Х. общата аграрна политика на съвременния европейски съюз цели и принципи на Общата аграрна политика

• осигуряване на високи доходи на земеделските производители и привличане на млади и подготвени кадри в селското стопанство;

• уедряване на раздробената поземлена собственост;

• създаване на едри, жизнеспособни и рентабилни еднолични, арендни и кооперативни земеделски стопанства, които могат и пълноценно да оползотворяват предоставените им от Евросъюза и българската държава земеделски субсидии;

• предоговаряне на определените (през 2005 г.) от ЕС квоти за размерите на посевните площи на полските култури и трайните насаждения в нашата страна, а също и за количествата на произвежданите у нас селскостопански стоки с оглед ежегодното им производство да достигне поне нивото му на 80-те години на ХХ в.;

• формиране на съвременна и съответстваща на при-родните дадености на страната отраслова структура на националния аграрно-промишлен комплекс;

• освобождаване (чрез коопериране) на нашите земе-делски производители и потребители от финансовата зависимост, в която ги държат лихвари, спекуланти и прекупвачи;

• разширяване на достъпа на нашите земеделски производители до руски и други пазари извън ЕС.

Адаптирането на българската към западноевропейската аграрна политика е част от процеса на приспособяване на нашия национален аграрно-промишлен комплекс към стопанските структури на другите страни – членки на Ев-росъюза. Чрез него би могло да се осигурява бърз научно-технически прогрес и да се повишава обществената производителност на труда в българското селско стопанство и свързаните с него промишлени отрасли.

Реално междудържавно интегриране би могло да се осъществява главно чрез адаптиране и уеднаквяване на социално-икономическите и организационните структури на страните – членки на междудържавната общност, а също и като се изравняват техните равнища на стопанско развитие. Например би било твърде формално интегрирането на нашата страна със социалните държави на ЕС при положение, че в нея продължи да се провежда отвъдокеанска неолиберална политика.

Както е известно, еволюционна, естествена междудържавна интеграция протича преди всичко между страни със сходни и социално ориентирани обществени системи, а също и с високи и еднакви равнища на икономическо развитие. Нагледен пример за това са държави като Австрия, Финландия и Швеция, които са били богати и до приемането (1995 г.) им в ЕС.

В този смисъл е целесъобразно да се следва линия на адаптиране на българската към западноевропейската аг-рарна политика. Засега това адаптиране би трябвало да обхваща:

• поземлената политика;

• фермерската и кооперативната политика;

• структурната политика;

• регионалната и международната аграрна политика;

• протекционната аграрна политика.

За успешното решаване на социално-икономическите проблеми на нашето селско стопанство е нужно преди всичко да се адаптира българската към западноевропейската поземлена политика и планомерно да се разширяват регу-лиращите функции на държавата в развитието на поземлените отношения в нашата страна.

• земята да принадлежи на тези, които ще я обработват;

• законите за наследството да запазват целостта на едрата поземлена собственост и на големите земеделски стопанства;

• държавата да стимулира уедряването на земевладението чрез икономическо подпомагане на едрите фермери, а също и на дребните земевладелци, които отстъпват земята си на съседи с перспективни ферми;

•
37. Аграрна политика

държавата да контролира и регулира пазара на земеделски земи.

Сега у нас първостепенна задача е да се уеднаквят и адаптират българските към западноевропейските организационни и стопански структури в аграрния сектор. Това ще се постигне чрез:

• обединяване на дребните частни ниви на кооперативни начала, но като се усъвършенства цялата ни кооперативна система по посока към разширяване на демокрацията и на контрола в отделните кооперации и сдружения;

• изравняване на икономическите равнища на развитие (доходност, реколтативност, производителност на труда, интензификация на производството, рентабилност) на българските и западноевропейските земеделски стопанства;

• подпомагане и стимулиране (от държавата) по подобие на западноевропейската кооперативна система на земеделските производители, които създават свои кредитни, снабдителни, обслужващи, изкупвателни, преработвателни и пласментни кооперативи.

По такъв начин нашите земеделски производители могат да се избавят от системно ограбващите ги лихвари, прекупвачи и доставчици на селскостопански машини, минерални торове и растителнозащитни препарати. С общи усилия трябв

Ориентирането на нашето селско стопанство само към пренаситения с хранителни стоки западноевропейски пазар не може да осигурява рационално и ефективно използване на съществуващите у нас землени и трудови ресурси.

С оглед да се достигне някогашното ниво (над 2 млрд. долара) на годишния български аграрен износ и да се осигурява работа на трудещите си, на селскостопанските учени и на специалистите, е необходимо да бъде разширен достъпът на нашите земеделски производители до руските пазари, което е достижимо при създаването на българо-руски аграрен пазар.

Създаването на този пазар предполага ревизия на провежданата досега у нас евроатлантическа политика, а също и извеждане на страната ни от военните структури на между-държавния военнополитически блок НАТО.

Преди всичко е необходимо (подобно на богатата държава Норвегия – основателка на НАТО) да се запише в Конституцията на Република България, че в мирно време не могат да се разполагат чужди бази и войски на българска територия.

Създаването на българо-руски аграрен пазар може да получи одобрение и от ръководните органи на ЕС. По принцип нашата страна би могла да подпише с ЕС споразумение, което да урежда нейното право да създаде такъв пазар.

По този начин на основата на двустранни споразумения с Евросъюза е отчетена спецификата на редица страни членки (Дания, Португалия, Люксембург) и им е дадено право при решаването на отделни проблеми да осъществяват самостоятелна политика.

Чрез формиране на общ българо-руски аграрен пазар ще се премахнат съществуващите високи митнически ограничения между двете страни и ще се способства за възраждане на двустранното икономическо и научно-техническо сътрудничество. На тази основа би могло да се разширява и усъвършенства българското промишлено и селскостопанско производство и да се осигурява работа на всички трудоспособни българи. Следва обаче да се отчита обстоятелството, че централните руски пазари вече са завладяни от отвъдокеански и други западни компании. Най-напред би могло да се установяват регионални двустранни икономически отношения – между български и руски области да се създават съвместни центрове, които пък от своя страна да изграждат мрежа от съвместни предприятия и дружества в селското стопанство и свър-заните с него промишлени отрасли, туризъм и банково дело.

Развитието на нашето селско стопанство би могло да се стимулира и регулира и чрез адаптиране на българската аграрна политика към Общата аграрна политика на ЕС. Така се откриват големи възможности за прилагане на протекционна аграрна политика в нашата страна и за модернизация на родното селскостопанско производство. При въпросното адаптиране е целесъобразно в българската аграрна политика да се включват предимно протекционни механизми на ОАП на ЕС. Този процес би трябвало да обхваща западноевропейската кре-дитна, инвестиционна, ценова и митническа политика.

На този етап е целесъобразно да се съгласуват българската и западноевропейската кредитна политика в земеделието.

Полезно е у нас да се черпи опит от повечето страни –членки на ЕС, и да се намали основният лихвен процент по банковите земеделски кредити. Трябва да стане възможно нашите земеделски производители да получават нисколихвени инвестиционни кредити от създадена при ДФ “Земеделие” специализирана държавна земеделска банка⁶, която да оперира и с паричните ресурси, предоставяни на българ-ското земеделие от ЕС.

Такива банки има във Франция, Холандия и други западноевропейски държави с развито земеделие.

При съществуващата система на обслужване на ДФ “Земеделие” от множество частни търговски банки паричният му ресурс се разпилява. Незначителна част от него остава в земеделските стопанства. Този ресурс може рационално да се използва за модернизация на българското земеделие, при положение че се разпределя от една специализирана, и то държавна земеделска банка.

Неудачният опит (1994–1995 г.) на над 1000 земеделски кооперации да създадат и работят само със своя банка показва, че засега това е неизпълнима цел (поне докато се сложи ред в отношенията между десетките съществуващи у нас местни и чуждестранни частни търговски банки, чиито босове воюват, за да получат обслужването на държавни институции като ДФ “Земеделие”, Националния осигурителен институт, Здравната каса).

Адаптирането на нашите към западноевропейските протекционни механизми би могло да започне с увеличаване на държавните субсидии за българското земеделие. В близко време общият им размер трябва да нарасне от около 50 на 600–700 млн. щатски долара годишно, или около 2 на сто от получения през 2005 г. брутен вътрешен продукт на страната. Сумата, разделена на декарите обработваема земя у нас, дава по 13 долара на декар (това е близо една седма от ежегодно предоставяните субсидии на западноевропейските фермери).

Съгласно с Уругвайския кръг от преговорите на СТО българската държава получава право ежегодно да предоставя по над половин милиард долара субсидии за земеделието. Тъй като през последните години плащанията за българския аграрен сектор са едва 20–50 млн. долара годишно, все повече се понижава и договореното ниво на тези субсидии по линия на Уругвайския кръг преговори. В сравнение с 1996 г. през 1999 г. тази договорена сума намалява от близо 800 млн. на 522 млн. долара⁷. Относителният дял на предоставяните субсидии в стойността на произвежданата селскостопанска продукция у нас е едва 0,5–1 на сто (при 45 на сто в ЕС).

Сумите, които се договарят по линия на СТО за бюджетно субсидиране на нашето земеделие, трудно могат да се заделят при неолиберален модел на развитие на обществените отношения. За бъдещото им осигуряване е нужно да се скъса с провежданата в наши дни неолиберална икономическа политика и да се тръгне по български път на социално-икономическо развитие.

Както е известно, главен лост за стимулиране на растежа на селскостопанското производство са инвестициите. Въпреки че през 2005 г. у нас селското стопанство осигурява 9 на сто от брутната добавена стойност, в него се изразходват едва 3 на сто от инвестициите за придобиване на материални дълготрайни активи.

През 2001 г. в нашето селско и горско стопанство и риболова са придобити дълготрайни активи на стойност 60 млн. долара, през 2002 г. – 58 млн. долара, а през 2005 г. – 173 млн. долара⁸. Десет години по-рано (през 1989 и 1990) придобитите дълготрайни активи (при курс на лева към долара съответно 0,843 и 0,7857 за долар) възлизат на над 1 млрд. долара годишно.

Прости сметки показват, че за да бъдат възстановени основните производствени фондове в селското стопанство, които след 1989 г. са унищожени или пренесени в чужбина, ще трябва да се изразходват минимум 10 млрд. евро, или около 13 млрд. долара. Само за снабдяване на новите земеделски стопанства с трактори и комбайни са необходими над 1 млрд. евро.

Със сегашния размер на влаганите у нас инвестиции съществувалите до 1989 г. основни производствени фондове на българското селско стопанство ще могат да се възстановят след стотици години. Количеството на тези фондове може да се възвърне и за десетина години, но при положение, че за земеделието ни ежегодно се заделят и изразходват ефек-тивно по над 1 млрд. евро годишно.

Акумулирането на инвестиционни ресурси може да става преди всичко чрез:

• осигуряване на гарантирани доходи на земеделските производители;

• отпускане на повече селскостопански субсидии от държавния бюджет;

• създаване на смесени дружества и съвместни пред-приятия с чуждестранни компании;

• участие във взаимоизгодни проекти и програми, финансирани от фондове на ЕС.

Напоследък все по-актуална става и задачата да се съгласува българската със западноевропейската ценова политика в селското стопанство. По подобие на ЕС и у нас трябва да се въведат гарантирани изкупни цени на определени селскостопански стоки. Бюджетните субсидии се дават за произведена селскостопанска продукция, т.е. пряко на самите земеделски производители.

Стимулирането на нашето селскостопанско произ-водство чрез гарантирани изкупни цени би трябвало да се съпровожда с осигуряване на международни, включително руски, пазари за пласмент на произвежданите продукти. Отпускането на държавни субсидии за поддържане на високи изкупни цени на селскостопански стоки при твърде малкия ни вътрешен пазар води до кризи на свръхпроизводство и икономически фалити на земеделски стопанства.

Следователно в нашата страна е целесъобразно широко да се прилага поддържането (включително и чрез интервениране на пазара) на гарантирани (осигуряващи известни печалби) изкупни цени на определени селскостопански стоки. По този начин ще се осигурят високи доходи на преките производители и постоянно ще се увеличават производството и износът на селскостопански стоки.

Нашата държава може лесно и с малко финансови ресурси да закриля родните производители чрез осъществяване на умела митническа (мита, квоти, държавен контрол върху външната търговия) и данъчна политика.

Адаптирането на нашата към западноевропейската данъчна политика би трябвало да включва и данъка добавена стойност (ДДС). По подобие на Великобритания и у нас би могло този данък напълно да се премахне или да се намалят ставките му за някои хранителни продукти (хляб, мляко, краве сирене), за детско облекло и книги⁹.

Българската аграрна политика би трябвало да удовлет-ворява интересите на земеделските производители в стра-ната¹⁰, а българският аграрен сектор – да се адаптира предим-но към пазарите и икономиките на европейските държави.

Българската аграрна политика може да бъде прилагана успешно едва след отмяна на въведения през 1997 г. у нас колониален валутен борд. Този борд е инструмент на банковите кръгове и най-вече на външните кредитори на българската държава. Налагането му се прави с мотива, че в страната трябва да се поддържа финансова стабилност. За нейното осигуряване българският лев е обвързан към паричната единица на Евросъюза – еврото.

Практиката показа, че валутният борд почти не способства за ограничаване на инфлацията. След въвеждането му българският лев се обезценява и постоянно се повишават цените на стоките от първа необходимост (хляб, ток, парно отопление).

Валутният борд у нас изпълнява две основни функции: • не позволява на нашите правителства да вземат кредити от Българската народна банка (БНБ) и ги принуждава да получават високолихвени заеми предимно от МВФ и Световната банка;

• осигурява ежегодното връщане на високите лихви и на главницата по натрупания външен дълг на страната чрез разпродаване на държавно имущество и реализация на редица мерки за ограничаване на бюджетните инвестиции, а също и на доходите и на потреблението на повечето български граждани¹¹.

Редовното изплащане на външния дълг е за сметка на повечето българи, които получават мизерни доходи. Въпрос-ните борчове се връщат и като се разпродават или отдават на концесия почти всички държавни банки, компании, летища и пътни магистрали на чужденци.

Наложеният у нас валутен борд носи изгоди предимно на представители на чуждестранната и местната финансова олигархия. “Финансова стабилност” би могла да бъде осигурена и чрез прилагане на по-ефикасна парична политика, включително чрез промени в действащия закон за БНБ и обмяна на парите по прогресивна скала.

В условията на валутен борд българските правителства се стараят да откриват работни места, предоставяйки завидни привилегии на т.нар. “чуждестранни инвеститори”. Заставени са да “кърпят” положението в страната и да поддържат социален мир, като теглят все нови и нови държавни заеми.

С
38. Аграрна политика

Нашата държава е напълно подвластна на представителите на чуждестранния банков капитал, чийто относителен дял в паричните ресурси на страната превишава 90 на сто. При положение че у нас повечето пари и средства за производство принадлежат на чужденци, държавата трудно може да води политика на повишаване на заплатите и пенсиите на обикновените хора и да осигурява парични ресурси за наука, безплатно образование и здравеопазване.

• да упражнява важни социално-икономически функции;

• да инвестира и създава работни места;

• по-цялостно да субсидира земеделските производители;

• да подобрява благосъстоянието на народа.

Милиони бедни и безработни българи, особено млади хора, са принудени да напускат страната и да търсят препитание в чужбина.

Ето защо би трябвало отново да се обсъди въпроса за нуждата от действащия валутен борд при съвременната финансова, идейна и организационна криза в Европейския съюз. Тази криза се разрази най-вече след проведените през май-юни 2005 г. във Франция и Холандия референдуми, при които мнозинството французи и холандци отхвърлиха представения им проект за Европейска конституция. По такъв начин в тези страни се въстава срещу опитите за демонтиране на социалната държава и за налагане на англо-американския неолиберален (в смисъл на олигархичен) модел на обществено развитие. Дава се отрицателен вот и на местни управници, прокарващи неолиберална евроантлантическа политика, вслед-ствие на която постоянно се увеличава броят на безработните и се засилва експлоатацията на широките народни маси. Главно поради това в повечето европейски държави постоянно се изостря борбата между привържениците на неолиберал-ния и социалния модел на развитие на обществото. Тази по същество класова борба придобива глобален характер и се води, от една страна, между финансовата олигархия и собствениците на транснационални и многонационални корпорации и представителите на средния и дребния бизнес, както и на фермерите и хората на наемния труд – от друга.

В такава обстановка основателно възниква въпросът дали у нас трябва още дълго да се поддържа режимът на валутен борд. Запазването му и през следващите петдесет години сигурно ще способства за пълното овладяване на българската държава и на нейната икономика от чуждестранни олигарси, земевладелци и спекуланти.

Посредством валутния борд у нас се формира неолиберален обществен модел, който е несъвместим с този на со-циалните държави – членки на ЕС. Такъв обществен модел трудно се адаптира към социално-икономическите структури на европейската междудържавна общност. Изграждането му отговаря на интересите на олигархията, чийто представители се опитват (чрез предложения за премахване на сел-скостопанските субсидии и други неолиберални способи) да превърнат Евросъюза в обикновена междудържавна асоциация за свободна търговия. По този начин би се сложило край на реализацията на мащабната идея за адаптиране и интегриране на националните стопанства и политическите над-стройки на повечето европейски държави.

В междудържавен съюз, представляващ само свободна търговска зона, се откриват възможности предимно за извличане на едностранни изгоди от големите високоразвити държави и координирано да се ограбват природните и човеш-ките ресурси на малките и икономически изостанали страни и народи.

Следователно в нашата страна става все по-актуална задачата да се преосмисли и промени прилаганата след 1989 г. неолиберална евроантлантическа политика, която включва и действащия валутен борд. Повсеместно трябва да се използват механизмите за формиране на социална държава от западно-европейски тип, за осигуряване на всенародно благоденствие.

40. Аграрна политика