Х. общата аграрна политика на съвременния европейски съюз цели и принципи на Общата аграрна политика

Държавни търговски предприятия за регулиране на външната търговия със земеделски и други стоки продължават да функционират в Русия и Китай. Предполага се, че тяхното по-нататъшно съществуване няма да бъде пречка за активно участие на двете страни в Световната търговска организация.

Очевидно държавните търговски предприятия в аграр-но-промишлените комплекси на редица държави имат важно значение за осигуряване на националната им продоволст-вена независимост. Парите, които им се отпускат от държавните бюджети, се използват най-вече за снабдяване на населението с необходимите количества зърно, брашно и хляб. Затова се очаква дейността на тези държавни предприятия да бъде обект на следващия кръг от преговори между представители на Световната търговска организация.

Задачата е, да се изготви система от критерии за определяне на мястото и ролята на държавните търговски предприятия в развитието на съвременните пазарни отношения. Разграничителни характеристики на отделните предприятия могат да се правят, като се използват редица основни показатели:

• търговски баланс (импортна или експортна ориен-тация);

• пазарен режим (степен на контрол върху снабдя-ването, преработката, вноса и износа на стоки);

• политически режим (степен на използване на икономически лостове – експортни субсидии, мита, цени);

• притежание на предприятието (правителство, група производители, други);

• регулиране на производството⁹. 

Понастоящем официално не се изисква да бъдат лик-видирани държавните търговски предприятия. Търсят се ме-ханизми, посредством които да се постигне по-голяма прозрачност на тяхната дейност и стриктно да се спазват споразуменията на Световната търговска организация за постепенно намаляване на вносните мита и експортните субсидии.

През 1998 г. у нас е приет Закон за съхранение и търговия със зърно¹⁰. По силата на този закон към Минис-терството на земеделието е създадена Национална служба, която упражнява контрол върху дейността на съхранителите и търговците на зърнени храни. Приемането на въпросния закон е направено, за да бъдат регламентирани отношенията между държавната администрация, зърнопроизводителите и представителите на маркетинга. Чрез него са уредени главно начините на съхранение на държавното зърно в приватизи-раните зърнохранилища.

През 1999 г. се приема Закон за виното и спиртните напитки¹¹. В него се определят правилата, по които би трябвало да се осъществява производството на грозде и винени изделия. Липсват механизми за контрол върху износа и вноса на тези стоки в нашата страна. Българските лозари и винари остават без държавна подкрепа и стесняват позициите си на международните пазари. С посочения закон едва ли ще може да се възроди българското лозарство. През последното десетилетие у нас лозовите насаждения намаляват и вече трудно се осигуряват нужните количества грозде за натоварване на мощностите на винарските заводи. Появява се необходимост от създаване на нови лозови насаждения. Повечето земевладелци и собственици на винарски заводи не разполагат с достатъчно парични ресурси (2000 долара за засаждане на 1 дка лозе) за създаване на нови лозови масиви. Приватизираните и купени от чужденци български банки отпускат кредити само срещу ипотекиране на имоти и с високи (над 10 %) лихви. След 2010 г. засаждането на нови лозя може да става само с разрешението на ръководните органи на ЕС.

През периода 1970–1990 г. у нас функционират десет-ки държавни външнотърговски предприятия за износ и внос на пресни и преработени селскостопански стоки. Годишният износ на тези предприятия е бил близо 2,5 млрд. долара. След премахване (1990 г.) на държавния монопол върху външната търговия българският износ и внос на селскостопански стоки се извършва от хиляди търговски фирми. Годишният оборот на тези фирми е неколкократно по-малък от този на предишните държавни външнотърговски предприятия.

Фрапиращ пример за това е българският износ на тю-тюн и цигари. До 1989 г. този износ е извършван само от държавния холдинг „Булгартабак” и е възлизал на около 1 млрд. щатски долара годишно. През първите години на ХХІ в. българ-ският износ на тютюн и цигари е десетократно по-малък. Извършва се от стотици дребни търговски фирми¹². При това разделение (направено под претекст за “разбиване на монопола”) на нашата външна търговия нацията ни губи огромни валутни приходи. Често пъти стотици наши търговци, износители на една и съща стока, се конкурират помежду си на разпределените и контролирани от няколко компании международни пазари.

Междувременно българските позиции на руските цигарени пазари са завладяни от отвъдокеански компании. Американски компании се настаняват и на наша територия и на ниски цени изкупуват субсидирани български тютюни, които след обработка изнасят в чужбина (по този начин „Булгартабак” е доведен до банкрут).

Засилва се тенденцията на постоянно увеличаване на броя на българските външнотърговски субекти (при нама-ляващ износ на селскостопански стоки от страната) и нео-босновано се премахват мита, такси и вносни квоти за дос-тавяни от ЕС земеделски и промишлени продукти. Обик-новено се твърди, че това са своеобразни жертви за по-бързото приемане на България в Евросъюза.

Сближаването и интеграцията на съвременните дър-жави и нации предполага преди всичко формиране и разви-тие на демократично, солидарно и справедливо общест-во, което да осигурява сигурност, социално равенство и всеобщо благоденствие за всеки негов член.

П
28. Аграрна политика

онастоящем в Европа е твърде пъстра картината на държавното, военното, културното и т.н. положение на отделните страни, дори и между големите държави (Англия, Франция и Германия). В някои от тях (Англия) се поддържа неолибералният модел на обществено развитие, а в други (Германия и Франция) се утвърждават социално-либерални отношения между хората. Отдавна е доказано (включително и в бившия социалистически блок), че съществуват твърде ограничени възможности за политическо и икономическо интегриране на държави с различни начини на производство и потребление. Очакванията за интегриране и консолидиране на държави и нации с неолиберални модели на обществено устройство са утопични (особено на фона на неравномерното капиталистическо развитие на страните).

Важна предпоставка за взаимодействие и интеграция на съвременните нации и държави е тяхното равнище на икономическо развитие. Страните, които са постигнали приблизително еднакво висока степен на стопанско разви-тие, имат по-големи възможности за взаимно интегриране и получаване на висок икономически ефект.

Понастоящем има значителни различия и в равнищата на икономическо развитие на европейските държави, осо-бено между държавите от Западна и Източна Европа. По получаван брутен вътрешен продукт (на човек от населението) равнището на държавите – членки на ЕС, е 6–20 пъти по-високо от това на източноевропейските страни. Западноевропейците получават 3–8 пъти по-високи месечни заплати, отколкото работещите в България и в другите източноевропейски страни.

Съществуващите различия в икономическите равнища на страните вместо да се изравняват вследствие на неолибералната политика, все повече нарастват. Едни държави продължават да изостават и обедняват, а други – стават все по-богати.

Следователно „интегрирането” на европейските дър-жави чрез неолиберална политика би могло да доведе до превръщане на ЕС в обикновена междудържавна асоциа-ция за свободна търговия¹³. Такава политика противоречи на досегашната теория и практика, на междудържавната политическа и икономическа интеграция. Ето защо е целесъ-образно да се работи за формиране на социално ориентирани и икономически високоразвити междудържавни общности. Върху тази основа ще може да се разгръща и международ-ната специализация на селскостопанското производство и да се повишава обществената производителност на труда.

1. 
   Политика на международна специализация на
   

При съвременната глобализация на стопанския и по-литическия живот на народите е необходимо да се задъл-бочава и разширява международната производствена специализация на българското селско стопанство. По този начин би могло да се модернизират и обновят неговите производс-твени фондове, да се усъвършенстват отрасловите му струк-тури и да се увеличи производството на висококачествени селскостопански стоки.

Специализацията е процес на обособяване, механи-зация и концентрация на дадено производство в страната с оглед да се повиши неговата ефективност и рентабилност и да се осигурят конкурентоспособни продукти за местни и международни пазари.

Специализацията на производството, чиято продук-ция е предназначена предимно за експорт, е основна форма и на международното разделение на труда, т.е. на територи-алното разделение на труда, което се изразява в развитие на дадено производство в определени страни и райони.

В България е натрупан богат практически опит по регулиране и направляване на процесите на специализация на селскостопанското производство главно през втората поло-вина на ХХ в., когато в страната е формирана система на държавен социализъм и е постигната висока степен на кон-центрация и профилиране на производството и износа на пресни и преработени селскостопански стоки. Доказано е, че умело насочваната и регулирана производствена и експортна специализация носи висок икономически ефект. Така се оси-гурява постоянен растеж на производството и потреблението на хранителни продукти и чувствително се увеличава сред-ната продължителност на живота на българските граждани.

Специализацията и профилирането на българското селско стопанство открива големи възможности и за равно-поставеното му интегриране в стопанските структури на страните – членки на Европейския съюз. Чрез нея се способст-ва за повишаване на качеството и конкурентоспособността на произвежданите у нас селскостопански стоки и за изди-гане на престижа на родните производители в чужбина.

Междудържавната икономическа интеграция (включи-телно и в рамките на Евросъюза) е ефикасно средство за мо-дернизация на националното производство и за решаване на големи обществени проблеми. За нейното практическо осъ-ществяване е необходимо да се уеднаквят народостопанските структури на страните и да се създадат предпоставки за израв-няване на техните социално-икономически равнища на раз-витие.

За целта е целесъобразно да се отчитат основните особености на селскостопанската специализация:

• Всяка страната може да произвежда и изнася огра-ничен брой пресни и преработени селскостопански стоки. В същото време на нейна територия трябва да се произвеждат още десетки видове земеделски продукти за изхранване на населението и за снабдяване на индустрията със суровини.

• Производство на цялостен селскостопански про-дукт. Невъзможно е да се отглеждат отделни части (корен, стъбло, листа, плод) на дадено растение (подобно на международната специализация при изготвянето на детайли и възли за сглобяване на дадена машина).

Селскостопанското производство е напълно зависимо от биологичното и физиологичното развитие на растенията и животните. Главно поради това насоките на неговата спе-циализация се определят от съществуващите почвено-клима-тични условия. Тези условия позволяват у нас да бъде разгръ-

щана широка специализация в производството и износа на зеленчуци и плодове.

Неуспешни се оказват правените у нас опити да бъдат отглеждани на открито по-термофилните цитрусови култури.

Почвеното плодородие, количествата на валежите и водните ресурси, продължителността и силата на ежегодното слънчево греене в нашата страна благоприятстват отглеждането на редица южни растения (райска ябълка, смокини, нар, фъстъци, казанлъшка роза, мента и др.). Износът им в страни с по-студен климат обикновено носи допълнителни печалби.

Специализацията и активното участие на българското земеделие в международното разделение на труда се обусла-вят от редица фактори:

• благоприятно географско разположение на страната;

• умерен климат;

• плодородни земи (по над 5 дка на човек от населе-нието);

• местни високопродуктивни сортове растения и породи животни;

• наличие на широка мрежа от селскостопански институти и опитни станции в страната.

Същевременно у нас процесите на селскостопанска специализация се задържат от следните фактори:

• твърде слаба и неефикасна държавна финансова и методическа подкрепа на земеделските производители;

• сравнително ниски доходи на селските стопани;

• отлив на млади хора от селата;

• постоянно ограничаване на кредитите за селското стопанство от страна на продадените на чужденци държавни банки;

• твърде малките селскостопански производствени и експортни квоти, предоставяни от ръководните органи на ЕС на нашите земеделски производители;

• ограничен достъп до руския пазар.

През 80-те години на ХХ в. в България е постигната висока степен на специализация на селскостопанското производство. Тогава страната е активна членка на създа-дената през 1949 г. в Москва международна организация, наречена Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ). В СИВ (съществувал до 1991 г.) са членували десет държави – Съветски съюз, България, Румъния, Унгария, Полша, Чехосло-вакия, ГДР, Монголия, Виетнам и Куба. Населението на посочените държави – членки на СИВ, в този период е наброявало общо около 450 млн. души.

Специализацията на българското селскостопанско производство протича в условията на кооперирана и уедрена поземлена собственост. Обработваемата земя (около 46 млн. дка) на страната се стопанисва главно в 698 държавни и кооперативни селскостопански предприятия, в т.ч. 265 аграрно-промишлени комплекси (АПК)¹.

Всеки комплекс е съставен от кооперативни и държав-ни земеделски стопанства (ДЗС) и обхваща големи територии, на които се трудят средно по 1000–1200 души. Средната му обработваема площ варира от 56 хил. до над 240 хил. декара. При тази организационна система на управление на нашето селскостопанско производство цялата земеделска земя е обработвана с машини и е поддържана в добро агротехническо състояние, липсват пустеещи земи.

Преди създаването (70-те години на ХХ в.) на АПК над едно десетилетие основни производствени единици в нашето селско стопанство са обединените трудовокоопера-тивни земеделски стопанства (ТКЗС). Всяко от тях е образувано от колективните земеделски стопанства на няколко села. По време на функционирането на обединените ТКЗС у нас са направени годни за обработване милиони декари земя. Създадени са организационни, материални и финансови предпоставки за бързо развитие на родната селскостопанска наука и е осигурено повсеместно снабдяване на земеделските производители с нова и надеждна техника.

Системно са изграждани, използвани и поддържани създадените с помощта на социалистическата държава хиляди хидромелиоративни съоръжения – язовири, напоителни канали, помпени станции. Редовно са поливани над 12,6 млн. дeкара селскостопански площи, или над една четвърт от обработваемата земя в страната.

Днес повечето от тези площи не се поливат. Голяма част от изградените мелиоративни съоръжения са разрушени и разграбени, много от язовирите са отдадени на концесии, а повечето земеделски производители не разполагат с финансови ресурси за заплащане на твърде поскъпналата вода на напоитените дружества.

По време на продължилото около четири десетилетия взаимодействие на народите на страните – членки на СИВ, специализацията на българското селско стопанство се разгръща главно в производството на тютюн, грозде, зеленчуци, плодове, семена и посадъчен материал.

Специализацията на националната хранително-вкусо-ва промишленост е осъществявана най-вече в преработката на посочените продукти и изготвянето на цигари, гроздови вина, консервирани зеленчуци и плодове.

Планомерна специализация на националния аграрно-промишлен комплекс на България е осъществявана и в селскостопанското и продоволственото машиностроене. В рамките на СИВ нашата страна е организирала специализирано производство на трактори, на машини за бране на тютюн и грозде, на технологични линии за производство на сокове и компоти, на детайли и възли за комплектуване на зърнокомбайни и комбайни за прибиране на слънчоглед, на универсални системи за автоматичен контрол върху основни възли на селскостопански машини.

Специализацията на българското селско стопанство може да носи полза на народа, ако в страната има добре развита индустрия, осигуряваща селскостопански и продовол-ствени машини, минерални торове, растителнозащитни препарати, биопродукти, електронна техника. Само в неоколо-ниалните държави липсва модерна индустрия за селското стопанство, а селските стопани са зависими и финансово заробени от вносителите на чуждестранни машини и други средства за селскостопанско производство.

През разглеждания период специализацията на българското селско стопанство и поетите от държавата ангажи-менти за доставяне на определени количества пресни и преработени стоки (тютюн и цигари, грозде и гроздови вина, зеленчуци, плодове и консерви) на руски, германски и други пазари, се изпълняват паралелно с ускореното развитие на местното растениевъдство и животновъдство.

Всяка година в нашата страна са произвеждани по над 8 млн. т (през 1982 г. – рекордните 10,5 млн. т) зърнени храни или по над 1 т зърно на човек от населението. Това количество отговаря на приетите в ООН нормативи, съгласно с които за нормалното изхранване на един човек, в т.ч. и с животински продукти, са нужни около 1000 кг зърнени храни годишно.

Получаваните у нас високи реколти от зърнени култу-ри дават значителен тласък на процесите на специализация на производството и износа на месо, живи агнета, бяло саламуре-но сирене. В страната са създадени едри овцеферми и кравеферми (средно с по 300–500 крави), а също и свинеугоителни комплекси (с по 60–100 хил. прасета), където повечето производствени процеси са механизирани и автоматизирани.

С тази политика на концентрация и специализация на селскостопанското производство е постигнато значително (близко до научнообоснованите норми на хранене) потреб-ление на хранителни продукти на човек от населението. Ежегодното потребление на храни от отделния български гражданин е, както следва: месо (включително карантия) – 75 кг; мляко – 180–190 л; яйца – 200 бр.; плодове – 100 кг; зеленчуци – 110 кг². През 2008 г. тези числа са съответно: 43 кг; 46 л; 127 бр.; 40 кг; 65 кг³. Очевидно потреблението на универсалния хранителен продукт – мляко, е намаляло близо 4 пъти, а на останалите основни храни – около 2 пъти. В резултат на това сега у нас много хора хронично гладуват.

При държавния социализъм голямата консумация на храни на човек от населението е постигана под влиянието на редица фактори:

• в страната се произвеждаха сравнително големи ко-личества храни, които се продаваха на пазара по поддържани от държавата занижени цени;

• хората разполагаха с парични ресурси за закупуване на всички видове хранителни продукти, тъй като им бе осигурявана постоянна трудова заетост;

• сравнително бавно протичаше процесът на разслоя-ване на обществото на бедни и богати.

Масовото потребление на хранителни продукти и дългосрочно гарантираният им износ на необятните съветски и други чуждестранни пазари имат решаващо значение за свободното протичане на процесите на специализация и про-филиране на българското селско стопанство. На тази основа са правени кампании и експерименти за формиране на ефективна и съответстваща на нашите природни дадености производствена и експортна структура на произвежданите пресни и преработени селскостопански стоки.

След 1989 г. у нас се налага неолиберална евроатлан-тическа политика, чието прилагане обслужва олигарси и мафиоти и разрушава българското селско стопанство. За няколко години то е доведено до катастрофална разруха.

П

олитиката на ликвидация на кооперативните сто-панства и на раздробяване на поземлената собственост у нас води до съществени изменения в структурата на земедел-ските стопанства. Сега в тази структура доминира броят на дребните ферми на физически лица, които произвеждат хранителни продукти предимно за лично потребление.

На мястото на разрушените няколко стотици огромни АПК, земеделски производствени кооперации и ДЗС, са съз-дадени стотици хиляди земеделски стопанства и животновъдни ферми.

Почти 99 на сто от тези стопанства са на физически лица.

За задоволяване на постоянното търсене на хранителни и други селскостопански стоки у нас възникват и едри земеделски стопанства. Техните форми съответстват на крайно раздробената поземлена собственост в страната и на съвременното развитие на местните икономически отношения.

На базата на миналия опит и с помощта на високо-квалфицирани селскостопански специалисти у нас са създа-дени и функционират около 3400 арендни и 1500 кооперативни земеделски стопанства. В тях се стопанисва над 70 на сто от обработваната земя. Тези стопанства се отнасят към регистрираните в съда юридически лица. Общата им обработваема площ е около 20 млн. дка, от които в земеделските кооперации и сдружения са около 9 млн. дка. Арендните стопанства са регистрирани като еднолични търговци и търговски дружества. Стопанствата на едноличните търговци разполагат средно с около 1000 дка земя, а на търговските дружества – с по над 3 хил. дка.

Кооперативните стопанства функционират като земе-делски кооперации и сдружения. Средната стопанисвана земя на всяка кооперация възлиза на близо 6 хил. дка, а на сдружение – 1200–1300 декара.

Сега в българското селско стопанство е твърде ниска производителността на труда и интензификацията на селскостопанското производство. През 2009 г. броят на заетите в селското, ловното и горското стопанство е около 500 хил. души. На един зает в нашето селско стопанство се падат по около 60 дка обработваема площ. В 15-те страни – стари членки на ЕС, този показател е над 190 дка.

Засега арендните и кооперативните земеделски сто-панства у нас имат временен, конюнктурен характер. В тях са събрани дребни (по 3–5 дка) ниви, чиито собственици са възрастни или починали, а техните наследници живеят в други селища или извън държавните граници. Обикновено на такива земевладелци се плаща минимална рента (около 10 лв. на декар) срещу предоставената за ползване земя (в Австрия рентата е около 60 лв. на декар). Много от тях са склонни да продадат своите земеделски земи, но изглежда чакат изгодни цени. По всяка вероятност и арендаторите се надяват след години да станат собственици на арендуваните от тях земи.

Понастоящем цената на плодородната българска земя е твърде ниска, главно защото селскостопанското производ-ство е губещо или носи мизерни доходи. Основната причина за това е липсата на пазари за пласмент на произвежданата селскостопанска продукция.

През периода 1989–2009 г. традиционните пазари на българските земеделски производители в Русия и други дър-жави са завладяни от отвъдокеански и други западни кор-порации. Същевременно ограниченият вътрешен пазар е свит до краен предел, понеже мнозинството от населението е намалило потреблението на храни до екзистенцминимума. Над 1 млн. безработни (предимно млади хора) са принудени да напуснат страната и да търсят препитание в чужбина.

Според размера на използваната земеделска площ (ИЗП) създадените напоследък у нас земеделски стопанства могат да бъдат разделени на няколко групи:

• дребни ферми (средно до 10 дка стопанисвана земя) – представляват 75 на сто от общия (534 хил.) брой на земе-делските стопанства в страната и обхващат едва 7 на сто от обработваемата ни земя;

• ферми на физически лица (разполагащи средно с по 10–20 дка стопанисвана земя) – представляват 14 на сто от общия брой на земеделските стопанства у нас, но сто-панисват само 4 на сто от обработваемата ни земя;

• ферми на юридически лица (разполагащи с голе-ми площи стопанисвана земя) – стопанисват 76 на сто от обработваемата ни

земеделски стопанства.

В съвременните арендни и кооперативни земеделски стопанства у нас все още има много стопанисвани земи с неуточнени титули за собственост. Това ги прави недоста-тъчно конкурентоспособни спрямо фермите на западноевропейските държави, където от много години се формират и стабилни семейни поземлени отношения и се насърчава дейността на мощните снабдителни, изкупвателни и об-служващи фермерски кооперативи.

Провежданата у нас неолиберална политика (ликви-дация на едрите колективни стопанства, раздробяване на поземлената собственост, евроатлантическа ориентация на държавата) води и към преструктуриране на посевните площи.

Извън сеитбооборота (т.е. да пустеят) са оставени около 15–20 млн. дка, или близо една трета от годната за обработване земя в страната.

Рязко са намалели посевните площи на зеленчуковите култури и овощните градини, които през 70-те и 80-те години на ХХ в. формират профила на международната специализация на българското селскостопанско производство и оси-гуряват значителни валутни приходи на нацията (табл. 10).

Наименование	1987–1989 г.	2006–2008 г.
	Средна площ	Средна площ
І.  Обработваема земя	46 000	30 000
ІІ. Селскостопански култури
1. Зърнени*:	22 000	16 000
Пшеница	11 000	11 000
Царевица за зърно	5000	3500
Ориз	140	56
2. Царевица за силаж	3700	-
3. Слънчоглед	2500	6000
4. Памук	123	10
5. Тютюн	835	270
6. Захарно цвекло	400	10
7. Зеленчукови култури**	630	300
8. Овощни градини	1200	700
в т.ч. ябълки	250	66
Череши	112	-
Праскови	102	56
Орехи	170	110
9. Лозя	1544	1100
в т.ч. винени	1376	1020
ОБЩО:	32 932	24 390

Каталог: files
files -> Първа част Ангел Димов ПолитиЧески портрет на александър стамболийски
files -> Какво научих по математика в четвърти клас? Естествените числа
files -> Отчет за дейността през 2013 Г
files -> Бунтът на роботите
files -> Глобалната манипулация кратък анализ
files -> Vі-ти национален фестивал за операторско майсторство “златното око”
files -> До общински съвет русе предложение пламен стоилов
files -> № по ред Учител

Изтегляне 1.78 Mb.

Сподели с приятели: