Хараламби Баев Ямболци от старо време


Ямболец обявява капитулацията на Осман паша!



страница5/11
Дата27.08.2017
Размер2.13 Mb.
#28889
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Ямболец обявява капитулацията на Осман паша!
Може би най-мъчно преодолимото препятствие пред освободителите ни през 1877 г. се оказва Плевенската крепост. В продължение на 5 месеца рускорумънските войски понасят неуспехи от здраво укрепилия се там поне 80-хиляден елитен корпус на Осман паша (1832-1901 г). Понеже от средата на окт. 1877 г. Плевен вече е бил напълно блокиран, на 28 ноемв. (10 дек. по нов стил) при разсъмване Гаази Осман паша предприема отчаян опит да измъкне стопилата се наполовина своя армия, като разкъса рускорумънския обръч. Развихря се яростно сражение, продължило докъм обяд, когато от османския команден пункт се издига бяло знаме... В плен се предават 10 паши, 128 щабни и 2 хил. други офицери, 40 хил. войниципехотинци и 1200 кавалеристи...

Час по-късно победителят ген. Ганецки изпраща ген. Струков при победения Осман паша. Нататък ще цитираме известния руски писател и журналист Василий Немирович-Данченко (1844-1936), който тогава е военен кореспондент. В очерка „Боеве за Плевен" от своите записки „Година на война" той отбелязва следното: „Едва той [т.е. ген. Струков] бе влязъл в плътната маса от турци, насреща му се появи един от найдобрите турски офицери и несъмнено найобразованият от тях Тефик бей, началникщабът на Плевенския отряд". Между Тефик бей и ген. Струков са разменени (явно на официалния тогава в дипломацията език френския) следните реплики:

„[Тефик:] - Осман паша лежи ранен в тази караулка. Той лично не може да се яви...

[Струков:] - При какви условия се предава пашата?

[Тефик:] - Безусловно. Той разчита на милостта и великодушието на победителите.

Веднага на моста продължава Немирович-Данченко излезе блестяща група генерали начело с Ганецки и без стража тръгна към Осман през цяло море от смълчани турски табори."

В приведения цитат интерес за нас като ямболци представлява споменатият Тефик бей. Този османски офицер присъства и в частта „Плевенският възел" от документалната книга на Иван Вълов „Откраднатата победа" (1988 г.) като полковник при Генералния щаб и адютант на Осман паша. Според Вълов Тефик бей на 21 септ. 1877 г. е преговарял с руски парламентьори по прибирането и погребването на убитите от двете страни, останали между турските и рускорумънските позиции. Беят, естествено, е бил деен организатор и участник както в отбраната на Плевен, така и в опита за измъкване от обсадения град на 28 ноем. 1877 г....

Макар и да разполагаме само с тези твърде оскъдни сведения за (нека го наречем условно „плевенския") Тефик бей, те ни дават достатъчно основание да го отъждествим с един наш съгражданин със същото име. „Ямболският" Тефик (или Ахмед Тефик) е по народност кримски татарин и по бащина, и по майчина линия. Той е син на живелия в дн. с. Кабиле османски висш военен Исмаил Хакъ паша, който през май 1876 г. спасява Каргона от палача на Бояджик Шефкет паша.

Какви могат да бъдат доводите за отъждествяването на „плевенския" и „ямболския" Тефик? Да започнем с това, че самото име Тефик се среща твърде рядко. Второ, и „ямболският" Тефик също като „плевенския" е бил по това време военен. В неговия татарски род военната кариера е традиционно жизнено поприще, като се почне още от далечния му прадядо ло майчина линия Чингис хан (1206-1227), та до вероятния му правнук доскорошния (до 30 авг. 1998 г.) шеф на турския Генерален щаб ген. Исмаил-Хакъ Карадайъ. (Нека тук в скоби се обосновем защосмятаме, че съвременният турски генерал Исмаил-Хакъ Карадайъ е правнук на ямболеца Тефик бей (покъсно паша): 1)Рядко срещаното име ИсмаилХакъ явно е традиционно в рода на Тефик: така се е казвал баща му, така се казва и синът му, който впрочем също като баща си Тефик отначало е бил военен (със сигурност е участник в I-та Световна война), а след това дипломат. Така напр. през 1936 г. синът на Тефик – Исмаил-Хакъ е бил турски консул в Пловдив и на 16-17 ноемв. с.г. е посетил Ямбол и с. Извор (дн. с. Кабиле), в което село на мястото на местното училище някога е била къщата на благородния му дядо ИсмаилХакъ паша (починал 1876 г.). Сегашният ген. Исмаил-Хакъ Карадайъ явно е внук на сина на Тефик и е кръстен на дядо си. 2) Намираме силна прилика между Тефик и ген. Карадайъ, а от биологията е известно, че качествата (вкл. и външната прилика) се предават найдобре през две поколения. Ако прадядото Тефик нямаше мустаци и брада (или пък ако ген. Карадайъ имаше), съвпадението във външния вид щеше да е пълно. 3) Най-неоспоримото ни доказателство, че ген. Исмаил-Хакъ Карадайъ е с ямболски корен, е самата му фамилия Карадайъ. Известно е, че турците до 1934 г. нямат фамилни имена, а си носят след името нещо от рода на „паша", „бей", „ага", „ефенди" и др. тям под. Но през 1934 г. (когато и самият турски президент Мустафа Кемал паша си слага фамилия Ататюрк) специален закон задължава всички турски граждани да си измислят фамилия, т.е. фамилното име при сегашните граждани на Реп. Турция не е както при нас, т.е. найчесто името на дядото, а нещо съвсем друго то е именно измислено и затова винаги звучи повнушително, представително и славно. Така напр. „Ататюрк" значи „баща на турците", „Демирел" е „железен" и т.н. Откъде в такъв случай е дошла фамилията -„Карадайъ"?

Ще започна от това, че турският премиер - съратникът на Ататюрк Исмет паша си слага фамилия „Иньоню", защото през Гръцко-турската война (1919-1922 г.) спечелил победа над гърците при селището Иньоню. „Карадайъ" пък ще рече „Черногорски", но тази фамилия не ще да идва от държавицата Черна гора, ами от нашия Каргон! Защо? Защото Каргона е бил наричан от турците „Кючук Карадаг", т.е. Малката Черна гора. Синът на Тефик-Исмаил-Хакъ явно е знаел, че през май 1876 г. едноименният му дядо е извършил едно изключително голямо благодеяние, като е спасил българите, населяващи Кючук Карадаг (т.е. Каргона), от унищожаването им с оръдия от кръволока Шефкет паша. За да не изчезне споменът за това богоугодно дело от 1876 г., при наложеното със закон измисляне на фамилия през 1934 г. внукът на спасителя на Кючук Карадаг си е сложил за фамилно име „Карадаглъ", което навярно според някои литературноправописни норми се е превърнало в сегашното „Карадайъ). И след това пространно, но не излишно за ямболското краезнание отклонение, нека се върнем пак към доводите си за тъждествеността на адютанта на Осман паша в Плевен Тефик бей с едноименен наш съгражданин. И така — трето, „плевенският" Тефик през 1877 г. има чин полковник. По същото време „ямболският" Тефик е около 40-те години (роден е между 1835 и 1839 г.), т.е. е на съвсем подходяща тогава възраст за полковник. И накрая, според нас това, което окончателно подкрепя отъждествяването на „плевенския" с „ямболския" Тефик, е самата характеристика на Тефик бей от Немирович-Данченко като „един от най-добрите турски офицери и несъмнено найобразованият от тях”. Просто няма как ямболецът Тефик да не бъде „един от най-добрите турски офицери" ами че то му е генетично заложено, след като той наследява във военно отношение една поне 7-вековна професионална традиция на своя хански род Гераи... А що се отнася пък до факта, че Тефик е „несъмнено най-образованият" турски офицер, това също не е за учудване, тъй като е известно, че ямболският Исмаил-Хакъ паша далновидно осигурява на синовете си Рифат (или Рифаат) и Тефик европейско образование. Придобитата висока образованост помага и на двамата сина на благородния ямболски паша да направят след Освободителната война блестяща дипломатическа и административна кариера по върховете на залязващата Османска империя. Специално Тефик от 1892 до 1922 г. бележи непрестанен възход в османската йерархия, започвайки от министър на обществените сгради, минавайки през 14-годишна дейност като външен министър, издигайки се до председател на меджлиса (т.е. османския парламент) и стигайки чак до поста на велик везир (т.е. премиер) - при това на З пъти (през 1909, 1918/19 и 1920/22 г.-общо 2 год. и 5 месеца)...

След гореизложеното би могло с основание да се твърди, че има очевидно припокриване на данните за „плевенския" полковник Тефик бей с това, което знаем като биографични сведения за нашия съгражданин Тефик. Въобще съвпаденията в случая са твърде много, за да не значат нищо... (След като идентифицирахме „плевенския" Тефик бей като ямболец, нека мимоходом в скоби споменем, че в Плевенската епопея откъм страната на поробителите участва и още една личност от ямболската история — печално известният извършител на Бояджишкото клане Шефкет паша. Възползвайки се от неорганизираността на руското командване и от бездействието на някои руски генерали, той успява на 27 септ. 1877 г. да вкара откъм р. Вит в обсадения Плевен изключително голямо подкрепление за Осман паша: 1618 хил. войници, 500 коли с храни, 400 коли с боеприпаси и 4000 глави едър рогат добитък. Така Шефкет паша удължава с пълни 2 месеца задържането на Плевен под османска власт...).

И в заключение нека кажем, че ямболецът от знатен кримско-татарски произход Тефик бей (по-късно - паша) по силата на потеклото и вярата си се оказва от другата страна на барикадата през Освободителната война и прави всичко зависещо от него България да си остане под игото... За наше щастие, през 1877 г. Тефик бей не успява да промени хода на историята, който ход понякога (макар и прекалено рядко!) взема благоприятна за българския народ насока...


Ямболци срещу „Валутния борд" през 1879 г.
През 1875 г. външният дълг на Османската империя достига астрономическия размер на 5,3 млрд. франка. За същата година се предвиждало 14 млн. турски лири, равняващи се на 60% от целия османски държавен бюджет, да отидат за погасяване само по лихвите на взетите заеми Засилването на данъчното бреме най-вече върху християнската рая не подобрява финансовото състояние на империята и през август 1875 г. тя стига до официален банкрут, обявявайки, че през 1876-1880 г. ще изплаща само половината от лихвите по дълговете си.

През 1878 г. банкрутиралата империя губи голяма част от българските земи, които са били незаменими в поддържането на финансовото и стопанското й „изкуствено дишане". Нашият град попада в рамките на автономната област Източна Румелия. За уредбата на тая област е създадена т.нар. Европейска комисия от 7 западноевропейски, двама руски и двама турски представители. Според чл. 19 на Берлинския договордиктат от 1 юли (по стар стил) 1878 г. тази комисия щяла да бъде „натоварена да управлява в съгласие с Портата финансите на областта”. Казано на съвременен медиен език, това си е „въвеждане на валутен борд". За да подпомогнат Турция в изплащането на дълговете й към техните държави, западните представители в Европейската комисия налагат на Източна Румелия годишен данък към Високата порта от 240 хил. турски лири. Тези пари са стигали за погасяване едва на 2-3% от годишните лихви по османските дългове, но те са представлявали цепи 30% от предвиждания годишен доход на областта, т.е. са били едно нелеко финансово бреме.

В изпълнение на чл. 19 на антибългарския Берлински диктат западните представители в Европейската комисия се постарават да наложат Отоманската банка като разпоредител с финансите на Източна Румелия. Този техен стремеж обаче се проваля поради противодействието на руските представители в комисията. Все пак западните делегати успяват да наложат през есента на 1878 г. за главен директор на финансите в Източна Румелия немеца Адолф Шмид, управител на клона на Отоманската банка в Пловдив. Чрез него те са се надявали наред с контрола върху финансите да установят свой контрол и върху административните органи, милицията (= войската) и жандармерията (= полицията) в областта, която иначе през 1878/79 г. официално е била под временно руско управление.

Поставеникът на кредиторите на Турция Шмид тръгва да обикаля из Източна Румелия, за да инспектира и ревизира окръжните ковчежничества (каси, финансови служби). Във връзка с това на 10 февруари (по стар стил) 1879 г. вечерта той пристига и в Ямбол. (Впрочем ямболци още от есента на 1878 г. спрели да плащат данъците си в знак на протест срещу намерението на Европейската комисия да вземе в свои ръце румелийските финанси). Веднага след пристигането на Шмид из Ямбол се разнася слухът за „англичанина, пратен от султана да вземе парите”. На следващата сутрин (11 февр. 1879 г.) къщата, в която нощувал Шмид, е обсадена от 3000 ямболци, водени от младия патриот — учителя Васил Влахов. Възмущението си от намеренията на Шмид гражданите изливат най-напред върху двата файтона, които го чакали пред къщата, като ги изпочупват. Ямболският окръжен началник, блокиран заедно с Шмид, на 3 пъти изпраща хора за помощ, но все без успех. Неможейки да преодолеят високите огради и здравите порти на обсадената къща, ямболци решават да я подпалят, което и сторват с главни. Изскочилият от къщата да вика пожарната пристав е заловен от гражданите и малтретиран грубо. Протестиращите са започнали вече да събарят оградата, когато към 11 часа пристига да въдвори ред руският генерал Маркозов с казаци. След дълги разправии между генерала и ямболци се излъчва една делегация от 16-18 души, която връчва на Шмид лично писмен протест със следното съдържание: „Понеже вие сте представител на една комисия, която е натоварена да върне турските власти в областта, невъзможно ни е да ви поверим касите, поверени вече на избрани от нас чиновници. Трябваше да ни дойдете на помощ във време на прочутите кланета, да ни покровителствувате против турското варварство, за да имате сега правото да искате касите”. Делегацията е била най-вероятно от дейци на тайния комитет „Единство" и на неговото легално проявление гимнастическото дружество „Сокол". Тя се държи любезно с Шмид и го уверява, че ямболци са настроени не против неговата личност, а против мисията му. След тази делегация при Шмид се явяват и 10-12 жени, които, говорейки една през друга, също протестират против намерението на Европейската комисия да се разпорежда с румелийските (и в частност - с ямболските) финанси.

След обед на 11 февруари 1879 г. Шмид е оставен безпрепятствено да напусне Ямбол и той потегля за Сливен. Там е посрещнат с камъни...

Респектиращата реакция на българите в Ямбол, Сливен и др. градове на Източна Румелия по финансовия въпрос послужва като предупреждение към Европейската комисия, че народът ни не ще позволи да се накърни в каквото и да било отношение съвсем младата му свобода. Член 19 от Берлинския диктат за "валутен борд" в Източна Румелия практически остава неприложен...


Стилиян Ковачев по следите на едно злодеяние през юли 1880 г.
През май 1879 г. бившият четник на Георги Дражев и бъдещ изтъкнат български военачалник Стилиян Ковачев (1860-1939) е предсрочно произведен в звание заедно с целия първи випуск на Софийското военно училище. Така бележитият ямболец още на 19 г. става подпоручик и веднага е назначен за взводен командир в Учебния батальон на източнорумелийската милиция (т.е. войска) в Пловдив. На 6 юли (по стар стил) следващата 1880 г. Ковачев се намирал на лагер край този град, понеже се провеждали летни учения с войниците. Тъкмо била минала вечерята и личният състав се готвел да се прибира по палатките, когато в лагера се втурва на кон един жандарм (т.е. полицай). Той донася „ужасяващата вест, че майката на славния генерал Скобелев е убита на пътя за Чирпан, на около 4-5 км източно от Пловдив".

Убитата Олга Николаевна ПолтавцеваСкобелева (11 март 1823-6 юли 1880 г) по време на Освободителната война (1877/78 г.) организира и ръководи няколко руски лазарета и полеви болници. След войната тя остава в България, като се занимава с обществена и благотворителна дейност (напр. ръководи българското отделение на дружеството „Червен кръст", създава женски дружества и т.н.). Със съдействието на Руския червен кръст и с помощта на дъщеря си княгиня Белоселска Олга Скобелева полага усилия за облекчаване положението на пострадалите през 1876/78 г. българи. В тази връзка тя основава в Пловдив със собствени средства сиропиталище за 250 деца, останали сираци през Априлското въстание или през Освободителната война. Сиропиталища и училища Олга Скобелева организира и в други селища, а освен това тя работи и за откриване и уреждане на болници и в двете тогавашни български държави Княжество България и Източна Румелия. През 1879 г. тя става заедно с граф Игнатиев инициатор за събиране на средства от руския народ за изграждането на хрампаметника над с. (сега гр.) Шипка. Явно увлечен от тази инициатива на майка си „Белият генерал" Михаил Скобелев пък точно през същата 1879 г. предлага да се построи хрампаметникът „Св. Ал. Невски" на Бакаджика... В деня на убийството си (6 юли 1880 г.) Олга Скобелева е била в Пловдив с характерната за нея благотворителна мисия...

Веднага щом научават за гибелта й, Стилиян Ковачев и още неколцина офицери яхват неоседланите си коне и се понасят в кариер към указаното място. В останала непубликувана част от спомените си Стилиян Ковачев пише: „Стигнали на местопрестъплението, видяхме потресающа картина: две жени г-жа Олга Скобелева и прислужницата й рускиня лежаха безжизнени, облени в кръв, до обърнатия файтон. Конете ги нямаше. Скоро пристигнаха няколко руски офицери с една пехотна рота, която се пръсна във верига и започна да претърсва околната местност. Наблизо бе открит трупът на файтонджията, убит с куршум в главата, а недалечот него бяха намерени претършуваните куфари на г-жа Скобелева, чието съдържание бе разпиляно. Наоколо се виждаха 2-3 феса, хвърлени очевидно нарочно, за да се помисли, че убийците са турски разбойници".

Една случайност помага за светкавичното разкриване на тройното убийство: трите жертви са имали и четвърти спътник-вестовоят (слугата) на Олга Скобелева — руския войник Иван. Макар и ранен, той успява да се спаси и да се добере до Пловдив, където в присъствието на руския консул княз Церетелев описал подробно злодеянието. Ето как предава неговия разказ в спомените си Стилиян Ковачев: „Той [вестовоят Иван] бил на капрата на файтона, когато видял руския капитан Узатис, когото познавал добре, да се приближава на галоп с още няколко конници. Изведнъж те открили огън, убили файтонджията, а него самия ранили. След това се нахвърлили върху двете жени във файтона и ги съсекли със сабите си. Раненият Иван паднал в канавката и убийците, смятайки го за мъртъв, го оставили да лежи на земята и започнали да тършуват из багажите".

Въз основа на тези свидетелски показания е наредено Учебният ескадрон от източнорумелийската милиция под командата на подпоручик Кирил Ботев (брат на гениалния ни поет) да намери и да арестува кап. Узатис. Този офицер от руската армия бил по народност черкезин, изключително алчен, користолюбив и стремящ се към бързо забогатяване. Своята алчност той прикривал с оправданието, че уж му били необходими средства да образува чети за освобождението на Македония. Всъщност на него парите са му трябвали най-вече, за да доизкара строежа на своята голяма мелница в с. Дермендере (дн. с. Първенец, Пловдивско). През Освободителната война Узатис е бил ординарец на ген. Скобелев и се ползвал с неговото и това на майка му благоволение. И в средата на 1880 г.Узатис продължавал да има силната симпатия и пълното доверие на Олга Скобелева. Затова не е чудно, че когато на 6 юли 1880 г. тя се готви да пътува от Пловдив за Чирпан, бившият ординарец на сина й й помага в подреждането на багажа, вкл. при слагането в дамаджани на голяма сума рубли (които били предназначени за купуването на някакъв чифлик с цел преустройването му в приют)...

За да избегне лятната жега, Олга Скобелева потеглила от Пловдив привечер, по хладина. Преди това тя отказала предложената й от полицейския капитан КОТЕСТЕЛЕВ охрана, смятайки слугата си Иван за напълно достатъчна закрила. Още повече пък, според нея, нямало от какво да се страхува... Какво се случва с Олга Скобелева недалеч от Пловдив вече разбрахме от непубликувана част от спомените на ямболеца Стилиян Ковачев. А що се отнася до вероломния й убиец кал. Узатис, то изпратеният по дирите му Учебен ескадрон не го открил в къщата, в която живеел в Пловдив. Затова ескадронът начело с подпоручик Кирил Ботев се отправил към с. Дермендере, където, както бе споменато, капитанът си строял голяма мелница. „Войниците обкръжават селото - научаваме от Стилиян Ковачев - и започват да извършват обиск по къщите. Узатис се опитал да напусне селото, но бива спрян от един вахмистър, който му заявява, че селото е обкръжено и го поканва да се предаде. Тогава той изважда револвера си и се застрелва в устата." Парите, които е ограбил от Олга Скобелева, са намерени заровени в един зид на мелницата му. В Дермендере са заловени и съучастниците на Узатис - трима черногорци, които възнамерявали през Родопите да се прехвърлят в Османската империя. Според Стилиян Ковачев впоследствие те са били осъдени на доживотна каторга. (Черногорците явно са били изправени пред руски съд, тъй като в България наказание с каторга няма).

А тялото на злодейски убитата майка на ген. Скобелев — 57-годишната Олга Николаевна - те тържествено изпратено за Русия. Присъстват всички официални лица в Източна Румелия и всички офицери от Пловдивския гарнизон, вкл. подпоручик Стилиян Ковачев. „За нас поне остана малкото утешение, че убийците не, бяха българи" завършва с горест този тъжен епизод от спомените си бележитият ямболец.
Непоправимият" възрожденец Димитър Хаджииванов
На 17 март 1884 г. в пловдивския вк „Южна България" излиза рецензията на Захарий Стоянов за наскоро отпечатания превод на част I от „История на едно престъпление" на Виктор Юго. „Преди всичко — пише Захарий — ние ще поблагодарим най-напред [на] преводача за добрия избор. Второ, ще да му благодарим още и за това, защото днес, в днешното преходно положение, когато всяка одушевлена твар пъпли към златния телец, всеки един, който... напише нещо, било то макар и малко букварче, хиляди пъти принася поголяма полза, отколкото всеки един водител на партия или, подобре, оратор в митинг." След посочването на доста аналогии между съдържанието на новопреведената книга и някои тогавашни български събития Захарий завършва рецензията си с думите: „Всеки българин, който последва примера на г. Иванова, нека бъде уверен, че голяма полза ще да принесе на своя народ. Преводът е сполучлив твърде много. Вижда се..., че г. Иванов не се е шегувал с делото, за което се е заел".

За нас, като ямболци, в случая е важно, че този твърде ласкав отзив на никак непоплюващия си Захарий се отнася за видния ни съгражданин Димитър Хаджииванов. Той е роден на 24 юни 1852 г. в семейството на ямболския търговец хаджи Иван Стоянов и сливенката Султана Димитрова. Бидейки твърде ученолюбив, през 1864 г. едва 12-годишният Димитър потърсва по-високо образование, отколкото е получил вече в Ямболското класно училище, и така се озовава чак в Цариград. Тамошното (явно гръцко) училище в квартала „фенер" не го удовлетворява и той се премества да учи още подалеч на ов Малта. Тук малкият Димитър остава от 1864 до 1866 г., образовайки се в английския протестантски (евангелистки) колеж „Сейнт Джулиън". Окончателно завършва учението си през периода 1866-1870 г. в американския Робърт колеж в Цариград, където негов преподавател е известният благодетел на нашия народ д-р по богословие Албърт Лонг, един от преводачите на Библията на новобългарски.

Получил твърде солидно (не само за тогавашното време) образование, младият ямболец Д. Хаджииванов става полиглот, владеещ английски, френски, италиански, гръцки, турски, немски и руски езици. Като ученик в Цариград той се запознава с Петко Р. Славейков и активно му сътрудничи в списването на в. „Македония". Любопитно е, че именно за нуждите на този вестник Хаджииванов изнамира неологизма (новата дума) „притурка". Освен на Славейковата „Македония" той е сътрудничил през 1870 г. и на вка на своя учител др Лонг „Зорница", а също така и на сп. Читалище" (през 1871 г.) и на в. „Право" (през 1871-72 г.).

В края на 1870 г. 18-годишният Д. Хаджииванов се прибира в Ямбол и става учител в класното училище, в което е бил ученик до 1864 г. По това време главен учител (директор) на това училище е бил 20-годишният котленец Стефан Томов, с когото Хаджииванов е учил по едно и също време както на ов Малта, тъй и в Робърт колеж. Съвсем скоро обвиненият, че насажда протестантство Томов напуска Ямбол и главен учител става Хаджииванов. Той преподава френски (получавал е и френски вестници), химия, география; основава юнашко дружество, изнася сказки в читалището, а през 1874 г. участва с Георги Дражев в представянето на ямболска сцена на „Иванкоубиецът на Асеня" от Васил Друмев. Освен 4 години в Ямбол Хаджииванов преди Освобождението е учителствал и в Сливен. Член е на Ямболския революционен комитет, председателстван от апостола Г. Дражев. В самия край на робството бива заточен в гр. Болу (в М. Азия, на сев. запад от Анкара), откъдето е освободен непосредствено след Санстефанския мирен договор (19 февр./З март 1878 г).

Завърнал се в Ямбол, Д. Хаджииванов (едва 26-годишен) ставапредседател на градския управителен съвет или с други думи първият следосвобожденски кмет на Ямбол. В това си качество той се явява и като ямболски депутат „по право" в Учредителното събрание, за което свидетелства и неговото присъствие на обща снимка в Търново, в центъра на която е Стефан Стамболов (с бял калпак). В самите заседания на Учредителното събрание обаче Д. Хаджииванов явно не участва, тъй като това народно събрание е само за свободното Княжество България, а нашият Ямбол е оставен в автономния османски вилает Източна Румелия. Кметуването на Хаджииванов е краткодо нач. на 1879 г, след което става инспектор към Дирекцията (Министерството) на финансите на Изт. Румелия в Пловдив. Бил е и околийски началник в Карлово, като точно по негово време се случва т.нар. „Бунт на предачките" в Сопот и Карлово (4 март 1883 г.) срещу конкуренцията на вносната европейска прежда. Вследствие на този женски бунт Хаджииванов е включен в 4-членна комисия, която излага в рапорт бедственото икономическо положение на карловските и сопотските жители и предлага мерки за подобряването му. Източнорумелийското правителство взема под внимание предложенията на комисията и временно спира вноса на европейска прежда.

След идването (през 1884 г.) на власт на източнорумелийската Народна (съединистка) партия, чийто привърженик е Д. Хаджииванов (той участва и в описването на нейния вк „Народний глас"), той е назначен за префект (окръжен управител) на Сливенския департамент. След Съединението (6 септ. 1885 г.) е извършена размяна на административни кадри, като такива от старите предели на Княжество България са изпратени във вече бившата Изт. Румелия и обратно. Така бившият сливенски префект от Изт. Румелия се озовава пак като окръжен управител, но вече в Разград.

Идва обаче т.нар. „Българска криза" (1886/87 г), когато едни добри българи се оказват в безсмислено жестока и братоубийствена разпра с други добри българи само затова, че едните са русофили, а другите (во главе с апостола Стефан Стамболов) русофоби...

Привържениците на бившата източнорумелийска Народна партия като Хаджииванов (и като Иван Вазов впрочем) са крайни русофили, а надмощието тогава е било на страната на русофобите. Така през 1886-а или найкъсно 1887 г. Хаджииванов явно е бил уволнен от поста си на разградски окръжен управител и, ненамирайки в рязко променената политическа конюнктура подходяща административна работа, той на 34-35 г. се отдава отново на изконното си житейско поприще учителстването, просветителството, будителството...

А да бъде народен будител и просветител Д. Хаджииванов не е преставал и по времето, когато е заемал съвсем немаловажни административни постове. Така, успоредно с обществените си ангажименти през 80-те г. на XIX в., той превежда и обнародва за първи път цялостно творби на Виктор Юго: споменатата в началото „История на едно престъпление" (в 3 части, от които I и II ч. излизат през 1884 г. в Пловдив, а III-та през 1885 г. в Сливен), „Клетниците" (в два тома през 1888 г., а скоро след това излиза и второ издание), „Парижката Света Богородица" (1890 г), както и острият политически памфлет „Наполеон Малки". Освен от явно любимия си писател Юго Хаджииванов превежда и произведения на Мопасан, Жул Верн, Едмондо де Амичис („Дневникът на един ученик"), Джон Лок и др. Плод на преводаческото му усърдие са общо около 12 заглавия. В сътрудничество с ямболския учител Злати Паламидов той издава т.нар. „Народна библиотека", от която излизат 11 книжки с научен, биографичен или забавен характер, отпечатани в издателство „Христо Г. Данов"- Пловдив. Биографиите са на Жана Д'Арк, Молиер, Гарибалди, Лермонтов и, разбира се, на Юго...

Напуснал през 1886 или 1887 г. свободното, но - уви - раздирано от байганьовски ежби Княжество, Д. Хаджииванов до 1896 г. учителства (преподава предимно френски) сред неосвободените българи: в Цариград (вероятно 1887/88 г.), Солун (1888-92 и 1897-98 г.) и Одрин (вероятно 189297 г.). Там, в Македония и в Тракия, като учител и/или директор (това тогава е значело управител на всички български училища в съответния град и на пансионите към тях), бележитият ямболец явно се е чувствал отново (както до 1878 г., когато почва административната му кариера) в свои води. Така ще да е било, защото от една страна той пак се занимава с (по неговите думи) „училищното дело, на което толкова силно бях предаден", а от друга сред българите извън свободните предели са продължавали (до 1912 г.) процесите на Националното ни Възраждане, което положение явно повече е допадало на останалия си по душа възрожденец Хаджииванов, отколкото обстановката в свободното Княжество България.

След падането (през май 1894 г.) на политическия му противник Стамболов от власт високоавторитетният наш съгражданин е избран (на 11 септ. 1894 г.) за депутат от Ямболска околия в Осмото Народно събрание, но той постъпва съвсем по възрожденски, като се отказва от мандата си, за да може да се посвети само на учителстването си в Одрин. От този град по-късно (на 21 юни 1896 г.) в писмо до видния учен Васил Кънчов (той през 1893-97 г. е бил главен екзархийски инспектор на българските училища в Македония и Тракия) Хаджииванов споделя: „ В България не искам служба, едно, защото зная колко са дълготрайни службите там, и второ, защото никак не ми е по волята и характера да политиканствам... [За службите] има мнозина зъбести, които са близки и свои на днешните силни в България". Вижда се, че възрожденското у Хаджииванов енеизтребимо и то не му дава да „осребри" привързаността си към управляващата (през 189499 г.) „негова" Народна партия...И така той си остава сред неосвободените (и може би понепокварени) българи в Тракия и Македония...

За Д. Хаджииванов по времето на просветната му дейност в Солун (и поконкретно през 1891/92 г, когато е директор на българските училища и пансиони там) откриваме една чудесна характеристика от колежката му Царевна Димитрова Миладинова(1856-1934 г). В своите спомени „Епоха, земя и хора" дъщерята на поголемия от братята от Струга пише: Димитър Хаджииванов бе флегматичен и бавен по външна природа, но обмислен 9 работите си. Той... дойде в Солун с готово издигнато име и направи много за гимназиите. Познаващ западноевропейската литература, той бе един от най-начетените и най-просветени хора на времето. Като преводач на „Клетниците" на Виктор Юго, Хаджииванов бе като че пи включил в душата си великата душа на френския романист. Не съм срещала често продължава с възхита Царевна Миладинова такива спокойни, умни справедливи хора като Хаджииванова, нито хора с толкова добро сърце. Когато отдалече зърнех по тесните и настлани с големи камъни улици на Солун да върви високата фигура на този човек, пред мен неволно се нижеха някои от героите на Юговите романи. Обноските на Хаджииванова научаваме от Царевна бяха винаги повече от колегиални. При това той умееше да търси добрите заложби в учениците, да съветва, да напътва. Между другото за добрите мупедагожки похвати свидетелствуваше и отличното впечатление, което правеше прибраното му многобройно домочадие на всички граждани, учители и ученици. През негово време обобщава Царевна Миладинова мъжката гимназия се сдоби с най-добрите учители, занятията бяха най-редовни и най-ползотворни. Нямаше разцепление в мненията. Хаджииванов продължи... делото на своя отличен предшественик Начо Начев". Този дългичък, но напълно заслужаващ цялостното си цитиране откъс от спомените на Царевна Миладинова, разбира се, не се нуждае от коментар. Към възторженото отношение на дъщерята на Дим. Миладинов би могло да се добавят и няколко думи за Д. Хаджииванов през „Одринския му период". Те са на писателя Дамян Калфов (1887-1973) и звучат така: „Аз си спомням за един директор на Одринската гимназия, още от предучилищната ми възраст, и той бе за мене наистина нещо като Бог. Той бе преводачът на „Клетниците" - Димитър Хаджииванов..."

От снимката „Учители в Солунската мъжка гимназия се заклеват" (виж Стайко Трифонов „История на България (1878-1944)", стр. 99) се налага изводът, че при второто си директорстване в Солун (през уч. 1897/98 г.) нашият виден съгражданин се е включил в дейността на т.нар. Българско тайно революционно братство (или още Екзархийско братство), основано от учители и граждани в Солун през 1897 г. Тази нова националноосвободителна организация се явява конкурент на създадените малко по-рано Български македоноодрински революционни комитети (БМОРК; от 1905 г. с найпопулярното си име: Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО)) и между двете организации за жалост пламва братоубийство. Може би това е накарало Д. Хаджииванов да се прибере през 1898 г. в България. Три години той учителства в Пловдив, а от 1901 г. се установява в София, където до 1912 г. взема дейно участие в усилията за основаването и осигуряването на издръжката на първото мъжко търговско училище „Меркурий". И в столицата Хаджииванов не забравя своя Ямбол и през 1910 г. името му (както и това на сина му Иван) е сред спомоществователите на книгата „Ямболски патриоти" (в която с основание пише и за него) от Никола Върховски.

Бележитият ямболец Димитър Хаджииванов склопва очи в София на 26 януари 1929 г. на 76 години, през които е съумял да съхрани в себе си трогателния идеализъм на Българското Възраждане дори и всред найголемите превратности на далеч не винаги привлекателната ни следосвобожденска действителност. А признателният тогавашен Ямбол кръщава една важна каргонска улица (днешната „Индже войвода") „Хаджииванова"...


На колко години е Гимназия „Васил Левски" - Ямбол?
Битува мнението, че Гимназия „Васил Левски" (бивша Девическа гимназия) е приемник (след нееднократни трансформации) на ямболското девическо класно училище, за начало на което се сочи учебната 1888/89 г. Тази датировка обаче може да се възприеме с известни резерви. Преди всичко тя изглежда малко късна и донякъде произволно взета главно поради липсата на документи. Тази липса обаче може отчасти да се компенсира с помощта на логиката. Именно някои логически аргументи дават голямо основание да се изтегли началната дата на Ямболското девическо училище поне до 1884 г. Преди да изложим тези аргументи, нека уточним, че тогавашното „класно училище" съответства на сегашното основно училище и тогавашнитете I, II, III и IV класове отговарят съответно на сегашните V, VI,VII и VIII класове.

Ето част от доводите относно новата датировка: В автономната област Източна Румелия, в която се намира Ямбол през периода 1879/1885 г, началното образование е било задължително за всички деца от 7 до 13годишна възраст. Във връзка с това на 10.IX.1879 г. са утвърдени от главния управител на областта Княз Алеко Богориди Временни правила за началното учение, а на 4.XII.1880 г. е приет от Областното събрание и Закон за началното учение. Според тези документи началните училища в Източна Румелия имат два курса на обучение първостепенен (от 1 до IV отделение) и второстепенен (от 1 и II клас). Всяка община с население над 1500 души е трябвало да има по едно начално училище, отделно за момчета и за момичета. Несъмнено съществуващите в Ямбол още от епохата на Възраждането училища (от които със сигурност едното е било девическо) е трябвало да се преустроят според новите предписания. Това преустройване е започнало да се осъществява с леко закъснение от учебната 1880/81 г. В такъв случай нека допуснем, че през посочената учебна година в Ямболското девическо училище е имало ученички само от I отделение. Най-елементарно пресмятане показва, че от учебната 1884/85 г. в училището според законовите разпоредби е трябвало да се разкрие I клас, т.е. то е ставало вече класно...

Още един аргумент в подкрепа на новата датировка ни дава статистиката. Според нея в Източна Румелия през 1884 г. е имало 10 девически класни училища и едва ли трябва да се съмняваме (особено като погледнем картата на Източна Румелия и видим, че в тази област позначителните центрове като Ямбол се броят на пръсти), че едното от тях е било в нашия град.

Дотук годините на Гимназия „Васил Левски" се увеличиха поне с четири. Възниква обаче въпросът защо трябва да приемаме за нейно начало създаването именно на КЛАСНО, а не изобщо на ДЕВИЧЕСКО училище в града ни... В тази връзка нека си по служим с една такава аналогия: Би ли оспорил някой факта, че днешната Национална Априловска гимназия е приемник на откритото на 2.1.1835 г. в Габрово Народно взаимно училище? Оспорването на тази приемственост явно би било несериозно (Впрочем ето какво четем в „Кратък исторически справочник", т. З (1983 г.), стр. 166: „Габровско училище — наименование на първото българско светско взаимно училище... От 1840 г. било превърнато в класно училище. През уч. 1874/75 г. било издигнато в ранг на средно учебно заведение... През 1889 г. било наименовано. Априловска гимназия"). Възрожденското „взаимно училище" обаче съответства на сегашното начално... Защо тогава Гимназия „Васил Левски" да не потърси своя корен не в класното, а във взаимното девическо училище в Ямбол? Такова взаимно девическо училище в града ни е имало със сигурност най-късно в началото на 60-те години на XIX в. Дори според някои сведения то е било уредено още към 1856/57 г. Учителката в него се казвала Малама (както научаваме от „Видрица"-та на поп Минчо Кънчев, „малама" е название на златна лира или преносно — нещо златно, много хубаво, т.е. името Малама отговаря на Златка, Златина или Алтънка) и тя явно е основоположничката на девическото начално образование в Ямбол, а това значи изобщо на девическото образование в града ни и на осъществяващите го институции (т.е на първо място девическите училища). Така че както създателят на Габровското начално училище Васил Априлов заслужено е смятан за създател и на Габровската Априловска гимназия, така и основателката на ямболското девическо начално училище (някъде между 1856 и 1860 г.) Малама би могло да смятаме и почитаме и като основателка на ямболската Девическа гимназия. А от всичко това се налага изводът, че [предисторията на Гимназия „В. Левски" Ямбол може да започва и с 30-ина години порано от наложилата се засега като нейно начало 1888 г.


Знаменоската на Съединението е била учителка в Ямбол!
През 1885 год. 18-годишната учителка Недялка (Делка) Шилева (1867-1959) извезва знамето на съединистката чета от с. Голямо Конаре, Пловдивско. Водач на тази найважна за осъществяването на Съединението чета е бил годеникът на Недялка колоритният фелдфебел Продан Тишков, самонарекъл се Чардафон Великий. Когато на 5 срещу 6 септември 1885 год. четата потегля към Пловдив, за неин знаменосец голямоконарци избират учителката си Делка. Край Пловдив се разнасят изстрели, които стряскат мнозина от четниците. Тогава, както пише Захарий Стоянов, „додето се обади войводата (Чардафон) да изобличи малодушните, скача на крака неговата соколица Делка Шилева и вика:.Не ви е срам, стари, мустакати мъже! Погледнете на мене, която съм между вас!". „Никой не намерил за потребно да й възрази" завършва Захарий.

В Пловдив знаменоската на Чардафоновата чета само за няколко часа придобива всебългарска известност. Тя бива запаметена от историята като девойката, която с въстаническа униформа и с обнажена сабя е седнала във файтона до арестувания Гаврил Кръстевич вече бившия главен управител на токущо престаналата да съществува Източна Румелия.

След Съединението „ГолямоКонарската Райна Княгиня" е учителствала (не е ясно в каква точно последователност) в Пловдив, Ямбол и София. Може да се предположи, че учителка в Ямбол тя е станала през 1894 год., когато пада от власт Стефан Стамболов и неговите привърженици (сред които несъмнено са били Делка и съпругът й Чардафон) са подложени на преследване. Тогава вероятно Н. Шилева е била уволнена от учителското й място в Пловдив и е намерила такова в Ямбол. Тъй като тя е завършила Пловдивската девическа гимназия, което за онова време е много висок образователен ценз, то в Ямбол Шилева едва ли е работила в какво да е училище... Близко е до ума, че тя е търсила достатъчно уредено и авторитетно училище - иначе не би стигнала чак до Ямбол, а можеше например да се върне в Голямо Конаре... Затова найвероятно е тя да е учителствувала именно в тукашното трикласно (т.е. основно) девическо училище, чийто правоприемник е Гимназия „Васил Левски"... Учителстването на Н. Шилева в Ямбол може да е продължило и десетина години евентуално до 1903 г., когато стамболовистите идват отново за дълго (до 1908 г.) на власт и навярно те я устройват („изтеглят") на работа пак в Пловдив... (Във всеки случай през 1906 г. тя със сигурност е учителка в пловдивското училище „Маразлията", известно и като „Бивша втора прогимназия").

За Н. Шилева като учител и като човек бивш неин софийски ученик споделя: „Ние я познавахме като г-жа Чардафонова, а някои скришом й казваха Чардафонката... (Тя) не се уплашваше от нищо, беше твърда жена. Знаехме, че ни обича, но не беше щедра на ласки, рядко се усмихваше, понякога дърпаше ушите на някого, друг път дори ни попляскваше...”

Навярно подобни впечатления е оставяла Н. ШилеваЧардафонова и по време на учителстването си в Ямбол преди век...
Панайот Хитов на стража в Ямболския край през първите 4 месеца след Съединението
В българската историческа наука се е наложило схващането, че прочутият воевода Панайот Хитов (1830-1918 г.) е взел активно участие в Сръбскобългарската война (2-16 ноември 1885 г.).Някои автори дори твърдят, че той (заедно със старите воеводи ямболеца дядо Желю Чернев и Ильо Марков) е бил начело на отряд от 1000 доброволци. От публикации през 1982 и 1986 г. става ясно, че горното мнение трябва да се коригира, но това и до днес като че ли не е сторено...

През споменатата 1986 г. бяха обнародвани за първи път 16 документа, които се съхраняват в Централния военен архив (ЦВА) във Велико Търново, във фондовете на Ямболския отряд и на Щаба на армията. Те осветляват дейността на П. Хитов между 7.IX. 1885 г. и 8.1.1886 г. Интересното за нас в случая е, че от тези документи се вижда, че по времето, когато воеводата уж е бил на западната ни граница срещу сърбите, той всъщност се е намирал все на южната (срещу турците), при това изцяло в частта й, намираща се в бившия Ямболски окръг...

Нашите учени може би нямаше така дълго да упорстват в повтарянето на своето погрешно схващане, че П. Хитов е воювал срещу сърбите през ноември 1885 г., ако им е била известна излязлата през декември 1939 г. „ИСТОРИЯ НА С.СРЕМ, ЕЛХОВСКА ОКОЛИЯ". В нея на стр. 47 авторът й дългогодишният местен учител Димитър Йонков (през 1885 г. той е бил на 12 г.) пише: „При обявяването на Съединението на 6.1Х. 1885 г. пристигнаха Ямболската и Сливенската дружини и се настаниха на бивак до с. Срем... На 2 ноември 1885 г. всичко замина за Сърбия. Границата ни с Турция остана да се пази от жителите на граничните села... За надзор по пазенето на границата бе оставен дядо П. Хитов със своите доброволци „конни волентири” с големи бели шапки".

От документите на ЦВА и от някои други материали се вижда, че старият воевода е пристигнал да охранява южната ни граница на 8 септември 1885 г. (През този ден рано вечерта той влиза в Елхово), а се връща в родния си Сливен на 12 януари 1886 г., т.е. цели 4 месеца той предпазва българската граница с Турция от изненади. До З.Х1.1885 г. той се е грижел за района на изток от р. Тунджа от с. Срем до селата Воден и Горска поляна, а след тази дата му е възложена охраната и западно от р. Тунджа до с. Хлябове.

Нека сега се помъчим да извлечем от архивните документи и от някои други източници максимума информация за пребиваването и дейността на П. Хитов в Ямболския регион през четирите месеца след Съединението. От приказ (заповед) от 7. IX. 1885 г. на началника на Ямболския отряд майор Димитър Филов (1846-1887 г.) се вижда, че към този отряд се сформира „особен ирегулярен (т.е. нередовен, доброволчески) ескадрон под началството на войводата П. Хитов". Ямболският отряд е възлизал на 11 400 души и на него е било възложено да прикрива Тунджанското оперативно направление. Доброволците (опълченците) на П. Хитов, известни главно като „Сливенска волентирска кавалерия", са били включени в авангарда (предните сили) на този отряд. По списък те са 297 души, но от донесение на воеводата (от 6. XI. 1885 г.) се вижда, че под негово разпореждане всъщност са 208 конника, 20 пешака и 223 коня. Начело на своите конни опълченци рано сутринта на 8 септември П. Хитов тръгва за Ямбол, където пристига на разсъмване и се установява на „големия площад близо при Тунджа”. От Ямбол войска начело с майор Д. Филов и кап. Радко Димитриев (1859-1918) и опълченската конница на Хитов се отправят към границата с Турция и рано вечерта на същия 8 септември с песни влизат в дн. гр. Елхово. В крайграничния район на Ямболския край старият заслужил воевода явно е имал изключително големи правомощия, но е носел и съответните отговорности. От една заповед на Д. Филов (вече подполковник) от 6 октомври 1885 г. се вижда, че освен „Сливенската волентирска кавалерия" под командването на П. Хитов са поставени и „жандармите" (мобилизирани полицаи), които се намирали по границата от лявата страна на Тунджа до дн. с. Горска поляна.

На воеводата са били подчинени и около 900 резервисти (мобилизирани запасняци) от крайграничните села. На 10.Х. 1885 г. той пише на подполк. филов: „От днес занапред разпределих всичките войници в 3 главни пункта, а във всеки пункт поставям по 300 души резервисти пеши, изключая конницата". Първият главен пункт бил с. Голям Дервент, „гдето постоянно стоят 100 души пеши, придружени от полувзвод кавалерия". Тези сили е трябвало да охраняват района, включващ крайграничните села Голямо Шарково, Воден, Горска поляна, Ситово и Лалково. Вторият главен пункт: Вълча поляна-Раздел, „имеющ тоже постоянно 100 души, а състоящ от 300" , охранявал пътищата „Текейски проход" - Вълча поляна, РазделХамзабейли (село в Турция) и два пътя, минаващи край дн. с. Чернозем. Третият главен пункт включвал днешните села Мелница и Лесово и тристата пехотинци в него, заедно с един взвод кавалерия, трябвало да пазят пътя през селата Срем и Лесово към Одрин. За командири на главните пунктове П. Хитов назначава Димитър Куртев (I пункт), Манол Георгиев (II пункт) и Дянко Г. Цоцков (III пункт).

В същото си донесение (рапорт, писмо) от 10 октомври, писано в с. Раздел, П. Хитов настоява да му се изпратят незабавно „от 400 до 500 пушки ведно с нужното количество патрони, нужни за раздавание на неимеющите”. По повод на това подполк. Филов поставя резолюция: „Да се изискат на 900 пушки по 120 патрона и 500 пушки кринки, за да им се раздадат".

От тримата началници на пунктове, назначени от П. Хитов, по специално внимание заслужава Д. Куртев. След Освобождението (1878) той е работил като съдебен комисар при Сливенския окръжен граждански съд. Бил е председател на Сливенското опълченско дружество „Шипка" и активен участник в движението за Съединение на Княжество България и Източна Румелия. Той е автор на бележки (записки) точно за събитията покрай Съединението и един откъс от тях е даден на стр. 321/2 в книгата на П. Хитов „КАК СТАНАХ ХАЙДУТИН" (издадена в София през 1982 г.). Откъсът обаче стига само до влизането на Сливенското опълчение (доброволците), начело с П. Хитов, в Елхово на 8.IX. 1885 г. Предполагам, че тези бележки не свършват до там, а е почти сигурно, че продължават и в тях понататък би следвало да има още данни за положението и охраната на южната половина от Ямболския регион през последните 4 месеца от 1885 г. и първите 10-ина дни от 1886 г. Споменатите бележки са съхранени в архива на П. Хитов, който архив Окръжният музей в Русе е откупил през 1971 г. от родствениците на воеводата. Мисля, че трябва тези бележки специално да се издирят, за да сме сигурно има ли или няма в тях още сведения за Ямболско.

Дотук всъщност приведохме данни за нашия регион само от 1-2 документа, писани от П. Хитов. А такива данни (някои от които твърде любопитни, та дори и приключенски) се съдържат в още 67 донесения на славния воевода. В няколко документа се натъкваме например на данни за дейността на „тихия фронт", т.е. в областта на (макар и може би силно казано) разузнаването и контраразузнаването. Така например на 10.Х. 1885 г. воеводата П. Хитов получава от един избягал от Турско градинар (явно българин) сведения, че „около с. Хаин Индже направо (по) Боялъшкото джеде, имало разположена турска войска и около 100 чадъра и 4 топа и на Лахни паша кьой (дн. гр. Лала паша в Турция) имало конница, скоро пристигнала, неизвестно колко. В Хамза бегли тоже имало, но тий са в разезд”.

Предполагам, че Хаин Индже е друго име на с. Вайсал (в Турция), което се стига след извървяването на около 14 км по „джедето" (пътя) от с. Г. Боялък (дн. Г. Шарково) на юг. Споменатите 100 „чадъра" в случая са големи кръгли палатки за лагеруване на войски. Във връзка с тези разузнавателни сведения още същия ден П. Хитов изпраща да заеме позиции срещу тези турски сили Димитър Куртев, командир на I главен пункт.

На 11 октомври 1885 г. от с. Мелница П. Хитов уведомява подполк. Филов, че преди 2 дни е изпратил двама селяни от Мелница на разузнаване до Одрин. Те благополучно се завърнали с подробни сведения за турските сили и въоръжения в близост до Ямболския участък от южната българска граница. А ето и пример (малко смешноват) от областта на контраразузнаването, за който научаваме от писмо с дата 20 октомври 1885 г. на П. Хитов до началникщаба на Ямболския отряд кап. Радко Димитриев. В този ден (20 окт.) в с. Г. Шарково приключва един твърде интересен епизод. Той започнал няколко дни порано с явяването пред воеводата в с. Раздел на 85-годишния Ташо Костов от Одрин, който бил избягал от Турция и преминал на наша територия. На въпроса на Хитов защо е дошъл тук той отговорил, че имал давия (съдебно дело, процес) в Елхово и отивал да я гледа. Воеводата съжалил стария и наглед немощен човек и затова го качил на един кон и го изпратил в Елхово при началникщаба на Ямболския отряд кап. Радко Димитриев.

Обаче в Елхово този Ташо Костов, както пише Хитов, „се изплъзнал и обикалял наред нашите отдели, разположени в с. Дермендере(дн. с. Мелница), с. Курт алан(дн. с. Вълча поляна) и Г. Боялък (дн. с. Голямо Шарково), види се. да преглежда нашите сили по тия места".

Като научил това, воеводата известил постовете по селата и те на 20.Х. 1885 г. заловили Ташо Костов в Голям Боялък и го закарали при Хитов в с. Раздел. От там той бива отново изпратен в Елхово при началник щаба на Ямболския отряд, на когото воеводата П. Хитов пише: „Според сегашната постъпка (на Ташо Костов) и според както ми го характеризираха тукашни някои селяни, които го добре познават, аз съм на мнение, че той е турски шпионин. Затова Ви моля да го не отпущате под никакво поручителство, а да го държите под затвор, за да не избегне пак, както това го направи преди".

На 3 ноември в свое донесение от с. Синапово до подполк. Филов П. Хитов отбелязва: „Препращам Ви Янко Д. Славов, родом от Янес(дн.гр. Енос в Турция), идещ от Турско, за Ваше понататъшно изследвание". Воеводата подозирал, че такива като този Янко Славов „сноват туктам не без цел". В същото донесение (от 3 ноем.) П. Хитов подробно описва разработените от него маршрути за евентуално отстъпление на подчинените му части „в случай на големи неприятелски сили", но за щастие до практическо приложение на този предварителен план не се стига. Пак от това донесение научаваме и за някои нужди и проблеми на П. Хитовите конни опълченци. По това време повечето от тях се били настанили в с. Синапово, за да са по-близо до с. Княжево, където имало склад с ечемик и сено, необходими за конете им. Хитов настоява да се отпуснат на неговите „момчета" шинели, качулки и ръкавици, понеже повечето fт тях страдали от простуда; иска още и половин топ хартия за писане и 100 плика...

В началото на статията бе споменато, че от 3 ноември доброволците на П. Хитов поемат охраната и отдясно на р. Тунджа, а именно линията с. Устрем-Тополовград-Хлябово. Това се налага, понеже предния ден (2 ноември) Сърбия напада България и нашите редовни войски се отправят от южната към западната ни граница. На 6 ноември 1885 г. П. Хитов докладва от с. Раздел за числеността и разположението на своя „волентирски ескадрон" по линията Хлябово-Тополовград-Устрем-Мелница-Раздел-Г. Дервент-Г. Шарково-Воден-Горска поляна. Посочено е още, че в с. Срем щели да се намират двама конника „за носение сведения от правий и левий фланг в бивака на началника на авангарда".

Интересни данни научаваме от рапорта на Хитов до подполк. Филов от 28 окт. 1885 г. В него отначало воеводата препредава съобщеното му от командира на Голямодервентския пункт Дим. Куртев, а именно, че на 24.Х.1885 г. четирима турски войскари и един башибозук преминали границата над с. Г. Боялък и откарали с тях си един земеделец и един овчар неизвестно точно къде в Турско. Според П. Хитов за отвличането на тия двама българи способствали някои недогледани неща по охраната като например оттеглянето на редовната кавалерия (конница) от най-близко лежащия до границата район около с. Оджа кьой (дн. с. Крайново); освен това разстоянието между крайграничните наблюдателни постове в Г. Дервент и Г. Боялък било „доста пространно", а над с. Оджа кьой пък изобщо дотогава (28.Х. 1885 г.) не били разполагани такива постове...

„Като Ви донасям това пише П. Хитов на началника си подполк. Филов аз съм на мнение да се поставят постове над с Оджа кьой, (като по този начин) се прекъснат окончателно сношенията на турците".

От същия рапорт на П. Хитов научаваме и интересния факт, че споменатото село Оджа кьой е било населено с турци (по-вероятно: кримски татари), които няколко дни преди 28.Х.1885 г. окончателно се изселили от България, като зарязали в хамбарите си ечемик, овес, сено, плява... Някой си поручик Гитов „от" конний на Негово Височество (княз Александър Батенберг) полк" наредил тези хамбари да се заковат и чрез П. Хитов питал началството какво да прави с останалия в тях фураж. По този въпрос воеводата предлага да се състави комисия от кметовете на двете съседни на Оджа кьой села Дерекьой (Воден) и Г. Боялък (Г. Шарково), които да опишат останалия от изселилите се турци фураж, да изготвят акт и да поставят стража. След това вече можело да се пристъпи към използването на този фураж (найвероятно за 223те коня на доброволческия ескадрон на П. Хитов)...

Освен споменатите дотук в статията селища в Ямболско, в пропуснатите пасажи от донесенията на Хитов се срещат още имената на днешните ямболски села Мрамор, Мапомирово, Гранитово, Изгрев и Радовец.

На 7.1.1886 г. воеводата П. Хитов отправя до военния министър искане за разформирането на неговия Сливенски волентирски ескадрон, с който вече 4 месеца е охранявал българотурската граница. Още на следващия ден (8.1.1886 г), майор Константин Никифоров (1856-1891 г.), първият ни военен министър българин, разрешава това разформиране. И на 12.1.1886 г. П. Хитов тържествено се завръща с доброволците си в своя роден Сливен. При посрещането му е поднесен БЛАГОДАРСТВЕН АДРЕС от името на сливенското гражданство, в който между другото се подчертава, че „всичката тишина, ред и спокойствие през критическите времена на преврата (т.е. Съединението от 6. IX. 1885 г.) се дължи на Вашия патриотизъм и самоотвержена деятелност и енергия...”

Ако тези думи важат за дейността на воеводата П. Хитов в Сливен, където след Съединението той стои само 2 дни (6 и 7.1Х. 1885 г), то с далеч поголяма сила и основание те подхождат като оценка за 4-месечното му денонощно бдение в най-южните предели на нашия Ямболски край.
Каргонският Господ"
Към края на 1887 или началото на 1888 г. турски бейове спечелват във всички съдебни инстанции поведеното от тях дело срещу ямболската община за собствеността върху Ормана, чиито господари Те били до Освобождението (1878 г.). Обжалването от страна на общината на окончателното решение пред Върховния касационен съд (явно поради нечии „игрички") е забавено до последния ден на срока...

Тогава срещу посегателството върху Ормана (общинска собственост) решително се опълчва ямболският кмет Васил П. Влахов. Той разгонва общинските съветници, възпрепятстващи нарочно обжалването, и в последния момент подава касационна тъжба, довела до отмяна на предшестващото решение...

Възможно е този действителен случай да е залегнал в основава на ямболското предание за конфликт по повод на Ормана между кмета Влахов и княз (от 1908 г. - цар) Фердинанд (1887-1918). Новоизбраният български княз заедно с майки си княгиня Клементина и премиера Стефан Стамболов е бил на официално посещение в Ямбол на 23 януари 1888 г, т.е. точно в разгара на съдебните разправии с бейовете за Ормана. Възможно е поради това съвпадение на двете събития по време, в историческата памет на ямболци да се е получило тяхното преплитане и по този начин претенциите към Ормана от страна на турските бейове погрешно да се запомнят и представят като претенции от страна на княза. Също толкова възможно е обаче на Влахов наистина да му се е наложило и втори път да спасява Ормана вече не от анахроничните мераци на турски бейове, а от перспективните кроежи на българския владетел да си осигури домени (лични имения) из цялата страна...

Спасителят на общинското богатство Ормана В. Влахов е роден в Ямбол на 1 януари 1852 г. и животът му преминава изключително в служба на родния край. От 1872 г. до Освобождението той учителства в Ямбол и с. Топузларе (дн. Зорница), а после става първият българин-ковчежник (касиер) на Земеделската каса в града ни, след като дотогавашният й касиер-турчин избягва от освободения Ямбол, отмъквайки със себе си и парите от касата. В навечерието на 3 март 1878 г. и известно време след това, както почти всички повидни граждани на тогавашен Ямбол, и Влахов е бил църковен певец (в храма „Св. Георги"). В годините до Съединението (1885 г.) той е сред най-активните местни борци срещу антибългарските решения на Берлинския конгрес [1 юни -1 юли (стар стил) 1878 г.]. Така напр. през февруари 1879 г. в Ямбол идва директорът (отговаря приблизително на „министър") на финансите на Източна Румелия - немецът Адолф Шмид, за да сложи ръка на окръжното ковчежничество (каса) в изгода на западните Велики сили. Тогава В. Влахов застава начело на трихилядна демонстрация на ямболци както конкретно срещу това намерение на Шмид, така и изобщо срещу „Берлинското престъпление" (т.е. разпокъсването на българските земи на 5 части). Между 1881 и 1884 г. той е член на Ямболския околийски смесен съвет, състоящ се от двама духовника и 7 д. миряни.

През 1885 г. Влахов е една от найосновните фигури в ямболския съединистки комитет. Затова не е чудно, че след Съединението (6 септември 1885 г.) и неговото отстояване на бойното поле през Сръбско-българската война В. Влахов от 1 януари 1886 г.оглавява 3-членната общинска комисия. Това значи, че той се явява първият кмет на Ямбол след Съединението. Но съвсем скоро, през май същ. 1886 г., В. Влахов е избран за депутат от Либералната партия в IV-то Обикновено народно събрание (ОНС) и участва в неговата работа между 2 юни и 6 септ. 1886 г. Точно по това време се разразява тъй наречената „Българска криза" една братоубийствена разпра между русофили и русофоби. Още в нейното начало княз Александър I Батенберг се отказва от престола (на 26 авг. 1886 г.) и това налага свикването на Велико народно събрание (ВНС) за избор на нов български княз. В. Влахов става депутат и в това (трето по ред) ВНС, чиято дейност продължава от 19 окт. 1886 до 3 авг. 1887 г. С полагането на клетва от новоизбрания български княз Фердинанд Сакскобургготски пред Третото ВНС то е закрито и след няколко месеца на 21 дек. 1887 г. В. Влахов отново става кмет на Ямбол. Още в началото бе споменато за найзначимия успех през това му (второ по ред) кметуване запазването на Ормана като общинска собственост. Освен това през 1889 г. е сключен първият общински заем от 120 хил. тогавашни лв. с БНБ с цел построяване на казарма за новосформирания IV конен полк, който от април същ. 1889 г. е на постоянен гарнизон в Ямбол.

През есента на 1893 г. В. Влахов е за трети път на кметския пост и точно тогава - през дек. с.г. - са дадени за първи път имена на 70 улици в града ни. Понеже предния месец (ноември) е починал бившият български княз Александър I Батенберг, една от централните улици (днешната „Цар Освободител") е наречена „Батенберг". Днешната ул. „Кабиле" тогава се е казвала „Кралевска", днешната ул.„Св. София" - „Софуларска";„Крайречният булевард" се нарича „Цариградски булевард", а днешният площад „Освобождение" тогава е кръстен (явно в чест на княз Фердинанд) площад „Кобург". От изготвения все през 1893 г. план на Ямбол се вижда, че при третото си и последно кметуване В. Влахов се е грижел за 13 588 жители на града ни, обитаващи 2146 къщи.

Тъй като Влахов е бил може би най-изявеният и ревностен ямболски привърженик на Стефан Стамболов, след падането на Стамболовия режим (през май 1894 г.) той е трябвало да се насочи към друго поприще вече не кметско или депутатско... И той става ямболски мирови съдия наистина самоук, но надарен с остър ум и силна прозорливост. След това до края на живота си В. Влахов е работил като помощникадвокат. Умира в родния си Ямбол на 19 юли 1928 г. Смъртта го заварва на 76 г. и половина, крайно беден, но пък ползващ се с всеобщо уважение най-вече от страна на каргонлии. Именно те са го и нарекли още в кметските му времена с авторитетното прозвище, с което го запомня историята - „Каргонският Господ"...
Ставри Дражев срещу Стамболов!
На 12 февруари 1892 г. малко след 19 ч. българският дипломатически агент (т.е. посланик) в Цариград д-р Георги Вълкович (1833-1892) излиза от агентството на Княжество България, намиращо се в квартала Пера (дипломатическото предградие на османската столица), и се отправя към дома си. По улицата след него тръгват двама лошо облечени души. След 50-ина крачки единият от тях го изпреварва и с рязко извъртане забива широк пачаджийски нож в стомаха му, извиквайки силно: „Ето отмъщението за честта на жена ми!", с което се цели придаване на личен характер на стореното, без всякакво съмнение, чисто политическо престъпление. След това двамата атентатори побягват и се загубват... Д-р Вълкович издъхва два дни покъсно на 14 февруари 1892 г...

През пролетта на същата година Цариградското криминално съдилище издава смъртна присъда на Георги Вълков (Мерджана) и Христо Стефков (Полето) за това, че „съдружно и умишлено" са убили д-р Вълкович. У турските власти обаче остава едно съмнение във виновността на тези двама и те не бързат да приведат присъдата им в изпълнение. И без да знаят, турците се оказват прави, защото истинските атентатори всъщност са били други Димитър Орловски (той забива ножа) и Ставри Дражев. Последният няма как да не ни интересува, защото той е брат на ямболския националреволюционер Георги Дражев (1848-1876).

От твърде фрагментарните данни за Ставри Дражев научаваме, че той активно участва в подготовката на Априлското въстание през 1876 г, а в началото на май с.г. се включва в малката чета на брат си Георги, която се присъединява в Сливенския Балкан към Стоил войвода. След няколко дни в Балкана, по настояване на брат си, Ставри слиза в Сливен, но там бива арестуван. Няколко месеца прекарва в Одринския затвор, докато го „хваща" амнистията по повод възцаряването на новия султан Абдул Хамид II (1876-1909 г.) през август 1876 г. През лятото на следващата 1877 г. Ставри Дражев е един от двамата рганизатори и водачи на българска въоръжена охрана на Ямбол от около 120 побудни граждани.

След Освобождението (1878 г.) и до Съединението (1885 г.) Ставри Дражев дейно участва в политическите борби в нашия град на страната на източнорумелийската Либерална партия (наричана от противниците й „Казионна"). По принцип дейците на тази партия след Съединението се свързват с Народнолибералната партия на Стефан Стамболов (1854-1895 г.), която става изразител на „русофобски" (всъщност националнопатриотични) настроения. Ставри Дражев обаче явно прави изключение и несъмнено се е ориентирал към умерените либерали на Драган Цанков (1828-1911 г), които са крайни русофили, т.е. споделят идеята за пълна (да не кажем „сляпа") обвързаност на България с Русия. Можем с почти пълна сигурност да предположим, че по време на братоубийствената политическа междуособица, наречена „Българска криза" (188687 г), в която вземат надмощие „русофобите" около Стамболов", Ставри Дражев (както и партийният му лидер Драган Цанков) е емигрирал в Османската империя...

От 1886-87 г. до падането от власт на Стамболов през май 1894 г. Клио си прави поредна солена „шега" с историята ни: там (в Цариград, Одеса, Одрин, Солун), откъдето до Освобождението наши просветители, църковници и революционери са се борили срещу турските поробители, през 188694 г. пак възникват български „революционни комитети", които обаче изпращат чети и атентатори вече срещу български управници и политици... В тази своя нова „революционна" деятелност крайните русофили-цанковисти са поддържани и финансирани от т.нар. Азиатски департамент на Руската империя (отдел в руското външно министерство, който „наблюдава" и България). И понеже всеки по своему разбира служенето на България, Ставри Дражев активно се захваща с „революционни" методи на борба срещу Стамболовото управление. Комбинирайки данни от спомените на русенския учител, журналист и общественик Тодор Хаджистанчев (ок. 1850-1903 г.) и от дневника на видния държавник, учен и публицист Стефан Савов Бобчев (1853-1940 г.), можем приблизително така да реконструираме житието на Ставри Дражев след емигрирането му: През декември 1887 г. той и някой си Карамихайлов организират в Одрин чета от (поне) 16 души (между тях е бил и бъдещият убиец на др Вълкович Д. Орловски), която е трябвало да навлезе от юг в България и да се съедини в Айтос с навлязлата вече (на 23 декември 1887 г.) откъм морето емигрантска чета на капитаните Набоков и Боянов (48 души). Целта е била да се вдигне в България въстание за смъкване на Стамболов от власт...

Четата на Ставри Дражев обаче не успява да премине границата, понеже е изловена при с. Дервишка могила (недалеч южно от Тополовград, но до 1912 г. — от турската страна на границата). Ето какво записва Ст. С. Бобчев в дневника си на 13 януари 1888 г. (понеделник): „През миналата неделя доведоха в Цариград Дражев от Ямбол с 15 души другари..., уловени при Дервишка могила като се готвели да заминат (за България)... "Дражев и неговите четници са хвърлени в цариградския затвор„3аптие" при „катилите", т.е. при убийците (или рецидивистите), докато трае разследването им.

А от спомените на Т. Хаджистанчев научаваме, че участниците в емигрантските чети (декември 1887 г.) , в Цариград стоели арестувани около 3 месеци, отгдето ги изпратили на заточение в Бруса. Оттам след кратко време почти всички избягали на отделни групи". Едва ли Ставри Дражев ще се е оставил да не избяга и той от местозаточението си във всеки случай в началото на 1892 г. двамата с Орловски се намират в Одеса. Няма да сбъркаме, ако предположим, че там те са били на издръжката на руския Азиатски департамент...

В Одеса към Дражев и Орловски се обръща професионалният организатор на покушения Наум Тюфекчиев с предложение те двамата да премахнат др Въпкович, който бил станал вече твърде опасен за крайните русофилиемигранти, понеже следял действията им и все успявал да разкрива и осуетява тайните им ходове срещу Стамболовото управление. Приели тази „оферта", на 8 февруари 1892 г. Дражев и Орловски отплават от Одеса за Цариград. В Османската столица Орловски посещава руския посланик Александър Иванович Нелидов (1835-1910 г.), за да иска съдействието му при осъществяването на замисления „патриотически акт". Разбира се, Нелидов отказва да се ангажира пряко в такова злодеяние, но пък и не предупреждава нито колегата си Вълкович, нито османските власти...

Вечерта на 12 февруари 1892 г. Дражев и Орловски извършват покушението, след което пренощуват на борда на руския параход „Цар". Отплаването на този кораб за Одеса предстояло, но капитанът му отказва да вземе двамата без паспорти. Затова сутринта на 13 февруари те се озовават при Нелидов с молба да им се издадат такива. Руският дипломат обаче нарежда те незабавно да се махнат от посолството, защото то не било убежище за убийци. Тогава двамата атентатори почват да твърдят, че са изпратени от тъй наречения Български централен емигрантски комитет в Одеса и изпълнението на „задачата" им се паднало по жребий. Нелидов преценява какви лоши последствия би имало от едно евентуално арестуване от турските власти на двамата политически убийци, щом са изпратени от ръководители-емигранти в Русия, покровителствани от влиятелни кръгове в Санкт Петербург... Затова веднага изпраща на капитана на „Цар" заповед: „Пропуснете Орловски и Дражев!”При това Нелидов предвидливо поставя на документа датата на предния ден (12 февруари), за да се предотврати всяко съмнение за негова (респективно: официална руска) връзка с покушението. Посланикът също така предлага на началниците си в Русия двамата атентатори да бъдат задържани веднага щом пристигнат в Одеса и да бъдат укрити в Сибир, понеже Високата порта ще ги изисква за съдене...

Въпросът за Ставри Дражев и Димитър Орловски стига чак до всерусийския император Александър III (1881-94 г), който слага резолюцията: „Струва ми се, че най-добре би било да се изпратят и двамата във Владивосток"... Стигат ли действително Ставри Дражев и Дим. Орловски чак до Владивосток не е ясно, но във всеки случай фактът, че те са истинските атентатори върху живота на др Вълкович (на 12 февруари 1892 г), остава скрит поне до 1935 г, когато в Москва излиза (на руски език) сборникът с документи „Авантюрите на руския царизъм в България"...



Каталог: pdf
pdf -> Взаимодействие Подписан е втори договор за сътрудничество
pdf -> Програма за развитие на детската ясла за 3 години
pdf -> Програма "Регионално развитие"2007-2013" Проектът се финансира от Европейския фонд за регионално развитиеr и от
pdf -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
pdf -> Книги ангелов, Б. Паисий Хилиндарски. С., 1984. Ангелов
pdf -> Седмичник ипи
pdf -> Седмичник ипи
pdf -> Седмичник ипи


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница