Главни направления на регионалната аграрна

Финансовите ресурси, предоставяни от ЕС по това на-правление, се насочват към следните ключови дейности:

• разгръщане на развойно-изследователската дейност в аграрно-промишления комплекс и внедряване на нови тех-нологии за производство на висококачествени и екологично чисти селскостопански продукти;

• коопериране на средни и дребни ферми и предпри-ятия за разгръщане на изследователско-развойна дейност и осигуряване на широк достъп на производителите до научни открития и нововъведения;

• професионално обучение на наетия персонал в аг-рарния сектор;

• уреждане на консултантски услуги за фермерите и собствениците на гори;

• привличане на млади фермери;

• ранно пенсиониране на селскостопански работници и собственици на ферми;

• модернизация и преструктуриране на ферми;

• адаптиране на фермерските стопанства към общите законови стандарти на ЕС;

• подпомагане (финансово и технически) на фермерите, които участват в изпълнението на схеми за производство на качествени храни;

• интеграция на селското стопанство с преработва-щата промишленост и останалите дейности в агропродоволствената верига;

• производствена и експортна специализация и про-филиране на аграрно-промишленото производство в отделните селски райони;

• развитие и разпространение на информационно-ко-муникационните технологии в селските райони;

• системно повишаване на знанията и уменията на заетите в селската икономика, най вече в електронния биз-нес;

• предприемачество във всички области на стопан-ския живот – индустрия, свързана със селското и горското стопанство; екология; услуги; наука; образование;

• развитие на фирми за производство на нови сел-скостопански и горски продукти, за възобновяеми източни-ци на енергия, биогорива;

• развитие на устойчивото земеделие, чиито продукти отговарят на екологичните стандарти и се купуват от кон-суматорите;

• процеси на преструктуриране на отраслите и произ-водствата в селата с оглед да се формира единен конкурен-тоспособен и екологично устойчив стопански комплекс на съответния селски район.

Конкурентоспособността на аграрния сектор се пови-шава и като се оказва финансова помощ на дребни, полупа-зарни земеделски стопанства. До 1000 евро годишно ще се отпускат на онези от тях, които имат одобрени петгодишни бизнес планове за преструктуриране и адаптиране на своята дейност към пазара и екологичните изисквания на държав-ните органи.

Екологичната дейност се разгръща в три насоки:

• биоразнообразие и запазване на пейзажите чрез при-родозащитно земеделие и лесовъдство;

• съхранение на водните ресурси;

• запазване или подобряване на климата (залесяване, органично земеделие, намаляване на вредните емисии от парникови газове и др.).

Съгласно с приетите в Гьотеборг програмни документи би трябвало да се преодолява тенденцията на разрушаване и упадък на биологичното разнообразие и да се подобрява съ-ществуващата водна структура. Същевременно трябва да се постигнат целите, набелязани в утвърдения (в Киото, Япо-ния) протокол за настъпващите климатични промени.

За да отговарят на тези приоритети, страните – член-ки на ЕС, концентрират финансовата си подкрепа върху следните ключови дейности:

• поддържане на земята в добро агротехническо със-тояние;

• залесяване на земеделски и неземеделски земи;

• въвеждане на екологични системи на торене и пръс-кане с пестициди;

• изпълнение на бизнес проекти за работа при трудни условия в планински, полупланински и други райони;

• екологично животновъдство и дружелюбно отноше-ние към отглежданите селскостопански животни;

• прилагане на екологични системи на земеделие, чрез които да се запазват пейзажите и естествената среда, да се избягва заблатяване, засоляване и вкиселяване на почвите и да се поддържат в добро състояние полските и планин-ските ливади и пасища;

• борба срещу промяната на климата;

• по-широко използване на биоенергийни инсталации и обновяеми (вятърна, слънчева) източници на енергия, като се отчита намаляването на емисиите от парникови газове и на други, вредни за хората, горите и почвите, вещества;

• насърчаване на икономични и взаимно печеливши екологични инициативи, които способстват за идентифици-ране и профилиране на агропродоволствените комплекси в селата, за ускоряване на темповете на растеж на селските икономики и осигуряване на работа на местното население;

• използване на повече икономически подходи и ме-ханизми за стимулиране на развитието на органичното земе-делие, което в значителна степен се доближава до устой-чивото земеделие и спомага за запазване и подобряване на чистотата на околната среда.

Инвестициите в екологията имат възвръщаемост. Влага-нето им в отделни екологични дейности способства за повиша-ване на производителността на труда, за получаване на големи печалби и взаимни изгоди.

Реализацията на този приоритет предполага насърча-ване на развитието на свързаните със селското и горското сто-панство промишлени, строителни, туристически и други от-расли и дейности, осигуряване на трудова заетост в селата, повишаване на образованието и професионалната подготов-ка на селските жители, благоустройство на селищата, из-граждане на съвременни транспортни, телекомуникационни и други връзки, включително до отдалечените и периферни селски райони.

При такива условия селските райони могат да бъдат атрактивни за сегашните и бъдещите поколения. В тях ще остават да живеят повече млади хора.

За да изпълнят задачите по този приоритет, страните – членки на ЕС, ще осигуряват финансова подкрепа за:

• разкриване на нови стопански дейности;

• създаване и развитие на малки и средни предприятия;

• насърчаване на диверсификацията, обособяването на отделни отрасли и производства – селскостопанско и про-доволствено машиностроене, електроника и електротехника, селско строителство, туризъм;

• стимулиране на развитието на обслужващи дейности, включително за облекчаване на труда на жените (строител-ство на детски градини, производство на полуготови ястия);

• насърчаване на дребния бизнес в местните занаяти, хотелиерството, електронните и интернет услугите, обновяе-мите енергийни източници, производството на нови селско-стопански и дърводелски стоки;

• подпомагане на развитието на селския туризъм и свързаните с него дейности – хотелиерство, обществено хра-нене с местни екологично чисти храни, производство на су-венири, внедряване на информационно-комуникационни тех-нологии.

Предвижда се предоставяне на значителни инвести-ции и в телекомуникациите, транспорта, енергетиката и вод-ната инфраструктура. Структурните фондове на Евросъюза ще осигуряват парични ресурси за комплексното развитие на сел-ските райони, като се започне от трансевропейските системи и развитието на връзките между стопанските организации и се стигне до научните паркове.

Четвърто направление. Формиране на управленска система “Лидер”.

П

о линия на тази система се извършва ръководството и координацията на работата по изпълнението на нацио-налните планове и програми за развитие на селските райони. Оказва се финансова помощ и съобразно с местните нужди се направлява и контролира ходът на изпълнение на зада-чите в останалите направления (конкуренция, екология, ка-чество на живот) на политиката на развитие на селските райони. Стимулират се фермери, лесовъди и други селски деятели, чиито усилия са насочени към опазване и увели-чаване на местни природни ресурси, традиции и обичаи, повишаване на качеството на произвежданите продукти, раз-витие на традиционните занаяти.

За да отговорят на тези приоритети, страните членки ще насочат финансовата си помощ към следните ключови дейности:

• създаване на местни сдружения за изграждане на нови мощности (чрез инвестиции), повишаване на знанията и уменията на местните жители и осигуряване на по-голяма заетост в селските райони;

• коопериране в производството, преработката и тър-говията със селскостопански стоки;

• коопериране в научноизследователската и консултант-ската дейност, обучението и обмяната на положителен опит;

• внедряване на новости в отглеждането на селскосто-пански растения и животни и по цялата агропродоволствена верига;

• коопериране в разпространението на местни услуги;

• реализация на проекти за диверсификация на селската икономика и подобряване на социално-икономическото положение в селските райони.

Повечето мерки по направление “Лидер” са свързани главно с управлението на предназначените за селските райони финансови ресурси. Засега размерът им представлява мини-мум 7 на сто от парите, предвидени за програмиране и пла-ниране на развитието на селските райони.

Ресурсите, които се предоставят по всеки от посоче-ните приоритети, са лимитирани. Размерът им се определя в зависимост от специфичната ситуация, силата или слабостта на всяка областна програма. Както е известно, на базата на въпросните приоритети и направления в страните членки се изготвят национални стратегичеки планове за развитие на селските райони. Впоследствие се съставят конкретни сел-ски програми за развитие. В тях се отразяват националните и регионалните приоритети при решаване на специфични проблеми, свързани с агропродоволствения комплекс, еколо-гията, климата и географското положение на земеделието и лесовъдството.

Посочват се мерки за решаване на такива специфич-ни въпроси на селата като безработица, отдалеченост и обез-людяване.

При разработването на националните стратегии и про-грами всяка страна – членка на ЕС, е длъжна да съглaсува (с централата на Евросъюза) отделните направления на поли-тиката на развитие на селските райони и да гарантира, че ще бъдат избягнати евентуални противоречия или дублирания на дейности и мероприятия. Техническата помощ от страна на ръководните органи на Евросъюза може да бъде използ-вана и за формиране на европейски и национални системи за развитие на селските райони, за обмяна на положителен опит и експериментиране на механизмите, прилагани в от-делните направления на политиката.

Съгласуването на отделните политики (структурна, аграрна, екологична) способства за всестранно развитие на селските райони. То осигурява координирано използване на финансовите ресурси от съществуващите фондове (аграрен, селски, обединителен, структурен) на Европейския съюз. За това спомага и формиращата се информационна система, която функционира под формата на кооперация на страните – членки на Евросъюза. Посредством тази система се упраж-нява контрол върху изпълнението на националните програ-ми за развитие на селските райони.

Съобразно с европейската класификация са дефини-рани и необлагодетелстваните райони у нас. Към тях са вклю-чени 143 от общо 264 общини².

Районите са разделени на две групи:

• планински;

• други необлагодетелствани.

Планинските райони са 130 и са обособени по след-ните показатели:

• среднопретегателна надморска височина за терито-рията на общината – над 600 м или

• среднопретегателен наклон на терена за територията на общината – над 10 градуса (7,6 %).

Другите необлагодетелствани райони са 13 и са обо-собени по следните показатели:

• гъстота на населението – под 71 души на квадратен километър;

• заети в земеделието – над 10 на сто;

• земеделска земя – категория, по-висока от шеста;

• специфични затруднения (в т.ч. ниско почвено пло-дородие, при което средният размер на добивите от зърне-ните култури да е под 60 на сто от средните добиви в страната).

Към групата на другите необлагодетелствани райони могат да се отнесат и общини, на чиято територия има по ед-на животинска единица на 10 декара фуражна площ. В тях и обработваемата земя трябва да е най-малко 60 на сто от използваната земеделска площ (ИЗП).

При адаптирането на българската аграрна политика към ОАП на ЕС е целесъобразно да се прецизира дефиници-ята за селските райони. От това зависи къде ще се насочват отпусканите от Централата на Евросъюза парични ресурси.

Определянето на селските райони може да става по следните критерии:

• гъстота на населението (брой на жители на квадра-тен километър);

• отдалеченост на селищата от градски центрове;

• равнище на развитие на инфраструктурните връзки;

• относителен дял на доходите, които жителите на на-селеното място получават от селското стопанство;

• относителен дял на безработните спрямо броя на на-селението в трудоспособна възраст.

В общини, където има икономически по-изостанали се-лища и територии, е целесъобразно да бъде извършено хомо-генизиране на необлагодетелстваните райони. Тези райони би следвало да се уеднаквят и причислят към съответна група.

Първи опит за определяне и фиксиране на селски ра-йони у нас и за обозначаването им върху българската геог-рафска карта е извършен при изготвянето на Националния план за развитие на земеделието и селските райони през пе-риода 2000–2006 г. Това е направено във връзка с подготовката на българската държава за присъединяването към Европейс-кия съюз и изпълнението на три европейски програми: ИСПА (за развитие на транспортната инфраструктура и опазване на околната среда); ФАР и САПАРД (Специална програма за присъединяване в областта на земеделието и селските райони).

В Националния план за развитие на земеделието и селските райони са разгледани критериите за определяне на изостаналите селски райони. Цитира се Законът за регио-нално развитие³ и се посочва, че изостаналите селски райони обхващат общини (административно-териториални единици) или групи общини с преобладаващ селски начин на живот и специализация в развитието на селското и горското стопан-ство. В тези селски райони почти няма развита инфраструк-тура, индустриални и обслужващи предприятия. Там доходи-те на населението са крайно ниски, има голяма безработица и очертаваща се тенденция на постепенно обезлюдяване.

Въпреки това през последните години в нашата страна упорито се води политика на деиндустриализация на българ-ската икономика, включително на земеделието. Посредством прилагане на тази примитивна политика у нас продължава да се увеличава броят на селските райони и да се влошава животът на мнозинството от българското население, което и сега живее в 5,1 хил. села от общо 5,3 хил. селища в страната.

При това положение възниква задачата да се извърш-ва рационално разпределение на финансовите ресурси в страната. Това предполага използване на определени крите-рии за характеризиране и класифициране на отделните групи селски общини⁴.

След 1989 г. у нас се осъществява неолиберална аграр-на политика, която способства за задълбочаване на различи-ята в равнищата на развитие на селските и урбанизи-раните райони. В селата почти не се решават изострящите се социално-икономически проблеми. Все повече се разразява дълбоката демографска криза. Засилва се тенденцията на на-маляване на раждаемостта и увеличаване на смъртността сред селските жители. Докато през 60–70-те години на ХХ в. средногодишната раждаемост у нас е била над 30 новородени деца на хиляда души, то сега е около 8 на хиляда⁵. Особено ниска (1–3 деца на хиляда) е раждаемостта в необлагодетелстваните райони (с. Трекляно, с. Г. Дамяново) на Западна България. Понастоящем в тези райони е висока (38 на хиляда) и смъртността на населението (при средна за страната – 14 на хиляда).

В сравнение с големите градски центрове българските селски райони се намират на ниските стъпала на стопанско и духовно развитие. Статистическите данни показват, че през последните години в повечето селски райони нараства отно-сителният дял на възрастните хора (всеки четвърти селски жител е над 65 години). Същевременно продължава мигра-цията на населението от нашите селски райони и значи-телна част от тях се обезлюдяват. При гъстота на населе-нието на българската територия около 70 човека на кв. км (гр. София – близо 900 човека на кв. км)⁶ за селските райони този показател е около 50 човека на кв. км.

Днес в необлагодетелстваните райони у нас е твърде висок броят на безработните хора. Безработицата в най-за-сегнатите наши общини е около 10 пъти по-висока от тази на районите с относително висока заетост. В селата и мал-ките градове нивото на безработица е два пъти по-високо от това в големите градски центрове. При равнище на безрабо-тица средно за страната 14 на сто от трудоспособното население в селските райони на области като Добрич, Смолян и Търговище е 20–30 на сто. В около 50 български общини броят на безработните представлява над една трета от трудоспособното население. Има и селски общини, където безработните лица са около 70 на сто от икономически активните жители.

В повечето селски райони отделните домакинства по-лучават сравнително ниски реални доходи. По-голямата част от тях се изразходват предимно за снабдяване с храни и други стоки и услуги от първа необходимост. Много от сел-ските жители не разполагат с парични ресурси за здраве-опазване, образование и култура. Те не могат да заделят пари и за натрупване и инвестиции.

Неотдавна експерти на Организацията на обедине-ните нации (ООН) са направили анкета за благосъстоянието на българските ферми преди и след ликвидацията (1992 г.) на трудовокооперативните земеделски стопанства. Близо 90 на сто от анкетираните са споделили, че сега са многократно по-зле по отношение на доходите, здравната сигурност, образованието и управлението⁷.

Паричните доходи на хората в селата са около 70 на сто от тези на градските жители. Едва една четвърт от ре-гистрираните земеделски производители залагат на доход-ност от селското стопанство. В селата основен източник на парични доходи е публичният сектор, предимно местната ад-министрация, образованието и здравеопазването.

Селските жители разчитат твърде много и на социал-ните плащания, чийто относителен дял в паричните доходи е над 40 на сто⁸. Пенсиите също заемат голям (35 на сто) дял в паричните доходи на селското население.

В повечето български селски райони е формирана спе-цифична социална структура – сравнително голям жили-щен фонд, който позволява да бъде осигурена по-голяма трудова заетост на селското население. В редица селски общини жилищната площ на човек от населението достига 60–70 кв. м (при положение, че в нашата страна средната жилищна площ на човек от населението е около 19 кв. м)⁹.

Поради засилващата се тенденция на обезлюдяване на селските райони нараства и броят на намиращите се в тях необитавани жилища. Значителна част от тези жилища са по-вредени и се нуждаят от ремонт. В около три четвърти от селските общини липсва централна канализация. Едва в 11 от тях жилищата имат по-добра от средната за страната во-доснабденост и канализация. В селските общини все още е незадоволително състоянието на пътищата. Много от свърз-ващите ги пътища се отнасят към третокласната и четвър-токласната пътна мрежа. Засега в по-отдалечените селски райони твърде малко семейства притежават стационарни телефони. С компютри са оборудвани предимно общинските съвети и някои кметства.

В селските общини се очертава и тенденция на вло-шаване на състоянието на системата на здравеопазване и обра-зование. Продължава да намалява броят на селските лекари и стоматолози. Все още няма болнични заведения в около 40 на сто от нашите селски общини.

През периода 2000–2008 г. у нас са закрити над 600 общообразователни училища, повечето от които са в сел-ските райони на области като Кърджали, Хасково, Смолян и Шумен¹⁰. Към края на 2004 г. селските жители представляват над 30 на сто от общия брой на нашето население, но делът на завършилите основно образование в селата е едва 20 на сто от българските им връстници, получили тази образова-телна степен.

След 1989 г. у нас почти няма подобрение и в еколо-гичното състояние на селските общини. За това не спомог-на както специално създаденото министерство на околната среда и водите, така и повсеместно извършващата се деин-дустриализация на селските икономики. През последните ня-колко години в гр. Стара Загора се появи и опасно за човеш-кото здраве обгазяване със серен диоксид. Това системно тровене на населението започна след като намиращи се в района големи държавни топлоелектрически централи са предоставени за експлоатация на чуждестранни корпорации, а също и след извършеното на военния полигон край с. Змеево, Староза-горско (от американска фирма) унищожаване на бойни ракети.

Н
26. Аграрна политика

арастват материалните и екологичните щети и от ерозията на почвите. Около 80 на сто от нашата територия и 70 на сто от обработваемите ни земи са подложени на водна и ветрова ерозия.

Посочените социално-икономически проблеми могат успешно да се решават, като се прилага политика на сти-мулиране на развитието на българските селски райони. За осъществяване на тази политика е предвидено нашата държава да получава пари и от Европейския съюз.

В нашата страна се правят опити за решаване на от-делни проблеми на селските райони и чрез вземане на заеми от Световната банка. С пари от тази банка се разработват и изпълняват проекти за създаване на поминък на малкото ос-танали (по 3–4 души на кв. км) жители на района Странджа-Сакар, както и за осигуряване на алтернативни на тютюно-олствения комплекс, еколопро-изводството земеделски дейности в общини, чието население е предимно турскоезично.

Световната банка отпуска на нашата страна заеми и за преструктуриране на земеделието и икономиките на сел-ските райони. След 1989 г. България е получила от тази бан-ка “структурни” заеми в размер на милиарди долари. Днес Световната банка предлага заеми, възлизащи на още стотици милиони долари, за изготвяне на национален кадас-тър на земята и за комасиране (уедряване на раздробената позем-лена собственост). Нейни експерти смятат, че така ще се пови-ши сигурността на арендаторите и ще се активизира пазарът на земеделските земи и изкупуването им от чужденци.

Аграрната политика би трябвало да способства и за формиране на регионални аграрно-промишлени комп-лекси. Нейното прилагане би следвало да е насочено към райониране на селскостопанските растения и животни и ди-версификация на аграрно-промишленото производство в отделните райони (Северозападен, Северен централен, Севе-роизточен, Югоизточен, Южен централен, Югозападен) на страната, като се изхожда от близостта на всеки район до стабилни пазари и се отчитат съществуващите в него поч-вено-климатични, природни и трудови ресурси.

Не е случаен фактът, че през разглеждания период (1989–2005 г.) в планинските и отдалечените от пазари райони (Югозападен и Северозападен) е настъпила голяма редук-ция на растениевъдните и животновъдните производствени структури. В районите (Североизточен и Югоизточен), където има морски курорти и пазарни центрове, са запазени повечето структури за производство на зърно, плодове и вина.

Посредством регионалната аграрна политика и влага-нето на повече държавни инвестиции би трябвало да се внедряват нови сортове растения и породи животни, да се постига все по-пълна механизация и автоматизация на про-изводствените процеси в растениевъдството и животновъд-ството. Тази политика би трябвало да води до правилно торене (с минерални и естествени торове и биопродукти) на почвите и подобряване на техния хранителен режим, да осигурява сигурна защита на растенията и животните от болести и неприятели чрез комбинирано използване на химически и биологически препарати, лекарства и биостимуланти.

Важна задача на регионалната аграрна политика е и широкото внедряване на модерни напоителни системи и съоръжения. При прилагането на тази политика в икономичес-ки изостаналите селски райони е нужно комплексно да се използват нейните основни механизми и лостове – инвес-тиции, безлихвени и нисколихвени кредити, преки субсидии.

В българското селско стопанство би могло да се осъ-ществява вътрешноотраслова специализация, съобразена с неговите естествени предимства (климат, почви, човешки ресурси, традиции, опит). Специализираното производство на селскостопански стоки би трябвало да отчита и тяхното търсене на международните пазари, главно в ЕС.

-д-а на жените трани – членки

ХІІ. МЕЖДУНАРОДНА АГРАРНА ПОЛИТИКА

1. 
   Политика на либерализация на международната
   

В епохата на меркантилизма (ХVI–ХVIII в.) преобла-дава схващането, че единственото богатство на народите са парите. Меркантилната външнотърговска политика се ос-новава на принципа да се изнасят селскостопански и дру-ги стоки срещу злато и сребро. Тази политика е насочена към извличане на едностранна изгода. Чрез нейното осъ-ществяване всяка страна се стреми да трупа злато и сребро, като увеличава износа и ограничава вноса на стоки. Износът се поощрява с отбив от мита, премии, изгодни търговски договори с други държави, основаване на колонии в далечни страни. Вносът на чужди стоки се ограничава с въвеждане на забранителни режими и с налагане на високи мита.

Към края на ХVІІІ в. се разкрива несъстоятелността на меркантилната теория. Постепенно в политиката се утвърждава принципът за свободна търговия между страните.

Един от първите учени, които развенчават господст-ващата меркантилна идеология, е Адам Смит (1723–1790 г.). В неговото произведение “Богатството на народите” (1776 г.) се посочва, че (освен злато и сребро) националното богат-ство включва и естествени и трудови ресурси, основни фон-дове, стоки и други материални блага, с които разполага обществото.

Доказва се, че някои от страните, които участват в международната търговия, притежават абсолютни (естест-вени и придобити) предимства¹. В тях експортните стоки се произвеждат при сравнително по-благоприятни почвено-климатични и икономически условия и с по-малко разход на труд, но поради масовото им производство в страната се натрупват излишъци от тях, които могат да се пласират чрез системата на международната търговия.

В труда на Адам Смит се препоръчва да бъде провеж-дана политика на постепенно, сдържано и предпазливо преминаване към свободна международна търговия. Посочва се, че при определени обстоятелства е полезно държавата да ограничава вноса на чуждестранни стоки (за откриване на нови работни места, за гарантиране на националната сигурност и др.).

По-късно политическият принцип за либерализация на международната търговия се отстоява и от големия ан-глийски икономист Дейвид Рикардо (1772–1823 г.). В него-вото произведение “За принципите на политическата иконо-мия и данъчното облагане” (1817 г.) се прави изводът, че всички страни могат да се придържат към търговска поли-тика, основана на принципа на взаимната изгода. Такава политика биха могли да следват и онези от тях, които не притежават абсолютни предимства. Доказва се, че участие-то им в международната търговия може да бъде ефективно по следните две обстоятелства:

• стойността на стоката се определя от разходите на труд за нейното производство;

• държавните граници не позволяват да се постига изравняване на печалбите на отделните отрасли.

Като отчита тези обстоятелства, Рикардо разкрива съ-ществуващите сравнителни предимства на страните в меж-дународната търговия². Обосновава необходимостта от ней-ното непрекъснато разширяване.

Днес в сферата на международната търговия се очер-тават два типа аграрна политика:

• либерална;

• протекционна, осигуряваща покровителство на зе-меделието.

В Англия повече от 30 години (1815–1846 г.) е водена безмилостна класова борба за либерализация на междуна-родната аграрна политика. Английските буржоазни фракции (фабриканти, търговци, арендатори) се съюзяват и опълчват срещу едрите земевладелци (лендлордове). Организират кампания за отмяна на приетите след 1815 г. “житни закони”, които постановяват да се налагат високи покровителствени мита при внос на зърнени храни от чужбина. Целта е да се трупат печалби чрез търговски операции със зърно, чрез на-маляване на цените на хляба и респективно на размера на работническите работни заплати. Главни противници на ли-бералната международна търговия със зърно са лендлордо-вете, които имат абсолютно мнозинство в законодателната власт. Техните аграрни интереси диктуват да няма свободен внос на жито, за да получават високи рентни вноски от предоставяните за арендуване земи.

Тогавашните (както и днешните) буржоазни демокра-ти проявяват голяма агресивност при защитата на собствените си интереси. В случая те създават асоциация, наречена “Лига против житните закони”, и прилагат изпитани борчески методи и средства: набиране на парични ресурси; организиране на митинги, подписки и петиции до парламента; основаване на списание; командироване на платени оратори из страната; обсади и палежи на имения. Тази борба се увенчава с успех едва през 1846 г., когато се отменят “житните закони” и се премахват покровителствените мита при внос на зърнени храни³. 

Свободната международна търговия предполага всяка страна (включително и САЩ) да спре дотирането на земе-делието от държавата и да вдигне всички тарифни и нета-рифни митнически бариери. Досега обаче индустриално раз-витите и социалистическите страни не са премахнали изцяло съществуващите ограничения във взаимната им търговия с пресни и преработени селскостопански стоки.

Междувременно на бедните и васални държави се на-лага да либерализират своята търговия със селскостопански стоки. С монетарни и други способи тези страни биват задължавани да вдигат митническите бариери и да откриват своите пазари за безпрепятствено нахлуване на съвременния експанзионистичен търговски и финансов капитал.

Обективна основа за либерализация на международ-ната търговия е широкото внедряване на модерна техника, чрез която би могло експресно да се предоставя търговска информация на продавачи и купувачи от всички краища на земята. Новата техника в информатиката, телекомуникациите и транспорта позволява все по-пълно да се разгръща тенденцията за глобализация на пазарите. На тези пазари консуматорите търсят хранителни, безопасни за здравето и привлекателни на вид земеделски продукти. Изискват производството на хранителни стоки да става в чиста и здрава околна среда.

Политиката на либерализация на международната търговия се води в две направления:

• създаване на зони за свободна търговия и на меж-дудържавни интеграционни общности;

• приемане на многостранни споразумения за нама-ляване на митническите ограничения.

Резултат от тази политика са съществуващите свободни икономически зони и общи многонационални пазари. Чрез тяхното създаване се цели да бъдат премахнати или намалени митата, таксите и другите търговски ограничения.

Свободните икономически зони биват:

• свободна митническа зона;

• свободна експортна зона;

• зона за съвместно производство;

• специални икономически зони⁴.

Свободни икономически зони са създадени в стра-ните – членки на Европейския съюз (ЕС), Китай и други държави. В тях митническата политика се осъществява чрез освобождаване на вноса и износа на стоки от мита и опрос-тяване на митническите формалности и процедури.

По света са създадени и десетки междудържавни асоциации за свободна търговия. От тях по-известни в Европа са: Европейски съюз – ЕС; Европейска асоциация за свободна търговия – ЕАСТ (създадена през 1959 г.)⁵ ; Общ-ност на независимите държави – ОНД (1991 г.), в която членуват страните от бившия СССР; Централноевропейска асоциация за свободна търговия – ЦЕАСТ (1993 г.), чиито учредители са Полша, Унгария, Чехия и Словакия. През 1999 г. към тази асоциация се присъединява и България.

В страните – членки на ЦЕАСТ, се намаляват и премахват вносните мита на промишлените стоки. Постепенно се либерализира и пазарът на селскостопански продукти.

Към либерализация на международната търговия е насочена и политиката на Световната търговска орга-низация (СТО). В тази организация членуват над 100 дър-жави. Чрез нея се регулират междудържавни конфликтни ситуации, възникващи при сблъсъци на различни търговски интереси. Съгласува се търговската и митническата политика на страните – членки на организацията. В съответствие с постигнатите в нея споразумения се реформира аграрната политика на отделните страни, ЕС и други международни общности.

Представители на отвъдокеанския финансов и аграрен капитал упражняват натиск за пълно откриване на оградения общ пазар на ЕС и чрез Световната търговска организация. Всячески се стремят да осигуряват свободен достъп на американските износители на селскостопански стоки до западноевропейския пазар, където биха извличали едностранна изгода.

В САЩ (за разлика от Европейския съюз) има зна-чително по-благоприятни условия и фактори за производ-ство на евтини селскостопански произведения. В страната се падат по 17–18 дка обработваема земя на човек от населе-нието (в ЕС само по 3,5 дка). Средната стопанисвана площ в една американска ферма е около 10–20 пъти по-голяма от тази на западноевропейските земеделски стопанства. Освен това техническата въоръженост и производителността на труда в американското земеделие са значително по-високи от тези в Европа. Американските фермери (символът на Аме-рика) продължават да бъдат обект на специална държавна закрила чрез кредити, цени, ембарго за внос на определени хранителни стоки.

Е
27. Аграрна политика

то защо при евентуален отказ от по-нататъшно осъ-ществяване на ОАП и откриване на оградения с митнически бариери пазар на ЕС може да се предизвика масово обед-няване на европейските фермери, принудително напускане на фермите и пролетаризиране на близо две трети (около 10 млн.) от тях. При такъв развой на събитията в Евросъюза ще се съхранят предимно едрите ферми, а земеделието ще осигурява продукти главно за местно потребление. Пореден опит за предотвратяване на това е приетата от Комисията на ЕС дългосрочна “Програма 2000” (до 2006 г.). Според ней-ните автори “разликата между европейския модел и този на основните му конкуренти е в мултифункционалната природа на европейското земеделие”. За да може то да издържа на сегашното икономическо, екологично и социално съревно-вание, “трябва да се поддържат фермерите в цяла Европа и да се защитават техните доходи”⁶.

може да се предполага, че евентуалното възприемане и прилагане на неолиберална аграрна политика в ЕС ще предизвика сериозни социални сътресения. То сигурно ще способства за по-нататъшно задълбочаване на междунационал-ните и класовите противоречия в тази общност и ще увеличава нейните центробежни сили.

Aко се съди по приетите дългосрочни програми в ЕС, през следващите десетилетия ще продължи да действа безот-казната система на аграрен протекционизъм. В западноев-ропейските държави още дълго време ще се осъществява по-литика на държавно регулиране и контрол върху аграрната търговия със страни извън Евросъюза.

2. 
   Политика на държавно регулиране на
   

Държавният контрол върху външната търговия със селскостопански стоки не предполага монополизиране на тази дейност само от държавни външнотърговски предприя-тия. Такъв монопол може да се установи и чрез кооперативи, корпорации, консорциуми и други частни организации, кои-то са упълномощени от държавата да водят нейната външна търговия с определени стоки, да организират тяхното изку-пуване в страната, включително и като привличат самосто-ятелни търговци⁷.

Правителствените търговски организации в земеделие-то на отделните страни са бариера най-вече за дистрибутори и агенти на чуждестранни фирми. Тяхната пазарна мощ се проявява особено при свободната конкуренция и при формира-нето на цените на регулираните стоки. Главно по тази причина се твърди, че подкрепяните от правителствата търговски организации могат да заобикалят обвързаностите на страните по селскостопанското споразумение на СТО. Изразяват се предположения, че с ликвидирането им ще се открие по-голям простор за разгръщане на свободната международна търговия⁸. Те се отнасят предимно за организации, които са установили монопол върху търговията със зърнени храни, мля-ко и млечни продукти и месо. Чрез тях се регулира производството на зърно и се осигурява зърненият баланс на отделните държави.

Във Франция държавният монопол в търговията със зърнени храни се осъществява от създадената още през 1936 г. Национална междуотраслова служба по пшеницата. След присъединяването на странaтa към ЕС тази организация се превръща от монополен купувач в агенция за интервениране на зърнения пазар в страната.

В Англия регулирането на селскостопанския пазар се осъществява от националния кооператив “Храни от Вели-кобритания”.

Съгласно с приетия през 1983 г. Закон за селскосто-пански маркетинг този кооператив има правото да органи-зира, развива, насърчава и координира маркетинга на селскостопански стоки, риба и рибни продукти, произведени в Обединеното кралство.

През 1990 г. в Германия е приет Закон за осигуряване на изхранването, чрез който се разрешава пряка държавна намеса за преодоляване на кризисни ситуации при снабдя-ването на населението с хранителни продукти. За целта пра-вителството може да издава наредби и правни актове и да се опира на свързани със земеделието и хранителната промиш-леност съюзи или институти и професионални сдружения.

В някои източноевропейски страни също са създаде-ни национални организации за търговия с основни земедел-ски стоки: Агенция за регулиране на земеделски пазари в Полша (създадена през 1990 г.); Държавен фонд за регули-ране на пазарите в Чехия (1991 г.); Държавен фонд за пазар-но регулиране в Словакия и др. (схема 1).

Тези организации регулират пазарите (предимно на зърно): правят директни интервениращи покупки на продук-ция за поддържане на държавните резерви; дават банкови гаранции на мелници и други юридически лица да теглят заеми с по-ниски лихви и да изкупуват зърно от производи-телите; отпускат нисколихвени заеми на производители, които се погасяват след прибиране на реколтата; разрешават безмитен внос на зърно и предоставят кредитни гаранции за търговци, които извършват този внос.

За разлика от ЕС (където пазарът се интервенира, когато пазарните цени на зърното паднат под определеното равнище) в Чехия интервениране се прави само ако се очаква свръхпроизводство и поява на излишъци на този продукт.

Чешкият държавен фонд за регулиране на пазарите определя и квотите за износ на зърно. Чрез конкурс тези квоти се разпределят между търговците, които предлагат най-високи цени и претендират за най-ниски експортни субсидии.

Схема 1
Държавни търговски предприятия (ДТП)