Двеста ямболци даряват средства за Божи гроб през юни 1720 г

От своя страна ротондата е част (приблизително една трета) от величествения храм „Гроб Господен". Основният ремонт на „Св. Възкресение" изисквал, разбира се, средства и с цел тяхното набиране Хрисант стига (през ян. 1720 г.) и до българските земи, където остава до юли с.г.

Всъщност пътеписът на Хр. Нотара представлява собственоръчен „счетоводен дневник", в който патриархът стриктно отбелязва имената на дарителите и предоставените от тях за Божи гроб суми. Хрисант обаче вписва покрай имената и даренията още и някои кратки сведения от найразнообразен характер, които са особено любопитни и конкретно за нас като ямболци днес при оскъдицата на данни за града ни в началото на XVIII век.

И така, след като е обходил „по просия" (набиране на средства) последователно Одрин, Пловдив, Пазарджик, Асеновград, Сливен (там е между 13 и 27 май 1720 г.) и Стара Загора, на 7 юни (отговаря на 18 юни по сегашния ни календар) 1720 г. Хр. Нотара пристига в Ямбол. Йерусалимският патриарх отсяда в къщата на кир (гн) Авраам Лефтери, който найвероятно е бил свещеник в църквата „Св. Георги" и Божигробски наместник (представител, „почетен консул") в Ямбол. Урната (кутията) за събиране на помощи е поверена под надзора на епитроп Захария, който е и първият вписан от патриарха дарител от нашия град за Божи гроб. Хрисант отбелязва, че в Ямбол има 2 енории: „Св. Георги", която била поголяма, и „Св. Троица", а освен това имало и „кастрини", т.е. „обитатели на (или „живеещи в") Крепостта".

Напомняме на читателите, че Ямболската крепост е обхващала района на Механотехникума и през робството тя е била мюсюлманската част на Ямбол, но явно, че там са живеели и християни, които са били към енорията „Св. Троица".

Дарителите са записани от патриарха в 5 групи: 1) дарители от енория „Св. Георги" (около 60 души), 2) дарители от енория „Св. Троица" (около 25 д.), 3) дарители, живеещи в Крепостта (около 35 д.). При тези 3 групи средно едно семейство (домакинство) дарява по 40 сребърни пари, т.е. 1 сребърен грош, което за ония времена никак не е било малко. (Тогава напр. къща в Ямбол струвала между 20 и 40 гроша). Четвъртата група е от около 60 души, направили помалки дарения. (Впрочем един от тези дарители се казва Дражо и едва ли има съмнение, че той е далечен прадядо на апостола Георги Дражев). В петата група са найщедрите дарители, а именно: 1) Хаджи Димитър, който продал своя къща в „махалата на църквата" (найвероятно „Св. Георги") за 40 гроша и ги внесъл за Божи гроб; 2) Съпругата на същия Х. ДимитърКоприна дарила 30те гроша, за които се продал неин дюкян (работилница) в Безистена; 3) Зографина съпруга на Янаки от „махалата на Мирчо", от продажбата на половин дюкян (работилница) в Безистена получила 35 гроша, които предала за ремонта на „Св. Възкресение". (Впрочем за споменатата „Мирчева махала" си струва да се отвори скоба, защото едва ли една цяла махала би носила името на случаен човек. Затова найоснователно е да се предположи, че епоним (т.е. нещо като кръстник) на махалата е известният ямболец от XVII век Мичо (явно неправилно изписване на Мирчо в османския източник за него от 1674 г.), който бил „емин" (управител, директор, контрольор) на анхиалските (поморийските) солници); 4) Алексо, дъщеря на Бабак, дарила 20-те гроша от продажбата на своя къща край църквата „Св. Троица". Тези 4 продажби са извършени през юни 1720 г. специално с христолюбивата цел спечелените пари да се внесат за основния ремонт на Божигробската църква. Споменатите четирима крупни дарители записват в патриаршеския тефтер заедно със своите имена и по няколко свои близки и така всички ямболци, внесли своята лепта за богоугодното дело, стават около двеста. Освен това много голямата сума от 23 гроша дарява в Ямбол и Зарафа, която явно е била омъжена тук, но е записана при сливенските дарители като братовчедка на сливенеца Хаджи Генчо.

А сред старозагорските дарители фигурира и един „Георги Ямболец"... От „счетоводния дневник" на Хр. Нотара може да научим имената на ямболските свещеници през юни 1720 г. Те са по трима на църква: в „Св. Георги" кир Авраам Лефтери, кир Антим (споменат и като „иконом" и „духовник") и Йерей Георги (или „поп Георгаки"); в „Св. Троица" поп Пенчо, Йерей Марко и поп Сидер. (Около Освобождението (1878 г.) край църквата „Св. Троица" е имало махала „Поп Марко". Тя несъмнено е носела името си от споменатия тук „Йерей (т.е. поп) Марко"). Освен посочения като щедър дарител Хаджи Димитър, хаджии били още поне четирима ямболци: Петър, Зафир, Кириак и Димо всичките от енория „Св. Георги". Със занаятите (занятията) им са посочени 20ина от ямболските дарители: шивачите Стоян, Бельо, Кутки (вероятно Кутьо), още един Стоян и Христо; папукчията Курти; бакалите Георги, Новак, Стойо и Пано; масларите Илия и Андрей; сапунджиите Йован и Курти; чобаните Петър, Паскал, Йово и Ради; кожарите Коста и Георги; кюркчията Янаки и казанджията Георги. Освен някои от вече споменатите, други пооригинални имена на ямболски дарители са следните: Кираца, Савватиани, София, Зараф, Пантаджи, Хрисула, Нантер, Лахо, Бали Коста, Султана, Гюджина, Труро, Респо, Гьоко, Ративой, Ловчо, Гиздимир, Пургур, фиеро. Пагони Михал (вероятно прякор в смисъл, че „гони Михаля"), Куртеса, Параскева (като мъжко име), Пасхалия, Зампо (женско име явно от Зампфира), франго...

Приключил със сметките по постъпленията, патриарх Хр. Нотара отбелязва, че река Тенар (!) разделя Ямбол на две части, като едната, наречена Кастрон (Крепостта) била населявана от „езичници" (разбирай „мохамедани"), а другата Карвуна – от християни. Последните преминавали до Крепостта по „забележителен" (или „достоен за споменаване") каменен мост над Тенар. Този мост бил покрит и към него били прикрепени и воденични камъни... Век и половина покъсно на това място се е намирала т.нар. Софуларска воденица с 3 камъка. Може би нея да е видял Хр. Нотара.

Докато за Каргуна е обяснимо патриархът да го е чул „Карвуна", то новото за нас име „Тенар", с което на два пъти е спомената Тунджа, идва малко изненадващо, понеже в самия край на бележките си за Ст. Загора Хрисант е изписал реката точно като „Тунджа"... Той може би се е подвел от Херодот, който пише за една река Тенар, но тя е някъде към Цариград.

Впрочем от пояснителните бележки на П. Стати научаваме по още едно име на Тунджа и на Ямбол: съответно Таксос и Ианнуполис (самият Хрисант изписва Ямбол като „Ямполис").

В края на бележките по пребиваването си в Ямбол Хрисант записва и един свой разход в града ни за купуването на 4 черги, които определя като „наистина големи килими”.

И преди да сме се разделили с този забележителен йерусалимски патриарх, нека подчертаем, че неговото гостуване ни помага да коригираме началната дата на църквата „Св. Георги". В съзнанието на ямболци като такава се е утвърдила 1737 г., която и до днес си стои изписана над входните двери на храма.

В „История на гр. Ямбол" (издадена през 1976 г.) пък проф. Страшимир Димитров пише: „Наличието на надгробни плочи с дата 1737 г. в двора на черквата още не е сигурно доказателство, че самата черква е строена през 1737 г., тъй като в черковните дворове обикновено се събирали и пазели и постари надгробни паметници... Но, ако точната дата не може да се установи, остава безспорен фактът, че тази черква вече съществувала през XVIII в”. Тези мисли на Стр. Димитров показват, че той е склонен да отнесе построяването на „Св. Георги" дори във времето след 1737 г., но все пак в същия XVIII век.

Разгледаният обаче в настоящата статия „служебен" пътепис ни дава абсолютно сигурното свидетелство, че църквата „Св. Георги" си е съществувала вече към 7 юни 1720 г. А колко ли постара може да е тя и от тази дата, не се наемаме засега да гадаем...

В края на юни 1720 г. йерусалимският патриарх Хрисант Нотара напуска Ямбол със стотиците грошове, дарени от ямболци за ремонта на Божигробската църква „Св. Възкресение", и потегля за Цариград. А покрай своята лепта за Божия слава през юни 1720 г. двеста ямболци записват честните си имена и в историята, за да не отмира споменът за тях и за нашия Ямбол от преди три века...
„Военните забележки” на ген. Кутузов за Ямболско
Навярно малцина знаят, че победителят над Наполеон през 1812/13 г. прославеният руски пълководец от Суворовската школа Михаил Иларионович Кутузов (16 септ. 1745-28 април 1813) е бил и твърде добър дипломат. Именно като такъв той е бил руски военен аташе в Османската империя през 90те г. на XVIII в. и до 1802 г. Отправяйки си да поеме този си пост, през късното лято на 1793 г. генералпоручик Кутузов заедно с назначения за руски пълномощен министър в (Цариград Виктор Кочубей и със свита преминава за 14 дни през българските земи от Русе до Одрин. Кутузов и Кочубей всъщност е трябвало да възстановят отдавна прекъснатите рускотурски дипломатически отношения, след като наскоро е била завършила с Яшкия мирен договор поредната (т.нар. Втора Екатерининска) война между двете империи от 1787/91 г. В същото време обаче руската императрица Екатерина II Велика (1762-1796) не изоставяла намеренията си отново да воюва срещу Турция, която и сама й давала повод за това, понеже системно нарушавала клаузите на Яшкия договор.

В тази връзка групата руски дипломати во главе с Кочубей и Кутузов (както впрочем и всички дипломати на всички държави през всички времена) успоредно с официалната си мисия изпълнявала и разузнавателна. Това най-откровено е посочено в дългото заглавие на секретния доклад на пратениците, гласящо: „Подробно описание на пътя на извънредното и пълномощно руско императорско посолство... от Русчук през Шумла (дн. Шумен) до Константинопол през 1793 г. С военни забележки за земята, с посочване на начина да се прекара и продоволствува от 30 до 40 хил. войска".

Този доклад е съставен явно от компетентно по военностратегическите въпроси лице и твърде вероятно с немалко съдействие лично от Кутузов. Изобщо без съмнение руското пратеничество неслучайно е предпочело сухопътния (вм. морския) маршрут до Цариград въпреки опасностите (1793 г. е точно в разгара на кърджалийското време!). За важността от военна гледна точка на събраните при пътуването през българските земи (вкл. през Ямболско) данни свидетелства и фактът, че този доклад е разсекретен и публикуван в сп. „Русская старина" чак през 1878 г, непосредствено след края на Освободителната война. Точно тези данни (от строго военно естество) обаче, заради които докладът е престоял 85 г. „на тъмно", за нас сега са наймалко интересни. Затова в статията ще отдадем предпочитание найвече на сведенията за Ямболския регион от географски и стопански характер. Нека предварително уточним, че Кутузов и другите пратеници явно добре са си отваряли из нашия край очите, но не чак толкова ушите, поради което почти всички названия (те и без друго са на турски) са изопачени до неузнаваемост в доклада.

В Ямболския регион генералът-дипломат Кутузов навлиза на 15 септ. (по нов стил) 1793 г, идвайки от Карнобат и пристигайки за нощуване в с. „Гафтан" (Автаня, дн.с. Недялско). Отбелязва се, че край селото има хълмове, някои от които обработвани, а други пустеещи. Макар и неголямо, Недялско произвеждало много жито. Околностите му били обрасли с рядък храсталак, а една височина край селото била добра за лагеруване на войска, но само за 24 ч., защото фуражът нямало да е достатъчен.

На следващия ден (16 септ. 1793 г.) ген. Кутузов, посланик Кочубей и тяхната свита изминават 33 версти (1 верста е 1,06 км) от Недялско до с. „Папас" (Папаз или Папазкьой, дн.с. Попово). Потегляйки от Недялско в леко югозападна посока, русите извървели няколко версти по самотна височина, заобиколена с дол. пълен с храсталак. Като се прехвърли тя и ручеят, наречен Буг(Бук?),... има изкачване и тогава се стига ширналото се неравно и безводно, покрито с храсти поле, простиращо се до с. Еникьой (дн.с. Каменен). По този път отдясно се вижда само с. Туркманар (Тюркменлар, дн.с. Тамарино)". Споменатият в този откъс ручей „Буг" явно е рекичката от с. Люлин до с. Правдино. С оглед бъдещи военни нужди са отбелязани още 2 ручея: 1) протичащият през Каменец, Робово и Каравелово и 2) тъй нареченият „Ешекли" (в приблизителен превод — „Магарешка река"?), който бил дълъг няколко версти (той явно е речицата, течаща от Леярово до под Бояново, където се влива в Тунджа. Подостоверното име на този ручей е Ашаклъ, както се казва едно от селата по течението му днешното Борисово. „Магарешка река" по принцип също има, което научаваме от Г.С. Раковски, но тя е край Сливен...). Откъм първия ручей (този през Каменец) се виждала издигната равнина, доста удобна за пътен стан на 20 или 30хилядна войска. „Фуражът е малко, но се виждат само ниви, засети с жито” педантично отбелязва докладът.

От ручея „Ешекли" започвал храсталак, а полето наподобявало предишното неравно и безводно. Отдясно на следвания от Кутузов и другите лица път се виждало отстоящото на 10 версти от Каменец с. „Базаште" (Таш тепе, дн. с. Камен връх). За военен ориентир е упоменато и с. „Декокей" (Дюкменкьой, дн. с. Леярово).

2 версти преди дн. с. Попово руските пратеници преминали някаква река, която погрешно смятат за „Тунша" (Тунджа) в горното й течение. Споменат е и ручеят „Папазкьой" (дн. Поповска река), който се вливал в Тунджа край с. „Добружа" (дн.с. Добрич). Тук отново е допусната грешка (напълно оправдана впрочем поради първопроходчеството на русите по тия места), тъй като Поповската река се. влива в Тунджа не край с. Добрич, а поне на 10 км далеч от него. Явно при с. Добрич безименната рекичка, която русите сметнали за Горна „Тунша", се е вливала в Поповската река, а не Поповската река в Тунджа. „Край с. Папазкьой четем в доклада има достатъчно място за лагеруване на войската. Вода и дърва има достатъчно, фураж може да се намери надолу по р. Тунша (в случая се касае за Поповската река). Вдясно от с. Папазкьой на 40 версти е разположен гр. Ямлол (Ямбол), а на 20 версти понататък Смимия (Сливен), където се намира оръжеен завод, прочут по този край."

Като любопитна подробност (разбира се ненамерила място в сухия доклад) ще отбележим, че в този ден (16 септ. 1793 г), точно в Ямболския регион, ген.поручик Кутузов става на 48 г.... На 17 септ. пратеничеството изминава 28 версти, като напуска Попово и стига до „Буюкдербент" (дн.с. Голям Дервент). В разстояние на 14те версти между селата Попово и Кючук дербент (дн.с. Лалково) русите срещнали по пътя си само два потока: „Синердере" и „Муракдендере". При Лалково повърхнината на терена вече забележимо се променила: „Тук започват каменисти, закрити и пълни с трънаци местности. Пътят се стеснява, пресича се от дълбоки и стръмни клисури и става доста труден". Близо до Лалково течал буен ручей и имало 2 хубави каменни чешми. Преценката от военно гледище е, че до мястото с чешмите можело удобно да лагерува над 20-хилядна войска, тъй като в долчинката зад евентуалния лагер имало достатъчно фураж.

Околностите на Голям Дервент не били така удобни за лагеруване, понеже били пълни с долчинки и дълбоки дерета. От последните бележки за Ямболския регион в тайния доклад научаваме, че през септ. 1793 г. Лалково наброявало над 100 къщи, а Г. Дервент над 200. Тия села имали много жито, но недостатъчно фураж и дърва, а в Дервентските възвишения растели само дребни храсти и трънки...

На 18 септ. 1793 г. ген.поручик Кутузов, посланик Кочубей и придружаващите ги лица напускат Г. Дервент (и респективно Ямболския регион) по направление към Одрин. А сведенията, събрани при тяхното преминаване през нашия край, вероятно са послужили по предназначение след 36 години. Тогава, през лятото на 1829 г„ за първи път руските войски, предвождани от ген. ДибичЗабалкански, преминават Източна Стара планина и през Ямболско стремително достигат и овладяват Одрин...

Особено се „загрижили" османските власти во главе със султана реформатор Махмуд II (1808-1839) след изселването на 140-150 хил. българи найвече от Югоизточна България през пролетта на 1830 г. (Тогава с изтеглящата се след поредната Руско турска война (1828/29 г.) руска армия тръгват само от града Ямбол 7279 д., а бежанците от ямболския регион явно са били многократно повече. В Ески Ямбол, т.е. в тогавашен Ямбол без Каргона, от 300 български къщи остават неизселени само 25). Като израз на „загрижеността" на Високата порта в периода 1830/37 г, наред с изпратените при изселниците в Дунавските княжества (Влашко и Молдова) османски емисари, били издадени множество султански фермани за завръщане на бежанците, пълни с ласкави обещания и с голяма „съпричастност" към съдбата им отвъд Дунава. Явно поради факта, че преобладаващото число изселници са били от Ямбол и ямболско, тъкмо ямболският аянин (т.е. местен първенец или големец) Юсеин Ага бил изпратен сред тях във Влашко, за да ги уговаря да се върнат по родните си домове в Султан Махмудова България.

Повечето изселници, разбира се, не се поддали на османските лукавщини и си останали във Влашко, Молдова и Южна Русия, Но все пак и мнозина бежанци от 1830 г, включително ямболци, се завърнали в поробена България било в резултат от лицемерната „загриженост" на Високата порта, било обзети от носталгия или тласкани от мизерията и лошия климат в новите си поселища. При завръщането си, обаче, не всички си отишли в старите местоживелища, т.е. в Югоизточна България, а мнозина останали из Северна България и то предимно в Добруджа (впрочем там останали още през 1830 г. част от тракийските бежанци, които изобщо не минали оттатък Дунава). Измежду завърналите се в България към 1837 г. и останали в Добруджа българи мнозина били от Ямбол(ско). В Добруджа ямболци намерили свободни места за заселване и си създали добър поминък. (Впрочем, нека уточним, че под „Добруджа" тук разбираме цялата област, т.е. не само южната й част, която е в сегашна България, но и двойно поголямата й северна част, която от 1878 г. е под румънска власт).

Специално в Северна (днес румънска) Добруджа, и то само в горната й половина, при всичко 50ина български села, абсолютно сигурно е наличието на „ямболски елемент" поне в 19 от тях. Едно такова село е Черна (на 25 км от гр. Мачин и на 55 км от Тулча), откъдето е големият румънски поет Панайот Станчев Черна (26 авг. 1881-26 март 1913 г.). В негова биография от 1935 г. четем: „През 1811 г. се заселват нови поселници от Ямболско..., които отначало били минали в Бесарабия, но скоро се превръщат и се установяват в с. Черна. Семейството на П. Черна от майчина страна се е заселило в тая година, приидвайки от Ямболско". От друг източник узнаваме и името на майката на румънския поеткласик: Мария Тошкова, като изрично е уточнено: „дъщеря на потомствени българи от Ямбол”. А сега нека само изброим още някои български села в Сев. Добруджа със силно „ямболско присъствие": Башкьой, Армутлии, фрекацей, Хаджилари, Камбер, Конгас, Саръгьол... И така стигаме до тулчанското с. Еникьой, прочуло се поради учителстването в него (от пролетта на 1866 г. докъм пролетта на следващата 1867 г.) на самия Апостол на свободата. В Еникьой Дякона не само просвещава, но създава и т.нар. „Гимнастическа дружина", която е своеобразна формация за военнофизическа подготовка на местните младежи с оглед включването им в борбата за национално освобождение. Участниците в тази „дружина" се занимават извън селото, на открито, с прескачане на ровове, катерене по дървета, надбягване, надборване, надскачване, а може би и с езда и стрелба. От българи от Еникьой и околните села Апостола сформира и сили за самозащита срещу черкезки и други разбойнически банди. Левски всъщност се явява първият български учител в Еникьой, където училището е открито именно през 1866 г. Създател на това училище е Иван Стоянов Гюмюшлията, по произход от ямболското с. Зимница (тогава Къшлакьой). Самият той се родил веднага след преселението на зимничани през 1830 г. в Бесарабия в селището Кубей. През 1917 г. дядо Иван Гюмюшлията бил найстарият в Еникьой, където по това време имало 150 български домакинства. Същата 1917 г. той разказал на проф. Михаил Арнаудов следното: „Кога да се оттеглят руси те от Одрин, писали се българите от Къшлакьой да вървят в Русия; писали се всичките, стегнали колата, дошло им брашно от Русия (макар че сами имали, заради което с руското брашно хранили биволите си). Потеглили в месец март (1830 г), пътували полека и весело, правили дори сватби по пътя и стигнали в Исакча (на южния бряг на Дунава, срещу Бесарабия).

Тук вардили 40 дена карантина, обрали им добитъка, огоили ги; после ги настанили отвъд Дунав (т.е. в Бесарабия), дали им семе, коне и добитък. Но семето не се родило, марю" им дал пак брашно. Ала и на другата година не се родило и тогава народът, по Кръстовден (т.е. през септ., найвероятно 1831 г.), тръгнал да се връща на старите места. Част от него останала в Добруджа, гдето било турско, а друга слязла понадолу".

Такава е одисеята на изселилите се от поробена България през 1830 г. зимничани, но такъв тип одисея ще да са преживели още много хиляди бежанци от Ямболско след „Николаевския бузгун" (както по народному се нарича Рускотурската война от 1828/29 г.). Самият разказвач на горните събития Иван Гюмюшлията при установяването на част от зимничани в Сев. Добруджа попаднал в чисто българското село Хамамджий, обитавано от изселници (бежанци) все от Ямболско (Голям Дервент, Попово село, Бурбуджикьой (дн. с. Поляна)). В Хамамджий той порасъл и се оженил (по време на Кримската война от 1853-56 г.), след което живял около 4 год. в Тулча, а найвероятно около 1860 г. се заселил с още „12 къщи българи, все от Къшлакьой" в Еникьой. Това село до тогава било чисто турско, но когато през 1878 г. там се установила румънска власт, турците го напуснали. За 10 г. след заселването си в Еникьой българите нараснали на 40 къщи и си издействали право за черква. Построили я похубава от всички черкви по околните села.

Извън Добруджа, но пак в североизточните български земи, завърналите се бежанци (от 1830 г.) от Ямболско заселват и на практика основават напр. провадийските села Девня и Синдел и новопазарското село Енево. Последното село е създадено найвече от дермендеренци, т.е. жители на днешното с. Воденичане.

Найвероятно в (така да се каже) ямболска среда из Добруджа през периода 1861-1874 г. е бил учител и(ли) свещеник ямболецът (ученик на Чинтулов) Вълчан Иванов Шиваров. Към мисълта за „ямболската среда" ни навежда дори самото име на добричкото село, в което той учителства от 1868 до 1872 г. Карапча. Нали и в Ямболско си имаме Карапча (дн. Маломир), а навремето по неписана традиция, когато някое село се премести другаде, то си запазва името. Тъй че, както напр. си имаме Голям и Малък Боялък (Г. и Малко Шарково) в ямболско и Голям и Малък Боялък (съответно сега Благоево и Свердлово) чак при гр. Одеса (в Украйна), защо да не може и Карапча, Добричко (дн. с. Крапец), да е с основоположници от Карапча, Ямболско? В подкрепа на това предположение се явява и следното твърдение на проф. Любомир Милетич от 1905 г: „В Добрич, както във Варна и Балчик, българският елемент... е заселен... от около 1828-29 г., когато население от... Ямболско и Одринско бе потеглило да се пресели в Русия, но по пътя голяма част от него се спряла и установила в Добруджа". (А между другото и в Бесарабия има с. Карапча; в него е живяла след 1830 г. до омъжването си (в Ямболската махала на Белград) известната народна певица от Ямбол баба Елена Янкова (1825-1901 г.).)

След като споменахме за ямболеца Вълчан Шиваров (впрочем, той е и основател на читалището в Карапча, Добричко) като учител сред добруджанските ямболци, нека приведем и още един такъв случай: в познатото ни вече севернодобруджанско голямо българско село Черна (с много сериозен „ямболски елемент" в него) от 1858 до 1868 г. учителства „ямболчанинът" Костадин Икономов, попски син, придобил образованието си в родния Ямбол.

Той всъщност е и основателят на българското училище в Черна и отначало учил и млади, и стари хора, като годишната му заплата била 7 хил. гроша.

И след обстойния преглед на „Ямболското присъствие" найвече в Добруджа, получило се в резултат предимно от „Великото преселение на българите" през 1830 г, нека се върнем пак при „загрижените" поробители, на които страшно им „домиляло" за ямболските бежанци.

Поради настъпилата вследствие на масовото българско изселване от 1830 г. остра нужда от производително население в администрирания от него регион. Одринският валия се опитал да върне установилите се в Добруджа ямболци в старите им селища. Добруджанските ямболци обаче упорито отказвали. Проблемът стигнал до Високата порта и тя на 5 ноември 1837 г. предписала на Одринския валия, че евентуалното принудително преместване на ямболци от Добруджа в старите им места „засега се счита неудобно, защото би породило смут и уплаха между другите раи”.”А и те (ямболци) продължава директивата – са се вече настанили в тия околии и са се заели със земеделие в тия места, които са част от султанската империя.”

Установилите се за постоянно в Добруджа ямболски изселници допринасят за възраждането и възмогването на тази българска област, обезлюдена и разорена през рускотурските войни от последната третина на XVIII и първата третина на XIX век.
„