Х о л о к о с т а от Артър Кац Предговор към българския читател Скъпи български читатели, Представям тази книга


Глава – Наказанието, което е милост



страница5/6
Дата26.08.2016
Размер1.26 Mb.
#7353
1   2   3   4   5   6

12 ГлаваНаказанието, което е милост¹
Разпъването на Месията Исус е Божият съд над греха, така както Холокостът на евреите по време на нацистите е Божият съд над Израел. И двете събития са проявление на Божия огън. И двете са били еднакво заслужени, защото Божиите съдби не са произволни. И двете, можем да сме сигурни в това, са Му стрували много. Трябва да се разделим с представата за някакъв пасивен наблюдател, гледащ отвисоко мъчителните страдания на еврейския народ или страданията на собствения Си Син. Бог е бил в центъра на страданието и сам Той е страдал. Бог не е нито жесток, нито злорад. По-скоро, “Във всичките им скърби Той скърбеше” (Исая 63.9). Възможно ли е наказанието да е последният шанс за упоритото и закоравяло сърце, когато благостта и милостта не са успели да привлекат вниманието ни? Ако това е така, то наказанието е истинска благодат и милост дори и външно болезнена. Когато чашата на Божието търпение се препълни; когато с пренебрежение и присмехулство отхвърляме милостта Му, отказвайки дори да се замислим над нея; когато Словото на Бога е в прахта и всеки призив на Бога е надменно презрян, тогава като единствено спасение остава наказанието. Бог не се радва на това. Той не е Бог, който да гледа отвисоко и отдалеч, с някаква насмешка и пренебрежение, безчувствен към мъките на Своите създания.

Ако нищо не може да ни мотивира да вървим с Бога, то нека разгледаме нещата от друг ъгъл, а именно че ако ходим с Него ще спестим на Бога това да ни наказва – нещо, което измъчва душата Му. Да твърдим, че Бог е подъл и отмъстителен и, че Той е Богът на Стария Завет, Бог на гнева, Някой, който е неуместен в нашето съвремие, означава да наливаме масло в огъня. Това означава не само, че не сме се отказали от греховете си, но и че им добавяме още и още, с непоправимото си неразбиране на Всемогъщия, защото Той не се променя и Е същият вчера, днес и завинаги. Дори и да не изразяваме с думи мнението си за Бога, все пак, ако го кътаме в сърцето си, то може да бъде със същите фатални последици. Когато Моисей помолил Бог да Му покаже славата Си, Той го сложил в една цепнатина на скалата и позволил на Моисей да Го зърне само в гръб, и после пише, че му явил милостта Си (“хесед” на Иврит) І. Моисей искал да види славата Му, а Бог му показал милостта Си, защото милостта Му е Неговата слава. Но както всяка милост, тя не се проявява без да е предшествана от съд. Едва тогава тя се явява милост – защото ако не съдим, кого ще помилваме? Ето защо последните действия от драмата на Израел ще бъдат кървави, а епилогът ще е незаслужената милост на Бога, който ще ни върне от всичките места, където ще бъдем изгонени насила или отведени, като пленници (Амос 9.9). Когато изчезне всяка надежда, че някой ще ни се притече на помощ или че ние сами ще съумеем да се измъкнем, Сам Бог ще се намеси свръхестествено и ще ни възстанови по Милост. Сърдечната съкрушеност и невижданото досега покаяние, които ще последват, както и дълбочината на преклонението ни пред Бога при вида на милостта Му, няма да се поддават на описание. (Вж. Исая 35.3-4; Езекиил 36.31 и Захария 12.10-14). Ние осезателно ще преживеем Божията помощ в едно безнадеждно отчаяние, което никога не бихме изпитали освен по този начин! След съда обаче, ще последва още по-голяма милост – милост, която използва наказанието, за да ни донесе вечен мир. Едва, когато разберем отдавнашните си беди, като изпълнение на Божиите закани за съд и наказание, ще можем да се надяваме и за обещанията за добро и милост, изказани пак от Него ... в Неговото Слово. Трябва да сме сигурни, че Той изпълнява обещанията Си както за наказание, така и за милост, защото Богът на наказанието е и Бог на милостта.

Той ще нанесе такова наказание върху нас, че дори и другите народи ще казват, че е Божие наказание. (Виж Езекиил 36.35-36 и 39.23). Същевременно всички те ще видят и милостта Му спрямо нас и то, така че никой няма да има оправдание пред Бога. Това няма да стане скришом. И гнева Му и милостта Му ще се стоварят върху ни пред очите на всичките народи, така че и те да осъзнаят своята отговорност пред Бога. В крайна сметка излиза, че дори и отстъпили, ние си оставаме Неговият народ-свидетелство. Той лично ще ни върне от плен, и с това, ще покаже свръхестествената разлика между това Бог да спасява и обособяването на Ционистката държава през 1948. Синовете и дъщерите ни ще се върнат “на носилки и мулета” (Исая 66.20), носени на “раменете на царе и царици” (Исая 49.22-23). В последното действие Бог ще изяви Себе Си напълно. И ако народите не разберат това, то и те ще си навлекат гнева Му (Захария 14.16-19). Наказанието Му ще започне от Израел (Неговият дом), но ще засегне и онези, които отдавна Му се противят.

Частичното завръщане от Вавилон не е изпълнението на онези вечни цели, които Писанието е отредило на Израел, при неговото окончателно завръщане от плен – заръщане, което самият Бог ще извърши. Това, което съпътства последното завръщане на Израел е признаването на Бога от страна на целия народ, на всички оцелели. Израел ще намери в сърцето си такова признание, единствено благодарение на очевидната и свръхестествена милост на Бога спрямо тях, всред унищожителния апокалипсис – все още бъдещ – който очаква Израел. Божията милост, която ще породи едновременното признаване на Бога в сърцата и чудодейното завръщане на евреите ще бъде знакът, който ще отличава това завръщане от всички минали завръщания от плен (Езекиил 39:21-29).

Нашате отговорност е по-голяма, защото ние сме народът на завета. Ние сме “избраните” и сме имали преимуществото да познаем Бога в закона даден на Синай, и във всички онези неща, които ние първи сме разбрали, бидейки Негов народ, негови свидетели. Затова и имаме по-голямо наказание. Има ли нещо, по което ние, днешните евреи, да се различаваме от онези евреи, над които Бог е изливал гнева си през вековете? Реката на времето не е отмила нищо. В този смисъл, да твърдим, че днешните евреи с нищо не са заслужили наказание, означава самонадеяно да твърдим също така, че и наказанията в миналото са също толкова незаслужени и невалидни. Да отричаме валидността и справедливостта на тези наказания означава да отричаме Бога. Бог на гнева, яростта и наказанието в миналото, е същият Бог и днес. Преди края на времето, Той отново ще даде воля на яростта и наказанията си, и то поради същите причини предзвиквали Го и тогава. Ето защо Той ни кани да се покаем днес за независимите си своеволия, идеи и мнения, и да се предадем на Светия Израилев, докато все още е възможно. Милостта Му ни приканва към покаяние преди да се изпълнят всичките Му думи. (Виж Исая 13.6; 65.6-7; Еремия 30; Данаил 12.1; Йоил 2; Амос 8.8-10; Софония 1.12; Захария 14.1-5). Пренебрежението към Словото Му е презрение към милостта Му.
¹ Поради своето изобилие, препратките към Библията в тази глава не могат да бъдат изведени под линия. Тук, читателят ще трябва сам да ги потърси в Светото Писание (бел. прев.)

² חסד – [hesed] Милост (бел. прев.)

 
13 Глава – Нов Завет с нов народ
Убеден съм, че изпълнението на пророчествата, за които говорихме по-горе е неизбежно и близко. Единственото нещо, което ги възпира да се сбъднат засега, е Божията ръка. Сцената е приготвена и всеки момент последното действие може да започне. Бремето на неверието и разлъката ни от Бога трябва да ни погуби. Отдръпне ли десницата Си от нас, ние тутакси се препъваме, подхлъзваме и изгубваме сред разрушения и погибел. Над нас вече тегне присъда, освен ако не бъде обезсилена посредством приемането на Онзи, когото Бог изпрати за да я понесе, а именно Месията на Израел – Исус от Назарет. С вездесъщото си отхвърляне на Божия дар, целият Израел стои под този Дамоклев меч, който се върти над главите ни, очаквайки мига, когато Бог просто ще отдръпне ръката Си.

Ще се радвам, ако бъркам, но считам, че днешното поколение евреи ще понесе в световен мащаб нещо, което ще засенчи дори нацистките зверства. Кой вярваше, че подобно нещо е възможно в Австро-Германия – родината на Гьоте, Фихте, Кант, Шилер, Вагнер, Моцарт, Бах и Бетховен? Но случи ли се демоничната ненавист да бъде освободена, няма култура, която да й устои – всичко се разсипва, като дворец от кибритени клечки ... и Германия доказва това. Пред очите ни израства едно безмилостно поколение, лишено от жал и естествена обич, поколение способно на зверски издевателства над безпомощните в последните дни. Очаква ни злобна ненавист и преследване, внезапно изгнание, което ще ни принуди да бягаме единствено с ризата на гърба си, губейки всичко в един ден, всред паника и безнадеждност.

Това е пресяването от последните дни, за което говорят Амос 9 и Езекиил 20.33. Бъдещето крие двойно възмездие за греховете ни, но Бог е казал: “Аз ще възвърна”. В такъв смисъл е безкрайно наложително, да повярваме, че Богът, който предвижда наказание и го довежда до изпълнение е същият Бог, който обещава завръщане и ще го изпълни. Това е един и същи Бог, който изпълнява това, което говори и обещава. Да не повярваме на Божието наказание, като изпълнение на Неговото Слово сега, значи да зачеркнем всякакви шансове да повярваме, че Той държи в ръката Си бъдещето. Такъв е сценарият на последните дни, а именно възстановяването на Израел по силата на една несекваща и неотменима милост, с право описвана посредством думичката “благодат” – нещо напълно незаслужено.

Ние евреите сме квинтесенцията на човечеството. Ние сме знак и предупреждение за всички хора по света. Бог е избрал да ни използва, като свои свидетели, за да изяви Себе Си, и ако това не стане чрез добродетелите ни, тогава Той ще използва греховете ни. Ние, като цяло не сме се изменили до ден днешен и такива и ще си останем, докато сам Бог не ни промени и не ни даде естество, като Неговото. Това се нарича спасение. Модерността с нищо не е отменила този принцип. Сърцата ни са предразположени към определени неща и само Бог може да ги промени, затова и иска всички хора да се обърнат към Него. Бог не желае да се обърнем към някакво “Християнство”, но към Него, към живота и естеството на Бога, който единствен е праведен. Ако се наслаждаваме на нещо друго, съзирайки в това алтернатива, за нас ще означава смърт.

“В онова време ще нарекат Ерусалим престол Господен и всичките народи ще се съберат при него в името Господно, в Ерусалим. Те няма да ходят вече според упоритостта на злото си сърце." (Еремия 3.17).

С други думи, до самия край на човешката история и започването на Милениума (Божието справедливо управление), Бог описва сърцата ни, като “зли”. Той е Бог на наказанието и на възстановяването. Еремия и Езекиил не оставят никакво съмнение, че страданията ни са всъщност наказания, и то именно, защото истинската надежда се открива само, когато повярваме, че Бог е верен на Словото си. Такава е и надеждата за един “нов завет” (Еремия 31.31 и сл.) и в залеза си светът вижда сключването на този нов завет, подписан с кръвта на Месията. От нас вече не се очаква да спазим сами този нов завет, вече е очевидно, че сме неспособни на това. За това той е наречен вечен – Той знае, че ние вече никога не ще се провалим, защото изпълнението на завета не зависи вече от нас. Господ знае твърде добре нашата неспособност да опазим завета. Затова самият Той ще го изпълни в нас и чрез нас, като го направи “закон във вътрешностите”, написан на сърцата ни. (Виж Еремия 31.33.)

Този Нов Завет ще бъде ненакърним и вечен, защото вече не ще има предразположение да бъде нарушен. Онова сърдечно, вътрешно предразположение, което е било в основата на всички нарушения на завета, и което Бог нарича “зло сърце”, няма вече да съществува по време на Хилядолетното Царство, защото ще сме приели Божия образ, превръщайки се в друг вид народ, нов народ. Израел е бил цветът на човечеството, явявайки се по този начин и израз на състоянието на цялото човечество. В онзи ден ще се превърнем в свидетели и обект на Божията милост, която е изцяло незаслужена, иначе не би била милост; и ако тази милост е достъпна нам, тогава тя е достъпна за всички. Не че ние притежаваме качества, които са присъщи единствено на евреите и са непознати на другите народи. Ние сме хора, може би точен модел на човечеството. Именно за това, милостта спрямо Израел е в еднаква степен надежда и за другите народи, които са били в бунт срещу Бога, дори за нашите преки врагове; надежда, че и техният грях може да бъде простен. Когато дойде тази промяна в нас, тя ще ни донесе и различно отношение към Месията, Когото разпънахме. Продължаващото отхвърляне, е знак, че промяната още не е настъпила. Защото отношението към Месията е най-точният барометър на човешките сърца.

Дори без да го съзнават, всичките народи очакват нашето завръщане при Бога, защото нашата съдба е да бъдем “народ от свещеници” (Изход 19.5,6) и светлина на света” (Исая 42.6). Това призвание си е само за нас евреите и изпълнението му е толкова по-славно за Бога, поради очевидната ни неспособност да го изпълним в продължение на толкова поколения. Бог чака да признаем, че ние лично погубихме своя Месия и посредством това признание да ни спаси. Но ако пледираме за смекчаващи вината обстоятелства, тогава сме безнадеждно загубени за Бога. Нужно е да се сломи силата на самозаблудата ни, както и самооправданието ни пред Бога, пълен израз на което е нашето отхвърляне на Исус от Назарет.

Но Бог ще ни даде още една възможност да разберем ужаса и трагизма на грешката ни. Онези, които преживеят последната скръб никога повече не ще бъдат неверни, защото Бог ще ни подари ново сърце, отнемайки каменното ни сърце и давайки ни меко сърце. Ще ни даде и Святия Дух. Той ще напише завета Си на плочи от плът и кръв – на сърцата ни, а ние от най-малък до най-голям, всички ще познаваме Бога. Такъв именно ще бъде края, към който бързо се приближаваме. Посредством този живот и този Дух, ние ще бъдем наистина благословение за всичките народи ¹. Неговата велика милост и голяма любов спрямо нас са нещо, което няма да забравим и ще възвестяваме ... завинаги. В самия край, Той ще спаси малък остатък от нас, изваждайки ни от огъня на последната скръб и връщайки ни в Сион, за да бъдем наистина Негов народ,

“... защото от Сион ще излезе поуката и словото Господно от Ерусалим.” (Исая 2.3).


¹ Виж Битие – Историята за Авраам (бел. прев.)

 
14 Глава - Окончателното очистване на Израел (и славата, която ще последва)


Подобно на Хамлет, сурово осъждащ разпътния живот на майка си Гертруда, авторът е трябвало “да бъде жесток, за да бъде истински благ” ¹. Подобно на така наречените “пророци на погибелта” – Еремия и Езекиил, човек трябва да представя, без никакво смекчаване, причината за сполетелите Израел катастрофи, като израз на Божия гняв. Постъпвайки именно така, ние просто потвърждаваме цялостта и истинността на Израилевите пророчески традиции. Не можем да си позволим волности с ясното и недвусмислено Слово на Бога. Ние не можем да разводним Словото на Бога, нито да спестим на хората неудобството, което ще изпитат от това Слово. Нямаме също така право да се съобразяваме с може би скъпоценните на човека възгледи и привички, особено, когато това касае всеизвестното табу – “Това си е моето виждане за Бога”. Днешната култура не може да избегне обидата, която й нанасят с нищо неотменимите Божии истини. В това отношение нашата култура не е с нищо по-различна от тази, в която са живели пророците, защото те и тогава не са били приети. Дали наистина сме “надраснали” пророческото виждане и можем да си позволим да не разглеждаме въобще възможността за наказание, разглеждайки това понятие, като някаква смешна и недостойна за нашето внимание отживелица? Кантарът на пророците и Второзаконие не е показал никакво отклонение през вековете и ни говори за още едно, бъдещо и още по-неприятно страдание, преди Израел да намери най-сетне траен мир. Така че, най-лошото предстои. Пророчеството за това последно страдание прокарва кървава нишка из всички книги на Стария Завет и съставлява същността на това, което Новият Завет нарича “тайната на вярата”, която тайна намира най-ясно обяснение в живота на Месията: “Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си?” (Лука 24.26). В неизследимите и тайни пътища на Бога, зърното, което умира, възкръсва в една спасителна слава, както в живота и смъртта на Сина-Слуга, така и в живота и смъртта на Народа-слуга. (Виж Езекиил 37.) Прочее, съгласно вечното и непроменимо Писание, предстои едно последно и все още бъдещо изпитание за еврейския народ, толкова сурово, че само остатък ще оцелее (Еремия 31.7-14). Исая ги нарича “изкупените” Господа, които

Ще дойдат с възклицание в Сион. Вечна радост ще бъде на главата им; ще придобият радост и веселие, а скръб и въздишане ще побягнат.” (Исая 35.10)

Думата “вечна” говори за окончателна, трайна, хилядолетна радост. Това ще бъде свидетелство, по мое мнение, за изключителната, пряка, свръхестествена намеса на Бога всред свръхчовешка скръб и опустошение, от които няма да има никакво друго избавление освен божественото. По всичко личи, че това бедствие ще е унищожението на надеждата, която е била за мнозина държавата Израел. Те ще видят с очите си, ще бъдат свидетели на опустошението на мечтата си – държавата Израел. Това е в съгласие с не едно и две свидетелства на Библията. (Виж Исая 49.17,19; 52.9; Еремия 30-31; Езекиил 36.33-38 – за да споменем само някои.) И след това, тези оцелели “се връщат”, като “изкупените на Господа”, макар и това да не е било наименованието им всред лудата паника и ужас на изгнаничеството, бягството или пленничеството, заради които ще ги нарекат “отхвърлени” (Еремия 30.17). “Печал, стон и плач” не са присъщи нито на алията (имиграцията на евреите в Израел) обусловила образуването на Ционистки Израел от 1948 и насетне, нито на еврейските заселнически вълни в предходните десетилетия. Нито пък можем да кажем, че там “придобиха” радост и веселие. Напротив, нерадостен и пристиснат отвсякъде, целият народ видя през тия години само нарастваща несигурност и страх от терора на враждебните си съседи, както във така и извън Израел. Тук следва да добавим и вътрешното разделение и борба всред самите евреи. Всичко е било, по моему, приготовление за последното унищожение, което трябва да сполети народа според Писанията. Подобно на Холокоста в миналото, това също е “немислимо”.

Както правят само пророците, Исая описва бъдещето на народа, така все едно, че то е вече реалност за него – все едно, че е станало; такова е естественото следствие на живите сцени, които описва в съзнанието му божието вдъхновение. Все пак контекстът ясно говори, че независимо колко други минали, страшни преследвания е имало, само това е бъдещо, защото довежда до вечно завръщане, съпроводено от признанието, познанието и радостното възхваляване на Бога, който го е предизвикал ... завинаги! И не само това, всичките народи стават свидетели на чудото на опустошението и милостта, които Бог показва на своя народ, когато

“Запретне светата Си мишца пред всичките народи: и всичките земни краища ще видят Спасението от нашия Бог!” (Исая 52.10)

Тогава думите на Исая в 51-52 глави се превръщат в описание на разпятието на един народ, унизен от неговите отмъстителни врагове, които не се задоволяват просто да победят и унищожат безпомощните, но мечтаят да ги унизят нечовешки – ставайки несъзнателно инструменти на Божия гняв!

“Събуди се, събуди се, стани, дъще ерусалимска, която си пила от ръката на Господа чашата на яростта Му; пила си и изпразнила си до дъно чашата на омайването. От всичките синове, които е родила, няма кой да я води; нито има, който да я държи за ръка. Двете тия беди те сполетяха, кой ще те пожали? Разорение и погибел, глад и нож, как да те утеша? Синовете ти примряха: Лежат по всичките кръстопътища, като елен в мрежа; пълни са с яростта Господна, с изобличението на твоя Бог. Прочее, слушай сега това ти наскърбена и пияна, но не с вино: Така казва Господ Иеова, твоят Бог, който защитава делото на людете Си: Ето, взех от ръката ти чашата на омайването, дори до дъно чашата на яростта Си; ти няма вече да я пиеш. Аз ще я туря в ръката на притеснителите ти, които рекоха на душата ти: Падни ничком, за да минем над тебе; и ти си сложила гърба си, като земя и като път за ония, които минават. “ (Исая 51.17-23).

Сложих тук-таме курсив, за да привлека вниманието на читателя към ключовите моменти от текста, които не бива да бъдат пропуснати. Най-напред обърнете внимание, че описаното тук бедствие не е без знанието на Бога. Напротив то бива наречено “чашата на яростта Му,” или “изобличението на твоя Бог,” и идващо “от ръката на Господа.” Прехвалените Tsahal (ל"הצ – Израелски Въоръжени Сили – бел.прев.) по всяка вероятност са онези “…примрели, лежат по всичките кръстопътища, като елен в мрежа”. В неописуемо унижение те понасят издевателствата на мъчителите си, които сега разюздават дълго сдържаната си злоба, тъпчейки безпомощните: “Падни ничком, за да минем над тебе; и ти си сложила гърба си, като земя и като път за ония, които минават.”

На онези, “които се боят от яростта на притеснителя” и “забравят Господа техния Създател”, Исая напомня, че Бог е Създателят, който “разпростря небето и основа земята… Господ твоя Бог, който уталожва морето, когато бучат вълните му” (Исая 51.13, 15). В най-злокобния час на своя народ, Господ зове

“Събуди се, събуди се! Стани Ерусалиме… ето взех от ръката ти чашата на трепета… повече няма да я пиеш. Но ще я сложа в ръката на притеснителите ти… Събуди се, събуди се! Облечи великолепните си дрехи Ерусалиме, святи граде! Защото отсега нататък няма да влезе в тебе необрязан и нечист. Отърси от себе си прахта; стани, седни Ерусалиме! Освободи се от връзките по шията ти, о пленена дъще на Сион” (Исая 51.17,22,23; 52.1-2, подчертаното мое).

Изтъкнатият хебраист Ф.К. Дженингс коментира в своята студия върху пророк Исая (Studies in Isaiah):

“Ти си тази, която трябва да се събуди. Вече си претръпнала от скърбите, които са те сполетели. Замаяна си от чашата, от която си пила с пълни глътки. Наистина приличаш на спящ човек и не подозираш любовта, която Бог питае към теб. Мислиш си, че освен наказания у Него няма нищо друго приготвено за теб. Пробуди се, разсъни се и виж любовта скрита зад всяко наказание! Чашата, която сложих в ръцете ти беше наистина горчива, но това не беше Моята крайна цел за теб, а само част от пътя към целта.” После, подобно на човек, който познава своя Бог и словото Му, задава следния въпрос: “Не съчувстваме ли на Израел в неговите беди, през които той все пак трябва да премине? Ние самите сме били смайвани от строгостта на Неговата дисциплина. Нима ние самите не сме били обект на удар или на поредица от наказания тогава, когато небето ни е било медно и дори жалният ни стон е изсъхвал на устните ни? Мълчаливи и жалки лежим, като елен в мрежа. После, когато премине бурята, очите ни се отварят за една любов, която е направлявала всички тези злочестини и то за наше най-голямо добро; най-накрая, подобно на смирено дете, по чиито бузи още личат сълзите, се покатерваме върху бащините колене и полагаме главата си на неговото рамо, сънят е свършил, ние сме се пробудили и осъзнаваме Любовта, която ни се е струвала добре позната, но сега я виждаме в ново измерение.”

Погледнати по този начин и най-тежките божии наказания са винаги за добро, Неговата строгост е милост. За разлика от нашата снизходителност спрямо малодушието, което търси да няма неприятни моменти, за разлика от безсилието ни да наложим наказание, когато децата го заслужават, Божията любов не щади. Човек трябва да се запита дали именно това не е истинската любов? Да не би точно от тази любов да се нуждае днешното младо поколение и поради това да се противи нам, подтиквайки ни към най-дълбокия израз на любов, от която те страстно и интуитивно се нуждаят, и която ние също така страстно не им даваме? Жаждата по тази любов не може да се утоли с никакъв заместител. Бог обаче, воден от любов, не ни спестява нищо. Той не го спести и на Своя Син, но Го обрече на унизителното кръстно наказание, защото

“Той толкова обикнасвета, че даде Своя единствен Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3.16).

Посланието до Евреите в Новия Завет ни дава следния съвет:

"И сте забравили увещанието, което ви съветва, като синове: “Сине мой, не презирай наказанието на Господа, нито да ослабваш, когато те изобличава Той; защото Господ наказва този, когото люби и бие всеки син, когото приема”, ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас, като със синове; защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове. Освен това, имали сме бащи по плът, които са ни наказвали, и сме ги почитали; не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем? Защото те за малко време са ни наказвали, според както им е било угодно, а Той – за наша полза, за да съучаствуваме в Неговата светост. Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда, като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него.” (Евреи 12.5-11).

Въобще отношението ни към наказанието и дисциплината може да се окаже най-определящо нашите отношения с Бога и вечната ни съдба пред Него. Дженингс дори казва, че “човек доказва своята неправота отхвърляйки Божия промисъл, причинил му неудобство; друг обаче доказва своето синовенство и принадлежност на Бога, като осъжда греховете си и се приближава към Сърцето, чиято любов той познава [сега по-добре] макар и да е искал да избяга от нея”. Ако се вгледаме в призванието на Израел, както и в познанието на Бога, чиято височайша любов се проявява чрез дисциплина и наказание, какво ли трябва да очакваме да се случи на Израел, след такова дълго отстъпничество? Ако ни възстанови, дали бихме положили глави на рамото Му с ридание и покаяние, изпълнени с признателност за дисциплината налагана само на синове с високо призвание?

Наказанието е обаче винаги божието предпоследно слово:

Слушайте, народи, словото Господно и известете в далечните острови, казвайки: който разпръсна Израиля, той ще го събере и ще го опази както овчаря стадото си. Защото Господ е изкупил Якова, изкупил го е от ръката на по-силния от него. И те ще дойдат, и ще пеят върху височината на Сион и ще се стекат към благата Господни, към житото, виното, и дървеното масло, и към рожбите на овцете и на говедата; и душата им ще бъде, като напоявана градина, и те няма да изнемощеят вече. Тогава ще се зарадва девицата в хорото и юношите и старите заедно; защото Аз ще обърна жалеенето им в радост и ще ги утеша, и ще ги развеселя подир скръбта им. Още ще наситя душата на свещениците тлъсто; и людете Ми ще се наситят с Моите блага, казва Господ.” (Еремия 31.10-14).

“Има надежда за сетнините ти, казва Господ” (Еремия 31.17)… Исая описва тази надежда, като говори още веднъж за славното теократично предназначение на Израел:

“Уголеми мястото на шатъра си … нека разширят завасите на жилищата ти … Защото ще се разпространиш надясно и наляво; Потомството ти ще завладее народите и ще населят запустелите градове” (Исая 54.2-3).

Обещанието направено на Авраам – “в теб ще се благословят всичките народи” (Битие 12.3) – ще намери тогава своето пълно пророческо изпълнение, при все, че ще се осъществи посредством един разкаян, съкрушен и възстановен в общението с Бога народ. Но тогава не толко Израел ще има какво да каже на народите, колкото самият той ще бъде посланието, защото

“В ония дни десет мъже от всичките езици на народите ще хванат, да! Ще хванат полата на един, който е юдеин, и ще рекат: Ще идем с вас, защото чухме, че Бог бил с вас.” (Захария 8.22).

“Ето, ще призовеш народ, когото ти не познаваш; и народ, който не те познаваше, ще тича при тебе, заради Господа твоя Бог, и заради Светия Израилев, защото те е прославил” (Исая55.5).

“Защото домът ми ще се нарече молитвен дом на всичките племена. Господ Иеова, Който събира изгонените на Израиля ето що казва: ще му събера още и други освен своите му, които вече са събрани.” (Исая 56.7-8).

“Стани, свети, защото светлина дойде за тебе и славата Господна те осия. Защото, ето, тъмнина ще покрие земята и мрак племената, а над тебе ще осияе Господ и славата Му ще ти са яви. Народите ще дойдат при светлината ти и царете при бляскавата ти зора.” (Исая 60.1-3).

Значението, което притежава изкупеният Израел за всичките народи, горчиво отхвърляно и оспорвано толкова дълго от тъмните сили сред народите, непризнавано и неразбирано от самия Израел през всичките векове, сега става реалност. Глава 60 на Исая е хвалебствен и победен химн, възпяващ честта и признанието, на които се радва Израел от страна на всичките народи,

“Защото оня народ и царство, който не биха ти служили, ще загинат; ония народи дори съвсем ще се съсипят… Ония, които са те угнетявали, ще дойдат наведени пред тебе. И всички, които са те презирали, Ще се поклонят до стъпалата на нозете ти и ще те наричат град Господен, Сион на Светия Израилев” (Исая 60.12-14).

Изключвайки всяко себепревъзнасяне и гордост, Бог припомня на смирения Израел, че “в гнева Си те поразих, но в благоволението Си ти показах милост. Портите ти ще бъдат винаги отворени, за да се внася в тебе имота на народите и да се докарват царете им” (Исая 60.10-11).

Народите отвръщат с признателност за благословенията които сега изобилстват спрямо тях, чрез изпълнението на Израилевото призвание да бъде “царство от свещеници” и “светлина на света”. За сметка на опустошението, което народът понася до същия този ден, спасението идва с думите:

“Няма вече да се чува насилие в земята ти, опустошение и разорение в пределите ти, а ще наречеш стените си Спасение и портите си Хвала… и дните на жалеенето ти ще се свършат” (Исая 60.18, 20).

Светлината на Израел, следователно няма да бъде човешко остроумие или блясъкът на Талмуда, “но Господ ще ти бъде вечна светлина и твоят Бог твоя слава.” (Исая 60.19-20). Не по силата на някаква нравственост или религиозен плам, но по силата на Божия дар “твоите люде всички ще бъдат праведни” (Исая 60.21). И земята, която ни е струвала толкова мъчителни и всъщност напразни политически и военни усилия, когато водени от ционистки жар сме искали да я притежваме става “наше вечно наследство” (Исая 60.21). “Така Господ Бог ще направи правдата² и хвалата да поникнат пред всичките народи.” (Исая 61.11, подчертаното мое), защото

“Ще бъдеш тъй също славен венец в ръката Господна, дори царска корона на дланта на твоя Бог. Няма вече да се наричаш оставен, нито ще се нарича вече земята ти пуста; … Така и твоят Бог ще се зарадва на тебе.” (Исая 62.3-5)

“И ще ги наричат свят народ, изкупените от Господа; и ти ще се наричаш издирен, град неоставен” (Исая 62.12)

“Те са клонче, което Аз съм посадил, дело на Моите ръце, за да се прославям.”(Исая 60.21).

Псалм 102.12-22 обобщава тези бъдещи за нас събития. Те са неизбежни, но в резултат на тях ние ще бъдем прославени, минавайки преди това през една последна скръб: "Но Ти, Господи, до века седиш Цар и споменът Ти из род в род. Ти ще станеш и ще се смилиш за Сион; защото е време да му покажеш милост. Да! определеното време дойде. Защото слугите Ти копнеят за камъните му и милеят за пръстта му. И тъй, народите ще се боят от името Господно и всичките земни царе от славата Ти. Защото Господ е съградил Сион, Той се е явил в славата Си, Той е погледнал благосклонно на молитвата на лишените и не е презрял молбата им. Това ще се напише за бъдещето поколение; и люде, които ще се създадат, ще хвалят Господа. Защото Той надникна от Своята света височина, от небето Господ погледна на земята, за да чуе въздишките на затворените, да освободи осъдените на смърт; за да възвестят името на Господа в Сион и хвалата Му в Ерусалим, когато се съберат заедно племената и царствата За да слугуват на Господа." Относно последния стих, великият английски проповедник, Ч.Х. Спърджън пише в своята Съкровищница на Давид: “Щастлив ще е онзи ден, когато всичките народи ще се обединят около славата на Йехова. Тогава аналите на времето ще се четат с преклонение и учудване и всички ще признаят, че Божията ръка винаги е била, като покров над неговите осветени избраници: тогава възторжени хвалебствени възгласи ще се въздигат до небесата за прослава на Този, който освободи пленниците, избави осъдените, заличи вековните рани на земята и въздигне от камъните и отломъците храм за Своя слава.”


¹ I will bestow him, and will answer well

The death I gaue him: so againe, good night.



I must be cruell, onely to be kinde;

Thus bad begins and worse remaines behinde

Ще му подиря място и ще зная

За неговата смърт да отговарям, където трябва



Бях груб към вас, но от любов обзет

А почна зле и злото е напред!

(“Хамлет”, 3 действие, 4 сцена, превод Валери Петров в Шекспир, Трагедии)

² R.Kelly казва за тази правда, че “тя е вечна, защото самият Бог е неин гарант. Ясно е обещано, че никой от “остатъка Израилев” или от потомците им (Исая 54.13, 59.21) няма да се отклони от Новия и Вечен Завет. Това е така, защото “целият Израел” оттогава насетне ще познава Бога, като “Господ – наша Правда”. Тази правда не е нищо друго освен самия Бог, чрез обещания от Него Дух; тя е вечна и поради това дава сигурност, че никога повече не ще ни сполети наказание заради нарушаване на Завета.

 


Каталог: books -> christian%20books
christian%20books -> Божиите генерали
christian%20books -> Ако Сатана не може да ограби твоята радост… …той не може да ограби и благословениета, които ти принадлежат!
christian%20books -> Чудесата не се случват просто така Лестър Самрал и Дж. Стивън Кон
christian%20books -> Бог и вселената
christian%20books -> Книгата, издадена в сащ "Божествено откровение за ада", от Мери Кетрин Бакстър "a divine revelation for hell"
christian%20books -> Към световно единство гари Ка
christian%20books -> Чие е това дете?
christian%20books -> Новата световна религия гари Ка Бестселър Прекрачване на прага


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница