Х о л о к о с т а от Артър Кац Предговор към българския читател Скъпи български читатели, Представям тази книга


Глава – Еврейското виждане за човека



страница3/6
Дата26.08.2016
Размер1.26 Mb.
#7353
1   2   3   4   5   6

7 ГлаваЕврейското виждане за човека
Холокостът бе осъществен от немците и ние ще пропуснем значението на този факт, ако не си спомним преклонението на Еврейството пред Германската цивилизация или иначе казано – преклонението пред “човека”. Ние имахме възвишено разбиране за човека и Бог ни остави да си изживеем тази фантазия за известно време, докато накрая не пожънахме плодовете й. Толкова дълго може да живее човек с митове и измама! Лъжата може да е в услуга на много достойни цели, да има известни успехи и да е съпроводена с добри дела, като естествено за всичко това вие сте уважавания и почитан човек, който обаче живее в измама. Все пак, рано или късно, идва момент, когато самата действителност възстава срещу лъжата и се получава пробив. В такъв момент, колкото по-дълго сте служили на лъжата, толкова по-сурови и потресаващи са последствията. Един ден “всеобщото уважение” изчезва с гръм и трясък и изведнъж се оказваме способни на най-отвратителни постъпки.

Този урок е за всички ни. Това не е шега и с Бога не можем да се подиграваме. Говорим за Действителността, а в дъното на Действителността стои Бог – не такъв, какъвто на нас би ни се харесвал – опитомено божество, което да слуша нашите заповеди и да изпълнява нашите поръчки – но Бог, такъв какъвто Той Е. И както вече казахме, този Бог открива Себе Си най-съкровено, когато съди. Суровите факти говорят, че в днешното просветено време, последователното унищожение на евреите в Европа не беше дело на някакъв първобитен народ, а на най-прославената в цялата история на човечеството цивилилзация. Иронията се крие в това, че именно тази цивилизация беше идол за евреите и те я почитаха повече от всичко друго. Ние самите бяхме нейни покровители. Ние обичахме немската философия и музика, и цялата дълбочина и богатство на тази цивилизация с двехилядогодишна история ... но тя не ни спаси.

До идването на власт на Хитлер, Германия беше за нас върхът на цивилизацията. По това време, Библията вече отдавна не беше наш пътеводител. Никой или почти никой вече не очакваше идването на Месия в плът и кръв. Напротив, все по-разпространено беше виждането, че ще има един вид просветена Месианска епоха, подобна на онова, което германската цивилизация вече представляваше. Тази епоха трябваше да бъде достигната посредством просветеното себелюбие на едни морални личности. Фактически, Германия се беше превърнала за мнозина “еманципирани” евреи в сбъднатото Месианско царство. Преклонението на евреите пред човека беше въплътено в германската цивилизация, всред която те живееха. Ето защо, и в това се крие върховната ирония, Бог е искал именно Германия да ни донесе унищожение ... чрез Холокост.

Да си немски евреин е било висша чест, за която е можело само да се мечтае. Дълго преди Втората Световна Война, когато полските евреи идвали, като имигранти в Германия, немските евреи гледали на тях отвисоко, защото били груби, недодялани и ортодоксално религиозни; имали дълги бради; идвали от селата (штетели) ¹ и гетата. За разлика от тях, немският евреин се считал за освободен духом човек – отражение на най-високите стандарти на германския рационализъм и цивилизация.

Немските евреи гледали на себе си, като на висша каста, дала значителен принос в развитието на тази цивилизация. Трите великана на дведесети век, оказали огромно влияние на съвременния свят – Карл Маркс, Зигмунд Фройд и Алберт Айнщайн, са били и тримата немскоговорящи евреи. Почитта, която повтарям, изпитвали немските евреи към обкръжаващата ги цивилизация била такава, че с времето тя се превърнала за тях в заместител на библейското очакване на Месия. По преценката на мнозина, ако можело, така да се каже, да се германизира света и всички да споделят философските, етични и морални качества, присъщи на рационалния германски ум, тогава светът би навлязъл в Месианската епоха. Споделяйки германския рационализъм, ние споделихме и неудобството, което изпитва рационалния ум, изправен пред свръхестествения Бог на Стария Завет. Затова и отрекохме всякаква възможност в днешно време Бог да се меси в човешките дела. Така сами лишихме себе си от действена и спасителна вяра, която да ни бъде опора в Холокоста.

Пострадахме от народа, който превъзнасяхме. Липсваше ни разбиране за вродения човешки грях. Затова и не предвидихме злото, на което е способен човек – нечовешко, дори животинско зло, сторено ни от самите онези, които бяха проекция на разбирането ни за възвишения човек. Германската цивилизация беше отражение на нашите възвишени и идеалистични идеи за нас самите – идеи, които подозирам, че въпреки незатихналата още трагедия, ние все още изповядваме! Ние сме народ предаден на себевъзхвала, себечеститене и себеоценка. Това пронизва религиозния и културния ни живот. Толкова сме впечатляващи в собствените си очи, че сме заслепени за онази развала, която е присъща на човека, като Човек – една поквара, която надхвърля проблема за германската цивилизация. Иначе казано, трябва да разберем, какво представляват самите хора, а не цивилизациите. Това именно е урокът, който още не сме усвоили. Ние все още почитаме човека, дори и след най-уродливата му постъпка в нашето съвремие. Не желаем да разберем, че и ние сме наследници на същата тази развала, която властва, както всред германците, така и всред всички останали народи. За наше съжаление и срам, пряко волята ни, ние ще проявим същата извратеност в нашето поведение, като нация, ако не искаме да си я признаем, такава, каквато ни я описват Писанията на нашия Бог.

Чудовищното падение на човека, не се състои само в ужаса на последователното изтребване на цял народ. Като че ли това не беше достатъчно, но в своята извратеност, човек употреби такива уродливи, отвратително низки изтезания и експерименти и стана обект на такова падение и унижение, каквито не можеше да си представим, че можем да очакваме от народ, почитан от всички останали за своята бляскава ерудираност. Холокостът задълго ще остане отворена рана, не само поради скръбта за шестте милиона избити евреи, но и заради смъртта на надеждата ни – Германия. Германската цивилизация, която хвалехме и почитахме, стана по ирония, не на съдбата, а на волята на Бога – инструмента на нашето унищожение! Ако решим, че това е случайно и не е преднамереното действие на Бога, все още не сме достигнали до разбирането, което Той иска да имаме. Досега не сме взели под внимание и не ни идва на ум, че Бог има пръст в това, прехвалената Германска цивилизация да се сгромоляса и да достигне до низостта на нацистките зверства. Това преобърна всичко, на което сме се надявали и то с каква бързина и ярост! Все едно, че Бог беше търпял и чакал, но нас изглежда нищо не е можело да ни трогне. Бяхме решили да превърнем света в свой собствен рай независимо от Него и това какво Той мисли за нас и за цялото човечество.

Възприемайки се, като модел и еталон за човечност, за нас е немислимо да повярваме, че ние сме извършили или сме способни да извършим грях или престъпление, което би могло евентуално да оправдае Холокоста. В действителност (може би с малки изключения) имаме ли ние, съвременните евреи, някаква реална представа за греха? Имаме ли ние, като народ, съзнание за греха? И въобще у кого от съвременните хора има такова съзнание? Номиналните християни се съгласяват с “доктрината за греха”, но какво говори истинската им същност? Колко ли споделят тайно същата тази горделива, хуманистка теза, че: “Ние не сме чак толкова лоши!”? Но божието мнение е:

Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?” (Еремия 17.9)

Ние евреите винаги сме разглеждали еврейския начин на живот, като превъзхождащ в етично и морално отношение всичко останало. Но не ли карат последните събития в Израел, като нация и народ, да признаем окончателно провала си, не само като евреи, но и като хора? И действително не сме ли просто хора? Това е видно в собствените ни грешки и неудовлетвореност, в частност във вътрешните ни разделения на светски и религиозни евреи и в отношението ни към чужденците в Израел. Затваряме си очите пред насилието и дори оправдаваме мъченията, като отговор на все по-сложната ситуация – дяволски оплетена и неразрешима по друг начин. Това е върховна ирония и тя трябва да свърши с онова окончателно признание, което очаква Бог:

Костите ни изсъхнаха и надеждата ни се изгуби; ние сме загинали." (Ездра 37.11).

Като народ, не сме правили такова признание през цялата си история до ден днешен, въпреки неописуемите си страдания през вековете. За евреина, да изгуби надеждата си означава да умре и това е последното нещо, което той ще направи. За жалост притежаваме несекваща вяра в нас самите и в способностите ни. Непоправими хуманисти и неугасващи оптимисти, все още не сме разбрали, че оптимизмът основан на човека е лъжлива надежда. Това е причината, поради която безуспешно се опитваме да закрепим държавата си – лъжливата ни представа за нас самите и ... за Бога. Дори не можем да си представим съдбата, предначертана ни в Библията и тя трябва да се изпълни пряко волята ни. Божието Слово, Неговото име, Неговият завет, чест и обещания са поставени на карта, защото на Авраам бе казано, че от неговото потомство ще произлезе семе, което “ще благослови всичките племена на света” (Битие 12.3). Самоувереност и самонадеяност все така изпълват сърцата ни. Какво тогава трябва да стане, за да се сбъднат думите на Езекиил 37? Каквото и да е то, не трябва ли Бог да го изиска от нас?


¹ shtetl [shtetels/shtetlach] Етим.: Идиш shtetl, от късногермански stetel, умалително на stat място, град, селище – Merriam-Webster online Dictionnary – (бел.прев.)

 

8 Глава – Божието виждане за човека


Бог много ясно и недвусмислено е казал какво мисли за човека. Действията Му съответстват на Неговата гледна точка.

Бог надникна от небето над човешките чада, за да види, има ли някой разумен, който да търси Бога. Всеки един от тях се обърна надире; всички заедно се развратиха; няма кой да прави добро, няма ни един.” (Псалми 53.2-3).

Ако би забелязвал беззаконията, Господи, то кой Господи, би могъл да устои?" (Псалми 130.3)

... пред Тебе няма да се оправдае ни един жив човек.” (Псалми 143.2).

Забележителното е, че никой не е съгласен с Него! Сторили ли сме грях, който да ни е засегнал толкова дълбоко, че наистина да разберем неописуемото падение на човека, съдейки по нас самите? За нас грехът не е ужасен, защото естеството на греха е да замъгли оценката ни за него. Грешната плът не винаги се проявява в изнасилване или да биеш жена си, или в убийство. Тя може да намери израз и в интелекта, посредством музиката, изкуството, бизнеса и постиженията на науката, и ние се отдаваме на тези аспекти на греховната плът. Бог обаче е на мнение, че “плътта” (или човешката природа) е изцяло негодна. Ако не се съгласим от все сърце с това основно виждане за човека, няма начин да бъдем Евреи в библейския смисъл на думата. Това че ние, евреите разглеждаме себе си, като най-надарените измежду хората, все пак, не променя факта, че и най-надареният човек си остава “само лъх” (Псалми 39.5).

Има толкова много себеизтъкване в нашия еврейски живот, подсилвано от постиженията и успехите ни! Още ли сме в плен на илюзията, че сме морални и достойни? Тази илюзия е лъжа. Но Бог ще ни помогне да разберем това – “Наистина няма праведен човек на земята, който да струва добро и да не греши.” (Еклесиаст 7.20). Ако не се съгласим с Бога и Словото Му, със сигурност ще трябва да разберем тия неща от горчив, собствен опит.

Какво трябва да стане, за да се съкрушим ние – “хората на Книгата” – и да се покорим на думите от Книгата, засягащи нашето състояние, колкото и да противоречат те на нашата представа за нас самите? Можем да пазим най-превъзнесено самомнение за себе си, докато не срещнем такова изпитание на характера ни, което да не издържим. За повечето от нас евреите, животът е бил осигурен. Никога не сме имали случай да откраднем или да убием. Били сме предпазени от подобна нелицеприятна “необходимост” под покрова на сигурността, присъща на средната класа и нейната култура. Никога не можем да си представим, че сме способни на подобни неща и човек може цял живот да прекара с тая заблуда. Бог, обаче не гледа на нас благосклонно, само защото сме били предпазени по силата на обстоятелствата от това наистина да извършим тези неща. Бог съди по това, което е в сърцето. От тази гледна точка, в сърцето си, ние сме вече убийци. Нежеланието ни да се покорим на Божието Слово относно състоянието на човека, свидетелства за гордост, която от своя страна е коренът на всеки грях. Това е и причината за Неговите съдби над нас; гордостта прави наказанията неизбежни.

Иронията се състои в това, че именно защото ние сме грешници, не можем да се видим, като такива. В състояние ли сме да се възприемаме и оценяваме обективно? Прочее, ако ще има истинско откровение или разбиране за нашето състояние, като личности и като народи, то трябва да дойде отвъд нашата субективност, т.е. за да разберем нещо за себе си, трябва да започнем да мислим с категории, които са ни били непознати до днес. Нещо повече, това не са категориите, които грешният човек търси, намира или използва. Дори, когато ни ги предлагат с готовност и съчувствие, ние пак се противим. За да разпознае човек себе си, като грешник, е нужно едно нещо: да се срещне с Бога в качеството Му на БОГ в Неговото величие и могъщество, като Справедлив Съдия. Тази среща, считаме, че се състоя в пълна мяра при разпъването на Исус от Назарет и в Аушвиц – две места, които атеистичният ни ум отказва да обсъжда. Там и само там – в мрака на осъждението, човек получава откровение за своята грешна същност. В действителност, този мрак и това наказание са следствие от това, че човек е грешен. Атеистът клати глава – “Къде беше Бог в Аушвиц?”. Колкото и странно да е, истинската вяра се ражда там, където атеистът мисли, че тя умира!

Човешкото падение и греховност са толкова явни и всепроникващи, че лекарството за тях никога не е било поправително обучение, курсове за самоусъвършенстване, самодисциплина или каквато и да е друга дейност, която човек, бидейки самия той покварен, може да роди. Единственият изход е да станеш ново създание. Нещо трябва да се предприеме срещу греха, и все таки, човек е неспособен за това, защото каквото и да опита (например човеколюбие, добри дела), то е отражение на неговата греховност. Какво правим ние евреите днес? Какво е сега Йом Кипур (Денят на Изкуплението) без храм, без свещенство и без жертви? Молитва със съкрушено сърце или религиозна необходимост? Може ли рецитираната от книга молитва, колкото и искрена и приемлива да е тя в Божиите очи, да бъде цяр за отвратителното ни състояние, от което Той отвръща лицето си? А като казахме искрена – може ли да е искрена молитвата на едно сърце, което все още не е било поразено от истината за себе си? И така, все в тоя порочен кръг се въртим – вроденият ни грях е станал толкова банален и маловажен, колкото и опитите ни да се справим с него.

Тогава Самият Бог прави нещо (на което човек е неспособен) с цел да утвърди Словото Си и да разкрие истината за бедстващото състояние на човека, състояние, което един праведен Бог не може да търпи. Той свидетелства:

Не, ръката на Господа не се е скъсила, та да не може да спаси, нито ухото Му е оглушало, та да не може да чува; но вашите беззакония са ви отлъчили от Бога ви и вашите грехове са скрили лицето Му от вас, та не ще да чува” (Исая 59.1-2).

Това разделение, ако се пренесе във вечността, довежда до непоправими душевни страдания. Ако не повярваме на Божието Слово, че “грехът е много грешен”, тогава ще повярваме ли, ако видим какво поиска Бог, за да има прошка? Никога няма да разберем величието на греха самички, защото грехът има това качество да заблуждава и да не се нарича грях. Най-доброто описание на греха намираме в цената, която плати Бог за прощаването на греховете – “Холокостът” на Исус. Без това откровение хората са обречени преценката им за тях самите, никога да не съвпадне с Божията. Грехът се открива, като грях в присъдата, която тегне над него и това, което Бог въздава заради греха. Неговата присъда над греха се изпълни, когато Той го взе на себе си, изпращайки Своя собствен Син, като жертва за грях. Божията праведност се открива най-пълно в разпънатия Месия. Грехът е най-пълно разкрит, като греховен в разпънатия Месия. Най-дълбокото откровение за човешкото състояние е разпънатият Месия. Най-проникновеното свидетелство за милостта на Бога, който въздава за греха, е че самият Той пожела да изстрада наказанието за греха, като Бог, в Своето собствено разпятие.

Причината за нашата надутост и егоизъм, е че не сме видяли Бога, какъвто Е. Няма друг начин да поправим погрешната си преценка за човека (и Бога), освен като съзрем същността на Бога, в делата Му. В неговите дела ние виждаме Него. Най-голямото дело, което Той извърши, не беше ли да предаде Себе си на унижението на Кръста?

Какво става, когато откажем поуката от това дело? Или гледаме на разпъването на нашия Месия, като на историческа грешка? Или считаме, че той е бил неудобен политически за Римляните, които го разпъват? Постъпвайки така не губим ли най-големия дар на Бога спрямо хората – да разберат грешната си природа и цената на прошката? Отказът да разберем Божията наредба, колкото и ужасителна да е тя за нас, означава смърт. Когато Израел се скиташе из пустинята, спасението беше във вид на медна змия, която Моисей “тури на най-високата върлина; и когато змия ухапеше някого, той, като погледнеше на медната змия, оставаше жив” (Числа 21.4-9). Да отричаш реалността на Кръста или силата на Разпнатия там, е по ирония на съдбата “ревизионизъм” подобен на този, който днес отрича нацисткия Холокост!

Както вече казахме, причината Холокостът да ни свари неподготвени, беше преклонението ни пред германската цивилизация, която поставяше на пиедестал човека, човешките мисли и човешките способности да бъде етичен, морален, разумен и културен. Ако не се съгласим с Бога относно вродения в човека грях и низост, пронизващи цялата му същност – мнение ясно изказано на едно единствено място, там където бе разпънат нашият Месия – тогава ще ни се наложи да четем за това другаде – в собственото си страдание. Отхвърлянето на това откровение до ден днешен ни обрича да превъзнасяме човека, което е сериозна заблуда. Считаме човека за праведен, защото не сме разбрали греха, който бе осъден при смъртта на собствения ни Месия.

Той за нас направи грешен (Гръцки: Грях) Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни (Гръцки: Правда) пред Бога.” (2 Коринтяни 5.21).

Ако принизим Кръста до някакъв вид политическа смърт, пропускаме всичко, което Бог е желал да ни открие и оставаме без ориентир. Така, неотстъпно следваме заблудите си относно човека и нас самите и бавно, но сигурно се приближаваме до още по-страшен Холокост. (Вж. Еремия 30.7) ¹
¹ “Горко! защото велик е оня ден, подобен нему не е бивал; именно той е време на утеснението на Якова; но ще бъде избавен от него.” (Еремия 30.7)

 

9 Глава – Холокостът в контекста на историята на Израел


Писанията ни помагат да разберем концепцията за общия грях и вина. Бог не гледа, като нас и Той съди цялата нация, с която е сключил завет, като един народ. Ние евреите сме неразривно свързани с нашата нация. Нашият личен живот може да е безкрайно добродетелен, или поне може да си мислим така, но все пак Бог ни вижда съединени и споделящи съдбините на нашия собствен народ. Ето защо великите пророци, които действително са билиправедни, викайки към Бога, са говорили така, все едно че споделят изцяло и се самоопределят с греховете на целия свой народ: “Съгрешихме. Постъпихме извратено.” (Данаил 9.5 и т.н.). Нашето модерно общество на индивидуалисти не се поддава на подобен род библейско възприятие на реалността, където много отделни личности се разглеждат, като едно цяло и страданията ни произтичат от това наше несъгласие.

Нужни са ни Божиите стандарти, за да разберем правилно и да добием вярна представа за евреина и за неговите беди, а Бог ни е дал нужното в заветните отношения сключени между Него и Израел. Ние, съвременните евреи, сме изгубили така нужното ни и жизненоважно разбиране за тези отношения. Едно доказателство за загубата на заветно самосъзнание е честотата на разводите. Всичко, което касае заветните неща е с небесен произход. Те не могат да се измислят от човека. Това, което трябва да се запитаме е дали божественият завет е все още в сила, що се отнася до наказанията и дали неговите условия са все така обвързващи. Кога той бива отменен и става недействителен и невалиден? Веднъж сключен, заветът е в сила, и ако не сме се облагодетелствали от ползите и благословенията, чрез съобразяване с неговите условия, дали попадаме под наказанията предвидени в случай на неспазване на завета? Липсата на благословение, библейски казано, е “проклятие”, т.е. проклинане, или произнасяне на злини, като следствие от неспазването на завета.

Фактът, че ние не познаваме заветните си задължения, не ни освобождава от тях. Нещо се е случило на Синай преди хиляди години и това ни касае нас днес. Било е договорено нещо, което обвързва бъдещите поколения, дори и ние да не знаем за този договор. Самото ни незнание е обвинение. Ние сме все още обвързани с нещата, които са били договорени и разбрани. Всеки евреин е зависим от заветния договор, било то за благословение или проклятие, в зависимост от отношенията ни с Бога, защото нещо е било договорено между нашите деди и Бога. Във Второзаконие 29.14-15 четем

“И аз не правя тоя завет и тая клетва само с вас, но както с ония, които днес стоят тук с нас пред Господа нашия Бог, така  и с ония, които днес не са тук с нас”.

Най-жалкото е, че не сме имали мъже, които да ни научат и да ни кажат това, като пастири, които да са достатъчно загрижени за душите ни.

Джон Брайт, в книгата си Завети и Обещания, пише:

“Второзаконие поставя самото съществуване на нацията под условията на завета. Няма никакви безусловни обещания! Дори обещанието за земята е придружено от предупреждение и заплаха. По един класически начин, Второзаконие се обръща към Израел, като че още не е влязъл в земята—все едно, че обещанието за земята, отдавна изпълнено, е все още на дневен ред и е обект на условия. Второзаконие се обръща към всяко поколение все едно, че стои със своите деди на Синай и се е обвързало лично с условията на Завета.

Моисей повика целия Израил и им каза: Слушай, Израилю, повеленията и съдбите, които изказвам на всеослушание днес, за да ги научите и да внимавате да ги вършите. Господ нашият Бог направи завет с нас на Хорив. Тоя завет Господ не направи с бащите ни, но с нас, които всички сме живи тук днес.” (Второзаконие 5.1-3).

Потомците на Израел от всички поколения са обвързали себе си с условията на завета. Второзаконие ги призовава към абсолютно послушание на заветните повеления и ги предупреждава, че ако не ги изпълняват, всички обещани благословения ще бъдат отнети.” ¹

Къде тогава намираме, дори и намек за това, че заветните условия са вече минало, и че Израел във всичките си поколения е освободен от техните изисквания? Не е ли очевидното отсъствие на благословения, белег за което са усилващото се безпокойство, напрежение и все по-голям страх в живота на евреина, знак за това, че Богът на тези заветни условия е все още Бог? Какво безочие от наша страна е, погледнато по този начин и имайки предвид двехилядогодишното ни изгнаничество – свидетелство за Божиите клетви, да мислим, че можем едностранно да завладеем отново Обещаната Земя без преди това да се съобразим с Бога от Синай и Неговите заветни изисквания. Библейското свидетелство, нашата трагична история в диаспората и днешното все по-отчайващо положение на държавата Израел, изглежда навеждат на мисълта, че подобен теологичен подход е все така истинен и жизнено значим.

Оставането в Обещаната Земя е обект на условие. И все пак това условие въобще не се взима под внимание, камо ли пък някой да се опита да го потвърди. Един пример за това е все по-влошаващото се отношение спрямо Палестинците. Наравно с все по-ясно изразената от тях заплаха за нашето съществуване, като нация, това, което е било немислимо преди време става все по-обичайно. Спазването на етиката и морала, някога така свойствено на евреите, се превръща в рядкост, за да не кажем, че въобще изчезва. Да не се окажем в положението да говорим и да вършим неща, които разкриват, не някаква нова тенденция, а онова, което винаги е било наша историческа наклонност и характер? Ако подтискаме неевреите, как бихме могли да мислим, че имаме безусловно владение над Обещаната Земя? Не предизвикваме ли с действията си ново изгнание и гибел? В действителност, може да се окаже, че най-важният показател за спазването на завета ни с Бога е отношението към неевреите, живеещи в нашата Земя. Настоящето ни отношение към тях е може би най-уличаващото доказателство за продължаващо неспазване на завета. Но кога ли сме признавали и поправяли предишните си грешки? Ние, които имаме, още от времето на Моисей, изрично заявление за това как да се отнасяме към неевреите, които са сред нас, се оказваме, по ирония на съдбата, в положението да защитаваме от тях безопасността и самото съществуване на Държавата, като при това използваме методи, които са противоположни на Божиите изисквания. Да отричаме това или да се правим, че Бог не е говорил, означава да си навлечем проклятие, като пряко следствие от неспазването на условията на Завета – проклятие състоящо се в изгнание!

Причината да бъдем отхвърлени тогава не е ли в сила и днес? Спазваме ли сега завета с по-голяма ревност отколкото тогава? Не сме ли днес дотолкова светски и отхвърлящи Бога, че “завет” ни е също толкова чужда дума, колкото и думата “Бог”?



Нека да разгледаме конкретния текст в Левит 26:

1 Да не си правите идоли или кумири, нито да си издигате стълбове, нито да поставяте в земята си камък с изображения, за да му се кланяте: защото Аз съм Господ вашият Бог. 2 Съдбите Ми да пазите и светилището Ми да почитате. Аз съм Господ. 3 Ако ходите по повеленията Ми и пазите заповедите Ми и ги вършите, 4 тогава ще ви дам дъждовете на времето им, и земята ще даде плодовете си, и полските дървета ще дадат плода си. 5 Вършитбата ви ще трае до гроздобер и гроздоберът ще трае до сеитба; и ще ядете хляба си до насита и ще живеете безопасно в земята си. 6 Ще дам мир на земята и ще си лягате и никой няма да ви плаши; и ще изтребя лошите зверове от земята и нож няма да замине през земята ви. 7 Ще гоните неприятелите си и те ще падат пред вас от нож. 8 Петима от вас ще гонят стотина, а стотина от вас ще гонят десет хиляди; и неприятелите ви ща падат пред вас от нож. 9 Аз ще погледна благоприятно към вас, ще ви направя да нарастете, ще ви размножа и ще утвърдя завета Си с вас. 10 Ще ядете стари жита, да! ще извадите старите, за да наместите  новите. 11 Още ще поставя скинията Си между вас; и душата Ми не ще се погнуси от вас. 12 Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог и вие ще бъдете Мои люде. 13 Аз съм Господ вашият Бог, Който ви изведох из земята на египтяните, за да не им робувате; и строших жеглата на ярема ви и ви направих да ходите изправени.

Тази велика глава започва с уверения за изключителни благословения, каквито на никой друг народ не са били обещани. Започвайки с благословения за плодовете на Земята и завършвайки с безопасен живот в нея, Божиите обещания са изобилни и се намират в пряка зависимост от съблюдаването на завета от страна на Израел: “Ако ходите по повеленията Ми и пазите заповедите Ми и ги вършите, тогава …” Тези временни благословения се увенчават с обещанието за самото присъствие на Бога – “Още ще поставя скинията Си между вас; и душата Ми не ще се погнуси от вас. Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог и вие ще бъдете Мои люде.” След обещанията за добро идват и обещания за зло, назовавани “Възмездието за Завета”, в случай, че Божиите повеления и заповеди бъдат отхвърлени. Те включват по-голямата част от главата – стихове 14-46: Но ако не Ме послушате и не извършите всичките тия заповеди, и ако отхвърлите повеленията Ми, и ако душата ви се погнуси от съдбите Ми, та да не вършите всичките Ми заповеди, и нарушите завета Ми, тогава ето какво Аз ще ви направя: ще изпратя върху вас ужас, охтика и треска, които ще развалят очите ви  и ще стопят душата ви ; и ще сеете семето си напразно, защото неприятелите ви ще го ядат. Ще насоча лицето Си против вас, и ще бъдете избити пред неприятелите и; ония, които ви мразят, ще владеят над вас, и ще бягате, когато никой не ви гони. И ако при всичко това не Ме послушате, тогава ще ви накажа седмократно повече за греховете ви. Ще строша гордата ви сила и ще направя небето ви, като желязо и земята ви, като мед. Силата ви ще се иждивява напразно, защото земята ви няма да дава плодовете си и дърветата на земята ви няма да дават плода си. И ако ходите противно на Мене и не склоните да Ме слушате, ще наложа върху вас седмократно повече язви според греховете ви. Ще изпратя между вас диви зверове, които ще ви лишат от чадата ви, ще изтребят добитъка ви и ще ви направят да намалявате, та пътищата ви ще запустеят. И ако от това не се поправите и не се обърнете  към Мене, но ходите противно на Мене, тогава ще ходя и Аз противно на вас и ще ви поразя, да! Аз, седмократно поради греховете ви. И ще докарам на вас нож, който ще извърши отмъщение за завета; и когато се съберете в градовете си, ще изпратя между вас мор; и ще бъдете предадени в ръката на неприятеля. И когато ви строша подпорката от хляба, десет жени ще пекат хляба ви в една пещ и ще ви върнат хляба с теглилка; и ще ядете, но няма да се насищате. Но ако и след това не Ме послушате, а ходите противно на Мене, то и Аз ще ходя противно на вас с ярост и ще ви накажа, да! Аз, седмократно за греховете ви. Ще ядете месата на синовете си и месата на дъщерите си ще ядете. И ще разоря оброчищата ви, ще съборя кумирите ви, и труповете ви ще хвърля върху труповете на презрителните ви идоли; и душата Ми ще се погнуси от вас. Ще обърна градовете ви на пустиня, и ще запустя светилищата ви и не ще да помириша дъха на благоуханните ви приноси. Ще запустя и земята ви, тъй щото да се смеят за това неприятелите ви, които живеят в нея. А вас ще разпръсна между народите и ще изтръгна нож след вас; и земята ви ще бъде пуста и градовете ви пустиня. Тогава земята ще се радва на съботите си през всичкото време докато е пуста, и докато вие сте в земята на неприятелите си; тогава ще се успокои земята и ще се радва на съботите си. През всичкото време, когато е запустяла, ще си почива, защото не си е почивала в дължимите  от вас съботи, когато вие живеехте в нея. И на останалите от вас ще вложа страх в сърцето им в земите на неприятелите им; шум от поклатен лист ще ги погне, и ще бягат, като бягащи от нож; и ще падат, когато никой не ги гони. Ще падат един върху друг, като че ли пред нож, когато никой не ги  гони; и ще бъдете безсилни да устоите пред неприятелите си. Ще погинете между народите; и земята на неприятелите ви ще ви пояде. Останалите от вас ще се стопят за беззаконията си в земите на неприятелите си; а още за беззаконията на бащите си ще се стопят заедно с тях.

Не свидетелства ли трагичната история на нашия народ, та чак до наши дни, за Божията вярност към Своите думи? “Ужасът”, който е “предвиден”, опустошените градове, запустението, победата на враговете и тяхното властване над нас, разпръсването между народите, “небето ви, като желязо и земята ви, като мед” и всичко това “поради греховете ви.” Както казва С.Х. Келог в станалия класика коментар към книга Левит, всички тези страшни съдби преобръщат “и дори заличават всички благословения.” По-нататък той проницателно коментира, че принципите, изложени в страшните заплахи на Бога, все още действат: “Мисълта, която пронизва всички тези изобличения и определя формата, която те приемат е именно тази: че съдбите следващи всяко ново ожесточение и неразкаяние от страна на Израел ще бъдат белязани от нарастваща суровост и думата “седмократно”, свързана със свещенното число “седем”, ни навежда на това, че отмъщението ще е “отмъщение за завета” (ст.25), а също и ужасната методичност и щателност, с които предвещаните Божии съдби ще сполетят Израел, в случай, че упорството му не се сломи” (стр.535, подчертаното мое).І

Категоричността на тези думи от Библията кара човек да се замисли, защо те не са станали основен принцип за обяснението на всички беди на евреите – минали, настоящи и бъдещи. Защо сме престанали да му обръщаме внимание? Келог казва: “С пълно право бихме могли да кажем, че имаме точно описание на историята на еврейския народ, от дните на Моисей до днес, ако четем тази глава, като точен превод от езика на предсказанието на езика на историята” (стр.538). От пленяването и разпръсването на Северното Царство през 721 Пр.Хр. до падането на Ерусалим през 586 Пр.Хр., бедите на Израел са били изпълнение на божиите думи. Келог продължава: “Ужасите, за които така печално свидетелства Плачът на Еремия, не са нищо друго освен исторически сбъдналите се думи на 26 глава на книга Левит… Когато отстъпничествата се повтаряли и наказанията следвали едно след друго.” Всичко това, разбира се, Келог го е писал много преди Холокоста през XX век. Ако вземем предвид факта, че световното Еврейство не дава признаци да съжалява за нещо, има ли причина, поради която ние с вас днес да не попаднем също под проклятието на завета? Самият факт, че при подобно предположение, сме склонни по-скоро да негодуваме, отколкото да имаме угризения, е може би доказателстство за това, че не сме се променили! Ако сме се объркали, Бог би могъл бързо да поправи гледната точка на световното Еврейство, ако ние поне започнем да мислим върху възможността всичко написано в завета, както благословенията така и проклятията, да е все още в сила?

Пряката връзка, която съществува между размерите на най-голямата трагедия за Израел (унищожението му, като нация) и “гнева” на Бога, старателно описан в Левит 26 глава, “не може да се обясни адекватно”, казва Келог, “като наречем това – удачно предположение или пък случайно съвпадение” (стр.540). Освен това, за да не се поддадем на изкушението, че тези Божии съдби са изцяло в миналото, Келог пророчески добавя, че дори и те “несъмнено да са се сбъднали, отчасти, в дните на Вавилонския плен и последвалото го завръщане, те [все пак] ще имат едно още по-точно, пълно и впечатляващо изпълнение през [бъдещите] векове”, което, по времето, когато Келог пише това е включвало и XX век! (стр.543, курсивът мой) И все пак, с какво да си обясним оцеляването на този народ, въпреки историческите му перипетии?



40 Но ако изповядат беззаконието си и беззаконието на бащите си в престъплението, което са извършили против Мене, и още, че са ходили противно на Мене, 41 и че Аз ходих противно на тях и ги отведох в земята на неприятелите им, - ако тогава се смири езическото (необрязаното) им сърце, и приемат наказанието на беззаконието си, 42 тогава ще си спомня завета Си с Якова; още завета Си с Исаака и завета Си с Авраама ще спомня; ще спомня и земята. 43 И земята, като ще бъде напусната от тях, ще се радва на съботите си, както стои пуста без тях; и те ще приемат наказанието за беззаконието си, за гдето отхвърлиха съдбите Ми и за гдето душата им се отврати от повеленията Ми. 44 Но и така, както са в земята на неприятелите си, няма да ги отхърля, нито ще се отвратя от тях до там щото да ги изтребя и да наруша завета Си с тях; защото Аз съм Господ техен Бог;

45 но заради тях ще си спомня завета, който направих  с праотците им, които съм извел из Египетската земя пред очите на народите, за да бъда техен Бог Аз съм Иеова.

46 Тия са повеленията, съдбите, и законите, които Господ направи между Себе Си и израилтяните, чрез Моисея, на Синайската планина

Колкото и да се хвалим с оцеляването си и древността си, като народ, считайки го за наше постижение и заслуга, тези стихове ясно обясняват, че заслугата за това следва изцяло да се припише на Божията милост. Келог с право отбелязва (стр.542):

“Продължаващото съществуване на този народ и до наши дни, запазването на неговите народностни особености в продължение на хиляди години, въпреки разпръсване и робство, си остава несравним с нищо феномен - напълно необясним, ако не приемем, че Бог е имал замисъл и че самият Той се е намесвал, за да опази Израел. Защото къде другаде ще намерите народ, който е преживял подобни беди и не е погинал?” Великите условия “ако” и “тогава”, отнасящи се до бъдещето на евреите, се намират в стих 40 на разглеждания от нас текст: “Но ако изповядат беззаконието си и беззаконието на бащите си в престъплението, което са извършили против Мене … ако се смири езическото (необрязаното) им сърце и приемат наказанието на беззаконието си, тогава ще си спомня завета Си с Якова; още завета Си с Исаака и завета Си с Авраама ще си спомня; ще си спомня и земята.”

И така, нещо все още предстои – великото “ако”, казано за онова смирено сърце, което “приема наказанието на беззаконието си”. Частичното връщане от Вавилонския плен и най-вече това, което представлява днешната държава Израел, по никакъв начин не би могло да се каже, че изпълнява това пророчество. Именно с надеждата за неговото изпълнение, което самият Бог очаква, се пише тази скромна книга. Защото:

“След онези далечни дни, Израел отново забрави за Бога и извърши своя най-голям грях, като отхвърли и разпъна обещания му Месия; затова и отново, в съгласие със заплахата от първата част на тази глава, те бяха изгонени от земята и разпръснати сред народите, а земята отново, за векове наред е оставена да пустее.” (Келог, стр.546).

Вярно е, че това е било писано преди раждането на Държавата Израел през 1948. И все пак, не бива да считаме днешният Израел за изпълнение на горе-цитираното “Ще си спомня и земята”. Тези думи все още очакват онова “тогава”, когато ще изповядаме нашите престъпления. Най-вероятно e, и за това вече споменах, съгласно Божия план, ние да сме в земята си, единствено като прелюдия към още едно разпръскване и опустошение, обусловено от думите на книга Левит. И какво друго бихме могли да очакваме, като се има предвид, че не поискахме да разгледаме Холокоста, като “наказание [т.е. съд] за нашите беззакония” (стих 41 по-горе). Прочее, нацисткият Холокост отправя най-дълбок призив към нас: да разгледаме своето минало, като ключ към нашето бъдеще. Да се отвърнем от този факт, като от грешка на историята или машинация на отделни злонамерени хора, вместо да го разгледаме, като обещаният от Бога съд за нашите престъпления и неизповяданите беззакония на нашите бащи, означава да си навлечем още по-големи бедствия —“седмократно” по-лоши! (Вж. Левит 26.18 по-горе.) Самият факт, че не познаваме тези и други подобни текстове от Библията, а и самата Библия, е свидетелство за отстъпничеството, в което все още живеем и за което все още сме отговорни. Както вече видяхме в Левит 26 глава, Бог казва, че когато признаем греховете на нашите деди, като наши собствени и че наказанията, които сме преживяли са били изцяло справедливи и заслужени, тогава Той ще се върне и ще си спомни Своя завет с нас. Греховете на дедите ни са наши собствени до деня, в който не се отделим от тях посредством един искрен, сърдечен повик:

Останалите от вас ще се стопят за беззаконията си в земите на неприятелите си; а още за беззаконията на бащите си ще се стопят заедно с тях; Но ако изповядат беззаконието си и беззаконието на бащите си в престъплението, което са извършили против Мене и още, че са ходили противно на Мене и че Аз ходих противно на тях и ги отведох в земята на неприятелите им - ако тогава се смири езическото (необрязаното) им сърце и приемат наказанието на беззаконието си, тогава ще си спомня завета Си с Якова; още завета Си с Исаака и завета Си с Авраама ще си спомня; ще си спомня и земята.” (Левит 26.39-42). Тези думи още не са получили историческото си изпълнение. Това, което трябва да се запечати в нашето Еврейско съзнание е, че хиляди години след дадени събития, ние си оставаме свързани с нашия народ и с неговите грехове. Фактът, че не сме се отказали публично, не сме се отделили от техния грях и не сме признали нашия собствен, означава, че ние все още сме в него, и следователно изпитваме на себе си неговите последствия. Мълчанието ни работи срещу нас.

¹ Bright, John, Covenants and Promises, Westminster Press, 1976, pp.131-133.

² Kellogg, S.H., Studies in Leviticus, Grand Rapids, Kregel, 1991, pp.529-549. Първо издание, Ню Йорк, 1891.

Писанията ни помагат да разберем концепцията за общия грях и вина. Бог не гледа, като нас и Той съди цялата нация, с която е сключил завет, като един народ. Ние евреите сме неразривно свързани с нашата нация. Нашият личен живот може да е безкрайно добродетелен, или поне може да си мислим така, но все пак Бог ни вижда съединени и споделящи съдбините на нашия собствен народ. Ето защо великите пророци, които действително са билиправедни, викайки към Бога, са говорили така, все едно че споделят изцяло и се самоопределят с греховете на целия свой народ: “Съгрешихме. Постъпихме извратено.” (Данаил 9.5 и т.н.). Нашето модерно общество на индивидуалисти не се поддава на подобен род библейско възприятие на реалността, където много отделни личности се разглеждат, като едно цяло и страданията ни произтичат от това наше несъгласие. Нужни са ни Божиите стандарти, за да разберем правилно и да добием вярна представа за евреина и за неговите беди, а Бог ни е дал нужното в заветните отношения сключени между Него и Израел. Ние, съвременните евреи, сме изгубили така нужното ни и жизненоважно разбиране за тези отношения. Едно доказателство за загубата на заветно самосъзнание е честотата на разводите. Всичко, което касае заветните неща е с небесен произход. Те не могат да се измислят от човека. Това, което трябва да се запитаме е дали божественият завет е все още в сила, що се отнася до наказанията и дали неговите условия са все така обвързващи. Кога той бива отменен и става недействителен и невалиден? Веднъж сключен, заветът е в сила, и ако не сме се облагодетелствали от ползите и благословенията, чрез съобразяване с неговите условия, дали попадаме под наказанията предвидени в случай на неспазване на завета? Липсата на благословение, библейски казано, е “проклятие”, т.е. проклинане, или произнасяне на злини, като следствие от неспазването на завета.

Фактът, че ние не познаваме заветните си задължения, не ни освобождава от тях. Нещо се е случило на Синай преди хиляди години и това ни касае нас днес. Било е договорено нещо, което обвързва бъдещите поколения, дори и ние да не знаем за този договор. Самото ни незнание е обвинение. Ние сме все още обвързани с нещата, които са били договорени и разбрани. Всеки евреин е зависим от заветния договор, било то за благословение или проклятие, в зависимост от отношенията ни с Бога, защото нещо е било договорено между нашите деди и Бога. Във Второзаконие 29.14-15 четем

“И аз не правя тоя завет и тая клетва само с вас, но както с ония, които днес стоят тук с нас пред Господа нашия Бог, така  и с ония, които днес не са тук с нас”.

Най-жалкото е, че не сме имали мъже, които да ни научат и да ни кажат това, като пастири, които да са достатъчно загрижени за душите ни.

Джон Брайт, в книгата си Завети и Обещания, пише:

“Второзаконие поставя самото съществуване на нацията под условията на завета. Няма никакви безусловни обещания! Дори обещанието за земята е придружено от предупреждение и заплаха. По един класически начин, Второзаконие се обръща към Израел, като че още не е влязъл в земята—все едно, че обещанието за земята, отдавна изпълнено, е все още на дневен ред и е обект на условия. Второзаконие се обръща към всяко поколение все едно, че стои със своите деди на Синай и се е обвързало лично с условията на Завета.

Моисей повика целия Израил и им каза: Слушай, Израилю, повеленията и съдбите, които изказвам на всеослушание днес, за да ги научите и да внимавате да ги вършите. Господ нашият Бог направи завет с нас на Хорив. Тоя завет Господ не направи с бащите ни, но с нас, които всички сме живи тук днес.” (Второзаконие 5.1-3).

Потомците на Израел от всички поколения са обвързали себе си с условията на завета. Второзаконие ги призовава към абсолютно послушание на заветните повеления и ги предупреждава, че ако не ги изпълняват, всички обещани благословения ще бъдат отнети.” ¹ Къде тогава намираме, дори и намек за това, че заветните условия са вече минало, и че Израел във всичките си поколения е освободен от техните изисквания? Не е ли очевидното отсъствие на благословения, белег за което са усилващото се безпокойство, напрежение и все по-голям страх в живота на евреина, знак за това, че Богът на тези заветни условия е все още Бог? Какво безочие от наша страна е, погледнато по този начин и имайки предвид двехилядогодишното ни изгнаничество – свидетелство за Божиите клетви, да мислим, че можем едностранно да завладеем отново Обещаната Земя без преди това да се съобразим с Бога от Синай и Неговите заветни изисквания. Библейското свидетелство, нашата трагична история в диаспората и днешното все по-отчайващо положение на държавата Израел, изглежда навеждат на мисълта, че подобен теологичен подход е все така истинен и жизнено значим.

Оставането в Обещаната Земя е обект на условие. И все пак това условие въобще не се взима под внимание, камо ли пък някой да се опита да го потвърди. Един пример за това е все по-влошаващото се отношение спрямо Палестинците. Наравно с все по-ясно изразената от тях заплаха за нашето съществуване, като нация, това, което е било немислимо преди време става все по-обичайно. Спазването на етиката и морала, някога така свойствено на евреите, се превръща в рядкост, за да не кажем, че въобще изчезва. Да не се окажем в положението да говорим и да вършим неща, които разкриват, не някаква нова тенденция, а онова, което винаги е било наша историческа наклонност и характер? Ако подтискаме неевреите, как бихме могли да мислим, че имаме безусловно владение над Обещаната Земя? Не предизвикваме ли с действията си ново изгнание и гибел? В действителност, може да се окаже, че най-важният показател за спазването на завета ни с Бога е отношението към неевреите, живеещи в нашата Земя. Настоящето ни отношение към тях е може би най-уличаващото доказателство за продължаващо неспазване на завета. Но кога ли сме признавали и поправяли предишните си грешки? Ние, които имаме, още от времето на Моисей, изрично заявление за това как да се отнасяме към неевреите, които са сред нас, се оказваме, по ирония на съдбата, в положението да защитаваме от тях безопасността и самото съществуване на Държавата, като при това използваме методи, които са противоположни на Божиите изисквания. Да отричаме това или да се правим, че Бог не е говорил, означава да си навлечем проклятие, като пряко следствие от неспазването на условията на Завета – проклятие състоящо се в изгнание!

Причината да бъдем отхвърлени тогава не е ли в сила и днес? Спазваме ли сега завета с по-голяма ревност отколкото тогава? Не сме ли днес дотолкова светски и отхвърлящи Бога, че “завет” ни е също толкова чужда дума, колкото и думата “Бог”?

Нека да разгледаме конкретния текст в Левит 26: 1 Да не си правите идоли или кумири, нито да си издигате стълбове, нито да поставяте в земята си камък с изображения, за да му се кланяте: защото Аз съм Господ вашият Бог. 2 Съдбите Ми да пазите и светилището Ми да почитате. Аз съм Господ. 3 Ако ходите по повеленията Ми и пазите заповедите Ми и ги вършите, 4 тогава ще ви дам дъждовете на времето им, и земята ще даде плодовете си, и полските дървета ще дадат плода си. 5 Вършитбата ви ще трае до гроздобер и гроздоберът ще трае до сеитба; и ще ядете хляба си до насита и ще живеете безопасно в земята си. 6 Ще дам мир на земята и ще си лягате и никой няма да ви плаши; и ще изтребя лошите зверове от земята и нож няма да замине през земята ви. 7 Ще гоните неприятелите си и те ще падат пред вас от нож. 8 Петима от вас ще гонят стотина, а стотина от вас ще гонят десет хиляди; и неприятелите ви ща падат пред вас от нож. 9 Аз ще погледна благоприятно към вас, ще ви направя да нарастете, ще ви размножа и ще утвърдя завета Си с вас. 10 Ще ядете стари жита, да! ще извадите старите, за да наместите  новите.



11 Още ще поставя скинията Си между вас; и душата Ми не ще се погнуси от вас. 12 Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог и вие ще бъдете Мои люде. 13 Аз съм Господ вашият Бог, Който ви изведох из земята на египтяните, за да не им робувате; и строших жеглата на ярема ви и ви направих да ходите изправени.

Тази велика глава започва с уверения за изключителни благословения, каквито на никой друг народ не са били обещани. Започвайки с благословения за плодовете на Земята и завършвайки с безопасен живот в нея, Божиите обещания са изобилни и се намират в пряка зависимост от съблюдаването на завета от страна на Израел: “Ако ходите по повеленията Ми и пазите заповедите Ми и ги вършите, тогава …” Тези временни благословения се увенчават с обещанието за самото присъствие на Бога – “Още ще поставя скинията Си между вас; и душата Ми не ще се погнуси от вас. Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог и вие ще бъдете Мои люде.”



След обещанията за добро идват и обещания за зло, назовавани “Възмездието за Завета”, в случай, че Божиите повеления и заповеди бъдат отхвърлени. Те включват по-голямата част от главата – стихове 14-46: Но ако не Ме послушате и не извършите всичките тия заповеди,  и ако отхвърлите повеленията Ми, и ако душата ви се погнуси от съдбите Ми, та да не вършите всичките Ми заповеди, и нарушите завета Ми, тогава ето какво Аз ще ви направя: ще изпратя върху вас ужас, охтика и треска, които ще развалят очите ви  и ще стопят душата ви ; и ще сеете семето си напразно, защото неприятелите ви ще го ядат. Ще насоча лицето Си против вас, и ще бъдете избити пред неприятелите и; ония, които ви мразят, ще владеят над вас, и ще бягате, когато никой не ви гони. И ако при всичко това не Ме послушате, тогава ще ви накажа седмократно повече за греховете ви. Ще строша гордата ви сила и ще направя небето ви, като желязо и земята ви, като мед. Силата ви ще се иждивява напразно, защото земята ви няма да дава плодовете си и дърветата на земята ви няма да дават плода си. И ако ходите противно на Мене и не склоните да Ме слушате, ще наложа върху вас седмократно повече язви според греховете ви. Ще изпратя между вас диви зверове, които ще ви лишат от чадата ви, ще изтребят добитъка ви и ще ви направят да намалявате, та пътищата ви ще запустеят. И ако от това не се поправите и не се обърнете  към Мене, но ходите противно на Мене, тогава ще ходя и Аз противно на вас и ще ви поразя, да! Аз, седмократно поради греховете ви. И ще докарам на вас нож, който ще извърши отмъщение за завета; и когато се съберете в градовете си, ще изпратя между вас мор; и ще бъдете предадени в ръката на неприятеля. И когато ви строша подпорката от хляба, десет жени ще пекат хляба ви в една пещ и ще ви върнат хляба с теглилка; и ще ядете, но няма да се насищате. Но ако и след това не Ме послушате, а ходите противно на Мене, то и Аз ще ходя противно на вас с ярост и ще ви накажа, да! Аз, седмократно за греховете ви. Ще ядете месата на синовете си и месата на дъщерите си ще ядете. И ще разоря оброчищата ви, ще съборя кумирите ви, и труповете ви ще хвърля върху труповете на презрителните ви идоли; и душата Ми ще се погнуси от вас. Ще обърна градовете ви на пустиня, и ще запустя светилищата ви и не ще да помириша дъха на благоуханните ви приноси. Ще запустя и земята ви, тъй щото да се смеят за това неприятелите ви, които живеят в нея. А вас ще разпръсна между народите и ще изтръгна нож след вас; и земята ви ще бъде пуста и градовете ви пустиня. Тогава земята ще се радва на съботите си през всичкото време докато е пуста, и докато вие сте в земята на неприятелите си; тогава ще се успокои земята и ще се радва на съботите си. През всичкото време, когато е запустяла, ще си почива, защото не си е почивала в дължимите  от вас съботи, когато вие живеехте в нея. И на останалите от вас ще вложа страх в сърцето им в земите на неприятелите им; шум от поклатен лист ще ги погне, и ще бягат, като бягащи от нож; и ще падат, когато никой не ги гони. Ще падат един върху друг, като че ли пред нож, когато никой не ги  гони; и ще бъдете безсилни да устоите пред неприятелите си. Ще погинете между народите; и земята на неприятелите ви ще ви пояде. Останалите от вас ще се стопят за беззаконията си в земите на неприятелите си; а още за беззаконията на бащите си ще се стопят заедно с тях.

Не свидетелства ли трагичната история на нашия народ, та чак до наши дни, за Божията вярност към Своите думи? “Ужасът”, който е “предвиден”, опустошените градове, запустението, победата на враговете и тяхното властване над нас, разпръсването между народите, “небето ви, като желязо и земята ви, като мед” и всичко това “поради греховете ви.” Както казва С.Х. Келог в станалия класика коментар към книга Левит, всички тези страшни съдби преобръщат “и дори заличават всички благословения.” По-нататък той проницателно коментира, че принципите, изложени в страшните заплахи на Бога, все още действат: “Мисълта, която пронизва всички тези изобличения и определя формата, която те приемат е именно тази: че съдбите следващи всяко ново ожесточение и неразкаяние от страна на Израел ще бъдат белязани от нарастваща суровост и думата “седмократно”, свързана със свещенното число “седем”, ни навежда на това, че отмъщението ще е “отмъщение за завета” (ст.25), а също и ужасната методичност и щателност, с които предвещаните Божии съдби ще сполетят Израел, в случай, че упорството му не се сломи” (стр.535, подчертаното мое).І

Категоричността на тези думи от Библията кара човек да се замисли, защо те не са станали основен принцип за обяснението на всички беди на евреите – минали, настоящи и бъдещи. Защо сме престанали да му обръщаме внимание? Келог казва: “С пълно право бихме могли да кажем, че имаме точно описание на историята на еврейския народ, от дните на Моисей до днес, ако четем тази глава, като точен превод от езика на предсказанието на езика на историята” (стр.538). От пленяването и разпръсването на Северното Царство през 721 Пр.Хр. до падането на Ерусалим през 586 Пр.Хр., бедите на Израел са били изпълнение на божиите думи. Келог продължава: “Ужасите, за които така печално свидетелства Плачът на Еремия, не са нищо друго освен исторически сбъдналите се думи на 26 глава на книга Левит… Когато отстъпничествата се повтаряли и наказанията следвали едно след друго.” Всичко това, разбира се, Келог го е писал много преди Холокоста през XX век. Ако вземем предвид факта, че световното Еврейство не дава признаци да съжалява за нещо, има ли причина, поради която ние с вас днес да не попаднем също под проклятието на завета? Самият факт, че при подобно предположение, сме склонни по-скоро да негодуваме, отколкото да имаме угризения, е може би доказателстство за това, че не сме се променили! Ако сме се объркали, Бог би могъл бързо да поправи гледната точка на световното Еврейство, ако ние поне започнем да мислим върху възможността всичко написано в завета, както благословенията така и проклятията, да е все още в сила?

Пряката връзка, която съществува между размерите на най-голямата трагедия за Израел (унищожението му, като нация) и “гнева” на Бога, старателно описан в Левит 26 глава, “не може да се обясни адекватно”, казва Келог, “като наречем това – удачно предположение или пък случайно съвпадение” (стр.540). Освен това, за да не се поддадем на изкушението, че тези Божии съдби са изцяло в миналото, Келог пророчески добавя, че дори и те “несъмнено да са се сбъднали, отчасти, в дните на Вавилонския плен и последвалото го завръщане, те [все пак] ще имат едно още по-точно, пълно и впечатляващо изпълнение през [бъдещите] векове”, което, по времето, когато Келог пише това е включвало и XX век! (стр.543, курсивът мой)

И все пак, с какво да си обясним оцеляването на този народ, въпреки историческите му перипетии?

40 Но ако изповядат беззаконието си и беззаконието на бащите си в престъплението, което са извършили против Мене, и още, че са ходили противно на Мене, 41 и че Аз ходих противно на тях и ги отведох в земята на неприятелите им, - ако тогава се смири езическото (необрязаното) им сърце, и приемат наказанието на беззаконието си, 42 тогава ще си спомня завета Си с Якова; още завета Си с Исаака и завета Си с Авраама ще спомня; ще спомня и земята. 43 И земята, като ще бъде напусната от тях, ще се радва на съботите си, както стои пуста без тях; и те ще приемат наказанието за беззаконието си, за гдето отхвърлиха съдбите Ми и за гдето душата им се отврати от повеленията Ми. 44 Но и така, както са в земята на неприятелите си, няма да ги отхърля, нито ще се отвратя от тях до там щото да ги изтребя и да наруша завета Си с тях; защото Аз съм Господ техен Бог; 45 но заради тях ще си спомня завета, който направих  с праотците им, които съм извел из Египетската земя пред очите на народите, за да бъда техен Бог Аз съм Иеова.
46 Тия са повеленията, съдбите, и законите, които Господ направи между Себе Си и израилтяните, чрез Моисея, на Синайската планина

Колкото и да се хвалим с оцеляването си и древността си, като народ, считайки го за наше постижение и заслуга, тези стихове ясно обясняват, че заслугата за това следва изцяло да се припише на Божията милост. Келог с право отбелязва (стр.542):

“Продължаващото съществуване на този народ и до наши дни, запазването на неговите народностни особености в продължение на хиляди години, въпреки разпръсване и робство, си остава несравним с нищо феномен - напълно необясним, ако не приемем, че Бог е имал замисъл и че самият Той се е намесвал, за да опази Израел. Защото къде другаде ще намерите народ, който е преживял подобни беди и не е погинал?” Великите условия “ако” и “тогава”, отнасящи се до бъдещето на евреите, се намират в стих 40 на разглеждания от нас текст: “Но ако изповядат беззаконието си и беззаконието на бащите си в престъплението, което са извършили против Мене … ако се смири езическото (необрязаното) им сърце и приемат наказанието на беззаконието си, тогава ще си спомня завета Си с Якова; още завета Си с Исаака и завета Си с Авраама ще си спомня; ще си спомня и земята.”

И така, нещо все още предстои – великото “ако”, казано за онова смирено сърце, което “приема наказанието на беззаконието си”. Частичното връщане от Вавилонския плен и най-вече това, което представлява днешната държава Израел, по никакъв начин не би могло да се каже, че изпълнява това пророчество. Именно с надеждата за неговото изпълнение, което самият Бог очаква, се пише тази скромна книга. Защото:

“След онези далечни дни, Израел отново забрави за Бога и извърши своя най-голям грях, като отхвърли и разпъна обещания му Месия; затова и отново, в съгласие със заплахата от първата част на тази глава, те бяха изгонени от земята и разпръснати сред народите, а земята отново, за векове наред е оставена да пустее.” (Келог, стр.546).

Вярно е, че това е било писано преди раждането на Държавата Израел през 1948. И все пак, не бива да считаме днешният Израел за изпълнение на горе-цитираното “Ще си спомня и земята”. Тези думи все още очакват онова “тогава”, когато ще изповядаме нашите престъпления. Най-вероятно e, и за това вече споменах, съгласно Божия план, ние да сме в земята си, единствено като прелюдия към още едно разпръскване и опустошение, обусловено от думите на книга Левит. И какво друго бихме могли да очакваме, като се има предвид, че не поискахме да разгледаме Холокоста, като “наказание [т.е. съд] за нашите беззакония” (стих 41 по-горе). Прочее, нацисткият Холокост отправя най-дълбок призив към нас: да разгледаме своето минало, като ключ към нашето бъдеще. Да се отвърнем от този факт, като от грешка на историята или машинация на отделни злонамерени хора, вместо да го разгледаме, като обещаният от Бога съд за нашите престъпления и неизповяданите беззакония на нашите бащи, означава да си навлечем още по-големи бедствия —“седмократно” по-лоши! (Вж. Левит 26.18 по-горе.) Самият факт, че не познаваме тези и други подобни текстове от Библията, а и самата Библия, е свидетелство за отстъпничеството, в което все още живеем и за което все още сме отговорни. Както вече видяхме в Левит 26 глава, Бог казва, че когато признаем греховете на нашите деди, като наши собствени и че наказанията, които сме преживяли са били изцяло справедливи и заслужени, тогава Той ще се върне и ще си спомни Своя завет с нас. Греховете на дедите ни са наши собствени до деня, в който не се отделим от тях посредством един искрен, сърдечен повик:

Останалите от вас ще се стопят за беззаконията си в земите на неприятелите си; а още за беззаконията на бащите си ще се стопят заедно с тях; Но ако изповядат беззаконието си и беззаконието на бащите си в престъплението, което са извършили против Мене и още, че са ходили противно на Мене и че Аз ходих противно на тях и ги отведох в земята на неприятелите им - ако тогава се смири езическото (необрязаното) им сърце и приемат наказанието на беззаконието си, тогава ще си спомня завета Си с Якова; още завета Си с Исаака и завета Си с Авраама ще си спомня; ще си спомня и земята.” (Левит 26.39-42). Тези думи още не са получили историческото си изпълнение. Това, което трябва да се запечати в нашето Еврейско съзнание е, че хиляди години след дадени събития, ние си оставаме свързани с нашия народ и с неговите грехове. Фактът, че не сме се отказали публично, не сме се отделили от техния грях и не сме признали нашия собствен, означава, че ние все още сме в него, и следователно изпитваме на себе си неговите последствия. Мълчанието ни работи срещу нас.
¹ Bright, John, Covenants and Promises, Westminster Press, 1976, pp.131-133.

² Kellogg, S.H., Studies in Leviticus, Grand Rapids, Kregel, 1991, pp.529-549. Първо издание, Ню Йорк, 1891.

 


Каталог: books -> christian%20books
christian%20books -> Божиите генерали
christian%20books -> Ако Сатана не може да ограби твоята радост… …той не може да ограби и благословениета, които ти принадлежат!
christian%20books -> Чудесата не се случват просто така Лестър Самрал и Дж. Стивън Кон
christian%20books -> Бог и вселената
christian%20books -> Книгата, издадена в сащ "Божествено откровение за ада", от Мери Кетрин Бакстър "a divine revelation for hell"
christian%20books -> Към световно единство гари Ка
christian%20books -> Чие е това дете?
christian%20books -> Новата световна религия гари Ка Бестселър Прекрачване на прага


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница