Къде останаха „местните“?

Трудно ще е да проследим в детайл всички конфликти, в които местното население взема страната на тази или онази имперска сила с цел да балансира влиянието им в съответната част на Централна Евразия. Въпреки това, можем да установим определени модели, по които действат някои от по-големите племена и ханства. На първо място не може да не започнем с най-стабилната и сериозна „номадска“ държава в Централна Евразия – кримското ханство. То е създадено някъде в средата на XV в., в хода на разпадане на Златната Орда от династията на Гираите, които са по-малък клон на чингизидската династия, която властвала в Златната Орда след отпадането й от големия Монголски улус. Кримското ханство започва съществуването си в един бурен период на конфликти със всичките си съседи. Казанското и Астраханското ханство оспорват претенциите на Гираите за наследство на Златната Орда, докато от запад Литва, подпомагана от Полша започва да се разширява в източна Украйна. Кримското ханство успява да се съхрани в тази враждебна среда и дори преминава в контра настъпление в няколко случая. Въпреки това, опонентите са прекалено много и Гираите правилно оценяват нуждата от повече съюзници и покровители. За тяхно щастие, такъв се явява в лицето на засилващата се Османска империя. След като флотът на Мехмед II Фатих (1446-49;1451-1481) завладява генуезките пристанища в Крим през 1470-те, Гираите решават да дадат васалната си вярност на султана в замяна на което получават военна подкрепа от Истанбул. Османците изпращат поредица от експедиции, които подчиняват Бесарабия и Йедисан, отблъсквайки литовските домогвания. През следващите 300 години кримските татари ще останат най-верният съюзник на османците, а след като Русия завладява ханството им през 1783., доста от тях се изселват и са преселени от османските власт в днешна Добруджа. Но защо става така? Защо, за разлика от толкова други народи на Централна Евразия, татарите от Крим никога не предават своите господари? Обяснението всъщност е много просто – Черно море. Да, правилно, причината е географска. Кримското ханство е уникално с това, че за разлика от останалите племенни и държавни образования, съществуващи в периферията на империите, то си има море, което да го отделя от империята-съюзник. По този начин татарите нямат пряк досег с османците²⁵ и между двете държави не съществува конфликт на интереси. Нещо повече, османците съвсем целенасочено поддържат автономията на кримските татари и ги насърчават да водят активна външна политика. По този начин османските търговски интереси остават защитени, а големите пристанища Кафа и Кереч са предпазени от чужди нашествия.

За разлика от татарите, останалите държави и племена в Централна Евразия не могат да се похвалят с подобни добри отношения със своите сюзерени. Народите в Кавказ, например, постоянно лавирали между Османската империя и Персия, а след това се обърнали и към Русия, когато и тя се включила в надпреварата. Народите, населяващи земите между Каспийско и Аралско море освен че враждували помежду си, били притиснати от агресивната политика на Персия, Русия и Китай. Това се усетило особено силно през 1740-те години, когато и трите империи били в настъпление за сметка на пограничните народи. Въпреки това казахи, узбеки, ногаи и чагатаи съумели да отбият напора на имперските сили и едва след 1820г. Русия успяла да направи решителен пробив и да се разшири, покорявайки целия регион, заемащ древните провинции Бактрия и Трансоксиана. Както вече споменахме, единствено афганите успели да се изплъзнат от натиска на разширяващите се империи. Това се дължало колкото на упоритостта на афганите, толкова и на географските особености на тяхната родина. Както съвременната практика показва, планинските ридове на Афганистан са сериозно препятствие за логистиката и на най-модерните армии. Можем само да гадаем какви усилия са изисквали експедициите в тези територии през XIX в., а още повече – през XVIII-ти. Всъщност, Афганистан е покорен за последно от Надир Шах²⁶ през 1738г., и то само защото половината афгани вече се биели на негова страна. Преди това афганите се намирали в полу-васална зависимост от Моголите, които използвали планинските конници по време на своите кампании в Бенгал и платата Декан. След смъртта на Аурангзеб Аламгир²⁷ (1658-1707г.), властта на моголите постепенно отслабнала. През 1721г. Именно афганите гилзаи донесли гибелта на Сафавидската империя. Две десетилетия по-късно, след смъртта на Надир, Афганистан се превърнал в независимо кралство, където владетелите и племенните вождове подели постоянна борба, така характерна за центъра и перифериите.

Въпреки крайния успех на имперските сили, пограничните държави и племена устояли повече от триста години на постоянния натиск на своите съседи. В този смисъл, виталността и практичността на техните модели на управление не бива да се подценява. Въпреки всичко, края на Първата Световна война поставил начало на една нова епоха – на национализма и суверенните държави, поддържана от устава на ОН и стремежите на всеки народ да се сдобие със своя държава. Този стремеж заменил пограничното упорство и съпротива и въоръжил народите на Централна Евразия с ново средство за борба. Триумфът на империите се оказал мимолетен.

Последните 90 години са изпълнени с толкова много събития, че спокойно могат да съперничат на изминалите 900. Ето защо отново ще предложим един по-повърхностен прочит на събитията. Целта в случая не е да анализираме изхода от множеството войни или дипломатически конференции, нито да проследим в детайл зараждането на различните нелегални организации, които променят облика на Централна Евразия. Идеята е да се опитаме да отгатнем как става така, че след около век под властта на империите, народите на Централна Евразия намират начин не само да се освободят (повече или по-малко) от опеката на големите, но дори и да контраатакуват по неподозиран начин.

На първо място, всичко се корени в надценяването на Великите сили. Както доста от съвременните проучвания показват, Първата Световна война сериозно изцежда ресурсите на част от страните победителки (най-вече Великобритания и Франция) и отваря мястото за издигане на нови и амбициозни сили (Япония и Италия). САЩ остават сравнително незасегнати, а военно-временните нужди служат като страхотен стимул за презокеанската икономика. СССР от своя страна започва да гради всичките си политически и икономически структури базирайки се на доста заемки от имперския период, но изменяйки ги по начин, който заблуждава за висока доза оригиналност.

Световната икономическа криза от 1929г. позната като Голямата депресия отвлича вниманието на Великите Сили и на обществата като цяло от продължаващите процеси, свързани с национализма и сепаратизма. Народите на централна Евразия започват да търсят път за осъществяване на своите цели. Докато в Индия Ганди призовава за безкръвна революция на мирните протести, арабите започват да формират своите тайни организации, чиято цел е да се преборят не само с присъствието на империите в региона, но и да се противопоставят на еврейските заселници и техните собствени тайни организации, сред които на преден план излиза „Агана“²⁸. Британските власти не остават слепи за тези движения, но империята им е прекалено отслабена за да може да действа активно. Вместо това службите на Негово Величество залагат на тактиката „разделяй и владей“ като подпомагат едновременно и араби и евреи и същевременно извършват публични арести и от двете страни с цел да замажат положението. За щастие на британците, до Втората Световна война нито една друга велика сила няма особени интереси в региона (освен може би Франция) и английската политика успява поне на повърхността да уталожи нещата. Това което британците не осъзнават, е че евреи и араби ги използват също толкова ловко, колкото самите те са насочвани едни срещу други. Субсидиите и оръжието се взимат на драго сърце, но връщаната в замяна преданост е само грим, предназначен да скрие истинското лице на тайните организации и техните цели. Междувременно, СССР продължава да затяга контрола си над своята зона на влияние. Новият съветски вожд – Сталин започва програма на брутално разместване на цели етнически групи в различните краища на централна Евразия. Милиони губят не само домовете но и живота си, а истинските мащаби на този подмолен геноцид тепърва чакат своето разкритие. Паралелно с разместванията, започват строежите на поредица от секретни градове, в които съветската научна мисъл разработва всички сфери на техническия прогрес. Освен това, териториите на т.нар. Среден Изток се превръщат и в удобни места за настаняване на политически затворници, макар Сибир да си остава предпочитаната дестинация.

Втората Световна война приковава вниманието на цялото човечество, но след като изхода й става ясен към 1943г., започват разгорещени дебати за това как да се преразпредели света след това. Ялтенската конференция е повратна точка в този процес, който вече е започнал с окупирането на Иран от съветските и британски сили с цел „превенция от евентуална фашистка атака към нефтените полета на Персийския залив“. След 1944г. Дебатът се фокусира все повече върху Европа и Далечния Изток и Централна Евразия остава някак в периферията на разговорите. Едва след подписването на Парижкия мир през 1947г. нещата се променят. Тук се налага да направим малко отклонение.

Втората Световна война носи една много важна промяна за света. Тя ликвидира концепцията за Концерт на Великите сили и налага двуполюсния модел като водеща гео-политическа матрица за следващите 50 години. Британската и Френската колониални империи, макар да излизат от войната като победители, започват бързо да вървят към своята гибел. Причината? По време на самата война двете страни фокусират всичките си ресурси в Европа и Северна Африка, което означава че останалите им колонии са оставени без сериозен контрол. Нещо повече, част от тях попадат под ударите на Оста (като например Френски Индокитай, Алжир и Тунис), а други са принудени да поемат голяма част от военно-временното бреме (като например Индия, Канада и Австралия). Съответно, тези територии настояват за политически компенсации, голяма част от които на първо време са им отказани. Това води до изостряне на отношенията между империите и част от техните колонии и ускорява процесите на деколонизация. До 1960г. Почти всички колониални владения на Великобритания и Франция се превръщат в самостоятелни държави. В някои случаи, като например Виетнам, се стига до кръвопролитни конфликти. Този процес подминава САЩ И СССР, поради простата причина, че и двете страни нямат колонии и доминиони, а упражняват директен контрол върху всяка територия под тяхно владение. Създалият се политически вакуум трябва да бъде запълнен и по логиката на гео-политическата инерция, двете „свръх сили“ се заемат с тази нелека задача. Първата точка на конфронтация става Европа, където Сталин настоява за своя лъвски пай. В крайна сметка получава каквото иска – 2/3 от Европа са затворени зад „Желязната завеса“. След като Гърция и Турция са предадени на Съюзниците, САЩ и СССР се преместват далеч на изток към Корея, за да уредят поредния спор. В крайна сметка до решение се стига едва през 1959г., с края на Корейската война, която води до изкуственото разделяне на един народ, живял в единство повече от 2000 години. Следващата стъпка е Виетнам, където след две десетилетия на конфликти, Виетконг се налага над „демократичния“ режим, поддържан от САЩ и Франция. По същото време Мао Дзе Дун поставя основите на КНР, с което запечатва Далечния Изток като твърдина на комунизма.

Но да се върнем към Централна Евразия. След изтеглянето на британците, там се случват две основни неща. Първо, гузната съвест на „европейците“ предизвиква създаването на Израел. Второ – схемите на панарабизма не се осъществяват и региона е поделен между множество изкуствено създадени държави, които веднага влизат в пререкания помежду си. Опита на британците да наложат монархичен модел на управление, с марионетни владетели се проваля, подобно на цялостната имперска политика на Острова и скоро поредица от преврати поставят арабския свят под властта на трудно предвидими диктаторски режими. Към 1950г. Великобритания вдига ръце от голямата каша, която е забъркала, обръща се гузно към САЩ и заявява че повече не може да контролира своите бивши земи и че САЩ трябва да спаси положението, за да предотврати съветско проникване в региона. Американците надали са били очаровани от това да поемат ролята на надзирател на още една част от света, но „червената заплаха е надвиснала“ и те нямат друг избор. Къде е проблема? Много просто – САЩ се съгласяват да надзирават една част от света, за която си нямат никакво понятие. Американците не разбират местната култура и политически традиции и вярват че сляпото наливане на пари и оръжие е достатъчна грижа за защитата на интересите им в региона. Колкото и странно да изглежда, СССР, който като пряк приемник на Руската империя наследява и вековните й връзки с Централна Евразия, допуска същата грешка. В крайна сметка облагодетелствани са държавите, които ловко маневрират между двата лагера и на практика са на издръжката и на двете супер сили. Въпреки това, САЩ и СССР съвсем не са безсилни в опитите си да наложат контрол. Докато съветите залагат на директните отношения с местните диктаторски режими (не на последно място заради сходствата им със съветския модел), САЩ се ориентират към финансирането на различни „терористични“ организации там, където съветите са спечелили диктаторите или пък директно финансират диктаторските режими, както например става с Египет от времето на Насър.

Тъй като без въоръжени конфликти не може да се мине, САЩ и СССР намират идеалното решение – Израел и арабите. Разбира се, там нещата са доста по-сложни, но без да навлизаме в детайли, можем да обобщим арабо-израелските конфликти като отваряне на голям пазар за съветско и американско оръжие, поддържан както от комунистите в Москва, така и от евреите-капиталисти, които от век и повече контролират американската икономика. Войните разбира се са краткотрайни и ограничени по мащаб, за да не би да прераснат в нещо наистина сериозно. В крайна сметка, народите между Нил и Ефрат се оказват само пешки в големите сделки с оръжие на свръх силите и на техните собствени „правителства“, които не се свенят да платят собствената си състоятелност с кръвта на своите сънародници.

Малко по-различно стоят нещата в Иран. Там САЩ подкрепят диктаторския режим на шаховете, въпреки явните погазвания на доста от човешките права, за които САЩ се бие в гърдите че защитава, и върху които се гради демокрацията отвъд Океана. Но както е казал Франк Хърбърт - „важното е подправката да тече“. В случая „подправката“ е черното злато, което изтича от Персийския залив и захранва световната индустрия, било то военна или цивилна. Надпреварата между САЩ и СССР върви с пълна сила и нито една от двете не може да си позволи несигурност по отношение на доставките на петрол. Както се оказва, скоро и двете остават излъгани в увереността си. През 1973г. Държавите от персийския залив, с цел да притиснат САЩ и съюзниците му заради подкрепата им за Израел в Шестдневната война, увеличават цените на суровия петрол, което на свой ред предизвиква поредната сериозна финансова криза, чийто отражения се усещат като вторични трусове чак до средата на 90-те години на миналия век. Директния удар пада върху икономическото развитие и на двата лагера. Външните дългове, генерирани чрез заеми скачат в пъти, което се отразява толкова тежко на СССР и компания, че след 1985г., краха на комунистическия блок става неизбежен. Франция и Великобритания също са пометени, а икономическите негативи на кризата са причина за падането на доста от правителствата в тези държави чак до 1995г. САЩ излизат сравнително невредими, но получават важен урок за това, че военното превъзходство не означава нищо, когато арабите врътнат кранчето на петрола. Следващата изненада се случва само шест години по-късно, когато в Иран се случва нещо неочаквано – ислямска революция. Идването на шиитското духовенство на власт и премахването на светската монархия се оказва неизгодно колкото за САЩ, толкова и за СССР. Първите губят верен съюзник в региона и си спечелват вечен идеологически враг. Вторите се сблъскат с една система базирана на най-непознатата материя за един комунист – религията. Революцията в Иран води до две незабавни събития – Ирано-Иракската война (1980-1989г.) и съветската инвазия в Афганистан.

От една страна Садам се опитва да отвлече вниманието на изстрадалите си поданици като обяви свещена война срещу шиитските еретици. От друга СССР се опитва да се справи с новосъздадената несигурност като се разшири териториално. САЩ не могат да останат безучастни, особено след като дипломатическата им мисия е била пленена от иранците. Вашингтон подкрепя Ирак чрез оръжие и пари, също както и талибаните в Афганистан. Пак по същото време американците подпомагат Бин Ладен и неговата „Алкайда“ като обучават терористите и ги снабдяват с оръжие и средства за борбата им със съветите. В крайна сметка и двете войни завършват безрезултатно от гледна точка на териториални промени. От гледна точка на бъдещето, резултатите са ключови. Афганистан се превръща в надгробното слово на СССР, поглъщайки последните материални ресурси на червената империя. 1989г. Ще отбележи не само окончателното изтегляне на червената армия от Афганистан, но и началото на края на социалистическия блок. България, Румъния, Полша, Чехословакия и Унгария отпадат от СИВ и Варшавския Договор. Но нещата не спират до тук. Кавказките републики, както и съветските републики между Аралско и Каспийско море отпадат от СССР. Империята, градена от Романви в продължение на 300 години рухва за 3. Триумфът на САЩ изглежда пълен – комунизма е съкрушен, а американските съюзници печелят в региона. Франсис Фокуяма ще заключи, че е дошъл края на историята.

Само че радостта се оказва пресилена. САЩ по детински захвърлят старите си играчки – терористите, забравяйки да си приберат огромните оръжейни арсенали, които са им оставили. Забравили са също да си отбележат, че след като съветската заплаха вече я няма, САЩ ще бъде единствения виновен за политическите несполуки на региона. Съвсем скоро от добър съюзник и кредитор, САЩ се превръща в символ на империализма и империя на злото – термини, които само половин десетилетие по-рано Рейгън е използвал по повод СССР. Първата война в Залива (1991г.) само подкрепя нарастващото недоверие на народите от Централна Евразия към САЩ. Въпреки това успехите на Буш Старши замазват очите не само на обикновения американец, но и на експертите им в Пентагона и Капитолия. Създаването на бази в Централно-азиатските републики и и Грузия се брои за поредния силен удар срещу рухващата съветска империя. И действително, до идването на власт на Путин през 1999г., нещата изглеждат обещаващо за САЩ. Но началото на новото хилядолетие доказва, че радостта е била прибързана. Руската федерация, издигнала се като феникс от пепелта на СССР бързо си връща позициите, благодарение на зависимостта на Европа от руския газ и нефт, който както щедро тече, така и щедро може да бъде спрян по тръбопроводите. Паралелно с това, Русия инициира създаването на ОНД, което на практика привързва всичките й бивши републики без Грузия и Балтийските страни в едни пакт, който представлява по-децентрализиран вариант, лежащ по средата между ЕС и НАТО. Путин приключи кризата в Чечня, а наскоро доказа на Грузия, че когато нещо се случва в задния двор на Русия, другите големи държави си мълчат. Едновременно с тези процеси, отпадането на „червения враг“ даде шанс на Франция, Германия и Великобритания да напуснат директната американска орбита и да започнат да водят по-независима политика, както си пролича по време на втората Война в Залива.

11.09.2001г. се превърна в една от най-противоречивите дати в човешката история. За крайните ислямистки организации тя отбеляза началото на нова ера, за САЩ – началото на Войната с Терора, а за останалия свят се превърна в доказателство, че САЩ не е неуязвима дори на своя територия. Трагедията на всички семейства, засегнати от атентата в Световния търговски център е неминуема и не подлежи на тълкуване. Това което трябва да се тълкува са последвалите събития. САШ побърза да отвърне на удара, за да не изглежда слаба в очите на света. Афганистан беше нападнат и завладян светкавично, последван от Ирак две години по късно. Но това не изненада никой. Едва ли има човек с трезва преценка, който да не признава факта, че САЩ е най-голямата военна сила, която историята познава. В този смисъл, ясно е, че единствено страните в Съвета за Сигурност на ООН могат да бъдат реален опонент на Вашингтон и дори тогава шансовете за успех на САЩ при сблъсък едно в едно са над 70%. Истинските проблеми на американците не са свързани с побеждаването на враговете им в Централна Евразия, а с това как да управляват завзетите земи след победата. И тук на преден план излезе очевидната слабост и липса на подготовка сред експертите във Вашингтон. Липсата на такт и всякакво разбиране на местните схеми на разпределение на властта и осъществяване на контрола център-периферия доведоха до десетилетие на несигурност и непрестанни кървави атентати. Да, САЩ ликвидираха два диктаторски режима...само за да ги заменят с анархия, дестабилизация и липса на адекватна властова политика. Икономиките, социалната сигурност и законовия ред рухнаха в прахта на лаицизма на новите окупатори. Защото колкото и да се бият в гърдите че са носители на свобода и демокрация, американските военни никога няма да бъдат нищо повече от окупатори за местното население, което се е нагледало на различни форми на диктатура за последните 70 години.

И точно когато всичко като че ли беше достатъчно заплетено, Централна Евразия ни изненада с нова гео-политическа бомба, която затвори устата на всички световни експерти по регионалните проблеми – Арабската Пролет. Арабите добре подбраха момента да разрушат реда, наложен им от САЩ и СССР след 1945г. Световната икономическа криза парализира способността на НАТО да води политика, която следваше в началото на новото хилядолетие, а Русия от своя страна е все така заета с вътрешните си проблеми и удържането на приятелските режим в страните, завършващи на „-стан“. Останали без подкрепата на своите големи спонсори, диктаторите започнаха да капят като есенни листа пред зимата на арабското недоволство и последвалата я пролет изпълнена с упорит стремеж към промяна. Новосъздадената ситуация е напълно непредвидима. Тунис и Либия уж извървя пътя към промените, но съдбата им е все така неясна. Египетския народ води отчаяна борба срещу военните за да предотврати издигането на нов Мубарак. Асадова Сирия все още гори в пламъците на гражданското неподчинение, подхранвани от правителствените снаряди. Йемен като че ли притихна, но едва ли. Ливан и Ирак все още съществуват на ръба на държавността, готова всеки момент да рухне. Историята на региона се пише всеки ден и все още е рано за крайни резултати. В така създалата се ситуация, на преден план излизат интересите на новите икономически колоси – Китай, Индия и Бразилия. Трите страни използваха кризата за да се съюзят с Русия и да разбият монопола на западните икономики. Отделно от това, Пекин възобнови интереса си на запад, където оръжието от Китай е не по-малко търсено от своите руски или американски еквиваленти. Непреклонната политика на червените вождове в Поднебесния комунизъм стана явен по време на кризата в Сирия, и изглежда, че Китай тепърва ще разгъва пипалата на своята политика в региона..

Къде останаха местните? Тихомълком от взора на големите сили, Пакистан създаде своя ядрена програма, последван от Изараел, а сега и от Иран. Като добавим Индия и Русия, Централна Евразия се оказва съсредоточната точка на световните ядрени сили. Получената взривоопасна смес заплашва не само локалния но и световния мир и е време големите лидери по-внимателно да премислят ходовете си в региона. Арабите вече са доказвали, че могат да врътнат кранчето на нефта и да слушат своята собствена съвест и интереси. Израел е винаги непредсказуем, поставяйки личните си интереси над всичко. Не бива да се подценява и възможността на народите между Каспийско и Аралско море да отхвърлят руските марионетки, които ги управляват и да поемат по свой собствен път. Кавказ е всичко друго но не и спокоен. Армения и Азербайджан продължават спора си за Нагорни Карабах, докато Осетия, Абхазия и Грузия са вплетени в сложна игра с Русия, която всячески се опитва да избегне втора Чечня. Отново се наблюдава характерната от векове игра на смяна на съюзи и каузи с цел да се тушира влиянието на големите имперски съседи. Мислим си, че технологичните революция и абсолютизирането на държавните системи е променило правилата на играта, но както Централна Евразия доказва, това съвсем не е така. Регионът е един гео-политически кръстопът, чиято значимост не е намаляла и със стотна за последните пет столетия.