Х р и с т о м а т и я по л и т е р а т у р а за 11 к л а с Забележка: Включени са всички произведения от задължителната програма



страница25/25
Дата23.07.2016
Размер2.24 Mb.
#2574
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25

НА ОНЯ СВЯТ
Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейка починал — никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало. Ала когато баба Йова разправи за последния му час, всички се увериха, че тоя път той не се шегува. Върнал се човекът от дърва, разтоварил магаренцето си, вързал го, турнал му сенце и щом влязъл в къщи, та приседнал край огъня и запалил лулата си, нещо го прерязало през половината, той легнал, заохкал и…

Събрали се съседи, отишла и баба Йова. Нали бе сиромах самичък. Той и кротката му магаричка, сива като гълъбче, послушна и хрисима като калугерка. Отишла баба Йова, ама душа спира ли се, да я запре? Само, разправя тя, му викам да се прекръсти и той, божем сили, ама не може да мръдне. Донесоха му понуда шишенце ракия. Той я взе, засмя се, та чак, очите му светнаха и… издъхна.

Издъхна с усмивка. Дали че в рая му е тогава душата влязла, или че ракийка видя, това никой не може да каже.

Когато сиромах дядо Матейко тръгна за оня свят, той най-напред се спря на един кръстопът, дето имаше много пътници, такива като него.

— Добра стига! — поздрави ги той и без много да му мисли, попита: — Бре, байовци, накъде се отива за ада?

Всички го погледнаха зачудено.

— За пъклото, за пъклото кой път води? — поясни високо дядо Матейко.

Посочиха му го и той се упъти право по него.

„Мен сигурно там ще ме турят — мислеше той, — чакай барем с време да стигна. Не съм за рая аз сиромах човек… рая е направен за големците и за богатите. С тия дрипи и тия попукани ръце кой ще ме пусне там! Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя? Истина, гледал съм по божия правина да живея, ама кой те пита. Нима господ ще седне да води сметка на такива като мене? Нас ни са записали у дяволския тефтер още кога сме се родили… Се да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство! А пиех! От тегло и от мъка пиех, наистина, ама нали пиех? Така и така няма прокопсия, мислех си пий! Пий, па дето ще да му излезе края!… Постлах си хубавичко за пъклото! Сега там, там да си отида.“

Така вървеше дядо Матейко, унесен в своите мисли.

Но изведнъж някой изневидело го дръпна за кожуха отзад.

— Стой бре, човек, къде ще идеш?

— Па, ете, у пъклото — отговори старецът.

— У пъклото ли? Ти си сбъркал пътя, дядо!

— Море не съм го сбъркал аз… знам аз кой за къде е, не гледай ме, че съм прост.

— Ама ти си писан за в рая… Ето, аз съм ангел, пратен да те заведа там.

— Бре, момче, я си върви по пътя, не се подигравай със стари хора, че е срамота…

Ангелът като видя, че с добром не може, прегърна стареца и хвръкна високо към светлите небесни пространства, дето миришеше на чуден измирски тамян и дето прехвърчаха на тумби, на тумби светли ангели с босилек в ръце и пееха, та чак унисаха: „Свят, свят, свят, господ Саваот!“

— Къде ме занасяш бре, момче, ще ти се карат там господарите — че видиш ли, че мириша на ракия — вика дядо Матейко и се дърпа да побегне, ала ангелът все по-силно лети и го носи в по-светло ширине, докато стигнаха до райските врата. Те бяха направени от злато и безцен камък и светеха като ясно слънце. Пред тях свети Петър чакаше със сребърен ключ в ръце и с голям тефтер под мишница.

— От кое си село? — обърна се той към дядо Матейко и взе да рови тефтера. Дядо Матейко няма накъде да шава. Хъка-мъка, па отвори уста:

— Ете, от Подуене съм…

— От По…?

— От Подуене! — викна високо дядо Матейко, като мислеше, че свети Петър не чуе.

— По… По… По… — взе да прелиства тефтера свети Петър, — Подуене. Добре — праведен.

— Не може да бъде! Имаш грешка, свети Петре.

— Каква грешка? Това не е зелник, а тефтер, прономерован, прошнурован и подпечатан с божя ръка скара му се свети Петър.

— Добре, ама после да не се каете — отговори дядо Матейко.

— Защо?


— А бе, човек, аз много пиех и не вярвам да съм праведен.

— Много си пил, ама и много си патил, та ти е простено — отговори свети Петър и му отвори вратата.

— А бе, свети Петре, да бях довел и магаричката — взе да моли дядо Матейко, но ангелът го тикна в рая и той, захласнат от учудване, не можа да изкаже думата си.

Щом влезе в рая, дядо Матейко се сети за бабата си, която бе оставила греховната земя много време преди него.

— Мене като пуснаха тук, че пиянствувах и я побийвах, нея трябва да са я турили в средата. Тя беше и от божа кравичка по-кротка и прощаваше всичко… Ех, какво ли шеше ла се случи с мене без нея?

И той се обърна към едно ангелче:

— Ей, фъркатичко, тук има ли някоя баба Матейца — Трена по име?

— От кое село? — попита ангелчето.

— От Подуене…

— Има, има — рече ангелчето и поведе стареца из рая.

— Бре че хубости, бре че чудесии! — дивеше се дядо Матейко, като гледаше тия чудни райски красоти, които само праведниците ще видят.

— Ами поп Николай тука ли е? — почна да разпитва той Мъничкото ангелче.

— Кой?

— Поп Николай от малката черква, дето ни даваше пари с лихва… Срам ме е да го срещна. Имаше да му давам, па той умря и дългът му умря.



— Поп Николай е в катрана, дядо.

— Стой не думай!

— Честна дума!

— Ами нали беше, божем, поп — свещеник!

— Се едно… Тук не бръснат никого — всекиму според делата му. Поп бил, ама грешил. Владиката, че е владика, па и той е в пъклото.

— Бре, не думай!

— И той е наказан, дядо … Той бе владика, истина, ама се гордееше със сана си и само големците считаше за хора, а сиромасите, бедните хич и не поглеждаше. Гнусеше се от тях и ако им даваше милостиня, даваше я с презрение, като гледаше час по-скоро да се отърве… Обличаше се богато и преяждаше всеки ден, а хората учеше ла се въздържат… Това не е ли грях?

Дядо Матейко поотри челото си с ръка, па рече:

— Па знам ли аз грях ли е, не е ли. Ние сме прости, не разбираме. Махни това, ами я ме заведи в кръчмата да пийна една ракийка, че гърлото ми гори на въглен.

— Е, дядо, тук кръчми няма! — рече ангелчето.

— А, няма ли?

— Няма, няма!

Бива ли при тия красоти да няма кръчми? Ами къде ще се спре човек да си почине, да пийне чашка ракийка, ла се подкрепи? Виж ме, чак от земята ида, уморен съм… Там попът ни казваше, че в рая има всичко, що душа поиска, пък то… До-харно да бях отишъл в ада. Там има ли кръчми?

— Там има.

— Я ме заведи там, молим те, защо ми е тукашният рахат, кога няма капка ракия! В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне.

— Не може, дядо!

— Ех! — въздъхна старецът. — Та това на затвор прилича! Да не можеш да отидеш, къде искаш!

— Ще навикнеш, дядо! — рече да го утеши ангелчето.

— Ех, още ли има да се уча! — въздъхна пак дядо Матейко и взе да хитрува.

— А бе, момче — рече на ангелчето, — харно е да отворите и кръчма тука. Хем да срещна дядо господ, ще му кажа право в очите, че е харно… Най-напред няма къде бирникът да слезе, та друго всичко махни!

— Тук бирници няма, дядо.

— А, няма?

— Няма я!

— Ох, света майко богородичке, наистина тук на рахат ше бъда! — извика от радост дядо Матейко и като се прекръсти, настави:

— Е това най-много ви харесвам!

И той тръгна по-скоро да намери бабата


ЗАНЕМЕЛИТЕ КАМБАНИ
На другия ден беше Успение Богородично, храмовият празник на Жрелинския манастир, прочут по чудотворната икона на светата майка и по трите сладкогласни камбани, чийто ек благославяше цялата плодородна котловина, над която манастирът господствуваше с бялата си ограда горе в планината.

По стар обичай тия камбани се биеха само на Успение и на Великден и първият удар се даваше от ръката на самия игумен. Тогава техният меден ек се разнасяше от камбанарията звучен, сладък и тържествен, сякаш слизаше от небето, разстилаше се на широки вълни, падаше над селата, подемаше душите към бога и обръщаше очите към неговите селения — небесата.

И богомолците от деветте села на широката котловина и от по-далеко прииждаха да се черкуват в стария манастир, да се покланят на чудотворната икона, да поднесат дар и да искат изцеление на душата и на тялото си.

Старият игумен отец Йоаким погледна слънцето, което беше вече паднало зад големия манастирски орех, видя, че сянката на дългия чардак е покрила половина черквичката, и плаха тревога сви душата му. Наближава вечерня, трябва да удари камбаните.Готов ли е?

Той погледна ръцете си да види чисти ли са, погледна изметения двор и хората, които на купчини стоеха пред камбанарията и гледаха нагоре. После се качи, мина по широкия и дълъг чардак на зданието, дето бяха килиите на калугерите, слезе пак с бързи крачки по високите дъсчени стъпала и се изгуби някъде из двора. От два деня тоя добър старец не си е почивал. Той искаше да бъде готов за тържествения празник. Всичко да бъде чисто, изправно. Да свети. Ще дойдат всякакви хора, и прости, и знатни. И владиката може да дойде. Всяка паяжинка в черквицата беше изметена, всяко кътче — прегледано. Каменните плочи бяха измити, лъснати. Особено се радваше игуменът на златния ореол, с който един богат човек от далечно място дойде и украси главата на чудотворната света майка. Той постави и скъпа лилава копринена завеска на иконостаса пред нея.

Много пъти отец Йоаким идва пред иконата, поправя гънките на тая завеса и се радва на тоя ореол от чисто злато.

Всичко бе готово. Наближаваше тържественият час. Братята бяха вече по килиите си и се приготовляваха за вечернята.

Но игуменът искаше още веднъж да провери. Може би е забравил нещо. И той отново влезе в черквичката. Малка, ниска стара черквица, градена кой знае в кои години, запомнила старите царе, преживяла робството и благословила новото царство. Вътре вече бе влязъл вечерният мрак и се молеше пред запалените кандилца, чиито малки пламъчета се губеха пред благите усмивки на светиите. Те бяха умилително тържествени пред деня на големия празник.

Дядо игумен спря учудено на прага, защото видя пред светата икона тъмния силует на жена с дете в ръка. Старецът се ядоса. — На днешната вечерня не се влизаше в черква, преди да ударят тържествено камбаните. Така беше обичаят.

Той пристъпи тихо към влязлата и я изгледа. Тя беше дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа, така че само очите й се показваха. Тя бе стъпила на плочите с боси, изцапани крака, които бяха отпечатали стъпките си по пода, и това ядоса повече чистия старец. Жената не го усети. Тя се молеше високо, с плач, и поднасяше пред стъпите на светата майка своето болно дете, бледо, извехнало, като ланско цвете. То бе склопило очичките си, дишаше тежко и болезнено стенеше.

— Запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е — шепнеше жената и се навеждаше ниско, като дърво под силата на вятъра. Сълзите й капеха по студените плочи, както капеше восъкът от горящите свещи.

Жената извади от пазухата на ризата си малка игличка със синьо топченце на края и я забоде на новото копринено перде.

— Приеми това от мене, света майко. Нямам нищо друго!

— Защо си влязла тук? — каза сърдито старецът. — Камбаните още не са били. Не знаеш ли обичая?

— Не знам, отче — каза объркано жената.

— Излез сега. После, после ела!

Жената покорно се обърна, стисна детенцето в прегръдките и тръгна. Отец Йоаким я проследи с поглед. И когато тя мина през светлината на вратата, още един път забеляза колко е дрипава и нечиста.

Игуменът видя, че по плочата, на която стоеше жената, бяха останали кални петна. Той видя върху завесата простата игличка със синята топчица накрая. Тая топчица личеше като дървеница върху хубавата завеска и я грозеше. Отец Йоаким я извади и я захвърли в ъгъла. След това се прекръсти пред иконата, оправи хубаво завеската и излезе.

Без тая случка всичко друго беше в ред. Но неговото добро сърце забрави това, като видя, че дворът бе изпълнен с богомолци,които държеха свещи и чакаха да ударят камбаните, за да влязат в черквата. Братята също бяха готови. Те бяха слезли долу и разговаряха с народа за предстоящия празник.

