1. Обща характеристика на ДП. Предмет и метод
на правно регулиране. Разграничение и съотношение между данъчното право и другите правни отрасли, Източници на ДП. Обща характеристика. Видове източници
ДП като обективно право не е самостотелен правен отрасъл, а е част от финансовото право, тъй като при него не може да се установи собствен предмет и метод на правно регулиране. ДП има за предмет само част от обществените отношения, които са предмет на финансовото право, а методът е същият - властнически. Голяма част от теорията на финансовото право е изградена на основата на ДП. И ДП регламентира отношения, които имат принципно паричен характер. Заедно с тях съществуват и т.нар. “безобектни”, или несъщински отношения, а това са устройствени /устройство на данъчната администрация/, процесуални /обжалване на данъчен ревизионен акт/ и контролни /самата данъчна ревизия/. Те нямат за обект движението на парични средства, а подпомаг функционирането на същинските данъчни отношения. Отношенията, които регламентира ДП са част от предмета на финансовото право, но това са отношения само по повод разпределянето на националния доход и постъпването на парични средства в бюджета.
ДПО имат характеристика на финансово правоотношение. Те са публично-правни, възникват по повод осъществяването на държавна дейност. Първата особеност е, че по тези правоотношения субект е винаги държавата, представлявана от орган на данъчната администрация. Второта характеристика е че те са желани от държавата. Третата – съществуват само като правни отношения, т.е. те възникват, развиват се и се погасяват въз основа на правна норма. Четвърто – тези правоотношения имат паричен характер, развиват се по повод движнието на парични средства към бюджета.
Метод на правно регулиране. Методът е властнически, което изключва наличието на диспозитивни норми. Данъчните органи действат в условията на обвързана компетентност, а актовете им имат предимно декларативно действие. Декларативното действие означава, че правата и задължението не възникват по силата на акта, а по силата на правната норма, а акът прави задължението ликвидно и изискуемо.
Сравнение с други правни отрасли. Сравнение с конституционното право. и двата отрасъла са публично-правни, методът е властнически. КП съдържа норми, които са източник и на ДП, но КП има друг предмет на правно регулиране – устройство, форма на държавно управление. В чл. 60 от КРБ е установено задължение да се плащат данъци. Този текст е основата на която са издадени данъчните закони.
Административно право. Пак има властнически метод. Разграничението е на базата предмет на правно регулиране. АП се занимава с управлението на държавата. Данъчната дейност от своя страна също е управленска и се осъществява от административни по своя характер органи. АП от своя страна обаче не включва в предмета си отношение по повод разпределение на националния доход.
Гражданско и търговско право. Първото разграничение на база метод на правно регулиране. Освен това има разграничение и по предмета на правно регулиране. Гражданските и търговските правоотношения не са свързани с процесите по разпределяне на национолния доход, а ДП не се занимава с личните, имуществени отношения. В ГП за разлика от ДП субектите са винаги равнопоставени. Задължително данъчните правоотношения единият субект и винаги държавен органи и той съответно притежава властнически правомощия.
ДП си взаимодейства с други правни отрасли. То ползва взаемки от адм., конституционното право и съответно най-често данъчните закони препращат към АПК, ЗАНН.
За да се развият ДПО трябва да се прояват предвидените в хипотезата на правната норма ЮФ. При приложението на данъчните норми има различни хипотези. Възможно е данъчната норма да действа самостоятелно. Втората възможност е данъчната норма да се приложи в резултат на развило се преди това гражданско или търговско правоотношение /реализиран доход по ТПО и следователно се дължи данък/. Възможно е прилагането на данъчноправното норма да доведе до прилагане на гражданскоправна норма /съсобственост на недвижим имот, като единият съсобственик плаща дължимия данък и той ще има регрес по отношение на останалите съсобственици/.
Източници. В юридическия смисъл това са нормативни актове, властнически актове на компетентни държавни органи, а от принципа за законоустановеност на данъчното задължение следва че основен източник на данъчното право са законите /чл. 84, т. 3 от КРБ/ - установяването на данъците и техният размер се извършва със закон /това правомощие не може да се делегира от НС/.
Конституцията, с която се установени основните принципе на данъчното право. В КРБ е установен редът за приемане на данъчните закони. На следващо място това са данъчните закони, като следва да се отбележи, че е невъзможно съдържанието на данъчната норма да се разширява или да се прилага по целесъобразност. Закон за данъците върхи доходите на ФЛ, ЗКПО, ЗДДС, ЗАДС, ЗМДТ и ДОПК. Сега действащото законодателство не предвижда цялостен нормативен акт за прилагане на тези закони, т.е. кодификация на данъчното законодателство.
Не са източник на данъчното право различни писма и указания на изпълнителния директор на НАП. В чл. 17 от ДОПК...
Общи институти на правото. Те също могат да бъдат източници. това ще са например чл. 136 от ЗЗД, чл. 772 от ТЗ.
Международни договори – спогодби за избягване на международно двойно данъчно облагане. Те съдържат всички белези на международни договори и за тях се отнася чл. 5, ал. 4 от КРБ. България има приети около 50 такива спогодби.
На следващо място решенията на ВКС – с които се отменят норми на данъчното право като противоконституционни. Решения на ВАС – ако с тях се отменят подзаконови нормативни актове като незаконосъобразни.
Обичаят и практиката не са източник на данъчното право.
Тълкуване на данъчни закони. При тълкуването се изхожда от общото понятие за тълкуване като мисловна дейност. Принципът е че това което не е уредено в закон не може да се добавя или допълва. Приложимото е буквалното и граматическо тълкуване като чрез тях се разкриват понятията с които си служи данъчното законодателство, а те от своя страна водят до логическото тълкуване с цел да се установи за какво се плаща данък, как се определя данъчната основа и т.н. В данъчната теория преобладава схващането, че ДП макар и да взаимства институти от други правни отрасли е самостоятелно, тъй като тези понятия са модифицирани за целите на данъчното облагане. Изхождайки от принципа на законоустановеност на данъчните задължения и обвързаната компетентност на данъчната администрация следва че данъчният закон следва да се тълкува стриктно /не в полза на някоя от страните/. Когато се говори за попълване на празноти в данъчните закони става въпрос дали данъчният закон може да се прилага по аналогия. В данъчният закон могат да съществуват два вида непълноти: 1/ във връзка с установяване на данъчни задължения и характеристике на отделните елементи, характеризиращи данъка; 2/ непълноти свързани с основните елементи, характеризиращи данъчните задължения. в първият случай може да се приложи разширително тълкуване, а вторият вид не може да се преодолее чрез тълкуване. Съответно от принципа за законоустановеност на данъчните задължения следва че аналогията в ДП е недопустима.
|
2. Понятие и правна характеристика на данъците. Принципи на данъчното облагане. Сравнение с други държавни вземания. Видове данъци. Данъчна политика.
Всеки данък има и икономическа и правна характеристика, а като бюджетен приход, данъците формират около 90-95 % от всички приходи и съответно проекто бюджета се изгражда на базата на постъпления от данъци.
Данъкът е публично, субективно право на държавата, едностранно установено от нея парично невъзвръщаемо и безвъзмездно плащане, изпълнението на което е скрепено с държавна принуда.
Юридически белези на данъците:
1. Публично, субективно право на държавата да получи определена сума – говори се за фискален или данъчен суверенитет на държавата, а на това право съответнста корелативно задължение на данъчно задълженито лице, което е конституционно установено. Възможно е държавата да преотстъпи правото си на вземане, в смисъл получаване на средствата, на общините /в този случай говорим за местни данъци и такси/;
2. Законно установени вземания на държавата – това следва от принципа за законоустановеност – чл. 60 и 74 на КРБ. Това се отнася до всички елементи, характеризиращи данъчното задължение /основание, субекти и размер на задължението/.
3. Вземанията се невъзвръщаеми – държавата не поема задължение към данъчно задълженото лице да върне сумата при определени условия. От икономическа гледна точка се говори за т.нар. “косвена възвръщаемост” – политиката на държавата в сферата на културата, образованието и т.н.
4. Безвъзмездни вземания, за разлика от таксите, при които има насрещна престация.
5. Данъците се установяват като задължения по общ начин за всички данъчно задължени лица – данъчните задължения възникват по силата на закона, а не по силата на издаден данъчен акт, който има само декларативно действие.
6. Определят се едностранно от държавта – в качеството си на власт, реализирайки държавния суверенитет. Тук договорното начало е изключено.
7. Данъците като вземания на държавата са непрехвърляеми – евентуално прехвърляне на данъчното задължение не обвързва държавата. Това не изключва възможността едно трето лице да плати данъчното задължение на задълженото лице.
8. Данъчните задължения могат да се плащат на части при условията на разсрочено плащане
9. Изпълнението на данъчното задължение е скрепено с държавна принуда.
Видове данъци.
1. С оглед дали връзката между държавата и платеца и пряка или опосредена от друго лице, данъците биват:
- преки – местни данъци, ДОД, корпоративен данък
- косвени /опосредени/ - ДДС и акцизи
2. С оглед системата за определяне размера на данъка
- в абсолютен размер – патентен данък
- пропорционални – при които данъчната ставка е постоянна величина, а основата е променлива /ДОД/
- прогресивни данъци – обикновена и етажна прогресия. При обикновената прогресия с нарастването на облагаемата данъчна основа расте и ставката, а при етажната прогресия – за всеки отделен етаж има отделна ставка.
3. В зависимост от това кое стои в основата на данъчното облагане, т.е. във връзка със субекта или обекта се плаща данъка:
- лични данъци – като чл. 60 от КРБ ги изключва
- имуществени данъци – те се делят на две групи в зависимост от това дали обектът на облагане е доходът или имуществото и съответно биват подоходни /ДОД/ и имуществени /данък сгради/
4. В зависимост от това в кой бюджет постъпват:
- републикански
- местни
5. В зависимост от това кои лица плащат данъците:
- данъци дължими от ФЛ /ДОД/;
- данъци дължими от ЮЛ /корпоративен данък/
- данъци дължими от ФЛ и ЮЛ /данък сгради/
Принципи на данъчното облагане.
1. Принципът на законоустановеност на данъчните задължения. този принцип се отнася до всички елементи, характеризиращи данъците, вкл. утежненията и усложненията.
2. Принцип на данъчна справедливост. Съобразяване на данъка с доходите и имуществото на лицето.
3. Принцип на еднакво прилагане на данъчните закони. Това означава едни и същи групи и социални дадености да бъдат облагане по един и същи или сходен начин. Данъчната равнопоставеност не е абсолютна и не изключва възможността за създаване на специален данъчен режим, който се отнася до определена група лица, които обаче имат еднакви характеристики.
4. Принцип на служебното начало. Данъчните органи са длъжни да установяват добросъвестно всички факти и обстоятелства свързани с данъчното облагане, вкл. и тези които водят до облекчения и утежнения.
Данъчен суверенитет. Данъчният суверенитет на държавата се изразява във възможността тя да установява данъци и по този начин и дава възможност да провежда желаната от нея политика. Принципът е че данъчният суверенитет стои най-близо да държавния. От друга страна, в международен план, държавите трябва да осигуряват условия, за развитието на стопанския обмен. От последното следва и сближаване на принципите върху които в отделните държави се градят данъчните системи. От друга страна, данъчната политика на една държава има естествени граници. По-високите данъци не биват и внасяни и те стабилизират властта. А от ниските няма достатъчен приход в бюджета. Колко данъци трябва да има една държава – преобладават мнението че данъците трябва да са повече, за да се обхване по-широк кръг от лица, както и да има възможност за дефиренциация в рамките на самия данък, относно това каква част от дохода ще се отнема.
Следващият момент е на кои данъци да се даде преоритет – на косвените или на преките. В този случай преобладава мнението, че трябва да се даде преоритет на косвените данъци, тъй като те се плащат неусетно.
На следващо място, да има или да няма данъчни преференции – принципно те не се одобряват, но в чл. 60 от КРБ се допуска данъчни облекчения и утежнения, но те от своя страна могат да бъдат установени само със закон.
|
3. Основни понятия в ДП. Субекти на облагане. Данъчен обект. Облагаема основа. Данъчна ставка. Данъчни привилегии. Други понятия.
Принципът за законоустановеност на данъчните задължения се отнася до всички елементи които характеризират данъците /Р № 3/96г. на Конституционния съд и Р № 190/96 на ВАС, според които законодателната власт за определяне на данъци не може да се делегира на друг орган, нито да се упражнява в друга форма освен чрез закон, а данъкът може да съществува като всички негови елементи – данъчен обект, субект, данъчна единица и данъчна ставка, са определени със закон – с уговорка че част от данъците се предоставени на общините – ЗМДТ/.
Когато говорим за субект на облагане, се има предвид лице, на което данъчният закон възлага тежестта за плащане на данъка, т.е. това е длъжникът във връзка с чието имущество или доход се свързва възникването на данъчното задължение без значение дали данъчното правоотношение е опосредено от трето лице. субект може да бъде ЮЛ, ФЛ или друга социална даденост, която само данъчният закон е определил като субекта на облагане. Всеки материален данъчен закон определя субектите си. Чл. 9, ал. 2 от ДОПК приравнява неперсонифицираните дружества и осигурителните каси на ЮЛ. Чрез субекта на облагане се свързва възникването на данъчното задължение с правопорядъка на съответната държава. Когато данъчният закон определя лицето за местно на съответната държава, за данъчни цели се определя и икономическата принадлежност на това лице към тази държава /т.е. не е свързано с понятието гражданство/. за това лице възниква т.нар. “неограничена данъчна отговорност”, като се обхвакщат за облагане всички негови доходи и имущество, независимо от това къде са получени или къде се намират. Това е т.нар. принцип на облагане световния доход и имущество.
Понятието данъчно задължено лице е по-широко и обхваща всички лица, на които данъчният закон възлага задължения свързани с погасяването и събирането на данъчния дълг. Тук освен субектът на облагане се включват неговите представители, а така също и трети лица, на които законът възлага задължение за внасяне и отдържане на данъци /чл. 14 от ДОПК/.
Данъчен обект – имущество или оценимо в пари даденост с която се свързва възникването на данъчното задължение. Той е винаги елемент от ФС пораждащ правоотношението. Това може да бъде доход, оборот, печалба, наследство. Всяка имуществена даденост може да е обект на облагане. Обектът на облага е също определящ елемент за възникването на данъчното задължение. След като обектът се намира на територията на страната, или на съответната държава, е възможно като субект на облагане да бъде привлечено и чуждестранно лице, като за него ще възникне т.нар. “ограничена данъчна отговоронст” само за отделни обекти /чужденец има недвижим имот в България той дължи данък за него, но не и задължение за реализиран от него доход/. Данъчният обект се определя чрез финансово стопанския смисъл на съответното понятие и между данъчният обект и субект съществува правна или фактическа връзка /субекта е собственика на имота, а обекта е имота/.
Данъчна основа. Трансформираният за целите на облагането обект на облагане. Данъчната основа това е обекта, но той се трансформира по някакъв начин /реализиран доход, но данъчната основа ще бъде тази получена след приспадане на здравни и други осигуровки/. Към основата се прилага предвидената в закона данъчна ставка. Самото преобразяване също е предвидено в закон. Затова и данъчната основа има различна стойност от обекта на облагането, тъй като се вземат предвид облекченията и утежненията.
Данъчна ставка – определена величина, а това е процент или промил, който отнесен към данъчната основа ще даде размерът на данъка. По този начин се определя дали данъкът е пропорционален или прогропределена величина, а това е процент или промил, който отнесен към данъчната основа ще даде размерът на данъка. По този начин се определя дали данъкът е пропорционален или прогрсивен. Данъчната ставка се определя в таблици, тарифи, като чрез нея си личи прокарваната данъчна политика. Възможно е данъкът да бъде определен в абсолютен размер какъвто е патентът. Съответно при пропорционалните данъци данъчната ставка е постоянна величина, а размерът на данъчното задължение зависи от стойността на данъчната основа.
Данъчна декларация. Те обслужват събирането на данъка и се приема като извън съдебно признание, за посочените в декларацията факти – доход или имущество. Подаването на данъчна декларация е предвидено като задължение в материалните данъчни закони. Фактите посочени в декларацията не обвързват данъчния орган и той може да извърши проверка по тях.
Данъчна единица. Свързва се с данъчната основа, като определя в какво се състои основата. Ако данъчната основа е в пари, единицата е количество, в други случаи тя може да е в квадратура, кубатура и т.н.
Данъчна година. В България тази година съвпада с календарната /има държави, в които тя не съвпада с календарната/.
Данъчни привилегии. Тази възможност е установена в чл. 60, ал. 2 КРБ и когато говорим за данъчни облекчения се има предвид установяване на по-благоприятен режим, с оглед субекта или обекта на облагане.
|
4. Данъчни правни норми. Същност, структура и видове. Действие на данъчните правни норми по време, място и по отношение на лицата. Тълкуване на данъчните правни норми. Попълване на празноти в данъчните закони.
Правните норми се общи абстрактни правила за поведение, скрепени с държавна принуда. Състоят се от три елемента:
-
хипотезис - заложен ЮФ във връзка с който ще възникне данъчното задължение и това е обектът на облагане и връзката между обекта и субекта на облагане/,
-
диспозиция посочва субекта на облагане и неговите задължения; активния субект е данъчният орган, тъй като той притежава властнически правомощия; пасивният субект ще бъде данъчно задълженото лице. В някои случаи данъчният субект ще бъде носител на правото на прихващане или правото на връщане на надвнесен данък или възстановяване, а задълженията на данъчния субект се делят на две групи: 1/ основни – задължение за плащане на данък и 2/ допълнителни – подаване на декларация, данъчна регистрация, задължение за съдействие на данъчните органи и т.н.
-
санкция – за нарушение се предвижда обикновено адм.-наказателна отговорност под формата на глоба за ФЛ и имуществена – за ЮЛ, като са предвидени и състави за наказателна отговорност.
Видове данъчноправни норми.
1. С оглед на това какво поведение се изисква от адресата:
- забраняващи – изискващи поведение за бездействие;
- задължаващи – съдържат предписание за задължително поведение или за действие;
- оправомощаващи – уреждащи субективни права, признават правоспособност или дееспособност.
2. С оглед на това какви права и задължения на субектите урежат:
- материалноправни – правата и задълженията
- процесуалноправни – реда за упражняване на правата и задълженията
- Технико-юридически норми – таблици, в който се уреждат скалите на облагане.
Действие на правните норми.
1. Действие по време – обикновено правните норми влизат в сила от началото на календарната година. Възможно е правните норми да влязат в сила в началото на някои от тримесечията или друг месец, като това е свързано с изпълнение на бюджета. Законът за устройство на държавния бюджет обвързва изменението или промяната на данъчните закони със закона за бюджета за следващата година. Отмяната на данъчноправните норми трябва да бъде изрична. Често в ДП има норми които действат в определен срок /напримар някои данъчни облекчения/.
Обратно действие – Решение № 9/96г. на Конституционният съд – нормите с които се въвеждат данъчни задължения или утежнения трябва да бъдат създадени за преди времето за което се отнасят. Възможно обаче да има обратно действие за норми с които се създават облекчения – процесуалноправните норми имат обратно действие, а материалноправните норма нямат /ако не е предвидено нещо друго в закона/.
Териториално действие или действие по място – принципът е че нормите действат на територията на цялата страна, като няма пречка в хипотезата на правната норма да бъдат обхванати и доходи на местни лице реализирани в чужбина. Като тези хипотези на действие извън територията на страната и възникналата колизия между данъчните законодателства се преодоляват чрез спогодбите за избягване на международно двойно данъчно облагане. Данъчният законодател не допуска на територията на страната да се приложи чужда данъчна правна норма. Принципно данъчните норми действат на цялата територия на страната, като е възможно на различните части на територията на страната да бъде създаден различен данъчен режим.
Действие спрямо субектите или лицата. Данъчните норми действат спрямо неограничен кръг адресати, но от определена категория. Нормите се отнасят за ФЛ или ЮЛ, много малка част и за ФЛ, и за ЮЛ, освен това в данъчното право могат да бъдат субекти и социални дадености, които нямат правосубектонст в други правни отрасли. Освен това в данъчното законодателство за нуждите на облагане разделя лицата на местни и чуждестранни.
5. Данъчно правоотношение /ДПО/. Обща характеристика. Същност и структура. Видове данъчни правоотношения. Юридически факти и фактически състави.
ДПО са публичноправни, тъй като данъците се създават въз основа на публичноправно волеизявление, каквото е данъчния закон. Те се събират черз действия на органите на публичната власт, а на това съответства задължение на данъчно задълженото лице за съдействие. Данъчните отношения са само правоотношения, тъй като възникват, развиват се и се погасяват само въз основа на правна норма. По принцип общата характеристика на ДПО съвпада с предмета на ДП, в смисъл че това са парични отношения, те се резултат от прилагане на данъчноправни норми, уредени са чрез властническият метод на регулиране и в тях винаги като страна участва държавата, представлявана от данъчен орган.
Предмет на ДПО е плащането, което трябва да извърши задълженият субект в полза на държавния бюджет. То възниква ex lege по силата на правна норма.
Структурата се изразява в правна връзка между субектите участващи в правоотношението, а това са държавата, респ. данъчно задълженото лице. в тази връзка държавният орган е активният субект, тъй като притежава властнически правомощия, а пасивен – данъчно задълженото лице, което освен основното задължение да плати данъка, има и допълнителни – например да подаден данъчна декларация и т.н.
За възникване на същинското данъчно задължение е необходимо да се проявят ЮФ предвидени в хипотезата на правната норма, а това е обекта на облагане и връзката му със субекта на облагане. Принципно ЮФ се делят на прости и сложни, действия и събития, правомерни и неправомерни. По-голяма част от ЮФ са юридически събития от гледна точка на данъчноправните последици /например волеизявлението на продавач по сделка е да продаде вещта, а не да плати данъка/. Сделката в гражанското право е ЮФ действие, тъй като страните желаят настъпването на гражданскоправни последици. За данъчното право тя ще бъде събитие, тъй като страните не желаят настъпването на данъчноправни последици. Данъчните актове не са ЮФ, тъй като с данъчният акт не се създава същинското данъчно задължение /например задължението за плащане/. Данъчният акт има само декларативно, не и конститутивно действие. С него само се конкретизира размера на данъчното задължение. То се индивидуализира по основание и размер, посочва се адресата на акта. Актът прави задължението ликвидно и изискуемо.
Данъчните органи издават и други документи, които не са приравнени на данъчен акт. Докато данъчният орган може да откаже, респ. да забави тяхното издаване, той не може да откаже издаването на данъчен акт. В този случай той действа в условията на обвързана компетентност.
|
