И все пак Дякона е идвал в Ямбол!

Най-вероятно Дякона е посетил града ни по време на първата от общо 4-те си обиколки из българските земи. Тя е осъществена от 11 дек. 1868 до 24 февр. 1869 г, като при нея Левски пристига в Българско откъм Цариград. Тази обиколка е само с опознавателна цел и през нея Апостолът не изгражда комитети. Така че Дякона е идвал в Ямбол през дек. 1868 г., но революционен комитет тогава тук не е създал.

15 окт. 1869 г. Подписал:

Турну Северин Д-р П. Берон

Не ще да са мнозина знаещите, че избраният от д-р Петър Берон (1800-1871) за изпълнител на завещанието му белградски учител е наш съгражданин и дори фамилията му включва името на родния град. Нарича се Димитър Ямболов и е роден през 1837 г. Баща му Мавроди (Марин) Ямболов е бил художник. До 1857 г. Димитър учи и учителства в Одрин, след което до 1864 г. завършва последователно като много добър и дисциплиниран ученик и студент Киевската семинария и физикоматематическия факултет на Киевския университет „Св. Владимир". От 1865 до 1877 г. Ямболов е учител по физика и математика в Централното Белградско училище „Св. св. Кирил и Методий". Това училище, в което нашият съгражданин преподава 12 г., е всъщност първата българска пълна гимназия. Тя е учредена по молба и с усилията на бесарабските българи като „Народно централно училище в Болград" с хрисовул (зпатопечатна грамота) от 10 юни 1858 г. на молдовския княз (от март 1857 до ноем. 1858 г.) Никола Конаки Богориди, един от найголемите радетели на българщината, правнук на Софроний Врачански. (От 1856 г. областта Южна Бесарабия, вкл. Белград, е преминала от Русия към Молдова). Тази Белградска българска гимназия е просветен център с общонационално значение между 1858 и 1878 т., т.е. до Освобождението, затова съвсем не е изненадващо или случайно, че точно в нейната канцелария от края на 1869 г. се съхранява оригиналът на завещанието на д-р Петър Берон. За финансовата издръжка на гимназията княз Конаки Богориди определя приходите от рибните езера около Белград, вкл. и от двата сала в тях, както и от селските кръчми на общините на същите езера. Така животът на това ценно българско културно огнище е обезпечен с големи и редовни парични постъпления. Благодарение на тях от 1861 г. е открита и собствена печатница към Белградската гимназия, в която са издадени над 60 книги (повечето - учебници). Към гимназията е уреден и пансион, както и богата библиотека с книги, вестници и списания на 8 езика.

Струва си да отбележим всичко това за Белградската гимназия, защото тя реално е поне наполовина ямболска! Работата е в това, че Белград (т.е. Болгарски град, Българоград) - столицата на бесарабските българи е основан през 1821 г. от бежанци от Ямбол и Сливен. Затова от тогава и до наши дни градът традиционно се дели на две махали - Ямболска и Сливенска. Белград особено се разраства след голямата изселническа вълна от близо 150 хил. българи от Ямболско, Сливенско и други места в Югоизточна България. Тогава вече болградчани решават да си построят една величествена черква, за което и събират средства. Така през 1838 г. сред централния белградски площад е открит грандиозният храм „Св. Преображение Господне" - втори по големина на територията на бившия Съветски съюз. (През същата 1838 г. населението на Белград е 5915 д.: 3161 мъже и 2754 жени).

Но тъй като тази черква се случила в Сливенската махала, ямболци решават да построят нова черква в своята си махала...Така през 1871 г. в Ямболската махала на Белград се извисява черквата „Св. Никола Летни" с храмов празник на 9 май - т.нар. Летен Никулден или още „Сухи Св. Никола". В този ден се изпълняват ритуали против суша и други природни бедствия и не се върши никаква домакинска и селскостопанска работа, за да не се разсърди светецът и да не изпрати градушка. В чест на Св. Никола Летни се заколвало мъжко животно за курбан и се устройвали големи празнични трапези. (За жалост обаче ето какво намираме във в. „Монитор" от 13 февруари 2003 г: „Голямата и някога прекрасна българска черква „Св. Николай"... в центъра на Белград е порутена от 40 години, като дълго време е била използвана за склад за водка.”)

А сега нека цитираме думите на Руска Джамджиева (генерален консул на България в Одеса, Украйна) пред в. „24 часа" от 17 август 1993 г: „В Болград има Сливенска махала, Ямболска махала. По същия начин както Сливен и Ямбол в България се състезават кой да направи по-високия хотел, така и тук между махалите съществува подобно съревнование — чия къща да е по-голяма и хубава, кои деца ще отидат да учат в България и т. н.".

Ясно е, че и до ден днешен Болград, ако и да е в Украйна, си остава български и по-конкретно - все тъй наполовина ямболски. При това — по едновремешному ямболски, по възрожденски ямболски. Това си личи и по чистите и спретнати къщи и дворове, и по китните цветни градинки, и по миризмата на туршии на есен, и по ред други характерни неща. Както казва в интервюто си Руска Джамджиева: „Всичко е подредено като за опитно стопанство. Мераклии са”. (В началото на 2003 г. Болград има 14-20 хил. жители, от които 6070 % са българи, а в Белградската гимназия учениците са 418.)

Тъй като не ни е известно в Ямболската или в Сливенската махала е Белградската гимназия, затова и ще приемем, че тази първа българска гимназия е поне наполовина ямболска. Така че героят на нашата статия Димитър Ямболов както в Болград, така и конкретно в гимназията „Св. св. Кирил и Методий" си е бил в „ямболски води"... (И понеже споменахме „води", нека споменем също и за едно природогеографско преимущество на ямболците от Болград пред нас тукашните горнотракийски ямболци: Болград е разположен на брега на едно доста голямо езеро Ялпуг).

Ямболци и сливенци от Болград, както и изобщо всички бесарабски българи, свято тачат паметта на своя благодетел руския ген.лейт. Иван Никитич Инзов (1768-1845), който от 1818 г. до смъртта си е бил главен попечител на българските колонисти в Южна Русия. Негова е и заслугата за основаването на Болград. Затова след смъртта му болградчани изграждат черквата-мавзолей „Св. Митрофан", където полагат тленните останки на ген. Инзов. От тогава и до днес в Болград има улица на името на генерала, а през 1911 г. му е издигнат и паметник.

Едновременно с гимназията в Болград са създадени и редица български основни училища, а по-късно - и девическо класно училище, което после прераства в девическа гимназия (в нея Д. Ямболов учителства след 1878 г. до 1889 г.). През 1863 г. в Болград е организиран и любителски театър, както и граждански клуб с читалище към него. В града са излизали списанията „Общ труд" и „Духовни книжки за поучение на всяк християнин" и вестниците „Пътник" и „Български глас".

В Болград - този своеобразен бесарабски Ямбол - съгражданинът ни Д. Ямболов живее и работи от 1865 до 1889 г. Само по средата на този близо четвъртвековен период има едно кратко прекъсване през 1877/78 г., когато Ямболов си идва за малко в България и учителства в Пловдив. След това до 1889 г, както вече бе споменато, той преподава в белградската Девическа гимназия. Не е известно кога точно е починал.

Няма съмнение, че от четиримата изпълнители на завещанието (от 15 окт. 1869 г.) на д-р П. Берон именно Ямболов е главният, бидейки найобразован и при това поданик на Румъния (Белград тогава и до 1878 г. е в тази страна), където са имотите на великия ни възрожденец. Др П. Берон явно е сполучил, избирайки за изпълнител на последната си воля своя млад (32-годишен) колегафизик (по това време Д-рът, който е с енциклопедичен ум и интереси, се е занимавал тъкмо с физика).... Д. Ямболов преминава през разправии и съдилища с (по неговия израз) „потормисниците" (потулвачи, заграбители) на имота, отстоявайки стриктно желанието на завещателя богатството му да се използва главно за културнопросветните и педагогически нужди на българите в и извън България. Така през 1891 г. със средства на д-р П. Берон е открито главното образователно средище за неосвободените тракийски българи Одринската българска мъжка Гимназия „Д-р П. Берон".

Нашият съгражданин Дим. Ямболов не излъгва очакванията и доверието на д-р П. Берон и се изявява като достоен пазител на волята и заветите на бележития българин.

За съжаление засега не знаем името на ямболеца - автор на тази историческа дописка. Той може би си е измислил сам тази случка или пък е бил подведен (поточно: се е оставил да бъде подведен) поради силно желание поробеният ни народ да не остава без надежда за близостта на свободата си. Разбира се, съчиняването и(ли) разпространяването на сензации не е похвално деяние, но все пак зависи и какви са подбудите... И понеже в случая повече от ясно е, че те са от найчисто родолюбие, нека „оправдаем" нашия съгражданин от Възраждането с мисълта на Луи Леже: „Ако има добродетел, прекаленостга на която да е извинителна, това е безспорно патриотичното чувство".

Очевидният провал на Мелетий в Ямбол и липсата на подходящи качества баче не попречват на стремителния му възходв йерархията на новоучредената Българска екзархия и сам след помалко от година на -15 окт. 1872 г. - той е ръкоположен от екзарх Антим за софийски митрополит. Такъв остава до 24 февр. 1883 г, когато настъпва кулминацията на „Аферата Мелетий" (изразът е на историка Константин Иречек). Тази „афера" се е проточила близо 7 години. Тя апочва с това, че митрополит Мелетий самоволно напуска своята Софийска епархия зарязва паството си, което Църквата смята за недопостимо, дори и когато (както в този случай) е „по уважителни причини"(Мелетий го е сторил, защото през 1876 г. е укривал Ботев четници и е трябвало да бяга от заподозрелите го османски власти). За тази си простъпка Мелетий Софийски е наказан от Св. Синод на Българската православна църква с низвержение, т.е. сваляне от поста митрополит. Но минават доста години, през които светските власти на Княжество България не вземат мер ки за прилагането на църковното му наказание... Пък и Мелетий,който здравата политиканства (бил е и депутат в първите народни събрания след Освобождението ни), явно не е бил без влиятелни покровители в София, а духовният му началник Екзарх Йосиф е далече — той резидира чак в Цариград... В нача лото на 1883 г. обаче със военравното си държание Мелетий е дотегнал и на повечето си покровители. Така че, когато Екзархийският Св. Синод в Цариград отново поисква от българските власти да се изпълни решението му за низвергването на Меле тий и заточването му в Рилския манастир, тогавашният министър на външните работи и изповеданията др Константин Стоилов предприема съответните действия на 24 февр. 1883 г. вечерта. Впрочем тогава владиката е заварен да блажи с печено прасе с 10ина свои гости по време на пост...

В 3 ч. сутринта на 25 февр. 1883 г. Мелетий е поведен от 4-ма стражари към Рилския манастир. Оказва се обаче, че тогавашният български премиер и министър на вътрешните работи руският генерал Леонид Соболев не е съгласен с предприетите спрямо Мелетий действия и нарежда той да бъде спрян в Дупница... Явно си казват думата натрупаните отогава остри противоречия между тримата български (Стоилов, Греков, Начович) и тримата руски (Соболев, Каулбарс, Теохаров) представители в 6-членното правителство на Княжество България. „Аферата Мелетий" става само повод за избухването им; тя се оказва просто камъчето, което прекатурва колата... [Уж] в знак на протест срещу действията на Соболев в полза на низвергнатия Мелетий министър Стоилов си подава на 26 февр. 1883 г. оставката, последван от солидарните си колеги Григор Начович (финансов министър) и Димитър Греков (министър на правосъдието). Оставките на тримата министрибългари са приети на 3 март с.г.

Бившият ямболски главен учител и проповедник Мелетий, „аферата" с когото през 1883 г. е използвана в заплетените задкулисни игри и интриги, не се връща повече в София, а му е позволено да се установи в Кюстендил. Той заболява тежко и заминава да се лекува чак в Кайро, където и умира през 1891 г.

При управлението на Стефан Стамболов П. Матеев между 1887 и 1893 г. е бил главен директор на Пощите и телеграфите в България и като такъв е ръководел прокарването на първата у нас междуселищна телефонна линия СофияПловдив. Матеев е представлявал България на международни конгреси и съвещания на Световния пощенски съюз.Междувпрочем в началото на кариерата на своя съпруг като главен български телеграфопощенец, Матилда Попович-Матеева, две десетилетия след като е станала първата българска актриса, става и първата българска туристка! И този знаменателен факт ние го научаваме от самия тогавашен председател на Народното събрание Захарий Стоянов. В броя на вестник „Свобода" от 9 август 1889 г. Захарий пише: „Витоша би съставлявала интерес за всекиго смъртен...Чудното е, че доста малко любители е имало от столицата, които да пожелаят да я видят. А за дамите не искаме да говорим, при всичко че и те би се качили без ни наймалко мъчнотии. Ако се не лъжем, от столицата само мадам Матеева се е качила на Витоша". Цитираният пасаж е завършекът на последната обнародвана приживе творба на 3. Стоянов, от което пък се вижда, че ямболката по род Матилда Попович-Матеева е последният човек, споменат в печатан текст от „Медвенския размирник" (който умира само след три седмици)...

От 14 октомври 1896 до 18 януари 1904 г. Матилда и Петър Матееви живеят в Одрин, където съпругът е български търговски агент (т.е. консул). Тук сред неосвободените българи Матилда се изявява като председателка на Одринското женско благотворително дружество. Тя спечелва пълното съдействие на всички учителки и учители в българските училища в града, както и това на дамите от повидните одрински български семейства.

Веднага след приключването на дипломатическия си престой в Одрин Матеев се изявява като Главен комисар на Българското участие в Международната изложба в Сейнт Луис (САЩ) през 1904 г. Покъсно е отново дипломат този път като пълномощен министър на България в Атина.

През 1928 г. останалият вече без своята Матилда П. Матеев подарява на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий" богатата библиотека на своя ямболски тъст Костаки Попович, съхранила много от българските печатни издания от възрожденската епоха. За съжаление днес в Народната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий" не може да се намери дори опис на това крупно дарение... Ценни книги, вестници и списания Матеев дарява и на читалището в родния си Котел, като предоставя и средства за строеж на нова читалищна сграда. През 1934 г. в София излиза неговата книга „Велики благодетели на българския народ. Из живота и дейността на Албърт Лонг, Джордж Вуошбърн, Едуин Пиърс, Юджийн Скайлер, Макгахан и леди Странгфорд".

Един от споменатите български благодетели — Джордж Уошбърн издава през 1909 г. в Бостън и Ню Йорк своите спомени за Робърт колеж под заглавие „Петдесет години в Цариград". Там специално за съпруга на Матилда Попович е отбелязано следното: „П. Матеев заема високи министерски и дипломатически постове в българското управление, след като бе на служба в Британската поща в Цариград, а покъсно, по поръчка на Британския музей, участва в археологически разкопки във Вавилон заедно с Джордж Смит".

Д-р Джордж Смит (1840-1876 г.) от Британския музей през 60-те и 70-те години на XIX в. е бил най-големият специалист по реставрирането и разчитането на клинописните глинени плочки, оцелели от библиотеката на могъщия асирийски цар Ашурбанипал (668 — ок. 631 г. пр. Хр.) в град Ниневия (близо до днешния гр. Мосул в Ирак). През 1872 г Дж. Смит с изумление разчита клинописен текст от т.нар. „Епос за Гилгамеш", в който се оказва, че се говори за Всемирния потоп... Изумлението на Смит е породено от факта, че този епос е поне с половин хилядолетие подревен от библейската книга „Битие", за която дотогава се е смятало, че дава найстарите данни за Потопа. (Голямата епическа поема за подвизите на шумерския цар от края на XXVII - нач. на XXVI в. пр. Хр. Гилгамеш е възникнала около 2300-2000 г. пр. Хр. Записана е около 2000-1750 г. пр. Хр. За сравнение книгата „Битие" от Стария завет на Библията, където е описан Потопът, е възникнала около 1600-1500 г. пр. Хр., а е записана към 900-800 г. пр. Хр.]. В следващите няколко седмици др Смит трескаво търси сред наличните в Британския музей клинрписни фрагменти от Ниневия липсващите части от разказа за Потопа. Търсенето обаче се оказва безрезултатно...

Тогава младият английски учен се решава на една авантюра да пропътува хиляди километри от Лондон до Месопотамия, за да открие в руините на Древна Ниневия фрагментите с предполагаемото поподробно описание на Потопа... Замисленото издирване Дж. Смит осъществява с финансовата помощ на лондонския в-к „Дейли телеграф" през I-та половина на 1873 г. По онова време земите на древна Месопотамия (между реките Тигър и Ефрат) се намират в Османската империя, тъй че Смит не би могъл да мине без помощта на подходящ човек от тази държава И точно такъв човек се оказва именно съпругът на Матилда Попович — П. Матеев! Наистина какъв по-подходящ сътрудник за д-р Смит от него? Той познава езика и порядките в Османската империя, владее перфектно английски, приел е британско поданство (под името Матюс Матюсън), а от тогавашната си работа в Британската поща в Цариград е усвоил и уменията на телеграфист...

И тъй, П. Матеев — поданик на кралица Виктория и съпруг на Матилда Попович се включва в археологическоавантюристическото начинание на 33-годишния доктор от Египетско-асирийския отдел на Британския музей Дж. Смит. В огромния хълм от руините на Ниневия, едваедва поразровен от дотогавашните разкопки, започва голямото търсене на игла в купа сено, т.е. на няколко точно определени клинописни глинени фрагмента от плочки... А в библиотеката на Ашурбанипал плочки те са били около 24 хиляди!

Тогава (през 1873 г.) в историята на археологията става поредното наистина невероятно чудо: още на петия ден от разкопките в библиотеката на Ашурбанипал телеграфистът Матеев вече изпраща от името на Смит съобщение: „Намерих нов фрагмент от халдейския разказ за Потопа, който... се отнася до нареждането да се построи и натовари Ковчегът”... Матеев телеграфира още и, че намереният фрагмент „от 17 реда текст... по формата си попада точно там, където има голяма празнота в плочката [Британския музей]”...

Разкопките в Ниневия продължават до май 1873 г. и освен фрагменти с подробности за Всемирния потоп, са открити и такива с данни за Сътворението на света. Матеев напр. телеграфира за намерена горна част на плочка, предаваща „откъслечен разказ за сътворението на животните". Покъсно се попада и на „фрагмент „описващ сътворението и падението на човека... “

При тия разкопки в царската библиотека в Ниневия са открити общо 384 клинописни фрагмента. За тяхното съдържание Дж. Смит непрекъснато информира вк „Дейли телеграф". Всяко не гово известие по необходимост минава през телеграфиста П. Матеев. Така и съпругът на Матилда Попович дава своя невидим за публиката, но безспорен принос за найбързото възможно по онова време популяризиране на наистина сензационните научни открития в Ниневия през 1873 г.

Плочките с висока историческа и литературна стойност се озовават, разбира се, в Британския музей А П. Матеев успява да се снабди само с такива със съвсем прозаично търговско-сметководно съдържание, каквито са всъщност огромната част от плочките е Ниневийската царска библиотека. Те се съхраняват (поне докъм 10 ноември 1989 г.) в Етнографската къща-музей в Котел и представляват първата и единствена у нас колекция от оригинални клинописни плочки от Древна Месопотамия.