Събралите се стъписаха, като видяха игумена. Мъжете се поклониха, а жените се наредиха, за да му целуват ръка. Празничното дойде. Душата на стареца омекна и той гласно благослови всички.

Слънцето падаше към ниското и слаб ветрец слизаше от балкана, пътьом клатеше леко листата на ореха и отиваше долу в котловината даа поиграе с реката.

Старецът си уми ръцете на чешмата. Млад прислужник му подаде пешкир, та се избърса, след това се прекръсти и се покачи на камбанарията. Братята застанаха пред черковната врата, а народът се натрупа зад тях със смирено ожидание. Всички очи се устремиха към върха на камбанарията, дето игуменът се изправи да изпълни свещения обичай.

Той се прекръсти и дръпна въжето, което люлееше отведнъж трите езика на камбаните. И плеснаха силно тия три железни езика по медните уста на тежките камбани. Веднъж, дваж, триж.

Но камбаните мълчеха и не издаваха никакъв звук. Тия бронзови майки, обременени от звукове, бяха занемяли.

Страшно беше да се гледа как железните тежки езици бият по чистия метал, а той стои безгласен… Имаше нещо мъчително в тая работа. Трите камбани се люлееха и се напъваха ужасени, като глухонеми, които искаха да обадят за някой страшен пожар и не можеха.

Старецът задърпа с всички сили въжето, като се навеждаше и изправяше. Ала камбаните упорито мълчеха.

Ужас обзе монаха. Дъхът му се спря и притъмня пред очите му. Той изпусна въжето и се строполи на дъсчения малък под пред камбаните.

Хората, изумени, стоеха на двора, кръстеха се и никой не смееше да продума. Вцепениха се душите. Братята се качиха на камбанарията да свестяват стареца. Те го свалиха долу. Той се крепеше на ръцете им, бледен като мъртвец, съкрушен, наказан от това велико чудо, и едвам произнасяше:

— Поличба божия! Молете се, братя християни, голям грях е сторено.

Въведоха го в черквата. А след него нахлу народът. И всички паднаха на колене, кръстеха се и шепнеха молитви. Жените плачеха с глас. Децата изплашени пищяха.

Отец Йоаким падна на колене пред чудотворната икона, смазан, изумен и отчаян. Той удари челото си о студените плочи и дълго остана така. Старото му лице се измокри от сълзи.

Той съзнаваше, че е станало нещо страшно, че бог е разгневен, че голям грях тежи и обременява земята. И не знаеше какво е това, и не можеше да намери думи за молитвата си.

И безпомощен, той вдигна очи към светата майка, чийто образ, обкован в злато, кротко гледаше между двете лилави крилца на копринената завеса.

Игуменът стана, закръсти се, поправи с несъзнателно движение завеската и замаян, защуря поглед по иконите, по троновете, по пода. В ъгъла под иконостаса той видя синята главичка на иглата, която бе захвърлил, наведе се, взе я като сънен и я забоде на завесата.

И отведнъж навън екна славословещият бога ек на камбаните, разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата.

Богомолците бързо излязоха навън, излязоха всички на двора, и братята, и игуменът, и паднаха с поклон на земята, поразени от новото чудо, което видяха.



На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.
„Гераците” – Елин Пелин

1. Замисъл на творбата:
Желае да създаде произведение, в което да опише едно семейство.Елин Пелин започва да пише повестта през 1903г.
2. Сюжет на произведението:
Има три етапа на сюжетното действие.
а/ В подреденото пространство на Гераците се усеща разпадане на хармоничността след смъртта на баба Марга.
б/ Идването на Павел от града /взривява семейната общност/.
в/ Смъртта на Герака и пълното разрушаване на патриархалния свят.
3. Основен проблем в творбата:
Основен проблем в повестта е разпадането на българския родов космос.
Борът в двора на Гераците е донесен от светите рилски гори и е родово знаме, символизиращо съдбата на семейството. В началото е знаме на любовтa I и разбирателството, а в края на повестта е повален в калта.
4. Проблемът за кризата:
а/ външни причини за кризата
- това е новото устройство на обществото, породено от отмирането на патриархалното общество;
- новите икономически отношения, които възникват след Освобождението;
- навлизане на новия тип градска култура.
б/ вътрешни причини за кризата .Елин Пелин се стреми да наблегне повече на тях.
- ценностите на родовия свят – да съхраняват семейството и живота;
- това са: кръвната връзка /между братята/, брачната връзка /Елка и Павел/ и родовото имущество;
- наследяването на това имущество осигурява връзката между поколенията; човекът има стойност само като част от тази верига от поколения; той е ценен, ако е допринесъл за просперитета на рода, за неговото оцеляване;
- дядо Йордан – „Всеки се е затворил в собствената си черупка и нехае за другите”;мъката на стареца е в това, че братята са забравили дълга към рода и към другите хора в него .
5. Проблемът за делбата
Основният момент в патриархалното общество е да се запазва и умножава родовото имущество. Неговото разпиляване води до разпадането на рода. От поколения наред за първи път синовете на Герака заговарят за делба.
- деленето на имуществото е справедливо за отделния човек, но е пагубно за рода;
- Божан, Петър и Павел раздробяват и разпиляват това, което баща им е трупал цял живот;
6. Ролята на баба Марга:
- след смъртта й се прекъсват кръвно-емоционалните връзки и остава само бащинията /дядо Йордан управлява имуществено-социалните връзки – бащинията/наследството//;
- държи целия живот на семейството със здрава ръка; царството на баба Марга е домът, на синовете – полето, на дядо Йордан – кръчмата;
- след нейната смърт започва кризата, но разривът настъпва на границата между патриархалното и новото индивидуалистично поколение;
7. Образът на Дядо Йордан Герака:- Герак /ястреб/ -внушава идеята за нещо хищническо;
- описан като човек, който зачита родовите закони и се придържа към патриархалния морал;
- Герака умножава своето богатство чрез кръчмата /а не чрез земята-основно богатство в патриархалния свят/ ;дядо Йордан стои на границата между старото и новото разбиране за света; кръчмата е белег на новото време, на новите отношения;
- двойственост на героя – по душа принадлежи към патриархалния морал, но по изграждане на икономическото си и обществено битие се приближава до нормите на новото.
8. Божан
- наследява от баща си трудолюбието, страстта към имота и успеха; за него работата е страст; в него се сблъскват две стихии – любов към земята и любов към парите;
- за него парите са самоцел, а не средство; знае само да трупа; става подозрителен и стиснат /гони врабците и просяците, които традиционно се приемат за божии същества/, а носи името на Бог;
- превръща се в скъперник, открадва парите на баща си, не се интересува от семейството/ не намира време да отиде на погребението на Елка/;
- при Божан родовият космос се разпада, защото той обръща внимание само на един от елементите му – имуществото, а пренебрегва другите –родовите и брачни връзки /бракът му не е щастлив – бие жена си/.
9. Петър
- наследява от баща си милозливото и добро сърце, но е слаб и всичко му пречи; земята не го привлича, защото трябва да се бори с нея, а той не иска и затова се застоява повече в кръчмите;
- мечтае за парите на стареца, но не е способен да ги открадне;
- готов е да съчувства и да помогне, но помощта му се изразява в това да заведе Захаринчо в града, да го направи слугинче;
- той отсича големия бор, символ на рода, защото пречи на хармана му;
- при него родовият космос се разпада, защото няма достатъчно силна отговорност към нито една от неговите ценности. /живот по линията на най-малкото съпротивление/
10. Павел
- наследява от баща си жаждата за живот; старият герак се надява най-много на него, в него вижда себе си; с него се опитва да сподели своите размисли за лошотията на хората, увлечени от своещината, за търговията на дявола с доброто и злото;
- жаждата за живот при Павел се изражда в мерак за евтини наслади- държавна служба, държанка, лесни пари; за тази промяна на Павел е обвинен градът, но героят не е истински гражданин.
11. Проблемът за парите
- най-важните части на родовото имущество са домът и земята /средства за оцеляване и изхранване на рода/; домът – изграден като кале; земята – „мека като душа”; но основният проблем тук са парите;
- парите са универсална ценност, с която може да се купи всичко необходимо за човешкия живот; земята трябва да се обработва, да се вложат усилия, докато стигнеш до благата; парите са анонимни, лесно се придобиват;
- парите са съкровището на рода, но и причина за раздора.
12. Разпадане на кръвно-емоционалните връзки
- егоизмът и своещината разрушават кръвните и брачните връзки;
- Павел се отчуждава от жена си; намира си държанка /с нея го свързва вулгарно платено съвкупление/; разпадането на брачната връзка е дадено чрез „срамната болест” на Елка; нарушаването на брачната връзка нарушава принципите на живота; смъртта на Елка е пророческа
- кражбата на парите е символично отцеубийство;
- домът се превръща в бунище/на прасетата им липсва разум/ - нарушаването на родовия закон води до нарушаване на основните човешки закони и превръщането на хората в свине


Повестта “Гераците” - сюжет

Йордан Герака е най-заможният човек в селото, обичан и почитан както от семейството, така и от съселяните си. Той живее четиредесет години в мир и разбирателство със своята съпруга баба Марга в тяхната голяма бяла къща, „на лично място сред селото“. В нея те изграждат своя малък свят — „широкия двор, в който можеше да се смести една махала“; „кичест бор“, „донесен като малко борче от светите рилски гори“, който е „тяхното семейно знаме, с което се гордееха“. Тримата им синове — Божан, Петър и Павел — са се задомили и живеят според стария патриархален ред с родителите си. Дядо Йордан Герака и баба Марга управляват семейството с неоспорим авторитет и ръководят освен къщната работа, така също кръчмата на стария Герак и полската работа, към която той се отнася с благоговение.

Ала ненадейно една пролет баба Марга умира, а „с нея от дома на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред“. С това събитие в дома настъпва криза за реда и хармонията: „В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.“ Дядо Йордан Герака, най-младата снаха Елка, синът ѝ Захаринчо, болнавата дъщеря на Божан Йовка и старият дядо Матей Маргалака („самотна душа в света, прибрана по милост от дядо Йордан“) стават жертва на трансформацията на разбирателството и любовта в отчуждение и омраза.

На фона на жестоки разправии се развива картината на трудовия ден, изпълнен с веселие, носещ удовлетворение на всички. Точно в този момент изгрява голямата надежда на стария Герак — най-малкият му син Павел се връща в селото. Заминал да служи като войник, службата му харесала и останал свръхсрочно. Дядо Йордан Герака изплаква през сълзи мъката пред сина си, търсейки подкрепа и помощ от него в този труден час. Но изповедта му не трогва Павел. Той е дошъл да иска пари да си отвори в града „нещо като бакалница“. Безразличието на Павел подклаждат още повече огорчението, самотата и обидата в сърцето на стария Герак.

Искрата на злощастието лумва в пламък, когато имането на дядо Йордан е откраднато от един от синовете му, което става повод за сбиването им. Загубил всякаква надежда, че доброто, „господар на човешкото сърце “, ще вземе връх, той изпълнява желанието на децата си и разделя поравно имота и двора, оттегляйки се заедно с Елка, Захаринчо и Маргалака в кръчмата, където вече живеят.



Всеки от синовете тръгва по своя житейски път. Божан става най-богатия човек в селото, трупа нови имоти и се превръща в скъперник. Петър на свой ред продава имоти , под който са „отраснали няколко поколения“, се пропива и отсича свещения бор на Гераците. Павел се връща при своя държанка в града и се запилява. Положението в кръчмата далеч не е по-добро. Старият Герак се състарява бързо. Поболян от загубеното богатство и семейната разруха, той вече не излиза никъде. Елка, съсипана от пиянското насилие и крайна отчужденост на Павел, страда от срамната болест, с която той я заразява. Тя прави опит за самоубийство, но Маргалака я спира. В един късен есенен ден тя умира. Петър взема Захаринчо със себе си и го отвежда в града да му търси работа. Участта на Елка е последвана от дядо Йордан. С тази смърт се отбелязва и печалният край на патриархалният ред във вече разпокъсаният и съсипан дом.






Каталог: uploads -> wysiwyg
wysiwyg -> Личностни различия човек, индивид, личност
wysiwyg -> Аглика Александрова, 2003 г. Виктор Франкъл: " Увод в логотерапията основни идеи"
wysiwyg -> Умозаключителни възможности на сложните мисли
wysiwyg -> Програма за подкрепа на проекти в областта на изкуството и културата със съдействието на Регионален исторически музей
wysiwyg -> Световни религии и морал
wysiwyg -> Литература за 10 клас Мигел де Сервантес Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча
wysiwyg -> Грешки при аргументирането на тезата
wysiwyg -> Омир “ илида” първа песен чумата гневът


Сподели с приятели:
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница