Харалд Харман и „Загадката на Дунавската цивилизация“ Светлозар Попов (Варна)



Дата11.01.2018
Размер255.73 Kb.
#44591
Харалд Харман и „Загадката на Дунавската цивилизация“
Светлозар Попов (Варна)

Харалд Харман е световноизвестен езиковед с особен интерес и принос в сферата на пралингвистиката. Негова заслуга са редица публикации, свързани с речниковия фонд и първия писмен език на хората, принадлежали към културната общност,наречена от американската праархеоложка Мария Гимбутас Стара Европа и обозначена от автора като Дунавска цивилизация. Посетил на място и опознал редица от центровете на неолитно-енеолитните култури по Среден и Долен Дунав и на Балканите, през 2011 г. Х. Харман издава в Мюнхен книгата си „Загадката на Дунавската цивилизация“. Само четири години по-късно, през 2015 г. книгата е преведена на български език и издадена от издателска къща „БОРИНА“ със спомоществователството на фондация „Реми“ с изричната уговорка, разпространението ѝ да бъде безплатно.

По същество „Загадката на Дунавската цивилизация“ представлява монографичен труд, който по думите на автора й запълва празнотата на липсата на „книга, която да представи най-ранната високоразвита култура на Европа на по-широк кръг читатели“ /8/. Следва да отбележа, че колкото и да звучи скромно подобна формулировка, книгата респектира по своя широк обхват и в този смисъл представлява особено ценно четиво. За нас, българските читатели, нейно основно достойнство е богатата информация от археологичните проучвания в съседните ни и близки страни като: Гърция, Сърбия, Македония, Хърватска, Албания, Румъния, Украйна и Унгария от времето на неолита и енеолита. Но това съвсем не е единственият ѝ актив. В стилово отношения книгата е твърде надалеч от представата за обикновено популярно четиво и дори не е написана в лек за читателя журналистически стил. В действителност тя е сериозно изследване, което поставя и предлага някои нови оригинални решения на редица научни проблеми, останали до момента извън научните дискусии. В този смисъл, книгата има приносен характер и това я прави още по-ценна. Независимо от активите си обаче „Загадката на Дунавската цивилизация“ не е лишена и от някои пасиви. И тъй като става дума за наука, знаем, че научната истина се ражда и утвърждава в научната дискусия. Тъкмо поради това ще си позволя да подложа на обсъждане някои от предлаганите теми,за които считам, че има още какво да се каже, за коректното им изясняване.

Струва ми се за удачно да започнем обсъждането си с наименованието, което Х.Харман предлага на неолитно-енеолитното общество в Югоизточна Европа. Още повече, след като вече знаем формулировката „Стара Европа“ на Мария Гимбутас.

И така, „Стара Европа“ или „Дунавска цивилизация“ би било по-точно като наименование? Струва ми се, че първото може да се обсъжда единствено след задължителното уточнение на всяка от използваните думи. В противен случай то изглежда твърде неопределено и предпоставя поредица неясноти и грешки. Защото определението Стара е твърде общо и не определя, за коя стара култура говорим, за Рим, Елада или нещо друго? Още повече, че в съзнанието на съвременния човек, най-често „Стара“ се асоциира с елинската култура. И това налага ползването на уточнения от рода на „неолитна“, „енеолитна“, „антична“ и пр. Географското наименование „Европа“ е също много по-широко от реалните граници на обсъжданата праисторическа култура. Днес всеки знае, какво е Европа и естественото разминаване в съдържанията на „Европа“ на М.Гимбутас и съвременната география крие опасността от сериозни обърквания за неспециалиста.

На практика формулировката „Стара Европа“ се изгражда върху две съставки: наименованието „Европа“ и прилагателното „Стара“, и двете с висока степен на неопределеност. Да не говорим, че Европа, днес е името на цял континент. Допълнителна неопределеност внася отсъствието на функционален ориентир, който определя понятието като историко-географско и свързано със степента на социално-икономическото развитие на обществото. При това положение формулировката „Стара Европа“ може да бъде използвана, но едва след предварителното определяне на нейното съдържание. Но дори замяната му с близкото, но по-точно „Праисторическа Европа“ крие неопределеността на неговата втора част.

Следва да признаем, че формулировката „Дунавска цивилизация“ избягва до голяма степен повечето от коментираните слабости. Тя е много по-ясна и точно определя, че има за предмет оценката на културно-историческото развитие на обществото, населявало региона около поречието на Дунава. Дунав е обаче втората по дължина река в Европа и за всекиго е ясно, че понятието не включва цялото поречие, а само една част – т.нар. Долен и част от Среден Дунав. Това обаче е само формалната страна и би било пресилено да я абсолютизираме. Налице са обаче други, по-сериозни проблеми и те няма как да бъдат подминати.

На първо място възниква въпросът за коректността в определението на неолитно-енеолитната култура в Югоизточна Европа като Дунавска. Всички настоящи данни сочат, че тази култура води началото си от Анатолия, че в Европа прониква по съседство и първоначално се утвърждава на територията на Южните Балкани. Това според авторът става още в края на VІІІ хил.пр.Хр. като ранните неолитни селища в Тесалия и Пелопонес са датирани между 7500 и 6500 г.пр.Хр. Били са необходими няколко столетия, докато неолитната анатолийска култура от Тесалия проникне на територията на Българска Тракия, където около 6200 г.пр.Хр. поставя основите на културата Караново І. Нужни са още два века докато продължи разпространението си на север, възползвайки се от речните коридори Струма и Вардар, на юг и Морава с Искър, на север докато достигне р.Дунав. Така някъде около 6000 г.пр.Хр. възникват културите Старчево (Сърбия) и Криш (Трансилвания), наскоро след което и тези в Източните Карпати, Южна Украйна, а около средата на VІ хил.пр.Хр. процесът на неолитизация обхваща и Добруджа (културата Хаманджия), долното течение на Тиса (Криш-Кьорош) и Егейска Тракия (Ситагри) (с.15-16,32).

Опитът да проследим неолитизацията в Стара Европа показва,че тя начева от Южните Балкани, като постепенно върви на север, възползвайки се от южните речни коридори Струма, Места и Вардар. Най-рано тя се утвърждава в Българска Тракия и едва след около две столетия по-късно достига Дунава, от където се разпространява набързо в близкото северно поречие на реката, а на изток по течението й достига до земите на делтата й и Южна Украйна. Последни неолитизацията обхваща Добруджа, Егейска Тракия и областта западно от културата Старчево, достигайки долното течение на р.Тиса.

Този процес е особено задълбочено разгледан от сръбския археолог Милутин Гарашанин в статията му „Хронология и генезис на неолита в централната и югоизточната част на Балканския полуостров“. Авторът предлага задълбочена палитра на процеса на неолитизация на Централните Балкани. Този процес започва от Тракия и Тесалия и се разпространява последователно към Македония, Софийското поле и чак тогава достига Сърбия, а след това обхваща териториите на Олтения и Трансилвания и като последно се разпространява в Мунтения. След това се спира на въпроса с произхода на неолитизацията на Балканите като отбелязва: „Отделен въпрос обаче представлява проблемът за генезиса и историческото развитие на комплекса на по-стария неолит на Балканския полуостров. В това отношение особено важна ни се струва констатацията, че групите на нашия комплекс, общо взето, се простират постепенно от югоизток към северозапад, така че на югоизток са по-стари, докато по-нататък – към запад и вътрешността на Балканския полуостров стават по-млади. Този начин на разпространение, а и хронологическите отношения потвърждават една последователна миграция, такава, каквато я определихме в началото на настоящата работа.“ И допълва: „Целият процес може да се приеме като последица на надделяването и окончателното надмощие на балкано-анатолийския елемент в Тракия, било поради прилив на нови носители на този комплекс от югоизток, било в процеса на вътрешното развитие на тракийската територия, чийто механизъм обаче трудно може да се обясни.“

Такова е положението през ранния неолита на Балканите. Винчанската група култури също принадлежи към балкано-анатолийския комплекс, но от по-младия неолит. С появата на културата Винча по поречието на Морава ситуацията с културното единство на Балканите се нарушава като се формират два основни центъра: Винча и Караново ІV. Генезисът на групата Винча и досегът й с културите Старчево ІІІ и Връшник ІV се числи към самия край на групата Караново ІІІ-Веселиново. Известната тенденция за разпространение на културните импулси от югоизток на северозапад се запазва и сега, което говори за поредна миграционна вълна. Но появата на културата Караново ІV с пълното прекъсване в живота на балкано-анатолийския комплекс в Тракия свидетелства за етнически придвижвания, в същата посока, подобно на тия от предишната фаза – от Тракия през Софийското поле към долината на Морава, а след това и към р.Нишава. По същото време това културно влияние, чиито елементи водят от Караново ІІІ-Веселиново и по-стария елемент от културата Старчево, се разпространява по долината на р.Искър към днешна Мунтения и формират културата Боян-Болинтиняну. Така краят на Караново ІІІ-Веселиново, предизвикан от съществени промени в културата на Тракия, повлича след себе си и нови вълни на последователна миграция на балкано-анатолийския комплекс в посока на север и на северозапад. Тази друга вълна изтласква от територията на Винча елементите от по-стария балкански неолитен комплекс. Така Винчанската група става нов, голям, второстепенен център на балкано-анатолийския комплекс, късен по отношение на тракийското развитие. След изчерването на Караново ІІІ- Веселиново, появата на Караново ІV и стабилизацията на винчанската група, развитието на централната и югоизточната част на Балканския полуостров върви спокойно до големите прониквания на степни племена съм Долен Дунав. По-късно с появата на Караново V в Тракия, в Софийско се появява находището Криводол, а в сръбското поморавие – групата Бубани-Хум І, генетично свързана с елементи от Софийското поле /1.Гар.16-30/.

Съвременните генетични проучвания също поставят акцента на Балканите като локализират т.нар. „средиземноморски тип“ население основно в Западна Анатолия, на Балканите и в Южна Италия. Един поглед върху картата на разпространение на средиземноморския генотип показва, че още от края на ледниковата епоха преди около 12000 години, то има най-висока концентрация от двете страни на Егея и южния регион на Черно море и само с периферията си достига и опира сравнително малка част от Долен Дунав (с.34-35). В този смисъл и разпространението на неолитния процес на територията на Европа, и това на средиземноморската популация поставят в центъра на събитията не Дунавския регион, а Балканския полуостров. И тези обстоятелства повдигат въпроса, „Дунавска“ или „Балканска“ би било по-правилно да бъде наречена културата в Югоизточна Европа? Според мен, правилното решение е тя да носи името „Балканска цивилизация“.

Освен всичко друго, името „Дунавска“ налага впечатлението, че става въпрос за една цивилизация, от типа на известните ни в Месопотамия и Египет речни цивилизации. Но това не отговаря на действителността. Наистина, следва да признаем, че речните коридори по вектора юг - север играят сериозна роля при разпространението на неолитизацията на Балканите. Не може да се отрече и значителната роля на самия Дунав, но той изпъква главно като една най-вече по-късна трансмисия за разпространението на неолитния процес на Европейския континент. Неопровержим факт е, че най-високата си степен на развитие тези култури достигат не по Дунава, а по Западното Черноморие. И с каквито и суперлативи да говори авторът за културата Винча, тя никога нито доближава, нито засенчва по какъвто и да е начин блясъка на ауролитната културата Варна. В случая Дунав не е нито Тигър и Ефрат – реките на Месопотамия, нито Нил и долината й никога не е била осеяна с каналите на обитаващото я земеделско население. Той никога на а играл ролята на живителния оазис по подобие на Тигър, Ефрат, Нил, Инд, Янцзи или Хуанхъ.

Това обаче е само едната страна на проблема. Защото формулировката „Дунавска цивилизация“, отнесена към неолита и енеолита има и втора, чисто същностна страна. Говоря за това, доколко неолитните и енеолитни култури от Югоизточна Европа се вписват и могат да бъдат определени с термина „цивилизация“. Според мен въпросът е от изключително значение, но той тепърва следва да бъде дискутиран и решаван от философи, антрополози и културолози. Разглеждането на културите от Стара Европа в тази светлина е безспорна заслуга на Х.Харман и може би има приносен характер. Засега обаче не е решен и решение в скоро време няма как да се очаква. А и възраженията не са нито малобройни, нито незначителни и още по-малко безпочвени. Затова не бива да прибързваме. В „Халколитната цивилизация Варна“ аз също говоря за цивилизация, без обаче да поставям въпроса за преоценка на самото понятие и без да излизам извън съвремените представи и съвременната му формулировка, а с аргументи, свидетелстващи, че културата Варна се вписва в тях.

Едно понятие възниква, само когато има обективната необходимост от него. Това налага неговото дефиниране, което става с помощта на набор качествени показатели. Понатието „цивилизация“ не прави изключение в това отношение. Без да навлизам надълбоко в проблема мога само да спомена, че дискусиите около неговото дефиниране продължават в научните среди и понастоящем. Лично аз, винаги, когато съм обсъждал археологичната култура Варна в качеството й на цивилизация, съм се придържал към мнението на археолога-културолог Р.Брейдууд, приемайки предлаганата от него система критерии като най-пълна и всеобхватна за описването на една обществена система като цивилизация. Тя включва общо осем критерия и това са: 1/ефективно производство на храни; 2/ наличието на обществени проекти и производства; 3/ формиравето на социални класи и йерархии; 4/ урбанизация; 5/организирана държава; 6/ закони, включително и ново чувство за морален ред; 7/ грамотност и 8/ монументалност в изкуството /2. Тойнби, 1993, 841-854/.

Х.Харман предлага съвсем нов подход към понятието „цивилизация“. Той игнорира фактора „държава“ и допуска възможността за съвсем друг модел на понятието, извън известните модели Египет и Месопотамия. За примери той сочи старата индска цивилизация (ІІІ-ІІ хил.пр.Хр.) и Дунавската цивилизация. За него натрупаните данни налагат разширяването на модела и позволяват да обсъждаме цивилизации и в общества, непознаващи държавната организация. В случая с Дунавската цивилизация приема за достатъчни наличието на две основни обстоятелства: 1/ утвърждаването на аграрния пакет около 6500 г.пр. Хр. И 2/ развитието на технологиите, хилядолетие по-късно, при „липсата на държавно-политически контрол между селищата“.

Според автора основна слабост на наложилата се в науката концепция е схващането за ключовите понятия като „стратифицирано общество“, респ. „социално стратификация“, „неправилно разбирани в смисъл, че натрупването на богатство от определена социална група е решаващ критерий за възникването на йерархия.“ За него е много по-важно да се установи, кой при какви условия има достъп до стопанските ресурси. И дали членовете да общността са равнопоставени по отношение на този достъп или той е ограничен до определен елит. В първия случай имаме егалитарно общество от равнопоставени членове, а във втория – елитарно, небалансирано и централизирано общество. Тогава развитието води до появата на държава с нейните структури, организация и власт.

За пример авторът дава Индската цивилизация. За него тя представлява комплексно общество, което не е стратифицирано и не води до образуването на държава. И причината за това намира в нейния аграрен характер, отличаващ се с липсата на подтискане на селата от градовете. Но най-важното за него е, че същото касае и Дунавската цивилизация. Тя се отличава с егалитарно общество, без обществени прослойки и йерархии, т.е. без диференциране на членовете й на бедни и богати, без белезите на властта и на владетелите, без наличието на господарска прослойка и елит. И в заключение отбелязва: „Съществува един вид минимален консенсус сред археолозите: обществото на Стара Европа не е структурирано йерархично. Едва идването на степните номади донася радикалната социална промяна.“ (с.104-106). И в подкрепа на тезата си сочи социалното равноправие между мъжа и жената в условията на матриархалното (матрилинейно или матрифокална) общество на Дунавската цивилизация като се позовава на специално въведения за модела й термин „Gylanie“, произлязъл от гръцките дума за жена (gune, gyne) и мъж (аndros).

Безспорно, въпросите, повдигнати от тезите на Х.Харман са интересни и трябва да бъдат обсъждани. Налице са обаче редица пропуски и противоречия, без отчитането на които представата за егалитарното Дунавско общество няма как да бъде защитена. Явно, авторът не познава добре културата Варна, за да говори и за нея като за егалитарно общество, което няма диференцирана, йерархизирана и централизирана структура и чиито членове са с равнопоставен достъп до стопанските му ресурси. Не отчита качествените различия между понятията род, племе и племенен съюз, говори за „равноправие между мъжа и жената“ в условията на матриархалното общество и вижда в царския гроб № 43 гроба на един номадски владетел. Но може би най-слабо място в тезата му играе представата за уравновиловката като ключ за решаването на проблема, докато за съвременната наука тя е основен белег за първобитния характер на обществото, белег за най-ниското ниво в развитието му. Днес общоприета е тезата, че обществото тръгва по пътя на развитието си едва след като е преодоляло равенството между своите членове. За съвременната социология егалитаризмът е утопия и това мнение поддържа, включително и съветската школа, която го свързва с идеите на комунистите утописти и примера за казармения комунизъм от ранната история на Съветската държава /3/. А ако държим да бъдем по-екзактни, следва да кажем, че истинска уравновиловка няма и в животинските общности и това добре известно на всеки етолог. Съжалявам, но с нито една от изброените постановки аз не мога да се съглася и всеки, прочел книгата ми „Халколитната цивилизация Варна“ няма как да не ме разбере.

Следва да посоча, че данните от Варненския некропол свидетелстват за нещо съвсем друго. Обществото край Варна е било диференцирано по възраст, пол, професия, социален статус и богатство. Внимание върху това обръща М.Гимбутас още в първите години, след откриването на некропола. При посещението си във Варна през 1976 г. световноизвестната археоложка отбелязва: „И докато като цяло културата, разпространена на Балканския полуостров, а на по-високо равнище от останалите култури, етническата група от Варненския некропол е на по-високо равнище от всички останали.“ /4.М.Г./

Наистина, казаното звучи твърде общо, но да не забравяме, че става въпрос за едно предварително мнение, преди да са се натрупали повече данни. Затова пък четвърт век по-късно Лоранс Манолакакис е много по-точен, когато пише: „Първите социални йерархии в Европа се появяват на Балканите ... Това явление е силно изразено в Североизточна България и изключително ясно представено на места като Варненския некропол.“ В подкрепа на тезата си авторът разделя всички изследвани гробове на некропола в зависимост от съдържанието им на пет групи. За целта той ги сравненява не чисто количественото, а като отчита броя на категориите предмети в гробовете. Общо за некропола са регистрирани 83 категории предмети Първата група гробове са такива без никакъв вътрегробен инвентар и отчита, че такива „много бедни“ гробове са едва 8,2% от всичките. Втората група са „бедните“ гробове с видимо скромно съдържание (по 1-2 вида дарове), като такива оценява 35,7% и това му дава основание да твърди, че бедните гробове в некропола са общо 43,9%. Групата на „средно богатите“ гробове (с 3-7 вида дарове) е най-голяма и включва 47,3% от гробовете. Следват „богатите“ (с по 8-10 вида дарове) – 5,1% и „много богатите“ гробове (с по 13-25 вида дарове) – 3,7%. Така тези първи три групи с 0-7 вида дарове (категории предмети) съставят 91,2% от гробовете, а „богатите“ и „много богатите“ са общо едва 8,8%.

Обобщавайки тези данни авторът Л.Манолакакис отбелязва: „Моята хипотеза е, че предметите от един гроб символизират социалната позиция на умрелия, имайки предвид, че голямото им разнообразие следва социални правила и не е случайно. По-горе доказах, че петте групи инвентари не могат да бъдат интерпретирани по признака възраст или пол, защото във всяка група са представени жени и мъже, възрастни и деца. Статусът на погребания явно е подчинен на по-сложни от възрастта и пола правила, изглежда той е обусловен от неговата икономическа и социална позиция (власт).“ /5.Ман,5-17;114/.

Същото мнение изказва и Х.Тодорова, разглеждейки въпроса относно степента на развитие в Причерноморския ареал. След като подчертава наличието на „една чувствителна социална, полова и възрастова диференциация, тя отбелязва: „Очертава се една привилегировата прослойка от населението, състояща се само от мъже, в чиито погребения се открива голямо количество ценен за времето инвентар – по няколко медни сечива и оръжия, златни, кварцитни и халцедонови украшения и т.н. Очевидно в социалната структура на тукашните енеолитни родови общини вече са настъпили дълбоки качествени изменения и се е формирала една висша прослойка, в чиито ръце са съсредоточени колосални за времето си богатства.“ /6.Х.Т.,с.189-190/.

Обсъждайки въпроса за степента на развитие на „варненското“ общество Иван Иванов обръща внимание, че „Находките от злато, мед, кремък, камък и други, техният брой и начин на изработка, форма и други белези сочат наличието на голям производствен център за изделия от мед и злато. Посочените констатации потвърждават с голяма сигурност възможността за съществуване на добре организирана общност, стояла високо над родовообщинното общество и е била на прага на държавната формация, позната ни като робовладелско общество. Очевидно тук става дума за нов тип организирано общество, чиито структури са непознати досега и затова изследователи като Cоlin Renfrew (1978) го наричат общество на шефове.“ /7.И.И, 1997,с.22-23/.

Тази мисъл Владимир Славчев - наследникът на Златния Иван доразвива в следващите години, отбелязвайки: „Обособяването на занаятите и прототърговията и земеделието и скотовъдството създава предпоставки а промяната на обществените структури и концентриране на властта в ръцете на неголяма група хора – погребани с многоброен и разнообразен инвентар. От тази гледна точка Варненският некропол илюстрира ранния етап от зараждането на класовото общество – етап удачно наречен от Лорд Ренфрю “chiefdom” – „общество на шефове“ /8.В.Славчев, 2010,с.26/.

И така, мненията на нашите учени, на топ-археолози като Мария Гимбутас и Колин Ренфрю, включително и целенасоченото проучване на Л.Манолакакис стигат до едно за всичките заключение. Обществото от района на Варна през късния енеолит се оказва едно видимо диференцирано, със сложна, разслоена, йерархизирана и централизирана социална структура общество, което в никакъв случай не може да бъде определено като егалитарно. А това означава, че то няма как да бъде вместено в хипотезата за егалитарното Дунавско общество на Х.Харман. Затова и тя няма как да бъде отнесена към такова и всеки опит би бил лишен от обективност и спекулативен.

Такова е положението, говорим ли за археологичната култура Варна и това означава, че тя няма как да бъде сочена за пример на егалитарно общество при обсъждането, повдигнато от Х.Харман. Поради тази причинта, струва си да проверим, как стои въпроса в по-общ план, за множеството късноенеолитни култури на Балканите и по долината на р.Дунав, наричани „Стара Европа“ или „Дунавската цивилизация“.

Разглеждайки по-задълбочено промените, настъпили сред балканското общество през късния енеолит, Ана Радунчева обръща внимание на коренните промени, настъпили в обществото с появата на първите мащабни племенни съюзи по това време. Това налага промяни в структурата на собствеността като освен личната и семейната собствености се появява и тази на племенния съюз, в правовия ред и появата на нови върховни органи и централизирана власт. Тогава за пръв път се появява съсловната обществена прослойка от зависимо и лишено от право на личен избор население, принудено да полага тежък физически труд. Това са хората, свързани с рудодобива, металургията, каменарите, създали многобройните каменно-изсечени паметници – повече от сто скални светилища.

Разбира се, класическата робска институция все още липсва, но условията съзряват и подготвят появата на нов социален субект. Настъпилите социални промени налагат ново по вида си законодателство, узаконило новите елитарни обществено-съсловни структури – управленски, производствени и търговски.

Налагането на патриархалното семейство с неолитизацията в Анатолия се превръща във водещ фактор – нова обществена единица, която ерозира рода и води до неговото разпадане на родово-общинния строй. На Балканите родовата принадлежност отстъпва и е асимилирана от новата племенна принадлежност. Така се стига до първото разслояване на обществото и появата на първите йерархични структури, свидетелство, за което авторката вижда в появата на различни строителни обекти: дворци, храмове и обикновени постройки за общинниците. А възникването на производствено-занаятчийските центрове и ателиета има за резултат възникването на стоковата продукция и пазара. Така се стига до съсловието на търговците – един от най-важните елементи, стоящи в основата на класовия принцип /9.А.Р.,2003, 153-162/.

Не е по-различно мнението и на Хенриета Тодорова. Наистина, голямата ни палеоархеоложка предпочита друг вид терминология, когато описва статуса на Балканското общество през епохата и навместо за племенни съюзи говори за етнокултурни области, етнокултурни комплекси и райони, населени с различи по степента си на родство племена /10.Х.Т.1986,с.119-120,147-148,151/.

Казаното с нищо не променя общата картина. Напротив, маркирайки на географската карта границите между комплексите Варна-Болград, обхващал Западното Черноморие с Южна Бесарабия и Коджадермен-Гумелница-Каранова VІ, след разделянето им в рамките на старата Североизточно-балканската провинция,тя дава визуална представа за границите на културата Варна. И това, наред с всички останали, характерни за нея особености, които я поставят на най-високото стъпало в развитието на късноенеолитното балканско общество, включително и с вожда от „царския“ гроб № 43, е поредният аргумент, че в случая с културата Варна може да се мисли и говори за държавна структура, след като освен за централизирана власт е налице и обща територия. Но по-важното е, че и извън нея, общестото на територията на Балканите от късния енеолит, е достатъчно развито и не се вмества в представите за егалитарното общество, в противоречие твърденията на Харалд Харман. То със сигурност не е по модела на по-късните робовладелски общества в Месопотамия и Египет, но не е и егалитарно. А колкото до въпроса, доколко егалитарно е било неолитното балканско общество, това е тема на друг разговор тук няма да го коментираме.

Това, разбира се,е само част от възраженията, когато човек чете „Загадката на Дунавската цивилизация“, но са налице и немалко други такива. Такъв е например въпросът с матриархата в Дунавската цивилизация, по твърденията на автора (с.106-109). Тази постановка се разминава с констатациите на нашите водещи археолози, които обръщат внимание на редица белези, подкрепящи патриархалния характер на балканското общество. Така например, в книгата си „Каменно-медната епоха в България“, в главата за некрополите Х.Тодорова пише: „И тъй, анализът на данните от нашите енеолитни некрополи показва: 1.Отсъствието на матриархална структура на обществото. 2. Важната икономическа и обществена роля на мъжа, роля, която свидетелства за патриархална структура на обществените отношения. 3. Личат преживелици от древни матриархални традиции, отразени във високото положение, заемано от по-възрастните жени. 4. Кулминацията на обществената значимост на мъжа е в зрялата му, т.е. в най-производителната възраст (17-30 години) и следователно неговият авторитет се е крепял не на традицията (както при жените) а на ефективността на участието му в производството на материални блага и в защитата на поселението от врагове.“ /11.Х.Т.с.189/.

Смятам, че голямата ни археоложка е достатъчно категорична по въпроса матриархално или патриархално е било балканското общество в края на епохата, за да търся и други аргументи в подкрепа патриархалния му характер. Няма как да подмина обаче становището на Ана Радунчева, че по същество патриархално е било още обществото на неолитните анатолийци, внесли неолитизацията и на Балканите /12.А.Р.,2003,153-154/. Но за същото свидетелства и тезата за равнопоставеността между мъжа и жената на М.Гимбута, с която започва анализа си по проблема Х.Харалд. И тя се оказва безпогрешна в преценката си, имайки предвид, че тъкмо тук на Балканите през втората половина на енеолита се налага култа в Паредрите/Равнопоставеници, а с него и появата на най-старите мегалитни паметници, т.нар. „скално-изсечени паметници“.

Впечатление прави известна пристрастност на автора при представянето на археологическите свидетелства. Така например, когато говори за разпространението на медитеранския тип население,изброява общо осем страни, без обаче да се придържа към най-елементарото географско подреждане по отдалеченост от центъра към периферията, както в действителност е било. Представянето им той започва с Хърватска, Сърбия и Албания (с.35). По подобен начин са представени и най-ранните следи от селища, възникнали на Балканите, изредени както следва: Тесалия и Пелопонес, след тях – Централните Балкани, Румъния и едва след това е поставено България и най-късно – в Украйна и Южна Унгария. И за да бъде по-убедителен отбелязва: „Регионалните култури на Стара Европа произхождат от по-ранните стадии на развитие: от културата Сескло в Гърция и културата Старчево-Криш в балканското пространство.“ И напълно пропуска да спомене културата Караното у нас. А тази пристрастност става още по-очевадна, когато човек погледне приложената хронологична таблица само 2-3 реда по-надолу, на същата страница и се увери, че Караново е втората по време неолитна култура (около 6200 г.пр.Хр.), непосредствено след културата Сескло в Гърция и преди всички останали (с.32).

Смятам, че забележката ми едва ли плод на случайност, защото цитирайки сръбския археолог Гарашанин авторът патетично отбелязва: „Със сигуртост културата Винча е най-развитата култура на Балканите и в Югоизточна Европа, освен това такава с най-продължителни традиции и с най-голяма площ на разпространение. Редица регионални култури в областта са свързани генеалогично и културно с Винча.“ И вече от свое име допълва: „От културата Винча решително се повлияват регионалните култури в Тракия, в крайбрежната област на Егейско море, в Тесалия, в Мунтени и Олтени (Румъния). Към локалните културни традиции, които са насложени и интегрирани от комплекса Винча, спада също областта на Трансилвания, където най-старият културен пласт е от периода на Старчево-Криш. На север влиянието на културата Винча стига до долината на Тиса (Унгария).“ (с.29).

Две са тук твърденията, които могат да се оспорват и не отговарят на истината и едното е, че културата Винча е „най-развитата на Балканите“. Защото ако това е вярно, къде е тогава мястото на културата Караново, която е по-ранна от Винча с цели 7-8 столетия и дори от Старчево? А освен това тя е и най-голяма по продалжителност балканска праисторическа култура. Къде е културата Хаманджия с цялата й своеобразие на морска култура, наложила в Европа мидената мода, а може би и първите златни накити? А какво да кажем за културата Варна? Чак ми е трудно да повярвам, че учен с познанията и авторитета на Х.Харман може да бъде толкова пристрастен за едни неща и напълно сляп за други.

Второто нещо, представено едностранчиво, е свързано с влиянието на културата Винча върху развитието на Тракийския регион. Твърдението е мнение на самия автор. Ако обаче той си беше направил труда да потърси мнението по въпроса на същия автор Гарашанин, изказано в по-горе цитираната статия, трябваше да твърди тъкмо обратното. Защото тя дава пълна и задълбочена представа за развитието на Балканския неолит, генезата и мястото на прехвалената култура Винча и виждаме, че сам Милутин Гарашанин я представя за един голям, но в същото време второстепенен център. И този център възниква и се развива за времето на по-късния неолит, в сянката на балкано-анатолийския културан комплекс, дошъл от Тракия, без никъде и думичка да споменава за обратното влияние, каквото ни внушава Х.Харман.

Разбира се, възможно е да става въпрос за дребна недооценка и читателят с готовност и разбиране би подминал една подобна забележка. И аз искрено се надявам да е точно така. Както разбираме обаче допуснатата недооценка съвсем не е толкова дребна. Така например, говорейки за най-ранните прояви на металургична дейност, авторът споменава на първо място Сърбия като датира появата на леярството и обработката на медна руда около 5400 г.пр.Хр. (с.85). Приблизително по същото време – средата на VІ хил. пр.Хр. датира обработката на мед в Трансилвания, в долината на Муреш (с.157).

Аз не виждам някакви основания за съмнения в достоверността на изнесените данни, но те ми припомниха съобщението на Красимир Лещаков за открита медна руда и парчета шлак край две домашни пещи от раннонеолитно селище край с.Ябълково, Хасковска област. Интересното е, че намерената керамика позволява отнасянето на селището към културата Караново І. А тя се датира в периода 6200-5750 г.пр.Хр. /13/. По-важното, че „отделните парчета шлак“ край двете пещи, открити в непосредствена близост до „значително количество медна руда“ може да бъда обяснено единствено с опити за леене на мед след термична обработка на рудата в пещите. Наистина, съобщението остана изолирано и аз не съм разбрал темата да е повече коментирана в научната литература нито в медиите. Затова може да е останало незабелязано от Х.Харман, но ако можем да се доверим на екипа археолози, работил на обекта Ябълково през 2004 г., това е първият обект със следи от металургия още от времето на най-ранната археологична култура в Тракия и на Балканите, а не долината на р. Муриш или в Сърбия.

Това, както и да го гледаме, означава само едно – наличието на първи стъпки в металургията. Но съобщението е от особена важност, защото свидетелства, че най-ранните опити в металургията са в Тракия, а не някъде другаде. И променя цялата картина за произхода на металургията на Балканите. Изолираната поява на леярски огнища в Трансилвания и Сърбия налага тезата за тяхната пълна автономност от първичния балкано-анатолийски комплекс и създава впечатлението за пълната независимост в това начинание. Пещите с медна руда и шлака при с. Ябълково, Хасковско позволяват трите най-ранни центрове на бъдеща металургична дейност на Балканите да бъдат свързани в една обща верига по хода на вектора на миграция на ранно неолитно население от югоизток на северозапад, за което говори М.Гарашанин. И за всеки трезвомислещ изследовател е ясно, че това е по-вероятния и естествен ход, когато обсъждаме въпроса с появата и развитието на ранната балканска металургия.

Друг пример за недооценка откриваме в сферата на сградостроенето. Когато говори за видовете конструкции на къщи, авторът обръща специално внимание върху хронологизирането на различните конструкции и стилове като не пропуска да спомене появата на първите къщи с каменни цокли през първата половина на VІ хил.пр.Хр. Пропуска обаче да посочи, че първите къщи с каменни цокли в Европа са намерени в Дуранкулак. И че те са дело на хората от Добруджа, носители на културата Хаманджия. Той познава работите на Васил Николов за солодобивния център край Провадия и дори е съгласен, че „Провадия е най-старото място за добив на сол в Европа“ (с.57), но не споменава нищо за каменния бастион, около центъра, защитавал някога центъра от неканени „гости“. И това, както и да гледа човек, са пропуски в изложението на Х.Харман.

Изобщо, казаното и неказаното за културното развитие на Източните Балкани в епохата на неолита и енеолита буди недоумения и хвърля сянка върху добрите намерения на автора да популяризира темата пред широката аудитория. Аз изключвам възможността допуснатите пропуски и неточности да са плод на недобросъвестно и тенденциозно отношение на изследовател с авторитета на уважаемия Х.Харман. Явно обаче познанията му върху неолитната и енеолитна култура на Източните Балкани са твърда ограничени, защото да обсъждаш въпросите за прохождащата на Балканите цивилизация и да не забележиш истинския ѝ връх – културата Варна – първата цивилизация на света, си остава истинско недоразумение. Да пишеш за „Загадката на Дунавската цивилизация“ и едва-едва да споменеш нещичко за културата Хаманджия, поставяйки я в една хронологична таблица (с.32), но отказвайки й да я представиш дори и с няколко реда, редом с останалите големи култури, е наистина, непростим пропуск. Да пишеш за величието на Винча и да не забележиш мащабите на мидената мода из Европа, без да потърсиш и коментираш ролята на хамангианците в тази мода, говори за сериозни пропуски. Още повече, натрупалите се данни за това население като първите мореплаватели в Черно море, а вероятно и първите златари в света.

Да включиш културата Варна с най-представителните за целия Балкански енеолит некрополи при Варна и Дуранкулак в главата "Упадък и наследство на Дунавската цивилизация" е повече от странно. Да пишеш, че „Културата Варна дава доказателства за експанзията на степните народи от изток...“ (с.164) по „модела Курган“ е равносилно да поставиш каруцата пред коня. Да говориш за споменатите некрополи като дело на степните номади е повече от наивно. Да представяш мореплавателите хамангианци, живели в Добруджа цяло хилядолетие като за степни номади е дълбоко несъстоятелно. Както и да прилагаш модела Курган към разцвета на Балканския енеолит. Защото некрополът при Дуранкулак е и неолитен, и енеолитен и е 1000-1500 години преди модела Курган. Абсурдно е някой да вижда в „царския“ гроб № 43 от Варненския некропол, гроба на номадски владетел. И аз не мога да си обясня плътното мълчание на българските археолози.

Без да съм археолог, за мене са ясни поне изброените дотук пропуски и несъстоятелни оценки, поместени на страниците на „Загадката на Дунавската цивилизация“. Обяснението им може да търсим в дефицита на информация, с която не е разполагал авторът. А причината е повече от видима. До преди по-малко от три десетилетия България и Румъния бяха затворени комунистически общества и нашите науки нямаха широк достъп до световния научен обмен. Езиковите бариери спомагат допълнително за тази изолация. Защото повечето научни разработки са на български език и малцина са чужденците, за които те са били езиково достъпни. А самите ни учени рядко и то само някои от тях, имаха достъп до световните научни форуми. Затова няма защо и не бива да виним големия учен за това, че познанията му върху праисторията на Източните Балкани са твърде оскъдни, откъдето и изводите му – неточни и в някои случаи погрешни. Наша е вината за създалата се ситуация и Х.Харман не е изолиран случай. По съвсем друг начин бяха поставени нещата в бивша Югославия.Там учените разполагаха със свободата да ходят по света, да разнасят своите открития, да общуват с колеги отвъд „желязната завеса“, да пишат работите си на световните езици. За това Х.Харман не е виновен и няма защо до го виним и съдим.

Напротив, длъжни сме да се поучим от собствените си слабости и да се стремим сами да ги преодолеем. Необходимо е да се подготвят обзорни научни материали на ползваните в световния научен обмен езици и на първо място, на английски език. Практиката да се правят музейни експозиции по световните столици не е лоша, но явно е недостатъчна. Самият Х.Харман с вдъхновение говори за това, което е видял на място в бивша Югославия и разочарованието си от завареното във Варна. Да не говорим за бездушието на родния научен елит, допуснал най-безотговорно тази световна съкровищница да бъде преватизирана в частна собственост и занемарена в пущинак, какъвто е тя понастоящем. Това никой държавник и още по-малко учен не може да си позволява. Единствено нашенските баш специалисти сами си направиха най-грозната реклама пред света, как не бива да се постъпва с една национална ценност и едва световна светиня. Още повече, когато България може по европейски програми да превърне уникалния некропол в приврекателен туристически център и световна туристическа атракция.

Необходим е сериозен държавнически подход към най-ценните и най-древни старини и богатства на българската земя. Необходимо е изготвянето на перспективна дългосрочна национална програма за пълното възстановяване на Варненския некропол в неговия безподобен блясък и величие. Необходимо е реставрационните работи в Дуранкулак да продължат до финализирането им докрай. Необходимо е създаването на музей на културата Хаманджия в общинския център Шабла. Необходими са съвместни действия на нашите и румънските праисторици, за да върнат към живот и направят достояние на широката общественост тази неподражаема добруджанска култура от времето на неолита и енеолита, дала на света и Европа първите морски кораби, първите каменни зидове и първото злато! Станала пионер в организирането на първите стопански производства на сол и мед, първата транспортно-търговска мрежа и първия мегаполис в района на Варна в рамките на едноименната култура, приела облика на първата човешка цивилизация.

За това дипломата на археолога не стига и не помага. И не бива да й се позволява да пречи. За това са необходими трезв ум, широк поглед, силна воля и едно голямо сърце! Защото да си сляп към величавото миналото на далечните си предци е равносилно да си безразличен към бъдещето на поколенията!



Цитирана литература:



  1. Гарашанин, Милутин. Хронология и генезис на неолита в централната и югоизточната част на Балканския полуостров. – Археология, 1966, № 1, с.16-29.

  2. Тойнби, Арнълд. Употреба на термините общество, култура, цивилизация. – В: Идеи в културата. С., 1992, Т., с.841-854.

  3. Эгалитаризм. Большая советская энциклопедия. Т.29, 1978, с.561

  4. Гимбутас, Мария. Интервю. – Народно дело, 31 юли 1976, с.4.

  5. Манолакакис, Лорънс. Функцията на големите пластини от Варненския некропол. – В: Археология, 2002, № 3, с.5-17.

  6. Тодорова, Хенриета. Каменно-медната епоха в България. С., 1986, с.189-190.

  7. Иванов, Иван. Варна и раждането на европейската цивилизация. – В: Иванов, Иван и Мая Аврамова. Варненски некропол. С., 1997, с.22-23.

  8. Славчев, Владимир.Варненският халколитен некропол – археологически данни и икономически контекст. – В: Варна – праисторически център на металообработката. Варна, 2010, 9-32.

  9. Радунчева, Ана. Разкопки и проучвания. – В: ИАИ, ХХХІІ, 2003, с.153-162.

  10. Тодорова, Хенриета. цит. съчинение, с.119-120, 147-148,151.

  11. Пак там, с.189.

  12. Радунчева, Ана. Цит. съчинение, с.153-154.

  13. Лeщаков, Красимир. Спасителни разкопки на обект Ябълково. – В: АОР през 2004 г., с.15-17.

Каталог: Dokladi -> Text -> 2016
2016 -> Древната традиция в българските обичаи, празници и бит Павел Серафимов (Амстердам)
2016 -> Странджа и древната металургия. Основни етапи в технологичното развитие на европейския Югоизток
2016 -> Археологическият феномен „Дуранкулашко езеро“ в праисторията на Долния Дунав и Западното Черноморие. Култура Хаманджия в Добруджа
Text -> Керамична плочка (икона) с надпис †bolgar† от крепостта край град виница, македония
Text -> Сабазий и св. Атанас – за един древен ритуал по нашите земи
Text -> Доклад за 2011 година за качеството на повърхностните води
2016 -> Перко херой петко Атанасов (София)
2016 -> Егологията като лично изживяна история проф д-р Ерика Лазарова (бан) „Паметта е майка на музите”
2016 -> За иконата на Св. Богородица Строга Светлозар Рулински (Русе)
2016 -> И още, и още за „radetzky”(1851 г.) инж. Николай Генчев (гр. Русе)


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница