Хараламби Баев Ямболци от старо време



страница1/11
Дата27.08.2017
Размер2.13 Mb.
#28889
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Хараламби Баев
Ямболци от старо време

краеведски издирвания

„За Хари,

най-добрия в часовете по история…”
Горенаписаното не е мое автопосвещение, читателю, а са сърдечни слова на ямболеца, съученика и приятеля, без чиято щедрост тази книга така и щеше да си остане само в проект...
Бъди все тъй неуморно отдаден на добротворството, Пламене!

Авторът


Съдържание
1. Царственият бранител на Дъбилин a1

2. Кой всъщност е Шишман от българския фолклор? a2

3. Крали Марко: „Цар ме викна Ямбол да му вардим" a3

4. Ямболски войнуци основават Панагюрище a4

5. Двеста ямболци даряват средства за Божи гроб през юни 1720 г. a5

6. „Военните забележки" на ген. Кутузов за Ямболско a6

7. Ямболци „домилели" на Високата порта a7

8. „Ти си по род българин!" a8

9. Ямболци се жалват на руския цар през 1853 г. a9

10. Жизненият стандарт на Добри Чинтулов като учител в Ямбол (18571861) a10

11. На гости у Чинтулов в Ямбол през лятото на 1858 г. a11

12. Ямболски старини в неизвестност a12

13. Звездният миг на Матилда Попович a13

14. И все пак Дякона е идвал в Ямбол! a14

15. Ямболецът на име Ямболов a15

16. „Ямболската връзка" на „Жив е той, жив е!" a16

17. „Чудесата" на Архимандрит Мелетий в Ямбол и по други места a17

18. Съпругът на Матилда Попович по дирите на Всемирния потоп през 1873 г. a18

19. Ямболец обявява капитулацията на Осман паша! a19

20. Ямболци срещу „Валутния борд" през 1879 г. a20

21. Стилиян Ковачев по следите на едно злодеяние през юли 1880 г. a21

22. „Непоправимият" възрожденец Димитър Хаджииванов a22

23. На колко години е Гимназия „В. Левски" Ямбол? a23

24. Знаменоската на Съединението е била учителка в Ямбол! a24

25. Панайот Хитов на стража в Ямболския край през първите 4 месеца след Съединението a25

26. „Каргонският Господ" a26

27. Ставри Дражев срещу Стамболов! a27

28. Сливенци стават ямболци през авг. 1892 г! a28

29. Злополучното секундантство на Стилиян Ковачев през април 1894 г. a29

30. Стамболов е изповядан и опят от бивш учител в Ямболско! a30

31. Като Орфей или „Една всесветска музикална сила" от Ямболско a31

32. Бесарабската мечта на Паисий Пастирев a32

33. Ямболец се кае над 60 г. по Светите земи за несторен грях! a33

34. „Свещени кражби" в Ямбол за свободата на брата-роб a34

35. Ямболци в Таврия и... един македонист сред тях a35

36. „Нерде Ямбол, нерде Стамбол!" ли? (Ямболец на три пъти става пръв след Султана!) a36

37. „Ямболски патриоти" „Историкът никога не пише за хатър!" a37

38. Из Ямболския участък от границата с Турция в навечерието и началото на Балканската

война (1912-1913 г.). Борис Дрангов в Ямболско a38

39. Георги Кирков-Майстора посреща Балканската война в Ямболско a39

40. Султана Рачо-Петрова - самарянка в Ямбол през окт. 1912 г. a40

41. Ямболски масони в един „черен списък" от юли 1946 г. a41

42. Кой написа „Из стария Ямбол"? a42

43. Сремският Паисий и неговата историйца a43

44. Покрай Ямбол шум се вдига или Големите царски маневри през септември 1941 г. a44

45. „Промените на вятъра" у нас през 1943/46 г. и 15 септември в Ямбол a45

46. 90-годишна вакъфска монахиня стряска „народната власт" a46

47. Нашенецът, когото папата канонизира, или Житие на блажения Камен Вичев a47

48. Елдорадо по ямболски a48

Царственият бранител на Дъбилин
След като разгромяват на 26 септември 1371 г. при Черномен (близо до Одрин) последните сериозни сили на балканските християни, османските турци вече безпрепятствено плъзват по българската земя, оставяйки вредом след себе си апокалиптични картини. В началото на 1373 г. ордите на Тимурташ бег превземат Елхово и в ранната пролет достигат крепостта Дъбилин (както се нарича през Средновековието днешният Ямбол). Тимурташ бег явно веднага е поискал от дъбилинци да се предадат. „Обаче повествува Ходжа Саадедин в летописа си „Корона на историята" — ямболският управител бил твърд и упорит и уповавайки се на якостта на крепостните стени, се впуснал в пътя на неподчинението и съпротивата и се затворил в крепостта.... която станала арена на постоянни двубои и сражения". Дъбилин устоял поне 34 месеца на вражеските пристъпи. Явно горди и непоколебими българи са били бранителите му и никак не са се стреснали или огънали пред азиатските натрапници. Пък, види се, и достоен водач са си имали.

Все послабо обаче мъждукала надеждата на дъбилинци, че цар Иван Шишман (1371-1395) ще им изпрати помощ. Освен това, както пише цитираният Саадедин, с изтичането на умереното пролетно време вътре в крепостта станало огнено горещо... Обсадените не можели да дишат... Храната и напитките им се разваляли и като резултат на тези неща Крепостта се предала...

За Ямбол последвали 505 усилни години...

Наред със заслужената почит към незнайните воини и гражданизащитници на Дъбилин и на България, справедливо би било да отдадем дължимото и на тогавашния „ямболски управител", оглавил самоотвержената отбрана. Но кой всъщност е бил той? Повечето учени не се наемат категорично да го идентифицират. В действителност не би трябвало да има съмнение, че той си е бил все същият „господин Шишман", поставил през 1356/57 г. на тогавашната българовизантийска граница каменния стълб с известния Ямболски надпис. Този надпис гласи: „В дните на благоверния цар Иван-Александър синът на брат му Михаил-Господин Шишман постави този стълб при Дъбилин.

Бе година 6865 (от сътворението на света или 1356/57 от Р. Хр.)...”. Щом г-н Шишман е братов син на цар Иван Александър, значи е първи братовчед както на неговия наследник Иван Шишман, така и на видинския цар Иван Срацимир. Имаме ли обаче пълно основание да смятаме, че този представител на найвисшата българска аристокрация, който е управител на Дъбилин през 1356/57 г., е продължавал да го управлява и през 1373 г.? Основание да твърдим, че и през 1373 г. ямболски градоначалник пак си е господин Шишман, ни дава на първо място самата му възраст: през 1356/57 г. той е най-вероятно около 35годишен, така че към 1373 г. е станал малко над 50-годишен, т.е. би трябвало и тогава да си е жив и здрав... Но найсипното доказателство, че главен бранител на Ямбол през 1373 г. продължава да е гн Шишман, откриваме в т.нар. Палаузов препис (от 1381/82 г.) на известния „Синодик на цар Борил". В този ценен книжовен паметник от Второто Българско царство се пее „вечна им памет" и на мнозина, за които изрично е отбелязано, че са загинали в борбата с турците. И тъкмо сред техните имена, включени почти безспорно лично от Св. Патриарх Евтимий (1375/1393), е и това на един Шишман.

Шишман от „Бориловия синодик" явно не е цар Иван Шишман, понеже по това време (1381/82 г.) той (т.е. царят) е млад (30-ина годишен), жив и здрав е и не би могло да му се пее „вечна памет" като на покойник. Споменатият Шишман не може да бъде и носещият същото име син на цар Михаил III Шишман (1323-1330 г.), понеже той е бил политически емигрант във Византия, активен претендент за търновския престол и поради това е бил разглеждан като най-голям български враг... Шишман от „Бориловия Синодик" не ще да е обаче и някой обикновен воин или човек от простолюдието: първо, подобен незнатен човек изобщо е нямало как да попадне за славословие (за анатемосване по може) в такъв важен официален документ, като „Синодика", дори и с цената на живота си, жертван за България. (Пък и откъде ще се вземе толкова място в „Синодика", че да се отразяват в него може би десетките хиляди имена на падналите в съпротивата срещу османското нашествие обикновени българи...) Второ, самото име Шишман е от рода на тъй наречените „календарни прозвища" и може да се носи само от знатен човек. (За сравнение ще посочим, че такова чисто аристократично име е например Спараток, Спарток или Спартак при траките). И трето: В „Бориловия Синодик" Шишман е вписан в нещо като раздел (или графа) „Малки и големи боляри". Затова остава само този Шишман да е именно дъбилинският г-н Шишман, който е бил предостатъчно знатен и това му е давало посмъртното право на славословие в „Бориловия Синодик". А в случая това право той явно е заслужил не само с произхода си, но и с несъмнено изгубения си при отбраната на нашия град живот...

Велика е заслугата и саможертвата на ямболския управител между 1356 и 1373 г. г-н Шишман. Той и достойните му съратници от средновековния Дъбилин препречват с телата си, макар и само за няколко месеца, пътя на неудържимите варварски пълчища, устремени все понавътре в Европа... Затова нека в заключение почетем доблестните български патриоти от Дъбилинската епопея през 1373 г. во главе с неустрашимия г-н Шишман поне с тия трогателни слова от „Синодика", излезли най-вероятно изпод перото на Св. Патриарх Евтимий: “На всички, които проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра, вечна им памет”.
Кой всъщност е Шишман от българския фолклор?
Разбира се, че на този въпрос читателят веднага би отговорил така, както се е утвърдило и в науката, а именно: „В Българските исторически песни и предания се говори за последния цар на Търновска България Иван Шишман (1371-1395)”.

Дали обаче точно цар Шишман или дали само царят Шишман е възпят от народа ни? На този въпрос ще се опитаме тук да дадем друг и според нас подостоверен отговор. Нека почнем с това, че в Българския фолклор найчесто споменаваните имена на борци срещу турските нашественици през XIV в. са тези на Момчил Юнак, Крали Марко и Цар Шишман. В тази „троица" обаче, няма нито един, който да е действително и в истинския смисъл такъв борец. От тях единствено Момчил е навредил нещо на турските нашественици, но съвсем не воден от мисъл за народа... Крали Марко пък е бил верен васал на турците и дори загива в бой на тяхна страна срещу власите (1395 г.)... Що се отнася до цар Шишман, то реално той не е дал нито едно сражение на турците, а дори напротив дал им е (край Ямбол) сестра си Кера Тамара...

Е, след като народът ни (от недостатъчна информираност или по друга причина) е възпял една недостойна историческа личност (Крали Марко) и една леко помалко недостойна (Момчил), дали ще е сгрешил в преценката си и трети път, включвайки сред защитниците си и цар Шишман, т.е още един недостоен? Едва ли народът ни би се самозалъгвал чак толкова... Затова нека допуснем, че поне третата фигура от Антиосманската съпротива през XIV в. (според фолклора) има за свой първообраз някой Шишман, наистина заслужаващ певци песни за него да пеят. А такъв Шишман е имало и той е стоял начело на нашия Ямбол (тогава Дъбилин) между 1356 и 1373 г.!

Ямболският Шишман носи пред името си само „господин", а не „цар" като своя адаш и първи братовчед Иван Шишман. Той е човекът, който през пролетта и лятото на 1373 г., като кастрофилакс (градоначалник) на Ямбол, ръководи епичната неколкомесечна съпротива на нашия град срещу ордите на Тимурташ Бег. Тогава г-н Шишман явно е дал и живота си за Ямбол и за България и на това основание Св. Патриарх Евтимий го вписва в тнар. Борилов Синодик сред падналите в антиосманската борба, на които се пее „Вечна памет". Ето защо смятаме, че всъщност именно ямболският гн Шишман е възпят от народа ни, ако не във всички, то поне в част от песните и легендите (уж) за цар Шишман. Впрочем от обнародвани през 1988 г. 4 приписки от български ръкопис от XIV в. (№ 298 от библиотеката на Румънската академия на науките) проличава нещо твърде интересно че самият цар Шишман в свои заповеди (4-те приписки са всъщност копия на такива недостигнали до наши дни заповеди) се титулува не с традиционното „цар", а като „господин търновски". И оттук става напълно нормално и обяснимо (особено при тогавашната степен на „информираност") народът да обърка делата на г-н Шишман и на „господин търновски" или „г-н Шишман цар" (така пък фигурира царят напр. в Боянския поменик) и да ги припише от първия на втория, още повече, че двамата освен съименници са и съвременници и много близки сродници... Подобни примери на объркване има доста, но ще споменем само този, че и досега не е твърде ясно в народните песни за цар Мурад и Мара кои точно исторически личности са визирани — дали султан Мурад I и българката Кера Тамара или султан Мурад II и сръбкинята Мара Деспотова... А неволно „повишаване" от „господин" в „цар" имаме напр. в Погановския поменик, където фигурират „цар Константин и гжа Елена". Те са всъщност дарителите на Погановския манастир гн Константин и дъщеря му Елена, но явно по инерция са объркани и титулувани като първохристиянските римовизантийски владетели Св. Св. цар Константин и (майка му) царица Елена. А В края на краищата нима и днес не бъркаме напр. Наполеон I и Наполеон III, Петко и Пенчо Славейкови, Иван Евстратиев Гешов и Иван Стефанов Гешов, Аденауер и Айзенхауер... Специално гн Шишман и цар Шишман освен народа ни ги е объркал (и то черно на бяло) още османският историк от Iта половина на XVII в. Коджа Хюсеин, който от резидиралия в Никопол цар Шишман и от бранителя на Ямбол г-н Шишман е „измайсторил" един събирателен образ този на „Шишман, управител на Ямбол и Никопол..."

Засега със сигурност можем да отнесем поне 2 исторически народни песни към г-н Шишман и защитата на Ямбол през 1373 г. Те и 2-те са от Зап. България (от Бусманци, Софийско, и от Лобош, Радомирско), което пък ни навежда на мисълта, че отзвукът от славната ямболска съпротива през 1373 г. е стигнал чак до западните български земи...

В песента от Бусманци Крали Марко казва на майка си: „Цар ме викна Ямбол да му вардим” (виж подробен анализ на тоя стих в следващата моя статия). А в песента от Лобош се говори за пленяване на цар Шишман от турците в Костенец. Но найинтригуващото за нас в тази песен е, че в нейните само 44 стиха два пъти се споменава Тунджа, която изобщо не минава нито през, нито край, нито в близост до Костенец! Това ни навежда на мисълта, че в Зап. България явно са дошли вести за обсадата на намиращия се на Тунджа град Дъбилин и за вероятното падане в плен (и после навярно погубването) на гн Шишман. Но докато стигнат до там тези вести от ухо на ухо, то действителното име на града се е забравило и заменило с друго 3-срично (Костенец), а титлата на защитника му Шишман се е „повишила" от „господин" в „цар"... Тунджа е запомнена, но по логиката на народния певец вместо през Дъбилин е „преместена" да тече през Костенец...

В заключение нека кажем, че трябва да приемем едно от 2-те съждения: или 1) че логиката на народното ни творчество е... лишена от всякаква логика, или 2) че народното творчество си има своя специфична логика, която за нас сега е трудно да възприемем или проумеем. И понеже авторът смята за много по вероятно второто съждение, в настоящата си статия той се опита, въпреки трудността, да вникне поне малко в тази логика на нашия фолклор, която довежда до пълното объркване в него на името и делото на един славен ямболски градоначалник с това на един реално безславен търновски цар. Дали са верни (или поне правдоподобни) предположенията в тази статия би трябвало да покажат едни понататъшни научни издирвания.

Крали Марко: „Цар ме викна Ямбол да му вардим"
В ценния фолклорен сборник „Ямбол... пак Ямбол" (1993 г.) е поместена и една песен за Крали Марко, записана през 1961 г. в софийското село Бусманци. В нея героят от Българския народен юнашки епос между другото казва на майка си и това:

„Повниш, майко, отдавна не беше

цар ме викна Ямбол да му вардим,

и я, майко, млад войник отидох”.

Макар че по принцип народните песни са крайно несигурен исторически извор, нека все пак за малко да се абстрахираме от това и да се опитаме да разберем дали пък не може да има и нещо достоверно в цитираните стихове.

Както е известно в науката, първообраз на фолклорния Крали Марко е крал Марко, владетел (през 1371-1395 г.) на област в югозападните български земи (Македония) с център град Прилеп. Прилепското кралство не е било подвластно на българското Търновско царство, в чиито предели до лятото на 1373 г. се е намирал Ямбол. От това следва, че тогавашният български цар Иван Шишман (1371-1395 г.) не би могъл да „викне" Марко на помощ за отбраната на обсадения от османците през 1373 г. Ямбол.

И все пак ни се струва, че присъствието на Ямбол в песента не ще да е съвсем случайно и необяснимо... Ако се поровим в исторически трудове, ще установим, че през 70-те г. на XIV в. във Византия има гражданска война между император Йоан V Палеолог (1354-1391) и сина му Андроник IV, стремящ се да измести баща си от престола. През 1376 г. в тия събития са въвлечени и търновският цар Шишман, и прилепеният крал Марко. Може да се предположи, че това им въвличане е по принуда от участващия във византийската междуособица османски султан Мурад I (1362-1389 г.), чийто васали са и царят, и кралят...

Каква връзка обаче може да има между участието на Крали Марко във византийския конфликт през 1376 г. и отбраната на Ямбол през 1373 г.? Такава връзка би могла да се обясни логично по следния начин: Явно, че чутовната отбрана на Ямбол през 1373 г. не ще да е останала известна единствено на завладелите града ни османци, а мълвата за нея ще да се е разнесла по българските земи. В средата на 70-те г. на XIV в. тази мълва несъмнено е била стигнала и в Софийско, от който край е разглежданата песен... И точно по това време Крали Марко потегля в същата източна посока, от където е била дошла мълвата за юначната защита на Ямбол... Явно, че научавайки (дочувайки) тоя факт, населението в Софийско е останало с впечатление, че прилепският крал се отправя не към Цариград, а към нуждаещия се от помощ Ямбол (който в действителност по това време вече от З години е бил под робство)... Мълвата от към Ямбол вероятно е била донесла и името на управителя и главен бранител на града ни господин Шишман, когото съвсем естествено народният творец е отъждествил с едноименния български цар Шишман. А като се прибави и фактът, че Крали Марко и цар Шишман действително участват съвместно в едно събитие (макар и то да е византийска междуособица, а не отбраната на Ямбол), то лесно и логично можем да си обясним как в съзнанието на народния творец от Софийско се наслагват, преплитат и объркват дочутите оттукоттам отгласи и слухове за инак реални личности и събития през периода 1373-1376 г. Така песнотворецът не умишлено, а в резултат от слабата си осведоменост приема, че участието на Крали Марко съвместно с цар Шишман във византийската гражданска война през 1376 г. е всъщност „вардене" на ръководения от господин Шишман Ямбол през 1373 г... Макар и в такъв вид обаче, съпротивата на Ямбол, за която иначе в научно обръщение са само османски свидетелства, намира своето отражение (ако и неточно) и в домашен, т.е български, източник. И нека не се сърдим на предците ни от Х1УХУ в., че не са доразбрали правилно нещата. В онова усилно и безнадеждно време вестите за набези, битки, обсади и др. Злочестини постоянно се кръстосвали и застъпвали и трудно можело да изкристализира истината за събитията и да се разграничат участниците в тях...

Освен зрънце замъглена историческа истина, има и нещо дълбоко болезнено в стиха „Цар ме викна Ямбол да му вардим"... Просто от този стих проличава как нашият народ творец и на разглежданата песен, търси изход от безнадеждното си положение през втората половина на XIV началото на XV в. по един трогателно наивен начин представяйки желаното за действително... Явно много му се е било насъбрало на изстрадалия ни народ, щом е превърнал в песните си един турски васал в юнак над юнаците, въплъщавайки в образа му своя отчаян копнеж да има някой, който с мисъл за България да освободи три синджира роби или да погуби Муса Кеседжия...

Или пък да защити Ямбол..


Ямболски войнуци основават Панагюрище
Самоотвержената отбрана на ямболци срещу османските нашественици през 1373 г. навежда завоевателя на нашия град Тимурташ Бег на идеята, че би могло българската храброст да се използва и в изгода на османците. Затова непосредствено след превземането на Ямбол Тимурташ (с разрешението на султана Мурад Първи) включва повечето от оцелелите бранители на града ни в нов вид войска, която трябвало да е спомагателна към османската спахийска конница. Членовете на тази нова войска от българи християни, набрана първоначално само от Ямболци, се наричат „войнуци" (изопачено от „войници") или „войнугани". Ямболските войнуци са били заселени от османците в една необитавана до тогава територия край крепостта и по този начин там през 1374 г. възниква Каргона. Всеки войнук е получавал парче земя, от която да се издържа. Тази земя в османските документи се нарича със звучната стара българска дума „бащина". Бащината е била неотчуждаема и се предавала (заедно с войнушките задължения) с векове от баща на син чак до към 1839 г. Срещу предоставената му от османската власт бащина и срещу освобождаването му от някои данъци войнукът е изпълнявал редица спомагателни дейности за улесняване на османската армия.

Всъщност войнуците са нещо като трудоваци: те косят и вардят сеното за султановите коне и изобщо вършат всичко необходимо за придворните конюшни; във военно време вървят с обоза и се грижат за изхранването на османските войскари и на конете им; поправят и охраняват пътищата, по които се движи армията; копаят окопи, а понякога участват и пряко в самите битки.

Войнуците са били въоръжени с късо копие, наричано в османотурския език „каргъ". За копаене на окоп пък са използвали вид лопата, наричана „каргън". Така че много е възможно именно от османските названия на тези войнушки атрибути да се е появило името на самата махала Каргон.

Войнуците от Каргона са били преселени към Бакаджиците и на новото си място основават с. Войника, което очевидно са кръстили на своята професия. Каргонски войнуци обаче основават и едно историческо селище, твърде отдалечено от Ямбол. Именно за това събитие ще бъде и понататъшният ни разказ.

През II-та половина на XIX век, както в Ямбол, така и в Панагюрище продължавало да се помни по предание, че след като на 29 май 1453 г. превзел Цариград, султан Мехмед II (1451-1481) преселил 200 или 240 войнушки домакинства от Ямбол на едно място при р. Луда Яна, наречено „Полето". Там от старо време ставал годишният сбор, пазар, нанагир (или още „панагюр") на цялата околност. Затова постепенно селището на това място, възникнало с идването на ямболците, придобило името Панагюрище (т.е. панаирище). Тези 200 или 240 ямболски войнушки домакинства се настанили по десния бряг на р. Луда Яна освен в „Полето" още и в днешната „Марешка" (т.е. Пазарската) махала. Така малко след 1453 г. Ямболци стават основоположници на Панагюрище като населено място, а не просто като място за провеждане на панаир веднъж в годината.

И в новото си поселище ямболските войнуци получили полагащите им се бащини и известни привилегии в сравнение с обикновената българска рая. За войнушките си права и привилегии ямболските основатели на Панагюрище имали султански ферман със златна тугра (т.е. печатмонограм на името на султана). Този златопечатан ферман бил запазен от панагюрските потомци на ямболци до началото на XIX век, когато през време на кърджалийските золуми той им бил отнет от пазарджишкия бей Хасан Гаванозооглу. В Панагюрище се развявал и башбайракът (т.е. главното знаме) на всички войнуци от Пловдивската област.

В началото на 1800 г. панагюрци имат трагичната възможност да покажат, че у тях все още е жив генът на бранителите на Ямбол през 1373 г., като оказват отчаяна и обречена съпротива на налитащите кърджалийски пълчища. В резултат героичният градец е толкова жестоко съсипан, че в следващите 12 г. представлявал само едно мъртво пепелище...

Може би войнушките привилегии са улеснили панагюрските ямболци още при наследника на Мехмед II Баязид II (1481-1512) да си издействат в началото на XVI век разрешение да възстановят една разрушена при османското завоевание църква край с. Калугерово (на около 18 км южно от Панагюрище).

Според османското ислямско законодателство не е било допустимо изграждането на нови църкви, а само поддържането на стари. Ето защо построяването на нова църква в Панагюрище е било невъзможно и затова ямболци, за да има все пак къде да се черкуват, измолват да възстановят тази стара черква край Калугерово от времето на II-то Българско царство. Разбира се, не им е позволено да я направят с представителна външност и размери и затова те изграждат малка, вкопана в земята черквичка.

Около нея веднага възниква Калугеровският манастир „Св. Никола". Във възстановения от ямболци Божи храм от началото на XVI век, та до Априлското въстание (1876 г.) се черкуват панагюрци и хората от околните на манастира села. В началото на 1876 г. известно време прекарва в Калугеровския манастир и апостолът Захарий Стоянов, представящ се там за някой си Хараламби от Брацигово. На този си престой в създадената някога от ямболските войнуци света обител Захарий отделя цели 9 страници от своите „Записки по българските въстания". „Малката манастирска черквица пише той, скромно и старичко здание, почти равно със земята, се намираше сред двора, срещу вратата на която е буйната студена чешма. Само външните стени на манастира, които приличаха на съща крепост, бяха запазили своето първобитно положение.”

Игуменът на Калугеровския манастир отец Кирил дейно участвал в Априлското въстание и пада убит заедно с Бенковски в Тетевенския Балкан. Поради това през пролетта на 1876 г. манастирът е унищожен от башибозуците. След Освобождението е изграден наново и сега е действащ, но без монаси.

След основаването на Панагюрище от ямболци на десния бряг на Луда Яна, постепенно по другия (т.е. левия) бряг на реката почнали да се заселват хора от околните села, които, разбира се, не са били войнуци като ямболците. Между тези две съставни части на панагюрското население имало почти коренни различия. Ямболските преселници, т.е. същинските панагюрци, били хора отворени, остроумни, предприемчиви, високомерни, хитри, та дори и лукави и повечето били търговци и занаятчии. А придошлите от околните села били попростодушни, поискрени и се занимавали предимно със скотовъдство и донякъде със земеделие. Тези различия се забелязвали дори и в началото на XX век, понеже там, където живеели оправните потомци на ямболците, били и пазарището, и индустрията, и кожарските работилници. Там е и къщата на Райна Княгиня, и тази на Орчо войвода, както и „конакът" на Бенковски, т.е. къщата на бай Иван Тутев, от където на 20 априлий 1876 г. пуква първата пушка в Панагюрище. (След потушаването на Априлското въстание от Панагюрско в Ямболското с. Пашакъой (дн. гр. Болярово) се преселват родовете БакалАтанасови, БакалПетрови (Дрянови), Ченколеви и др. У Ченколеви има предание, че са роднина с Райна Княгиня.) За съжаление поне до Освобождението (1878 г.) вместо единение срещу османския поробител, съществувала напълно излишна враждебност между панагюрците от двата бряга на Луда Яна. Тази враждебност била найкрайна сред младежите. Те не само си измисляли разни неприлични прякори, но си устройвали и истински сражения. Младите потомци на картонените първосъздатели на Панагюрище се разполагали по десния бряг на Луда Яна, а техните „опоненти" по левия. Всяка от двете „армии" наброявала от 50 до 100 и повече момци между 15 и 25 години. Боят наставал найнапред с мятане на камъни с прашки през реката, но скоро се разпалвал и преминавал в ръкопашни схватки с тояги, вследствие на което се стигало до множество пукнати глави, изкарани очи, изпотрошени ръце и крака... В тези братоубийства местните османски власти не се намесвали с оправданието, че това си било градски обичай. (Нищо чудно, ако са и злорадствали заради тези кръвопускания и безпричинна омраза между българите). Понякога дори и самите панагюрски чорбаджии отивали да се „наслаждават" отдалеко на „традиционното" кърваво зрелище...

Ямболското присъствие в Панагюрище се е отразило и върху езика в градеца. Той би трябвало поскоро да е към западното наречие, обаче в действителност е към източното и там, където в близката Копривщица се изговаря „е" (например „брег"), в Панагюрище се казва „я" („бряг"), както е и в Ямбол. „Мен ми особено харесва споделя около 1925 г. бургаският писател Петко Росен (1880-1944) тоя умекчен и малко припевен диалект".

В заключение ще приведа един показателен факт: около 1860 г. в Елхово и в с. Маломирово се заселват дошлите от Панагюрско родове на Недевци и Чалъковци. Това (както и преселването през 1876 г. на панагюрци в дн. Болярово) не ще да е случайно тези хора несъмнено са знаели, че корените им са от Ямболско, и те просто са се връщали там, откъдето някога са тръгнали дедите им...



Каталог: pdf
pdf -> Взаимодействие Подписан е втори договор за сътрудничество
pdf -> Програма за развитие на детската ясла за 3 години
pdf -> Програма "Регионално развитие"2007-2013" Проектът се финансира от Европейския фонд за регионално развитиеr и от
pdf -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
pdf -> Книги ангелов, Б. Паисий Хилиндарски. С., 1984. Ангелов
pdf -> Седмичник ипи
pdf -> Седмичник ипи
pdf -> Седмичник ипи


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница