Сливенци стават ямболци през август 1892 г

За да се покаже и види постигнатото от Българското княжество в икономическата област след Освобождението (1878) и да се насърчат производителите, правителството на Стамболов се заема да организира в Пловдив първото национално земеделско-индустриално изложение. Подготовката за него тече още от лятото на 1891 г, а от началото на 1892 г. започва и строежът на панаирното градче, което на 1 август 1892 г. дори е електрифицирано от една Виенска фирма. (За сравнение нека посочим, че електричество в столицата е прокарано цели 8 години покъсно на 1 ноември 1900 година...).

От всички краища на България на Пловдивското изложение пристига найдоброто, произведено от земеделието, промишлеността и различните ни занаяти. Създадена е и специална комисия, която да оценява представените продукти и да раздава наградите.

Официалното откриване на първото пловдивско изложение от княз Фердинад и премиера Стамболов е насрочена за 15 август 1892 г.

Към тази дата в Пловдив започват да прииждат посетители на изложението, като хората от един и същи край (тоест земляците) се движат и пристигат групово, тържествено посрещани от представители на организационния комитет. Така при посрещането на група посетители се получава една комична ситуация. Тя явно не е останала незабелязана, защото е намерила отражение не къде да е, а в безсмъртното произведение на Алеко Константинов „Бай Ганьо".

Там, в главата „Бай Ганьо на изложението в Прага", разказвачът ни осведомява следното: „При входа в изложението (в Прага ни посрещнаха членовете от комитета. И пак речи за чешкия народ, за българския народ. Тука, видите, не се сбъркаха да ни посрещат като сърби, каквато погрешка, разказват, станала при входа в Пловдивското изложение: сливненци и ямболци се намирали в постоянен антагонизъм от завист пи, от съперничество ли, кой знае от що. Явяват се пред входа на Пловдивското изложение сливненци, а един от комитета им държи реч, като ги мисли за ямболци, и хвали ли, хвали:”Храбрите ямболци, славните ямболци!" А сливненците се потаят [спотайват се, траят си], кашлят в шепа, мигат... Картина!..."завършва обобщаващо с тази много точна дума Алековият разказвач в „Бай Ганьо".

А иначе, истинските ямболци се представят нелошо на Първото пловдивско изложение. Така например ЩЕРЮ ИЛИЕВ и ПЕТЪР КРЪСТЕВ били наградени със сребърни медали за представените от тях бяло вино и халва. Други изработени от ямболци занаятчийски изделия, като емении (леки обувки) и калеври, пък получили бронзови медали. С бронзов медал е отличен и един „инструмент за рязане на винтове", произведен явно в някоя ямболска механическа работилница. Бронзов медалист на Iя Пловдивски панаир става и Константин Марангозов (създателят на ямболската печатница „Светлина") за показани „промишлени изделия".

***

Стамболов веднага приема и назначава за свои секунданти външния министър Димитър Греков и подполк. Васил Кутинчев. Полк. Савов от своя страна поканва за секунданти подполковниците Стилиян Ковачев и Димитър Петрунов - „и двамата честни офицери" (по думите на Стамболовия биограф Биман). По онова време нашият съгражданин изпълнявал длъжността „другар на военния министър" (т.е. първи зам.-министър на войната) и заедно с това четял лекции във Военното училище. В края на XIX и нач. на XX в. у нас е било много модерно обидата или накърнената чест да се измива с дуел. Офицерът-секундант в 4 дуела Александър Банев отбелязва в спомените си следното: „Да участваш в дуел, да бъдеш секундант се считаше за голяма чест. Секунданти можеха да бъдат само честни, смели и дискретни мъже. Всеки офицер даваше мило и драго да бъде секундант в дуел." Пак от Банев научаваме, че в задълженията на секундантите е влизало „да приемат или отхвърлят провеждането на дуела, ако преценят, че няма причини той да се състои. Те се договаряха за оръжието, времето и мястото. Те трябваше ида осигурят лекар, който да се погрижи за ду опиращите". Обявеният от Мих. Савов на Ст. Стамболов дуел се превръща всъщност в психологическа битка найвече между 4-мата секунданти. В действие влизат тактически ходове и хитрости, взаимни обвинения и заплашителни предупреждения. В по-стабилна и настъпателна позиция, естествено, са секундантите на повисшестоящия, т.е. на Премиера Стамболов. Така напр. на 15 април 1894 г. четиримата секунданти се събират у министър Греков и два часа разискват по въпроса за дуела. На това събиране, според спомените на Добри Ганчев, министърът „чете" на Ковачев и Петрунов „такава нотация, която ги облива със студена пот. Отваря им очите -продължава Ганчев - да видят интригата на партизаните, напомня им коя е Савовица, безпътното й поведение тук, в столицата, в Пловдив, в Шумен, навред дето е живяла; че тя била лишена от чест преди още да е стъпила в брак със Савова". Освен това Греков напомня на Ковачев и Петрунов, че Стамболов, когото викат на дуел, е не кой да е, а министър-председател и като такъв заместник на самия княз. Според някои изследвания Греков даже директно заявил, че премиерът ще разжалва секундантите на Савов, ако те продължат да сътрудничат на последния. По такъв начин — къде с убеждаване, къде с принуждаване, секундантите на Савов Ст. Ковачев и Д. Петрунов са накарани да поставят своите подписи до тия на Стамболовите секунданти Греков и Кутинчев под един специален протокол с дата 15 април 1894 г. В него се изтъква, че подполковниците Ковачев и Петрунов, след многократни разговори с министър Савов не са се убедили, че наистина има оскърбление на семейната му чест от страна на министър-председателя. С подписите си 4-мата секунданти удостоверяват, че въпросът с дуела не подлежи на понататъшно повдигане. Този протокол е обнародван в официоза в. „Свобода", защото и без това обявеният от Савов дуел на Стамболов е бил публична тайна.

А за това как приключва специално за нашия съгражданин въпросът с осуетения от Греков дуел, нека дадем думата отново на Д. Ганчев. „С наведени глави пише той излезли секундантите от Грековата къща... От Грекова Ковачев отива право във Военното министерство да докладва за резултата от мисията си и да обади на Савова, че той се отказва по-нататък от секундантството си. Савов му се зле разсърдва и постоянно подлец го вдигаше, подлец го слагаше. Мисля, че го премести от София в Стара Загора.”

Проектираният дуел Стамболов - Савов, който докарва беля на главата на бележития ямболец Стилиян Ковачев, така и не се състоял... Пък и без друго по закон дуелите в България са били строго забранени.

Последната (предсмъртната) изповед (на 4 или повероятно на 5 юли 1895 г), опелото и погребението (на 8 юли след обяд) на големия наш патриот са свързани с висш духовник, който в най-ранните си младини (дори поточно в юношеството си) е бил учител в ямболското с. Голямо Шарково (община Болярово). Светското име (което впрочем той е носил най-много 20-ина години) на този човек остава неизвестно, но вероятно е започвало с „П", тъй като духовното му име е Партений. Неговият живот е свързан с много митарства, т.е. с обикалянето на доста земи и селища, сред които е и Голямо Шарково. Всъщност Партений е и роден (на 12 февруари 1845 г.) в съвсем непосредствена близост до ямболския регион в с. Вайсал (Одринско), което е само на 8 км южно от Крайново, община Болярово. (Впрочем, ако не беше националната катастрофа през 1913 г., с. Вайсал можеше днес да е в южния край на Ямболска област).

Партений завършва гръцко училище в Одрин, след което учителства в родното си село и в Г. Шарково (между двете села има около 14 км). По онова време той е бил 16-18годишен. След учителстването си Партений отново става ученик този път много далеч от България: в Богословското училище „Св. Кръст" на Божи гроб (в Йерусалим), следователно той явно е станал и хаджия. Приема монашество и става писар при патриаршеското наместничество в гр. Дамаск (в дн. Сирия). През 1866 г. е ръкоположен за дякон и до 1869 г. служи при Антиохийския патриарх (пак в дн. Сирия). През 1869 г. Партений постъпва на служба при гръцкия митрополит в Одрин и малко по-късно е назначен за архиерейски наместник в днешния Свиленград. През 1871 г. той е ръкоположен за Велички епископ и е изпратен за помощник на Видинския митрополит Антим. На 16 февруари 1872 г. Антим Видински е избран за пръв български екзарх и може да се предположи, че от тогава Партений е поел изцяло управлението на Видинската епархия през следващите 10 години. В периода 1882/86 г. Партений е ректор на Петропавловската духовна семинария (край Лясковец). След това е бил епископ на Пловдивската и Ловешката епархия, а от 1892 г. до смъртта си е Софийски митрополит.

Сведения за Партений във връзка със Стамболовите последни дни и погребение откриваме в таен доклад на софийския градоначалник от 8 юли 1895 г. От там се вижда, че Стамболов е опят в катедралата „Св. Неделя". „В църквата нищо особено не се случи пише градоначалникът. Само митрополитът софийски, както казват, на излизане е казал на народа тия думи: „Покойният при изповедта му се е признал за много грешен и е молил за прошка както от него (Партений), тъй и от народа”

Въпреки изключително агресивните и провокационни действия на политическите противници на Стамболов по време на траурното шествие към гробищата, Партений е сред стотината души, които присъстват на самото погребение на великия българин. За тази си гражданска смелост при променената политическа конюнктура Партений е можело зле да пострада. В Тайния доклад е отбелязано: „Мнозина осъждаха митрополита, че е присъствал на погребението и, както се говореше тук там из града, искали някои хора да го извлекат из митрополията повече за това, защото той е бил стамбоповист върл и симпатизирал на тирана".

„Линчуването" се разминава на тогава 50-годишния владика и той продължава духовното си служение. През 1900-1904 и 1909-1918 г. той е член на Светия Синод, а след смъртта (на 20 юни 1915 г.) на втория български екзарх Йосиф I Партений 3 г. е и наместникпредседател на Св. Синод. А тъй като през периода1915-1945 г. нямаме екзарх, най-висшето ни духовно лице е бил именно наместник-председателят на Св. Синод. Всъщност Партений е найвисшият духовник на територията на България не само през 1915/18 г, но и през 1892-1913 г., тъй като той е митрополит на столицата ни, а екзархът (тогава Йосиф I) до 1913 г. резидира в Цариград, т.е. извън България.

Учителствалият през първата половина на 60те години на XIX в. в ямболското с. Голямо Шарково Партений, митрополит Софийски, склопва очи на 20 юни 1918 г.
Като Орфей или „Една всесветска музикална сила" от Ямболско
В броя на „Ямболски вести" от 22 юни 1907 г. четем: „На 15 т.м. градът ни бе посетен от добре известния на българската публика руски артист и наш съотечественик г-н Константин Михайлов-Стоян, който с участието на придружаващите го артисти г-н Вульпе и г-ца Гюзелева даде концерт в читалищния салон. Концертът бе отличен и възхитената публика неведнъж повика певците повторно на сцената. Ямболци тази вечер имаха щастие да чуят една всесветска (т.е. световна, световноизвестна бел. на Х. Б.) музикална сила и всички останаха много доволни".

Визираният в този вестникарски отзив певец Константин Михайлов (с артистичен псевдоним Стоян) е не само „наш съотечественик", но и наш земляк, тъй като е роден (на 25 март 1853 г.) в близкото до Одеса българско село Голям Боялък (днешно Благоево в Ивановски район, Одеска област, в Украйна). То е създадено през 1802 г. от жители на ямболските села Голям Боялък дн. с. Голямо Шарково) и Пашакьой (дн. гр. Болярово), подирили в Руската империя спасение и спокойствие от кърджалийските золуми в поробена България. Попаднали в понормални условия за живот, отколкото в родината, изселниците от Ямболско твърде бързо се „аклиматизират" на получената държавна земя край Одеса. Те явно скоро се замогват достатъчно, щом със собствени сили и средства си изграждат още през 1808 г. каменна църква „Успение Богородично", в която през 1829 г. служат двама свещеника. В същата 1829 г. „одеският" Голям Боялък наброява 239 къщи, населени с 806 мъже и 758 жени. Тогава децата от 7 до 15-годишна възраст са били 172 момчета и 166 момичета, като за тях в селото е било построено през 1821 г. каменно училище. В църковно, просветно и демографско отношение „одеският" Г. Боялък през цялата първа третина на XIX век е бил безконкуренция всред българските колонии (поне 54) в южната част на Руската империя. За сравнение през 1829 г. Болград (т.е. Българоград, основан през 1821 г. от ямболци и сливенци) има население от 691 мъже и 698 жени, училище няма, църквата му е била още в строеж... С новата масова преселническа вълна от Югоизточна България след 1830 г. обаче нещата до известна степен се променят и Г. Боялък през 1838/39 г. отива от първо на трето място по население сред българските колонии в областта Бесарабия (сега поделена между Украйна и Молдова), които вече са станали 93. Найнаселен през 1838 г. вече е Белград (в дн.Украйна) с 3161 мъже и 2754 жени. На второ място идва градецът Комрат (в дн. Молдова) с 1820 мъже и 1544 жени (по данни за 1839 т.). И трето място е за Г. Боялък, чиито къщи през 1839 г. са нараснали на 305, като мъжкото му население е 1047 души, а женското 948. Децата между 7 и 15годишна възраст са 220 момчета и 208 момичета. 14 години покъсно (т.е. през 1853 г.) в това най-многолюдно и найуредено българско село (Белград и Комрат са градчета) в Бесарабия, с основоположници от Ямболско, се ражда героят на настоящата статия Константин Иванов(ич) Михайлов, който покъсно добавя към фамилното си име артистичния псевдоним Стоян, специално за да изтъкне и подчертае своя български произход.

Михайлов-Стоян завършва VI гимназиален клас в Одеса през 1872 г. Само 4 месеца (поради липса на средства) успява да следва в Консерваторията на Санкт Петербург. От 1881 г. започва артистичната си дейност като тенор в частна оперна трупа в гр. Симферопол. Пял е в оперите на Санкт Петербург, Москва, Киев, Варшава, Хелзинки, Цариград... В началото на 1902 г. пее в Нижний Новгород с фьодор Иванович Шаляпин (1873-1938). Развива и педагогическа дейност като преподавател в музикални училища. През 1899 г. МихайловСтоян изнася много концерти из България, но не успява да реализира идеята си за създаване на българска оперна трупа и се завръща в Русия. През 1907 г. отново концертира из България този път с баса Иван Вульпе (от Белград) и с Б. Гюзелева (по-късно съпруга на Вульпе). Както разбрахме в началото от „Ямболски вести", по време на това свое турне тримата оперни певци изнасят концерт и в Ямбол на 15 юни 1907 г. При това идване на Михайлов-Стоян в България отново се повдига въпросът за необходимостта от създаване на български оперен театър. Повече от година в българския печат се води полемика по този въпрос, във връзка с който Михайлов-Стоян написва и специална книга „По въпроса за основаването на българска народна опера" (1907 г). В края на 1908 г. българското обществено мнение вече е достатъчно подготвено и същата година се формира Българска оперна дружба. Като певец и режисьор в нейния състав, К. Михайлов-Стоян с вещина ръководи (в периода 1908-1914 г.) първите стъпки на българския оперен театър.

Този пламенен български родолюбец, кръвно свързан с Ямболския край, е бил надарен с великолепен теноров глас и неотразим сценичен чар. Затова оттук до края на настоящата статия ще бъдат разгледани две твърде показателни и любопитни случки с нашия именит земляк, свидетелстващи по найкатегоричен начин за наистина Орфеевата му дарба.

Първата случка е през 1899 г. Тогава, както бе споменато, Михайлов-Стоян е в България. Той я обхожда и събира из нея десетки народни песни, които бързо притъкмява, за да ги популяризира после на концертите си. След един такъв свой концерт в Търговище Михайлов-Стоян преминавал с файтон през гористия боаз (проход) от този град към Разград. В боаза го нападнали двама въоръжени разбойницитурци. Единият от тях стъпил на края на файтона и насочил към певеца камата си с думите: „Кесията, чорбаджи!", докато ортакът му го охранявал с дълъг пищов на дватри метра зад него. Михайлов-Стоян се засмял, подал тънката си кесия на разбойника и рекъл: „ Това можеш да ми вземеш, но другото си богатство не ти давам/"... И... проехтял боазът от дивната народна песен „Вила се й гора, та се й завила". И втора песен я последвала, и трета... Прехласнати, отстъпили назад, двамата разбойници слушали, слушали, па... върнали кесията на Михайлов-Стоян с думите: „Халал ти, чорбаджи!Божа дарба е това, не можем да ти я вземем. Карай си по пътя, да ти се радват и други!"

Малко повече от две години след тази случка, в началото на 1902 г., от изключителния глас на българина с корени в Ямболския край е запленен и омаян и рядко талантливият велик руски оперен певец Фьодор Иванович Шаляпин. Ето какъв знаменателен случай разказва той при гостуването си в София през 1934 г.:

„На един от тържествените оперни празници в Нижний Новгород през 1901 или 1902 г. в операта „ Русалка"от Даргомижски, аз вече известен в Русия и света бас имах ролята на Воденичаря. В ролята на младия княз, който се влюбва в дъщеря му, трябваше да гастролира един млад, още непознат лирико-драматичен тенор. Скрит зад дърво, аз трябваше да изненадам младия княз, когато идва на тайно свиждане с „дъщеря" ми. Ето той приближава и започва своята ария към нея. Прехласнах се. Такъв глас още не бях слушал никъде по Европа, която вече бях кръстосал. Арията му се лееше с такава изваяна красота, с такова чувство, блясък и мощ, че аз...забравих себе си и... пропуснах да встъпя, когато трябваше да изляза от прикритието си. Стреснах се късно след десетина такта. Оркестърът по знак от диригента, който ме погледна с укор, спря. Диригентът даде за миг знак за връщане назад по партитурата; младият тенор бързо се овладя и повтори арията си, за да вляза и аз... Едва изчаках края на действието, за да настигна и прегърна младия си колега зад кулисите и да го запитам откъде е. „Българин съм от Бесарабия" отвърна с гордост той. И станахме приятели с Константин Иванович Михайлов-Стоян... Жалко, че така рано си отиде!..."

Когато великият Шаляпин споменава с добро през 1934 г. нашия бележит земляк, вече са се закръглили 20 год. от неговата кончина на 13 юни 1914 г. в София... Отивайки си от живота така не навреме, изключителният творец с корени в Ямболско К. МихайловСтоян завещава на България създаденият от него през 1908 г. и проходил под вещото му ръководство български оперен театър.

Като възкръснал Паисий Хилендарски, ямболецът Паисий Пастирев тръгва по селата и градовете на бесарабските и таврийските българи, по техните храмове и параклиси, по чифлиците или по бедните им домове, за да ги призовава да не се срамуват, че са българи, и да не секва у тях споменът за Родината. Новият Паисий сам издава и разнася между бесарабските българи различни брошури и книжки със сведения за България; набавя и разпространява „Софроние"-то и история на българския народ, както и много други печатни издания, които успява да достави тогава от България.

В родолюбивото си начинание ямболският йеромонах скоро намира горещи сподвижници като белградския протойерей Сава Беров, видните жители на Болград Титорови и Атанас Вълчанов, Шопов от гр. Измаил и много други. Апостолската дейност на Паисий Пастирев се разраства дотолкова, че той вече почва да обмисля и създаването на един център, който да поддържа новия пламък на българщината в Бесарабия. С протойерей Сава Беров решават, че за целта ще е найдобре да се основе един български манастир край Болград. По това време - към края на 1902 г. - е благоприятна и политическата конюнктура за едно подобно начинание, тъй като точно тогава има известно „затопляне" на българоруските отношения.

Скоро вестта за проектирания първи български манастир в Бесарабия се разпръсква из областта и започват да постъпват щедри дарения от тукашните българи. Крупни суми и недвижими имоти найнадлежно и законно чрез нотариус се прехвърлят към БПЦ на името на нейния Св. Синод. Найвпечатляващо е дарението на богатото и благочестиво бездетно семейство на Екатерина и Андон Табакарови. На Светия Синод на БПЦ тези христолюбиви българи предоставят огромен имот (с всичкото движимо и недвижимо имущество в него) на езерото Ялпуг до Белград на стойност няколко милиона тогавашни рубли. Все за проектирания български манастир в Бесарабия сем. Табакарови даряват и З грамадни къщи в самия Белград. Синодалните старци в София изпадат във възторг при вестта за тази крупна придобивка чрез старанието на йеромонах Паисий и направо наричат дарените от Табакарови имоти „Нова Америка за България".

Но, както се казва, много хубаво не е на хубаво... Вероятно главозамаяни от спечелените с усилията на Паисий Пастирев огромни имущества в Бесарабия, синодалните старци на БПЦ забравят, че все пак Болград е на територията на Руската империя...

В духовно отношение този изцяло български град, населен предимно с ямболци и сливенци, е влизал в епархията на Кишиневската митрополия на Руската православна църква (РПЦ). Йеромонах Паисий е бил в отлични отношения с тогавашния кишиневски митрополит Иаков, който гледал благосклонно на идеята да се основе български манастир в неговата епархия. Митрополит Иаков освен това бил съгласен бъдещият манастир да е под ведомството на българския Св. Синод. Единственото искане на кишиневския митрополит било той да ръкополага дяконите, йеромонасите и въобще клира на българския манастир в Бесарабия, а игумен да стане Паисий Пастирев. Приемането на това искане на митрополит Иаков е било единственият начин за увенчаването с успех на стремежа за създаване на български манастир в Бесарабия.

Св. Синод на БПЦ обаче не се съгласява и на наймалка отстъпка към кишиневския руски митрополит. Веднага синодалните старци „размахват" нотариално заверените документи, че притежават официално такива и такива имоти край и в самия Белград. Чрез българското външно министерство Св. Синод изпраща писмо до руския външен министър граф Ламсдорф явно с настояване бъдещият български манастир в Бесарабия да бъде абсолютно независим от РПЦ (в лицето на кишиневския митрополит). Това непремислено писмо слага кръст на всичките положени усилия от ямболския йеромонах Паисий за създаването на манастир за сънародниците ни в Бесарабия. Руското външно министерство преценява, че никак не е редно на руска територия да съществува едно независимо чуждо владение (та било то и манастир), още повече пък щом декларираната му открито в писмото цел е да поддържа едно неруско национално самосъзнание... А йеромонах Паисий е съветвал българския Св. Синод да действа не чрез натиск, а дипломатично, като се помоли руският Св. Синод да позволи на БПЦ (тъй като е бедна) да има един свой манастир в Болград за материалното си подпомагане. Но уви без да обърне внимание на съвета на Паисий Пастирев и действайки през главата му, Св. Синод на БПЦ изгубва абсолютно всичко придобито в Бесарабия чрез самоотвержената деятелност на ямболския йеромонах. Руската империя конфискува напълно дарените на БПЦ от бесарабските българи имущества, а инициаторът на цялата работа йеромонах Паисий Пастирев е изгонен от пределите на Русия...

Този неочакван и незаслужен провал на родолюбивото делоза създаването на български манастир в Бесарабия е изключително тежко изживян от 27-годишния ямболски йеромонах. Едва прибрал се в родния Ямбол през 1903 г., той ляга болен за цели шест месеца...

Второто му висше образование по правни науки в Одеския университет така си и остава незавършено...