан, тигърът¹² открива своята плячка. Делхийският султанат¹³, управляван през последните век и половина от династията Лоди запада, разкъсван от междуособици. Бабур събира малка, но опитна армия, въоръжена с аркебузи и оръдия и нахлува в Индия. Осланяйки се на по-многобройните си сили, Сикандер Шах Лоди пресреща силите на Бабур. Последвалата битка при Панирпат (1526г.) се превръща в едно от най-значимите събития не само в историята на Индия, но и на Евразия като цяло. Победата на Бабур е категорична, династията Лоди е ликвидирана, а на нейно място се въздига нова империя, която ще властва над Индия, Афганистан и Пакистан през следващите три столетия.

Исмаил използва дезинтеграцията на Аккоюнлу за да консолидира своята собствена власт в южен Азербайджан и Северозападен Иран. Залагайки на мобилността и религиозния фанатизъм на своите тюркмени-казълбаши („червени шапки“), Исмаил започва една война, която ще трае до края на живота му. Отслабените сили на Аккоюнлу не представляват особена пречка за армията на Сафавидите¹⁴. Истинският опонент се оказват османските армии, водени от своя султан Селим I. Османците вече са изградили най-голямата и опитна армия в Евразия, която, към онзи момент, няма еквивалент по бойните полета. Въоръжени с огнестрелни оръжия и оръдия, османците лесно се справят с предимно кавалерийската армия на персите. Религиозната ярост на еничарите все още не отстъпва на тази на казълбашите, но тюркмените са надиграни и като дисциплина и като въоръжение от „слугите на Портата“. Битката при Халдиран (1514г.) и последвалите няколко десетилетия войни завършват в полза на османците. Персите губят Месопотамия и Азербайджан, изоставяйки столицата си в Табриз за по-отдалечения и защитен Исфахан. Въпреки тези неуспехи, Исмаил успява да нанесе поредица поражения на узбеките както и на владетелите в Източна Персия (Херат, Хвазрим и Бухара) и Балуджистан. По този начин Сафавидите компенсират загубеното на запад с експанзия на изток. До смъртта си Исмаил и Бабур остават съюзници, но постепенно империите им се противопоставят както на религиозна¹⁵, така и на политическа основа¹⁶.

Междувременно западните предели на Централна Евразия постепенно попадат под властта на третата голяма ислямска династия на епохата – Османците. След победите над Сафавидите (1514) и Мамелюците (1517), Османската империя подчинява Месопотамия, Сирия, Палестина, Египет и Хеджаз. Следващи експедиции при управлението на Сюлейман I Кануни поставят Йемен и Еритрея под османска власт. По същото време борбата с Персия продължава и след поредица от конфликти османците фиксират границата далеч на изток в пределите на днешен Иран. Едва след 1600г., в следствие на икономическите и военни проблеми на османците, Сафавидите, в лицето на Аббас I, успяват да отвърнат на удара, завладявайки части от Месопотамия и Азербайджан. След 1630г. Османците поемат инициативата и според мира от 1638г. Сафавиди и Османци установяват граница, която в общи линии ще остане непроменена до 1920г. По същия начин се развива и конфликта между Сафавиди и Моголи. Борбата е за властта над Кандахар, който контролира основния път между Индия и Персия. Града сменя собственика си много пъти между 1600 и 1700г., но като цяло остава в ръцете на Моголите.

На северозапад от разглежданата по-горе зона се появява нов регион, който се превръща в цел на редица имперски апетити. Казвказ и северното Черноморие стават арена на поредица от конфликти между трите големи сили на западната степ – Османците (заедно с техните татарски васали), Посполитажеч¹⁷ и Московското царство. Трите държави и техните локални съюзници се вплитат в поредица от конфликти, които с редки прекъсвания продължават чак до 1783г., когато Русия анексира Кримското ханство и слага край на османското присъствие в северното Черноморие.

По подобен начин се развива и конфликта в Кавказ. Там до 1721г. Основните опоненти са Османската и Сафавидските империи, които си оспорват върховенството над местните държавици и племена. След 1721г. Русия също се включва в надпреварата за Кавказ. Процеса на присъединяване и усвояване на Кавказ се оказва изключително бавен и труден за Русия и остава неразрешен въпрос в руската външна политика и до ден днешен.

Един последен и по-малко популярен фронт между империите и пограничните земи се намира на териториите източно от Аралско море и северно от Тибет. Тези земи, част от „Пътя на коприната“, от векове са спорна зона между степните вождове, монголските ханове и владетелите на Китай. След краха на династията Юан¹⁸ през 1368г., новата китайска династия Минг се заема да се разправи с монголските си предшественици. Поредица от експедиции ликвидират последните гнезда на юанска съпротива и поемат по стария караванен път северно от пустинята Гоби. Тук китайците се сблъскват с узбеките, чагатаите и ойратите, които парират опитите на Пекин да разпростре властта си на запад. Паралелно с това ресурсите на Китай се хабят в безплодна война с Виетнам, скъпо-струващите експедиции на Зенг Хе, както и за грандиозните строителни проекти на император Йонгле¹⁹, Експанзията на запад е окончателно изоставена, след като в средата на XV в, степните племена нанасят поредица от поражения на китайските армии и дори пленяват един от императорите. Последвалия период на затвореност на Китай продължава чак до края на XVII в., когато новата манчуйска династия Ци отстранява империята Минг. За разлика от своите предпазливи и затворени предшественици, императорите от Ман Чу се заемат с активна и агресивна политика на запад. Тибет е подчинен, заедно с днешна Монголия,. Степните племена на ойратите са сломени, а калмиките са принудени да се изселят на запад, към земите на долна Волга, където се превръщат в несигурни съюзници на Русия. Мощта на Ци остава неоспорима до средата на XIX в., когато поредица от войни с Великобритания, Франция, Русия и Япония разкриват слабостта на империята. Въпреки това, Китай продължава да владее Монголия и Тибет до 1912г., когато империята е заменена от република и двете територии се отделят като самостоятелни държави.

Първата Световна война донася значителни изменения в разпределението на силите в Централна Евразия. Рухването на Османската империя след 1920г. Води до обособяването на свободни зони в Сирия. Палестина, Месопотамия и Кавказ. Великобритания успява да си осигури по-голямата част от тези територии, които са й предадени под формата на мандати от новосъздаденото Общество на Народите (ОН). Единствено дневните територии на Сирия и Ливан минават под френски контрол. Ситуацията в Кавказ е малко по-различна. Там грузинци, арменци и азербайджанци се опитват да се възползват не само от разпадането на Османската империя, но и от гражданската война в Русия. Когато след 1919г. Червената армия постига успех над „белите“ царисти, опитите на кавказките републики да запазят независимостта си са осуетени от успехите на комунистите. Впрочем същото се случва и в земите между Каспийско и Аралско море. В крайна сметка, към 1923г. Съветският съюз поставя всички централно-евразийски територии на Руската империя в свои ръце. Великобритания също си осигурява стабилност в своите нови владения, но както се оказва в последствие, локалните процеси, задвижени от идеите на национализма и панарабизма остават неподвластни на имперските сили.